Авторът като капитан-лейтенант.
Преди 55 години:
КАК ДЕЛИХМЕ ЕДИН ХЛЯБ С ЮРИЙ ГАГАРИН
През април 1961 г. бях курсант І-ви курс в Морското училище. Началник на училището тогава бе капитан І ранг (по-късно контраадмирал) Дичо Узунов. Едно от неговите „нововъведения” бяха общо-училищните походи и учения на местността. Когато ни бе даден плана за учебните занятия за м. април, в него имаше два или три празни от учебни занятия дни. По-„умните” разбраха, че такива дни има в програмите и на другите випуски и вече гадаеха на кой ден ще бъде общо-училищната тревога. И тя не закъсня. Рано сутринта на 11 април всички випуски бяха вдигнати по тревога. До идването на офицерския състав бяхме проверени дали всеки е с личното си оръжие, противогаз, мешка, опрятността и т.н. После всички випуски поехме по пътя към кв. Виница.
Спряхме след обяд, ако се не лъжа в района на Янчови поляни. Там имаше ями от изоставени кариери. Първи курс заехме отбранителна позиция, дадоха ни задача да се окопаваме. На четвърти курс бе възложена задачата, както после разбрахме, да хвърля шашки, с които да имитира артилерийския обстрел. Втори и трети курс бяха атакуващият противник. Добре, че малко след като почнахме да копаем земята, нашето първо отделение от 021 го отделиха от ротата и ни възложиха да бъдем преден пост. Разпръснахме се, както ни бе заповядано, и не знайно как към полунощ се озовахме почти всички в една голяма яма. Там ни намери отдельонния и ни инструктира как да се държим при предстоящата атака. Всички имахме раздадени по 10 маневрени патрони.
КАК ДЕЛИХМЕ ЕДИН ХЛЯБ С ЮРИЙ ГАГАРИН
През април 1961 г. бях курсант І-ви курс в Морското училище. Началник на училището тогава бе капитан І ранг (по-късно контраадмирал) Дичо Узунов. Едно от неговите „нововъведения” бяха общо-училищните походи и учения на местността. Когато ни бе даден плана за учебните занятия за м. април, в него имаше два или три празни от учебни занятия дни. По-„умните” разбраха, че такива дни има в програмите и на другите випуски и вече гадаеха на кой ден ще бъде общо-училищната тревога. И тя не закъсня. Рано сутринта на 11 април всички випуски бяха вдигнати по тревога. До идването на офицерския състав бяхме проверени дали всеки е с личното си оръжие, противогаз, мешка, опрятността и т.н. После всички випуски поехме по пътя към кв. Виница.
Спряхме след обяд, ако се не лъжа в района на Янчови поляни. Там имаше ями от изоставени кариери. Първи курс заехме отбранителна позиция, дадоха ни задача да се окопаваме. На четвърти курс бе възложена задачата, както после разбрахме, да хвърля шашки, с които да имитира артилерийския обстрел. Втори и трети курс бяха атакуващият противник. Добре, че малко след като почнахме да копаем земята, нашето първо отделение от 021 го отделиха от ротата и ни възложиха да бъдем преден пост. Разпръснахме се, както ни бе заповядано, и не знайно как към полунощ се озовахме почти всички в една голяма яма. Там ни намери отдельонния и ни инструктира как да се държим при предстоящата атака. Всички имахме раздадени по 10 маневрени патрони.
Юрий Гагарин във Варна. Архив на МОРСКИ ВЕСТНИК
Ще спестя на читателя останалото време, „атаката”, „атомната бомба” и последвалата я химическа атака. Защото после всички - и атакуващи, и отбраняващи се, участвуваха в „химията”. Само ние - десетте човека от І-во отделение, вървяхме далеч след тях и само слушахме ехото на „боя”. Настигнахме ги, някъде под Аладжа манастир, на полянките под Ловния ресторант. Вече бе дадена почивка за всички и време да закусим от предварително раздадените ни хляб, консерва и сирене. Някои от курсантите бяха минали покрай места и лозя, където е имало засят зелен лук и чесън и си бяха накъсали от него. Всички бяхме изморени и неспали. Строиха ни за обратен поход. „Ранените” - тези, които поради неправилно навити партенки или неудобни обувки имаха пришки на краката си и не можеха да се движат в крак, бяха качени в линейката. Останалите в строй по взводно тръгнахме по стария път за Варна.
Наближавахме центъра на курорта „Дружба” (сега „Св. Св. Константин и Елена”), когато ротният командир се разтича . Колоната спря. Трябвало да минем с маршова стъпка и „на ръце” , пред началника на училището и неговите заместници. Подадоха се командите „строй се“, „равнис”,”мирно” и с маршова стъпка колоната тръгна напред. Ако не се лъжа, на началника нашата бодра стъпка не му се видя толкова бодра и ни върна да минем още веднъж. Тогава ни спряха. Дадоха „свободно”. Началникът на училището застана пред строя и след като даде някаква оценка за нашата маршировка, заяви, че „Днешният ден ще остане паметен в историята на човечеството” и т.н. ... Бе 12 април 1961 г. Така запомних деня, в който Гагарин излетя в космоса. Викахме „ура “, и за Гагарин, и за ... - знаете, за кои още трябваше да викаме ура, та да не ги изреждам. Аз, както и другарите ми бяхме изморени и с изпразнени от набиването на крак глави, и доста по-късно осмислихме това, което се бе случило.
Следващите дни гледахме по телевизията и по кинопрегледите посрещането на Гагарин, триумфалните му обиколки по страната на Съветите. Да си призная, много ми се искаше България да е една от първите страни, които ще посети, но че толкова скоро ще дойде у нас и във Варна, не очаквах.
Малко повече от месец след неговия полет, за 24 май, Юри Гагарин дойде в България. На 26 той вече бе гост във Варна. В програмата за гостуването му, освен засаждане на борче в Морската градина, бе включено и отиване на стадиона, който щеше да носи неговото име (Какво остана от този стадион?). За мой лош късмет него ден бях определен за караул и не можах да присъствувам, нито на посрещането му, нито на другите мероприятия. Но пък пътят му за стадиона минаваше покрай портала на училището. Наближаваше този момент и нямаше сила, която би могла да удържи свободните от пост да останат в караулното. Още повече, че до смяната на караула оставаше малко време. Всички бяхме се събрали пред портала на училището. Малко по-нагоре от него имаше група граждани и ученици, сред които имаше момичета в народни носии. Едно от тях носеше поднос с хляб и сол, другото - букет с цветя. Не зная дали е било по сценарий, или е било импровизация, нечия спонтанна инициатива, но когато колата се зададе, момичетата излязоха на пътя.
Кортежът спря и от откритата кола слезе усмихнат, лъчезарен, както бе и на кинопрегледите, самият Гагарин. Всички викахме радостно, а той ни махаше с ръце. От нас до него нямаше и десетина метра. Гагарин приемаше подаваните му от гражданите цветя, спря се пред подноса, наведе се към хляба, отчупи си една малка хапка, посоли я, после я сложи в устата си. Придружаващите побързаха да го върнат в колата и кортежът продължи по своя път. Всичко бе като на сън. Дали бе станало или сънувахме?! Няколко секунди стояхме така. Само начупеният хляб свидетелствуваше за това, че Гагарин бе спирал тук.
Не зная как всички курсанти се скупчихме около момичетата. Някой извика: „Е, сега, какво ще правите с хляба? Може ли да си вземем и ние от него?” И както правехме, когато някой получаваше колет от къщи, след като си избереше своето, другите разграбвахме останалото на „раз, два, три!”, така и сега всеки се спусна да си отчупи от хляба и за по-малко от минута в ръцете на момичето остана празния поднос. Успях и аз да си отчупя от хляба и да го опитам.
Минаха години, много други космонавти посрещахме и присъствувахме при засаждане на поредното борче в Морската градина, докато там израсна цяла алея на космонавтите. Правихме си и снимки с тях. На някои от тях се вижда и част от мен. Но споменът за съвместно „изядения“ с Гагарин хляб ще помня винаги.
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
Още по темата в „Морски вестник”:
13 април 2011 г. Преди 50 години: Юрий Гагарин във Варна
Наближавахме центъра на курорта „Дружба” (сега „Св. Св. Константин и Елена”), когато ротният командир се разтича . Колоната спря. Трябвало да минем с маршова стъпка и „на ръце” , пред началника на училището и неговите заместници. Подадоха се командите „строй се“, „равнис”,”мирно” и с маршова стъпка колоната тръгна напред. Ако не се лъжа, на началника нашата бодра стъпка не му се видя толкова бодра и ни върна да минем още веднъж. Тогава ни спряха. Дадоха „свободно”. Началникът на училището застана пред строя и след като даде някаква оценка за нашата маршировка, заяви, че „Днешният ден ще остане паметен в историята на човечеството” и т.н. ... Бе 12 април 1961 г. Така запомних деня, в който Гагарин излетя в космоса. Викахме „ура “, и за Гагарин, и за ... - знаете, за кои още трябваше да викаме ура, та да не ги изреждам. Аз, както и другарите ми бяхме изморени и с изпразнени от набиването на крак глави, и доста по-късно осмислихме това, което се бе случило.
Следващите дни гледахме по телевизията и по кинопрегледите посрещането на Гагарин, триумфалните му обиколки по страната на Съветите. Да си призная, много ми се искаше България да е една от първите страни, които ще посети, но че толкова скоро ще дойде у нас и във Варна, не очаквах.
Малко повече от месец след неговия полет, за 24 май, Юри Гагарин дойде в България. На 26 той вече бе гост във Варна. В програмата за гостуването му, освен засаждане на борче в Морската градина, бе включено и отиване на стадиона, който щеше да носи неговото име (Какво остана от този стадион?). За мой лош късмет него ден бях определен за караул и не можах да присъствувам, нито на посрещането му, нито на другите мероприятия. Но пък пътят му за стадиона минаваше покрай портала на училището. Наближаваше този момент и нямаше сила, която би могла да удържи свободните от пост да останат в караулното. Още повече, че до смяната на караула оставаше малко време. Всички бяхме се събрали пред портала на училището. Малко по-нагоре от него имаше група граждани и ученици, сред които имаше момичета в народни носии. Едно от тях носеше поднос с хляб и сол, другото - букет с цветя. Не зная дали е било по сценарий, или е било импровизация, нечия спонтанна инициатива, но когато колата се зададе, момичетата излязоха на пътя.
Кортежът спря и от откритата кола слезе усмихнат, лъчезарен, както бе и на кинопрегледите, самият Гагарин. Всички викахме радостно, а той ни махаше с ръце. От нас до него нямаше и десетина метра. Гагарин приемаше подаваните му от гражданите цветя, спря се пред подноса, наведе се към хляба, отчупи си една малка хапка, посоли я, после я сложи в устата си. Придружаващите побързаха да го върнат в колата и кортежът продължи по своя път. Всичко бе като на сън. Дали бе станало или сънувахме?! Няколко секунди стояхме така. Само начупеният хляб свидетелствуваше за това, че Гагарин бе спирал тук.
Не зная как всички курсанти се скупчихме около момичетата. Някой извика: „Е, сега, какво ще правите с хляба? Може ли да си вземем и ние от него?” И както правехме, когато някой получаваше колет от къщи, след като си избереше своето, другите разграбвахме останалото на „раз, два, три!”, така и сега всеки се спусна да си отчупи от хляба и за по-малко от минута в ръцете на момичето остана празния поднос. Успях и аз да си отчупя от хляба и да го опитам.
Минаха години, много други космонавти посрещахме и присъствувахме при засаждане на поредното борче в Морската градина, докато там израсна цяла алея на космонавтите. Правихме си и снимки с тях. На някои от тях се вижда и част от мен. Но споменът за съвместно „изядения“ с Гагарин хляб ще помня винаги.
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
Още по темата в „Морски вестник”:
13 април 2011 г. Преди 50 години: Юрий Гагарин във Варна