КЪСНО ПРИЗНАНИЕ
Вярна е поговорката „Бог забавя, но не забравя.” Трябваше ли да минат почти седем години, та един мой обичан съвипускник да ми каже:
- Все пак ти беше адмирал! Верно, на обещание и само за около дванадесет часа, но беше!
- Що не си ми казал досега бе, братко? – попитах, като си мислех, че се е пошегувал.
- Не съм ли? Може. Ама и ти не си питал, нали?...
… През зимата на 2006 година, на поредния „сбор” на началника на Генералния щаб на Българската армия – тогава генерал Никола Колев, в учебния център „Чаралица”,още първата вечер ме извика заместникът на ГЩ по ресурсите – генерал-лейтенант Атанас Запрянов, и ми рече:
- Станко (викаше ми на име, имахме си приказката), прегледай тази длъжностна характеристика и ако трябва - предложи корекции. Може колегите да са пропуснали нещо… - и ме освободи.
Гледам и не вярвам!
Вярна е поговорката „Бог забавя, но не забравя.” Трябваше ли да минат почти седем години, та един мой обичан съвипускник да ми каже:
- Все пак ти беше адмирал! Верно, на обещание и само за около дванадесет часа, но беше!
- Що не си ми казал досега бе, братко? – попитах, като си мислех, че се е пошегувал.
- Не съм ли? Може. Ама и ти не си питал, нали?...
… През зимата на 2006 година, на поредния „сбор” на началника на Генералния щаб на Българската армия – тогава генерал Никола Колев, в учебния център „Чаралица”,още първата вечер ме извика заместникът на ГЩ по ресурсите – генерал-лейтенант Атанас Запрянов, и ми рече:
- Станко (викаше ми на име, имахме си приказката), прегледай тази длъжностна характеристика и ако трябва - предложи корекции. Може колегите да са пропуснали нещо… - и ме освободи.
Гледам и не вярвам!
2006 г. Момент от честването на 125-та годишнина на Морското училище. От лява на дясно: Веселин Близнаков, Георги Първанов, капитан І ранг Станко Станков, подполковник Трашлиев.
Длъжност: „Началник на Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров”. Звание: „Бригаден адмирал”!
Е, рекох си - доживях! Винаги съм мислил, че началникът на Морското училище трябва да е адмирал. Ако кажа, че не е и заради самия мен, ще излъжа. Но ще кажа още, че и сега мисля така.
Растяха ми криле. Иначе, в характеристиката колегите от управление „Личен състав” бяха пропуснали малко, но най-важното - контрола на учебния процес. Нейсе, добавих пет изречения, а Наско Запрянов се посмя… Все пак предишната му длъжност бе началник на Военна академия „Г. Ст. Раковски” - разбираше ги тези работи…
През май не станах адмирал. Сведено ми бе, че решението на Съвета на министъра е било - висши военни звания да се присвояват само на командири на бойни съединения. „Слушам!” И толкоз.
Имаше една група съвипускници, които обаче, по онова време непрекъснато ми „набиваха” в главата, че ще ме направят адмирал. Ласкаех се, но не им вярвах твърде. Чак сега разбрах, че те са си свършили работата. Не зная как да им благодаря, но ще го измисля, обещавам!
Ето какво се е случило в далечната вече 2006 година, по думите на гореупоменатият ми „набор”:
„… Атаката, Станкич, бе съчетана с изискана вечеря в „тесен” кръг - трима юнаци от випуск „Опълченски” и самият „Бос”. (Той фактически не беше много „обут” по въпросите на отбраната и националната сигурност, но… бе приятел на двама от „тесния кръг”, бел. на автора). Аргументи бол, знаеш - Морско училище е „патент”, признато в целия свят, готви кадри за всичките ни флоти и ще става на 125 години. Младите трябва да виждат в началника си реализирани техните мераци след двадесет години и прочие и тъй нататък, знаеш ги формулировките.
Към полунощ босът кандиса: „Убедихте ме. Ще стане.” Празнувахме решението му заедно с него още час-два, а когато той се оттегли, „поливахме” победата до четири часа!
На другия ден, в кабинета, на „четири очи”, полковник Андон Лефтеров - шеф на личен състав, за половин час разрушил граденото от нас с толкова труд! Той броял, видите ли хората с пагони в Морско - има-няма двеста човека. „Не бива, г-н министър, какво ще кажат колегите…” - и босът се предал.
- Е, сега като знаеш по-топло ли ти стана? - завърши приятелят ми.
- Не - рекох - ама все пак не знаех, че дължа някому благодарност! А не
обичам да съм длъжник!
Честно, доядя ме. Не за друго, ами се сетих как същият този „Биг бос”, когато предстоеше награждаването на курсантите-випускници бе забранил кмета и областния управител на Варна да връчват свои награди на отличилите се, защото били по-големи от неговите! После се сетих, че и ние се преборихме с тази му забрана. Не му беше „сефте” на човека да се отмята от решенията си!
После в главата ми „изплува” и казаното ми от един от бившите началници на Шуменското военно училище - генерал Динев:
- Къде си тръгнал да ставаш адмирал без политическа подкрепа бе, момче?
Капитан І ранг о. р.
Станко СТАНКОВ -
ветеран-командир на подводница от българските ВМС
Снимката е от личния архив на автора
Е, рекох си - доживях! Винаги съм мислил, че началникът на Морското училище трябва да е адмирал. Ако кажа, че не е и заради самия мен, ще излъжа. Но ще кажа още, че и сега мисля така.
Растяха ми криле. Иначе, в характеристиката колегите от управление „Личен състав” бяха пропуснали малко, но най-важното - контрола на учебния процес. Нейсе, добавих пет изречения, а Наско Запрянов се посмя… Все пак предишната му длъжност бе началник на Военна академия „Г. Ст. Раковски” - разбираше ги тези работи…
През май не станах адмирал. Сведено ми бе, че решението на Съвета на министъра е било - висши военни звания да се присвояват само на командири на бойни съединения. „Слушам!” И толкоз.
Имаше една група съвипускници, които обаче, по онова време непрекъснато ми „набиваха” в главата, че ще ме направят адмирал. Ласкаех се, но не им вярвах твърде. Чак сега разбрах, че те са си свършили работата. Не зная как да им благодаря, но ще го измисля, обещавам!
Ето какво се е случило в далечната вече 2006 година, по думите на гореупоменатият ми „набор”:
„… Атаката, Станкич, бе съчетана с изискана вечеря в „тесен” кръг - трима юнаци от випуск „Опълченски” и самият „Бос”. (Той фактически не беше много „обут” по въпросите на отбраната и националната сигурност, но… бе приятел на двама от „тесния кръг”, бел. на автора). Аргументи бол, знаеш - Морско училище е „патент”, признато в целия свят, готви кадри за всичките ни флоти и ще става на 125 години. Младите трябва да виждат в началника си реализирани техните мераци след двадесет години и прочие и тъй нататък, знаеш ги формулировките.
Към полунощ босът кандиса: „Убедихте ме. Ще стане.” Празнувахме решението му заедно с него още час-два, а когато той се оттегли, „поливахме” победата до четири часа!
На другия ден, в кабинета, на „четири очи”, полковник Андон Лефтеров - шеф на личен състав, за половин час разрушил граденото от нас с толкова труд! Той броял, видите ли хората с пагони в Морско - има-няма двеста човека. „Не бива, г-н министър, какво ще кажат колегите…” - и босът се предал.
- Е, сега като знаеш по-топло ли ти стана? - завърши приятелят ми.
- Не - рекох - ама все пак не знаех, че дължа някому благодарност! А не
обичам да съм длъжник!
Честно, доядя ме. Не за друго, ами се сетих как същият този „Биг бос”, когато предстоеше награждаването на курсантите-випускници бе забранил кмета и областния управител на Варна да връчват свои награди на отличилите се, защото били по-големи от неговите! После се сетих, че и ние се преборихме с тази му забрана. Не му беше „сефте” на човека да се отмята от решенията си!
После в главата ми „изплува” и казаното ми от един от бившите началници на Шуменското военно училище - генерал Динев:
- Къде си тръгнал да ставаш адмирал без политическа подкрепа бе, момче?
Капитан І ранг о. р.
Станко СТАНКОВ -
ветеран-командир на подводница от българските ВМС
Снимката е от личния архив на автора