САМО МЕЧТА
Израснахме заедно. Бяхме съученици. Живеехме в две съседни къщи в старата част на града. В оградата между тях имаше вратичка, наричахме я „комшулук” - (турски). През нея бързо и лесно се намирахме и събирахме. По-голямата част от времето си прекарвахме заедно, в училище и извън него, в игри и какви ли не извънкласни занимания. Активният беше той. Включваше се във всевъзможни кръжоци, школи и курсове, най-вече по приложни и технически спортове или конкретни приложни дейности. Включвах се и аз. В някои от многобройните ни начинания имахме и добри резултати. Стигали сме до призови места на състезания в окръга.
Неговите най-добри резултати бяха в безмоторното летене. За кратко време покри нормите за „майстор на спорта”. Последните години на обучението ни в средното училище почти денонощно беше на летището. Летеше всеки възможен ден. Нищо друго вече не го привличаше така силно, както летенето. Ходех на летището, за да го видя. Бях там, когато покри майсторските норми. Това беше забележително, не само за него постижение. Радвахме се всички.
След завършването на средното училище се разделихме. Аз постъпих курсант в Морското училище, а той отиде войник. Върнаха го от конкурсните изпити за Военновъздушното училище. По-точно не го допуснаха да участвува в тяхното провеждане. Отстраниха го. Никой не знаеше защо. Разбрахме много по-късно, след като се беше уволнил от редовна служба.
Във Военновъздушното училище получили писмо, в което се съобщавало, че дядо му е убит от партизаните на 09.09.1944 г. в полицейското управление. Той, дядо му, тогава, наистина е работил в полицейското, но като разсилен. Кой и по-какъв начин се е ангажирал с това донесение не се разбра. То съобщеното наистина е така, но и не е съвсем така. Тогава се случваха такива трудно обясними, а понякога дори не обясними и много по-лоши неща.
Лошото се случи и с него. Летенето в „голямата авиация” за него ставаше невъзможно. След първата прослужена година имаше право да кандидатства отново във Военновъздушното училище. Опита се.
Израснахме заедно. Бяхме съученици. Живеехме в две съседни къщи в старата част на града. В оградата между тях имаше вратичка, наричахме я „комшулук” - (турски). През нея бързо и лесно се намирахме и събирахме. По-голямата част от времето си прекарвахме заедно, в училище и извън него, в игри и какви ли не извънкласни занимания. Активният беше той. Включваше се във всевъзможни кръжоци, школи и курсове, най-вече по приложни и технически спортове или конкретни приложни дейности. Включвах се и аз. В някои от многобройните ни начинания имахме и добри резултати. Стигали сме до призови места на състезания в окръга.
Неговите най-добри резултати бяха в безмоторното летене. За кратко време покри нормите за „майстор на спорта”. Последните години на обучението ни в средното училище почти денонощно беше на летището. Летеше всеки възможен ден. Нищо друго вече не го привличаше така силно, както летенето. Ходех на летището, за да го видя. Бях там, когато покри майсторските норми. Това беше забележително, не само за него постижение. Радвахме се всички.
След завършването на средното училище се разделихме. Аз постъпих курсант в Морското училище, а той отиде войник. Върнаха го от конкурсните изпити за Военновъздушното училище. По-точно не го допуснаха да участвува в тяхното провеждане. Отстраниха го. Никой не знаеше защо. Разбрахме много по-късно, след като се беше уволнил от редовна служба.
Във Военновъздушното училище получили писмо, в което се съобщавало, че дядо му е убит от партизаните на 09.09.1944 г. в полицейското управление. Той, дядо му, тогава, наистина е работил в полицейското, но като разсилен. Кой и по-какъв начин се е ангажирал с това донесение не се разбра. То съобщеното наистина е така, но и не е съвсем така. Тогава се случваха такива трудно обясними, а понякога дори не обясними и много по-лоши неща.
Лошото се случи и с него. Летенето в „голямата авиация” за него ставаше невъзможно. След първата прослужена година имаше право да кандидатства отново във Военновъздушното училище. Опита се.
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ. Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
Самолет Ан-2, наричан още „работният кон на селскостопанската авиация”.
Този път не му приеха документите. Върнаха му ги.
След казармата работи, ходи на различни курсове, учи и за няколко години стана летец в тогавашната селскостопанска авиация. В нея работи до унищожаването й. Не бях завършил още Морското училище, а той вече летеше, работеше като летец.
Бях в отпуск, бях си в нашия град.Той летеше в звеното на селскостопанската авиация към града. Бяхме заедно. Заведе ме на самолета си с вече негова лека кола. Пръскаше нивите с някакви силно миришещи химикали. Докато товареха и подготвяха машината за полет, той ми обясняваше устройството и предназначението на различните нейни възли и агрегати. Самолетът беше готов. Заехме местата си. Кратки рутинни процедури, маневриране и излетяхме. Показваше ми различни номера и техники в управлението. Искаше му се да ми покаже какво може. Винаги сме били в условията на нерегламентирано съревнование, което и двамата водехме достойно и категорично по перфектно издържан начин. Винаги и двамата сме имали желанието да можем нещо различно и в повече от другия, и разбира се - да му го покажем. Прескачаше далекопроводи, правеше остри завои, бързо и стремително се издигаше и спускаше. Управлението му се отдаваше. Беше го усвоил според моите представи добре. Всичко правеше с лекота. Имах усещането, че се забавлява.
Високо над нас се появи „изтребител”. Летеше в нашата посока. Секунди следихме полета му с очи. „Изтребителят” бързо се отдалечаваше. Той неочаквано форсира двигателя и изтегли лоста за управление към себе си. Машината се стресна, не очаквала подобна изненада, напъна се и като че ли за миг спря. След това се устреми нагоре и напред по посока на отминалия „изтребител”. Селскостопанската машина се гневеше, ревеше, цялата трепереше, тресеше се в желанието да помогне на своя пилот да постигне за миг частица от мечтата си. Даваше от себе си всичко на което беше способна, макар че за случая беше крайно недостатъчно. Усилията на двамата продължиха не повече от една, две минути. И двамата добре знаеха, че опитът е безсмислен, а усилията - напразни. Постепенно се успокоиха. Наблюдавах го внимателно. По удълженото му опънато лице, от моята страна се търкулна сълза. Не виждах очите му. Силно присвити, стиснал устни, гледаше някъде напред. Мълчахме. Нямахме желание да разговаряме. И без това вместо нас мълчанието казваше всичко. Така и се приземихме. Той трябваше да направи още няколко полета. Аз не исках да участвам повече. Това ми стигаше. Останах да го чакам в колата. Гледах самолета как излита и каца, как той лети ниско над нивите, как завива, как се издига и спуска. Имах усещането, че наблюдавам авиационна танцова постановка, в която участниците са само двама, той и неговият малък самолет. Единственият зрител на този величествен, красив и фееричен спектакъл бях само аз.
Опитвах се да си представя как би летял с бойната машина, как биха се чувствали той и неговия „изтребител”. Опитвах се да си представя техният подобен и различен танц. Не исках да вярвам, но усещах,че това никога няма да се случи. Уви. Така и стана. Той никога не летя в „голямата авиация”. До унищожаването на селскостопанската авиация летя в нея. Летя в Близкия изток, летя в Индия, летя в Казахстан. Може и другаде някъде да е летял, но аз да нямам за това информация. Вече не бяхме постоянно заедно.
Сега е в САЩ. Сигурно не лети, сигурно отдавна не лети. Не знам и не съм го питал с какво се занимава там, но знам със сигурност знам, усещам го в редките ни телефонни разговори, че продължава дълго и все по-дълго да гледа след всеки прелитащ по някога високо над него„изтребител”.
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ
След казармата работи, ходи на различни курсове, учи и за няколко години стана летец в тогавашната селскостопанска авиация. В нея работи до унищожаването й. Не бях завършил още Морското училище, а той вече летеше, работеше като летец.
Бях в отпуск, бях си в нашия град.Той летеше в звеното на селскостопанската авиация към града. Бяхме заедно. Заведе ме на самолета си с вече негова лека кола. Пръскаше нивите с някакви силно миришещи химикали. Докато товареха и подготвяха машината за полет, той ми обясняваше устройството и предназначението на различните нейни възли и агрегати. Самолетът беше готов. Заехме местата си. Кратки рутинни процедури, маневриране и излетяхме. Показваше ми различни номера и техники в управлението. Искаше му се да ми покаже какво може. Винаги сме били в условията на нерегламентирано съревнование, което и двамата водехме достойно и категорично по перфектно издържан начин. Винаги и двамата сме имали желанието да можем нещо различно и в повече от другия, и разбира се - да му го покажем. Прескачаше далекопроводи, правеше остри завои, бързо и стремително се издигаше и спускаше. Управлението му се отдаваше. Беше го усвоил според моите представи добре. Всичко правеше с лекота. Имах усещането, че се забавлява.
Високо над нас се появи „изтребител”. Летеше в нашата посока. Секунди следихме полета му с очи. „Изтребителят” бързо се отдалечаваше. Той неочаквано форсира двигателя и изтегли лоста за управление към себе си. Машината се стресна, не очаквала подобна изненада, напъна се и като че ли за миг спря. След това се устреми нагоре и напред по посока на отминалия „изтребител”. Селскостопанската машина се гневеше, ревеше, цялата трепереше, тресеше се в желанието да помогне на своя пилот да постигне за миг частица от мечтата си. Даваше от себе си всичко на което беше способна, макар че за случая беше крайно недостатъчно. Усилията на двамата продължиха не повече от една, две минути. И двамата добре знаеха, че опитът е безсмислен, а усилията - напразни. Постепенно се успокоиха. Наблюдавах го внимателно. По удълженото му опънато лице, от моята страна се търкулна сълза. Не виждах очите му. Силно присвити, стиснал устни, гледаше някъде напред. Мълчахме. Нямахме желание да разговаряме. И без това вместо нас мълчанието казваше всичко. Така и се приземихме. Той трябваше да направи още няколко полета. Аз не исках да участвам повече. Това ми стигаше. Останах да го чакам в колата. Гледах самолета как излита и каца, как той лети ниско над нивите, как завива, как се издига и спуска. Имах усещането, че наблюдавам авиационна танцова постановка, в която участниците са само двама, той и неговият малък самолет. Единственият зрител на този величествен, красив и фееричен спектакъл бях само аз.
Опитвах се да си представя как би летял с бойната машина, как биха се чувствали той и неговия „изтребител”. Опитвах се да си представя техният подобен и различен танц. Не исках да вярвам, но усещах,че това никога няма да се случи. Уви. Така и стана. Той никога не летя в „голямата авиация”. До унищожаването на селскостопанската авиация летя в нея. Летя в Близкия изток, летя в Индия, летя в Казахстан. Може и другаде някъде да е летял, но аз да нямам за това информация. Вече не бяхме постоянно заедно.
Сега е в САЩ. Сигурно не лети, сигурно отдавна не лети. Не знам и не съм го питал с какво се занимава там, но знам със сигурност знам, усещам го в редките ни телефонни разговори, че продължава дълго и все по-дълго да гледа след всеки прелитащ по някога високо над него„изтребител”.
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ