„СОКОЛ” ИМА ЖЕНА И ДЕЦА
Плавахме в общ строй. Поддържането на килватер, от корабите на четири различни по предназначение дивизиони, се оказваше не толкова лесно, макар и да изглеждаше не чак толкова сложно. Строят трябваше да осигури част от изискванията за безапасност в предстоящата зенитна стрелба по нисколетяща реална цел. Нисколетящ боен самолет трябваше да тегли въздушната мишeна. Такава стрелба щабът на военноморската база организираше веднъж през годината и в нея участваха всички кораби и катери, носещи на борда си зенитно въоръжение. Планирана беше за 11.00 часа. От базата излязохме веднага след вдигането на флага. До огневия полигон разнородната ни „армада” имаше поне два часа ход.
Подготовката за предстоящата стрелба не спря и по време на прехода. Зенитните разчети за кой ли вече път проиграваха в детайли своите действия и свързаните с тях мерки за безопасност. Командирите на кораби, освен корабния строй, тренираха и управлението на огъня на зенитните си средства. УКВ връзката заработи на една честота между всичките кораби и бойния самолет. Другите от екипажа, тези дето не участвахме пряко в стрелбата, си вършехме работата, както при всяко плаване.
„Сокол” беше позивната на пилота.Той трябваше да прелети няколко пъти над нашата корабна колона. Първият от
Плавахме в общ строй. Поддържането на килватер, от корабите на четири различни по предназначение дивизиони, се оказваше не толкова лесно, макар и да изглеждаше не чак толкова сложно. Строят трябваше да осигури част от изискванията за безапасност в предстоящата зенитна стрелба по нисколетяща реална цел. Нисколетящ боен самолет трябваше да тегли въздушната мишeна. Такава стрелба щабът на военноморската база организираше веднъж през годината и в нея участваха всички кораби и катери, носещи на борда си зенитно въоръжение. Планирана беше за 11.00 часа. От базата излязохме веднага след вдигането на флага. До огневия полигон разнородната ни „армада” имаше поне два часа ход.
Подготовката за предстоящата стрелба не спря и по време на прехода. Зенитните разчети за кой ли вече път проиграваха в детайли своите действия и свързаните с тях мерки за безопасност. Командирите на кораби, освен корабния строй, тренираха и управлението на огъня на зенитните си средства. УКВ връзката заработи на една честота между всичките кораби и бойния самолет. Другите от екипажа, тези дето не участвахме пряко в стрелбата, си вършехме работата, както при всяко плаване.
„Сокол” беше позивната на пилота.Той трябваше да прелети няколко пъти над нашата корабна колона. Първият от
О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ
„нальотите” щеше да бъде за визуално опознаване. Командирите на кораби и зенитните разчети да се запознаят със самолета и мишената, да ги опознаят, различават и разграничават. Мерачите да придобият, макар и малък, но все пак някакъв опит, да наблюдават, откриват и съпровождат целта през мерните прибори, без да я припокриват със самолета. Командирите да определят безопасния, за самолета, сектор за стрелба и в него да командват воденето на огън. Ръководителят на стрелбата да свежда по УКВ-то необходимата за воденето на огъня информация.
Минахме на „малък ход”. Бяхме влезли в полигона. Как се поддържа килватер на „малък”, като „малкият” ни беше толкова различен, колкото проекти кораби имаше в колоната. Нямаше как. Трябваше да чакаме „Сокол”. Минути за глътка въздух. Хубави минутки, ама много кратки. Още скоростта не беше паднала, а от УКВ-то вече се разнесе непознат за нас глас. Беше гласът на „Сокол”. Докладва готовността си за излитане и зачака указания от флагмана. Получи ги заедно с информация за нашата позиция и това, че го очакваме. Минути по-късно „Сокол” докладва отново, че е във въздуха и лети на курс към нас. Според мен, след не по-вече от 15-20 минути трябваше да бъде тук. Идваше и нашият ред. Обявихме „тревога”. Започваше корабното бойно учение със зенитна стрелба по реална нисколетяща цел.
Цялото учение беше многократно проигравано. Сега предстоеше само то реално да бъде изпълнено. Понесоха се команди, отговори и доклади. Зенитните разчети заеха местата си. Поднесоха боеприпасите. Всички бяхме по метата си. Докладвахме готовността си. Напрегнато очакване. „Сокол” се приближаваше към нас. Нямахме технически средства за въздушно наблюдение и за това не само сигналчикът се взираше напрегнато в хоризонта, търсейки целта. Нямахме представа как точно изглеждат самолета и мишената, но ги търсехме и с поглед, и със слух. Напрежението растеше. Минутите ставаха безкрайни, а миговете - часове. От последните в колоната кораби се понесе ехо, нещо като вятър в борова гора. Ехото бързо се разля напред по цялата корабна колона. Възгласите, на забелязалите вече целта, се движеха по-бързо от нея. Ето я и самата цел! Тя идваше!
Виждахме я вече и ние. „Сокол” идваше от към кърмата и от десния ни борд. Приближаваше се бързо. Въздушната мишана, по моя преценка, отстоеше на 100 и повече метра зад самолета. Представляваше раирана в светли цветове, опъната от въздушния поток текстилна тръба, съизмерима по размери с тялото на теглещият я самолет. Нямаше време да я разглеждам подробно. Командирът командваше. Разчетът на зенитно-картечната установка бързо потвърждаваше командите, изпълняваше ги трескаво и докладваше за изпълнението им. Напрегната припряност? Динамика? Сигурно не липсваше и амбиция. Луда надпревара между възможностите за прилагане на заучените действия и реалната скорост в промяна положението на целта.
Имах усещането, че матросите машинално отработват заучени до автоматизъм действия, които не винаги съответстват на подадената команда. Ако и да не беше така, в следващия миг вече излизаха от съответствие и с командата, и с целта. Луда надпревара. Действията им като че ли винаги изоставаха и от командите, и от целта. Времето не ми стигаше и не успявах, не смогвах точно да проследя и коректно да проверя верността на това свое усещане.
Самолетът и мишаната отминаха. Ехото от възгласите утихна. Какво обаче бяха успели да отраборят зенитните разчети от всичко, което трябваше за този опознавателен „нальот”, само те си знаеха. Нямаха и никаква възможност за обсъждане и коментар. В УКВ-то флагманът насочваше „Сокол” за следващия му „нальот”. Зададе и параметрите на полета - посока, скорост и разстояние. Те трябваха сега наистина. Предстоеше стрелба с истински бойни припаси по истинска нисколетяща цел. Отново команди, отговори, действия за тяхното изпълнение и доклади. Имаше и нови елементи, като зареждане, пълнене и „огън”. Може да е имало и някои други, които не съм успял да уловя и запомня. Редуваха се бързо, една след друга, без паузи.
Напред в корабната колона проехтяха изстрели. Ехото им се издигна и понесе над корабите. Само миг и ги заля. Само миг и стигна до нас. Сега стреляхме и ние. Стреляха тези пред нас, стреляха и тези зад нас. Струваше ми се, че стрелят всички. Над корабите се носеше разногласа огнева канонада от изстрелите на множество различни по калибър и модификация зенитни системи. В настаналата огнева суматоха не успях да уловя момента, в който нашият командир е командвал „огън” и „прекрати огъня”. Дали беше успял да командва само в безопасния за самолета сектор, вече нямаше как да разбера. Дали мерачът беше успял да ги изпълни точно? Дали беше успял да следи само мишената, без да допуска нейното препокриване със самолета и още много такива „дали?” оставаха, сигурно не само за мен, без отговор. Наистина нямаше как да получим този отговор. Цялото огнево действие беше изпълнено за броени секунди. Дано поне преките извършители са знаели какво точно правят.
Самолетът и мишената отминаха. Канонадата утихна. Настана тишина. Най-тихия миг, който досега бях чувал. Беше само миг. Гласът на флагмана отново управляваше маневрата на „Сокол” за следващия му „нальот”. В УКВ-то не чувахме гласут на „Сокол”, да потвърждава командите. „Сокол” не отговаряше на подадените му команди. „Сокол” мълчеше. Секунди пауза. Много дълги секунди пауза. Флагманът наруши мълчанието. Гласът му беше станал рязък:
- „Сокол”! „Сокол”! Обади се! - Звучеше от УКВ-то.
Отново не последва отговор. Отново пауза. Гласът на флагмана прозвуча приповдигнато и остро:
- Сокол”! „Сокол”! Върни се!
Сега ми светна. Стана ми ясно. „Сокол” се отдалечаваше.
От УКВ-то се носеше единствено гласът на флагмана. Неговата остротата вече ми звучеше по-скоро като зов:
- „Сокол”! „Сокол”! Обади се!
И сега не последва отговор.
Неволно се опитвах да си обясня, какво точно се беше случило. Търсех някакъв по-верен отговор за действията на „Сокол”. Докато правех тези не съвсем успешни опити, в УКВ-то прозвуча неговия глас:
- Тук„Сокол”. Тук „Сокол”. Докладвам. Не мога да се върна. Няма как да се върна.
Гласът му беше спокоен и ясен. След мъничка пауза добави, малко по- тихо и по-неясно:
- „Сокол” има жена и деца.
Не каза нищо друго. Нямаше нужда да продължава. Замълча и флагманът. Паузата ми се стори дълга, много дълга, сигурно по-дълга от няколкото безмълвни секунди. Не чухме по-вече гласа на „Сокол”. Не се и върна. Сигурно си замина. Зенитната стрелба по реална нисколетяща цел завърши.
О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ
Ретро-илюстрациите са от: „Албум от нагледни пособия за политическите занятия в Българската народна армия (Свитък втори), Държавно военно издателство, 1959 г. ”
Минахме на „малък ход”. Бяхме влезли в полигона. Как се поддържа килватер на „малък”, като „малкият” ни беше толкова различен, колкото проекти кораби имаше в колоната. Нямаше как. Трябваше да чакаме „Сокол”. Минути за глътка въздух. Хубави минутки, ама много кратки. Още скоростта не беше паднала, а от УКВ-то вече се разнесе непознат за нас глас. Беше гласът на „Сокол”. Докладва готовността си за излитане и зачака указания от флагмана. Получи ги заедно с информация за нашата позиция и това, че го очакваме. Минути по-късно „Сокол” докладва отново, че е във въздуха и лети на курс към нас. Според мен, след не по-вече от 15-20 минути трябваше да бъде тук. Идваше и нашият ред. Обявихме „тревога”. Започваше корабното бойно учение със зенитна стрелба по реална нисколетяща цел.
Цялото учение беше многократно проигравано. Сега предстоеше само то реално да бъде изпълнено. Понесоха се команди, отговори и доклади. Зенитните разчети заеха местата си. Поднесоха боеприпасите. Всички бяхме по метата си. Докладвахме готовността си. Напрегнато очакване. „Сокол” се приближаваше към нас. Нямахме технически средства за въздушно наблюдение и за това не само сигналчикът се взираше напрегнато в хоризонта, търсейки целта. Нямахме представа как точно изглеждат самолета и мишената, но ги търсехме и с поглед, и със слух. Напрежението растеше. Минутите ставаха безкрайни, а миговете - часове. От последните в колоната кораби се понесе ехо, нещо като вятър в борова гора. Ехото бързо се разля напред по цялата корабна колона. Възгласите, на забелязалите вече целта, се движеха по-бързо от нея. Ето я и самата цел! Тя идваше!
Виждахме я вече и ние. „Сокол” идваше от към кърмата и от десния ни борд. Приближаваше се бързо. Въздушната мишана, по моя преценка, отстоеше на 100 и повече метра зад самолета. Представляваше раирана в светли цветове, опъната от въздушния поток текстилна тръба, съизмерима по размери с тялото на теглещият я самолет. Нямаше време да я разглеждам подробно. Командирът командваше. Разчетът на зенитно-картечната установка бързо потвърждаваше командите, изпълняваше ги трескаво и докладваше за изпълнението им. Напрегната припряност? Динамика? Сигурно не липсваше и амбиция. Луда надпревара между възможностите за прилагане на заучените действия и реалната скорост в промяна положението на целта.
Имах усещането, че матросите машинално отработват заучени до автоматизъм действия, които не винаги съответстват на подадената команда. Ако и да не беше така, в следващия миг вече излизаха от съответствие и с командата, и с целта. Луда надпревара. Действията им като че ли винаги изоставаха и от командите, и от целта. Времето не ми стигаше и не успявах, не смогвах точно да проследя и коректно да проверя верността на това свое усещане.
Самолетът и мишаната отминаха. Ехото от възгласите утихна. Какво обаче бяха успели да отраборят зенитните разчети от всичко, което трябваше за този опознавателен „нальот”, само те си знаеха. Нямаха и никаква възможност за обсъждане и коментар. В УКВ-то флагманът насочваше „Сокол” за следващия му „нальот”. Зададе и параметрите на полета - посока, скорост и разстояние. Те трябваха сега наистина. Предстоеше стрелба с истински бойни припаси по истинска нисколетяща цел. Отново команди, отговори, действия за тяхното изпълнение и доклади. Имаше и нови елементи, като зареждане, пълнене и „огън”. Може да е имало и някои други, които не съм успял да уловя и запомня. Редуваха се бързо, една след друга, без паузи.
Напред в корабната колона проехтяха изстрели. Ехото им се издигна и понесе над корабите. Само миг и ги заля. Само миг и стигна до нас. Сега стреляхме и ние. Стреляха тези пред нас, стреляха и тези зад нас. Струваше ми се, че стрелят всички. Над корабите се носеше разногласа огнева канонада от изстрелите на множество различни по калибър и модификация зенитни системи. В настаналата огнева суматоха не успях да уловя момента, в който нашият командир е командвал „огън” и „прекрати огъня”. Дали беше успял да командва само в безопасния за самолета сектор, вече нямаше как да разбера. Дали мерачът беше успял да ги изпълни точно? Дали беше успял да следи само мишената, без да допуска нейното препокриване със самолета и още много такива „дали?” оставаха, сигурно не само за мен, без отговор. Наистина нямаше как да получим този отговор. Цялото огнево действие беше изпълнено за броени секунди. Дано поне преките извършители са знаели какво точно правят.
Самолетът и мишената отминаха. Канонадата утихна. Настана тишина. Най-тихия миг, който досега бях чувал. Беше само миг. Гласът на флагмана отново управляваше маневрата на „Сокол” за следващия му „нальот”. В УКВ-то не чувахме гласут на „Сокол”, да потвърждава командите. „Сокол” не отговаряше на подадените му команди. „Сокол” мълчеше. Секунди пауза. Много дълги секунди пауза. Флагманът наруши мълчанието. Гласът му беше станал рязък:
- „Сокол”! „Сокол”! Обади се! - Звучеше от УКВ-то.
Отново не последва отговор. Отново пауза. Гласът на флагмана прозвуча приповдигнато и остро:
- Сокол”! „Сокол”! Върни се!
Сега ми светна. Стана ми ясно. „Сокол” се отдалечаваше.
От УКВ-то се носеше единствено гласът на флагмана. Неговата остротата вече ми звучеше по-скоро като зов:
- „Сокол”! „Сокол”! Обади се!
И сега не последва отговор.
Неволно се опитвах да си обясня, какво точно се беше случило. Търсех някакъв по-верен отговор за действията на „Сокол”. Докато правех тези не съвсем успешни опити, в УКВ-то прозвуча неговия глас:
- Тук„Сокол”. Тук „Сокол”. Докладвам. Не мога да се върна. Няма как да се върна.
Гласът му беше спокоен и ясен. След мъничка пауза добави, малко по- тихо и по-неясно:
- „Сокол” има жена и деца.
Не каза нищо друго. Нямаше нужда да продължава. Замълча и флагманът. Паузата ми се стори дълга, много дълга, сигурно по-дълга от няколкото безмълвни секунди. Не чухме по-вече гласа на „Сокол”. Не се и върна. Сигурно си замина. Зенитната стрелба по реална нисколетяща цел завърши.
О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ
Ретро-илюстрациите са от: „Албум от нагледни пособия за политическите занятия в Българската народна армия (Свитък втори), Държавно военно издателство, 1959 г. ”