ВЪВ ВОДАТА, ДА СИ ЖАДЕН ЗА ВОДА!
И преди трийсетина години съм разказвал за четирима морски офицери с професията военни водолази. Лесно се пишеше и тогава, защото от отдел 8 - „Тайната“ в Щаба на Флота не съкращаваха или корегираха почти нищо. И тогава, пък особено днес няма нищо секретно. Тогава Петър Кючуков беше капитан ІІ ранг, Лилян Янев капитан ІІІ ранг, Иван Иванов старши лейтенант, а Константин Наумов капитан ІІІ ранг. Днес за него ми е думата.
В живота на всеки човек има и хубости и лошотии. Почвам с една нелепост, която няма как да не се е отразила на самочуствието, а ако щете и на егото на такъв човек като Костя. В една от есените през осемдесетте очакваше „нова звезда”, но длъжността му на специалист не разрешаваше. Приказвали сме си за това, че „по-добре късно, отколкото никога”, но че му е било мъчно или е имало и стаена обида - нямаше съмнение. Като си спомня и днес всичко това, няма да е справедливо да го отмина, че след 20 години „ровене” из мътилката на морското дъно, язовири и реки на България, звездата му „не изгря” и трябваше да дочака следващата есен, за да заживее с орисията на „капитан ІІ ранг”. Вярно, във водолазния майсторлък едва ли са най-важни ранговете, но защо морският да не си помечтае и за адмиралски галуни.
Вярвам, че и днес очите му, тези обаятелни за дамите очи, знаеха как да посрещнат скромно, как да покажат, че се е развихрил, когато трябва да защитава. Станеш ли му съмишленик и очите му се смеят, а мисля, че могат и да се радват. Сам Косьо казва: „Човек съм със своите несгоди и надежди. Все гледам и търся верния път. Тичал съм, спъвал съм се, но все съм искал да е по „правия път”... И да не се отбивам.”
Варненец, „откакто се помни”. Моряшко момче. Пъргаво. Учило добре книгите. Приели го в Морското. А Косьо вече познавал хубава студентка от Медицинския институт. И двамата „стискали зъби” докато курсант Наумов станал лейтенант...
Спомен. На полигона за водолазна подготовка от дясната страна на пирса се бяха струпали много моряци. Старши лейтенант Наумов и още двама водолази бяха в морето и „играеха” с ... делфин. Като че ли не се плашеше от неопрените. И „приятелството” започна, когато от града донесоха голям калъп замразена риба. Последните парчета делфинът пое почти от ръката на Косьо. Когато се заизкачва по трапа към пирса, морският обитател се изви, изчезна в дълбините и след секунди се издигна над водата така, че гръдните му перки се виждаха. Повече от седимица Косьо и матроси се грижиха за неканения гост. Хранеха го всеки ден, а като че ли за благодарност издаваше звуци като бебешки плач ...
След десетина дни на товарния кей пристига търговски кораб и започват да го товарят с минерални торове. Две денонощия вятърът разнасял наоколо торовата прах. Дали заради това или случайно, делфинът изчезва. После рибари го видели край Созопол. „Въртял” се около лодките им. Месец след това пак се върнал в полигона на ЛеВеШе-то (леководолазната школа), но бил с ранен плавник. Матроси и Наумов специално обличали неопрени, за да го „приласкаят”, защото две цифри към опашката му показвали, че преди това сигурно е бил в делфинариум. „Ей, има и зли рибари. С този дълбоко ранен, почти откъснат плавник е заникъде ...” ще ми каже командирът на Леководолазната школа капитан ІІІ ранг Лилян Янев.
Ако разказвам тази необикновена среща на водолозите преди много години, то е защото Константин я помни и днес: „Близо 200-килограмовото гладко тяло на делфина едва помръдваше, като че ли очите му молеха помощ, ние знаехме, че едва ли ще му помогнем, но един по един обличахме неопрените и го отблъсквахме от камъните край брега, за да не го нараняват. До тъмно, даже и с прожектори...”.
В ония години флотските водолази не бяха спортисти с по-особено телосложение, не участваха в модерното тогава подводно ориентиране. Те си го „отработваха” всеки ден. И още: те не избираха какво да правят. Ако днес (и седмици наред) помагат да се построи подводната част на мост, както беше с Аспаруховия, утре се налага да търсят по дъното останала от войната мина. Тиня, пясък, камъни, водорасли, пасажи риба, но като че ли някак си „прегърнат” от мълчаливите дълбини на морето, водолазът трябва непременно да се гмурка и да свърши необходимото. Знаем, че подводничарите, когато тръгват на плаване, си пожелават равен брой потапяния и изплавания. Мисля, че тъй е и за водолазите. И още нещо. Не може физически слаб човек да се хвърли в прегръдките на водата - солената морска или мътната речна край атомната в Козлодуй ... И най-важното - да поеме водното налягане, „пресоващо” всеки квадратен сантиметър от тялото му.
„И кръв от носа ми е текла, и като замаян съм ходил часове, и докторът ми е забранявал да слизам по-дълбоко от десетина метра в този ден, но засега издържам, пък след десетина години ще видим...”
Константин Наумов се сърди: „Няма да разказваш само за мен, чу ли, приятелю. Водолазът сам е нищо. Сам може само с харпунче край брега. Романтика в нашата работа има само когато намерим някоя старинна котва, амфора или пък „остържем” торба миди и ги изпечем на брега. Помниш ли като бяхме заедно на тренировките ни на Камен бряг? Не ни остана време от спускания, нормативи и изпити.”
По-нататък в спомена ми ще има приливи и отливи. Не само заради тогавашното настроение на Косьо и десетината мъже, които познавам. Приливи - когато поемат към по-дълбокото, когато тътен раздира водата и тя се втурва нагоре, като че ли започва смерч. А долу корпусът, киснал дето се казва век, ръждясал и обрасъл с миди е разпран, за да излезе на повърхността, като разкъсан двадесеттонен къс метал. За да плават свободно кораби нататък. Отливи - когато понякога тези намръщени мъже и командирът им Наумов под неопрена или „скафандъра” - тоя малък земен дом, и сред водата ще са жадни за много глътки, но не солено-горчивата. Но онова рогато чудовище долу ще прогърми, за да си кажем след това, че „консервираната смърт” е победена.
Няколко напръстника коняк медицинал и парче шоколад в полумрака
И преди трийсетина години съм разказвал за четирима морски офицери с професията военни водолази. Лесно се пишеше и тогава, защото от отдел 8 - „Тайната“ в Щаба на Флота не съкращаваха или корегираха почти нищо. И тогава, пък особено днес няма нищо секретно. Тогава Петър Кючуков беше капитан ІІ ранг, Лилян Янев капитан ІІІ ранг, Иван Иванов старши лейтенант, а Константин Наумов капитан ІІІ ранг. Днес за него ми е думата.
В живота на всеки човек има и хубости и лошотии. Почвам с една нелепост, която няма как да не се е отразила на самочуствието, а ако щете и на егото на такъв човек като Костя. В една от есените през осемдесетте очакваше „нова звезда”, но длъжността му на специалист не разрешаваше. Приказвали сме си за това, че „по-добре късно, отколкото никога”, но че му е било мъчно или е имало и стаена обида - нямаше съмнение. Като си спомня и днес всичко това, няма да е справедливо да го отмина, че след 20 години „ровене” из мътилката на морското дъно, язовири и реки на България, звездата му „не изгря” и трябваше да дочака следващата есен, за да заживее с орисията на „капитан ІІ ранг”. Вярно, във водолазния майсторлък едва ли са най-важни ранговете, но защо морският да не си помечтае и за адмиралски галуни.
Вярвам, че и днес очите му, тези обаятелни за дамите очи, знаеха как да посрещнат скромно, как да покажат, че се е развихрил, когато трябва да защитава. Станеш ли му съмишленик и очите му се смеят, а мисля, че могат и да се радват. Сам Косьо казва: „Човек съм със своите несгоди и надежди. Все гледам и търся верния път. Тичал съм, спъвал съм се, но все съм искал да е по „правия път”... И да не се отбивам.”
Варненец, „откакто се помни”. Моряшко момче. Пъргаво. Учило добре книгите. Приели го в Морското. А Косьо вече познавал хубава студентка от Медицинския институт. И двамата „стискали зъби” докато курсант Наумов станал лейтенант...
Спомен. На полигона за водолазна подготовка от дясната страна на пирса се бяха струпали много моряци. Старши лейтенант Наумов и още двама водолази бяха в морето и „играеха” с ... делфин. Като че ли не се плашеше от неопрените. И „приятелството” започна, когато от града донесоха голям калъп замразена риба. Последните парчета делфинът пое почти от ръката на Косьо. Когато се заизкачва по трапа към пирса, морският обитател се изви, изчезна в дълбините и след секунди се издигна над водата така, че гръдните му перки се виждаха. Повече от седимица Косьо и матроси се грижиха за неканения гост. Хранеха го всеки ден, а като че ли за благодарност издаваше звуци като бебешки плач ...
След десетина дни на товарния кей пристига търговски кораб и започват да го товарят с минерални торове. Две денонощия вятърът разнасял наоколо торовата прах. Дали заради това или случайно, делфинът изчезва. После рибари го видели край Созопол. „Въртял” се около лодките им. Месец след това пак се върнал в полигона на ЛеВеШе-то (леководолазната школа), но бил с ранен плавник. Матроси и Наумов специално обличали неопрени, за да го „приласкаят”, защото две цифри към опашката му показвали, че преди това сигурно е бил в делфинариум. „Ей, има и зли рибари. С този дълбоко ранен, почти откъснат плавник е заникъде ...” ще ми каже командирът на Леководолазната школа капитан ІІІ ранг Лилян Янев.
Ако разказвам тази необикновена среща на водолозите преди много години, то е защото Константин я помни и днес: „Близо 200-килограмовото гладко тяло на делфина едва помръдваше, като че ли очите му молеха помощ, ние знаехме, че едва ли ще му помогнем, но един по един обличахме неопрените и го отблъсквахме от камъните край брега, за да не го нараняват. До тъмно, даже и с прожектори...”.
В ония години флотските водолази не бяха спортисти с по-особено телосложение, не участваха в модерното тогава подводно ориентиране. Те си го „отработваха” всеки ден. И още: те не избираха какво да правят. Ако днес (и седмици наред) помагат да се построи подводната част на мост, както беше с Аспаруховия, утре се налага да търсят по дъното останала от войната мина. Тиня, пясък, камъни, водорасли, пасажи риба, но като че ли някак си „прегърнат” от мълчаливите дълбини на морето, водолазът трябва непременно да се гмурка и да свърши необходимото. Знаем, че подводничарите, когато тръгват на плаване, си пожелават равен брой потапяния и изплавания. Мисля, че тъй е и за водолазите. И още нещо. Не може физически слаб човек да се хвърли в прегръдките на водата - солената морска или мътната речна край атомната в Козлодуй ... И най-важното - да поеме водното налягане, „пресоващо” всеки квадратен сантиметър от тялото му.
„И кръв от носа ми е текла, и като замаян съм ходил часове, и докторът ми е забранявал да слизам по-дълбоко от десетина метра в този ден, но засега издържам, пък след десетина години ще видим...”
Константин Наумов се сърди: „Няма да разказваш само за мен, чу ли, приятелю. Водолазът сам е нищо. Сам може само с харпунче край брега. Романтика в нашата работа има само когато намерим някоя старинна котва, амфора или пък „остържем” торба миди и ги изпечем на брега. Помниш ли като бяхме заедно на тренировките ни на Камен бряг? Не ни остана време от спускания, нормативи и изпити.”
По-нататък в спомена ми ще има приливи и отливи. Не само заради тогавашното настроение на Косьо и десетината мъже, които познавам. Приливи - когато поемат към по-дълбокото, когато тътен раздира водата и тя се втурва нагоре, като че ли започва смерч. А долу корпусът, киснал дето се казва век, ръждясал и обрасъл с миди е разпран, за да излезе на повърхността, като разкъсан двадесеттонен къс метал. За да плават свободно кораби нататък. Отливи - когато понякога тези намръщени мъже и командирът им Наумов под неопрена или „скафандъра” - тоя малък земен дом, и сред водата ще са жадни за много глътки, но не солено-горчивата. Но онова рогато чудовище долу ще прогърми, за да си кажем след това, че „консервираната смърт” е победена.
Няколко напръстника коняк медицинал и парче шоколад в полумрака
Капитан-лейтенант Константин Наумов и мичман Димитър Статев с матроси, които изпълняваха задачи по пилоните на Аспарухов мост.
Летни водолазни тренировки.
Вокалната група на Флота, лауреат на националния фестивал на художествената самодейност през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. Наумов - сред най-добрите гласове в групата.
Факсимиле от публикация, която на времето запознава читателите с историята на делфина в Леководолазната школа.
Константин Наумов като капитан ІІІ ранг.
Константин Наумов помага на лейтенант Иван Генов Иванов, също стойностен водолаз.
Главен старшина Васил Петров помага на водолаз в „скафандър“.
Всекидневието на водолазите.
на кубрика са хубаво нещо, когато Константин Наумов и двама мъжаги са „лежали” върху издатина с размерите на мина и пак казват, че старият рибар не греши: тук през войната е било немски полигон. Видимостта - почти нулева, когато Косьо напипва рогата на „бика”. Става опасно. А мъртвакът продължава да си върши своето - вдига водорасли от дъното и още повече мъти водата.
Минута, две... Вълната отгоре се пени и солеността като че ли я прави още по-бледа. Взрив. Жалко, загинали са стотици риби. Но мина вече няма. Старши лейтенант Наумов и тогавашния му партньор Тодор Николов посягат към шлемовете, за да изтрият потта от лицата, че и тя е солена, но не става...
Двата вдигнати флага на водолазния кораб се виждат отдалеч. Те показват на минаващите кораби мястото на леководолазния поиск. Капитаните забавят ход - под водата работят хора. И аз съм се разхождал нервно по палубата. На десетки метри долу са подложени на две, че и повече атмосфери налягане. На това плаване Косьо ми разказа, че като новобранец във водолазлъка най-трудно се придвижвал между водораслите и рифовете, по камъните и подводната част на корабните корпуси, защото нямало къде да се „хване”. Иначе дишал равномерно, но тъмнината му била неприятна, а студената дълбочина и възможните опасности - предизвикателство. Но и сега си спомням, че тогавашните асове Петър Кючуков и Лилян Янев му казваха, че ще стане голям водолаз. Виждал съм го в полигона за живучест на леководолазите, как готви за дълбочините десетина юначаги. Всеволод, Данко, Илко, Веселин като че ли се вълнуват тъй както за среща с желано момиче. Старши лейтенант Наумов ги командва как един по един да влизат в барокамерното отделение и да „поживеят” в необикновена - изкуствена обстановка. На палубата виждах как Тодор Николов трепереше. Каза, че не от страх. Пролетният бриз си е хаплив.
Сигналното въже на водолаза ми прилича повече на юлар, но то е голяма работа като връзка и безопасност. Едно дръпване - тик - добре съм, тик-тик - проверете запасите от въздух. Три отсечени дърпания - в опасност съм. „Юздата” е хубаво нещо.
Не е лек двубоят с дълбочините. Много непредвидени неща се случват. Затова и има „полети” към морското дъно. Записал съм: на винта на боен кораб се е намотало въже, дебело като юмрук. Косьо и Веселин са долу, за да му видят сметката. Но корабните въжета са яки и „хирургическата” намеса на водолазите трае повече от два часа. Или пък оная монтажна работа под вода, която Наумов свърши под ръководството на Лилян Янев. Под тях и над тях - море. Монтирането на „ламарината”, а то си е стоманен плот, изисква здрави мишци и майсторлък. Голямата хлабина на спусковото въже освобождава тежкия лист и той полита застрашително към матроса-водолаз. Косьо със силен замах на плавниците се вкопчва в единия край на тежкия стоманен лист. От другата страна го задържа Лилян, но за нещастие, ръцете им са с дълбоки порезни рани. Сам матросът едва ли би могъл да се предпази от най-лошото. Горе на палубата докторът на ЛеВеШе-то не само обработва - зашива зейналите рани.
Сигурно месец след това още преди развидиляване и края на “стражата” в дивизиона , ни завари с Косьо на чаша кафе на „Юпитер”. Отсреща, по Аспарухов мост , който „виси” няколко километра над канала за езерото още блестяха светлините на преминаващите автомобили. Спомнихме си, че преди години при строителството му имаха сложни подводни работи и водолазите. За две седмици в намръщените студени дни около тях се чуваха само командите: „Дай кислород!”, „Дай ток!”, „Спри тока!”, „Обери шланга!”, „Пускам елдържателя!”.
Тогава резултатът от този труд се оценяваше така: „Спестени са милиони левове на родината!” И сега си спомням настръхналите от студа и потъмнели лица на матросите Митев, Христов, Димов, Гочев, Милков и Демерджиев. А от няколко години в Леководолазната школа беше назначен и световният шампион по водно спасяване Димитър Статев. Те изрязаха 23 отверстия (кесони) на дълбочина 8 метра. Всеки кесон с диаметър 2 метра. За да бъде излят бетонът за пилоните на моста. Тук мъжете, които изброих, и Константин станаха и спасители на 18 граждани, които паднаха в ледените води, след като се обърна временният понтонен мост към Аспарухово. Днес едва ли вече някои си спомня за тази беда, за понтонния мост. Четири или пет са почти безжизнените тела, които върнаха към живот Наумов, Статев и матросите.За това и за още много други мъжки работи вече капитан-лейтенант Наумов е награден с ордена „За гражданска доблест и заслуга”. Днес по Аспарухов мост бързат автомобили. Скоро прочетох някъде че предстои обновяването му. Време е - минаха към 40 години.
Питам Константин за страха, за риска, налага ли се стъписване пред неизвестното. „Вярвам на осигуряващите на палубата. Бедата не идва сама, а нямаш ли доверие на момчетата - загубен си”. Капитан ІІІ ранг Найден Ангелов (Бацата) ме убеждава, че Наумов едва ли ще разкаже повече за себе си, защото да се хвалиш е деликатно нещо, но това, което Найден разказва за себе си, можело да се отнася и за Косьо. „Трябваше да извършим взривяване в труден район със слаба видимост. Взрива трябваше да постави Панайотов. Всичко беше нормално до мига, в който престана да отговаря на подръпванията на сигналното въже. Опитахме пак. И още. Васил Петров скочи във водата. По въжето стига до голям камък, след малко още един камък, в който се е омотало въжето. Освобождава го и с Панайотов излизат горе. Мисля, че пак в този район беше - поставихме взрива, корабът се оттегли, включихме веригата, но взрив не последва. Мина почти час. Трябваше водолаз „да тръгне” по кабела от началото до края му, да го провери. На риск. Оказа се,че капсулдетонаторът не е в ред. Опасна ни е понякога работата - и моята, и на Наумов, и на всички водолази, затова е нужно спокойствие, правилно да се оцени обстановката и да се действа ...”
Още през 80-те години започна значително подобряване условията за работа на водолазите. По-съвременно оборудване, по- надеждна екипировка, но пак можеше да се чуе: рискована крачка, рисковано действие, рисковано спускане. А казваме и друго - рискът може и да е разумен. Зависи дали ще успеем да избегнем „острието на рифа” долу на дъното, или да се опазим от „върха”, „гребена” на яростната вълна. Наумов ми казва следното за първия си командир Лилян Янев: „Още на първото спускане на водолазния полигон, след това на първата „мъчна” работа, когато трябваше да търсим „на опипване” по дъното на язовира трима удавници, ми помагаше така, че да не ми пречи. Разбирате ли, да не пречиш на подчинения си в сложна обстановка да покаже какво може. Опекунството е лошо нещо при водолазите. Като ме остави „сам” можех ли да сгреша? Да! Но трябваше да се оправям. Рискуваше ли командирът? Сигурно! Но този риск беше необходим. Иначе как се става специалист водолаз...”
С тях съм на поредно плаване. Сутринта слънцето беше бледо и хладно. За час водолазният кораб стигна определения район за учебни спускания. Под кила - десетки метри студена вода, в която чавек без специални доспехи не може да издържи и няколко минути. А на палубата са се строили моряците, които ще бъдат долу часове. Пред тях е капитан ІІ ранг Наумов. Всеки нов метър към дъното е особен, а понякога и опасен. Но вече казах, че в такива случай водолазът не е сам. Има винаги готови за аварийно спускане за помощ. Зад борда водата вече „ври”. Експериментите продължават. Наумов внушава на моряците, че морето не прощава примитивизъм. На по-голяма дълбочина вероятността за „непрощаване” е сто процента. Задължително е като си долу, да чуваш глас горе. Рибите наоколо нека си мълчат. В минути на почивка момчетата долу подхващат по някой рапан, обработват го, лакират го и пращат някъде из България на майка, брат или хубава девойка: „Извадих го от дъното на Черно море. Бях над 20 метра дълбочина ...!” Така както преди двайсетина, че и още толкова години Костя Наумов и още много водолази са подарявали на днешните си жени по нещо след първите спускания. И са им разказвали за подводния свят. И за неприятното усещане от съприкосновението с медузите или за малката акула, дето в разказите е двойно по-голяма. За делфините разговорите са по-приятни и дълги...
На моята „портретна” снимка Константин е в доспехите на капитан ІІІ ранг - в черен кител, бяла риза и униформена вратовръзка. Преди време видях във фотоархива на о.з. капитан І ранг Валентин Димитров, снимка, където капитан Наумов е пред микрофона на 50-годишнината от създаването на Леководолазната школа, в цивилни спортни дрехи, с „цветна” вратовръзка и съм сигурен, че може съвсем малко, но е разказал на своите наследници поне „половин” епизод от водолазното си битие. Живей, приятелю!
О.з. капитан I ранг Цвятко ДОНЧЕВ
Снимките са от личния архив на автора
Минута, две... Вълната отгоре се пени и солеността като че ли я прави още по-бледа. Взрив. Жалко, загинали са стотици риби. Но мина вече няма. Старши лейтенант Наумов и тогавашния му партньор Тодор Николов посягат към шлемовете, за да изтрият потта от лицата, че и тя е солена, но не става...
Двата вдигнати флага на водолазния кораб се виждат отдалеч. Те показват на минаващите кораби мястото на леководолазния поиск. Капитаните забавят ход - под водата работят хора. И аз съм се разхождал нервно по палубата. На десетки метри долу са подложени на две, че и повече атмосфери налягане. На това плаване Косьо ми разказа, че като новобранец във водолазлъка най-трудно се придвижвал между водораслите и рифовете, по камъните и подводната част на корабните корпуси, защото нямало къде да се „хване”. Иначе дишал равномерно, но тъмнината му била неприятна, а студената дълбочина и възможните опасности - предизвикателство. Но и сега си спомням, че тогавашните асове Петър Кючуков и Лилян Янев му казваха, че ще стане голям водолаз. Виждал съм го в полигона за живучест на леководолазите, как готви за дълбочините десетина юначаги. Всеволод, Данко, Илко, Веселин като че ли се вълнуват тъй както за среща с желано момиче. Старши лейтенант Наумов ги командва как един по един да влизат в барокамерното отделение и да „поживеят” в необикновена - изкуствена обстановка. На палубата виждах как Тодор Николов трепереше. Каза, че не от страх. Пролетният бриз си е хаплив.
Сигналното въже на водолаза ми прилича повече на юлар, но то е голяма работа като връзка и безопасност. Едно дръпване - тик - добре съм, тик-тик - проверете запасите от въздух. Три отсечени дърпания - в опасност съм. „Юздата” е хубаво нещо.
Не е лек двубоят с дълбочините. Много непредвидени неща се случват. Затова и има „полети” към морското дъно. Записал съм: на винта на боен кораб се е намотало въже, дебело като юмрук. Косьо и Веселин са долу, за да му видят сметката. Но корабните въжета са яки и „хирургическата” намеса на водолазите трае повече от два часа. Или пък оная монтажна работа под вода, която Наумов свърши под ръководството на Лилян Янев. Под тях и над тях - море. Монтирането на „ламарината”, а то си е стоманен плот, изисква здрави мишци и майсторлък. Голямата хлабина на спусковото въже освобождава тежкия лист и той полита застрашително към матроса-водолаз. Косьо със силен замах на плавниците се вкопчва в единия край на тежкия стоманен лист. От другата страна го задържа Лилян, но за нещастие, ръцете им са с дълбоки порезни рани. Сам матросът едва ли би могъл да се предпази от най-лошото. Горе на палубата докторът на ЛеВеШе-то не само обработва - зашива зейналите рани.
Сигурно месец след това още преди развидиляване и края на “стражата” в дивизиона , ни завари с Косьо на чаша кафе на „Юпитер”. Отсреща, по Аспарухов мост , който „виси” няколко километра над канала за езерото още блестяха светлините на преминаващите автомобили. Спомнихме си, че преди години при строителството му имаха сложни подводни работи и водолазите. За две седмици в намръщените студени дни около тях се чуваха само командите: „Дай кислород!”, „Дай ток!”, „Спри тока!”, „Обери шланга!”, „Пускам елдържателя!”.
Тогава резултатът от този труд се оценяваше така: „Спестени са милиони левове на родината!” И сега си спомням настръхналите от студа и потъмнели лица на матросите Митев, Христов, Димов, Гочев, Милков и Демерджиев. А от няколко години в Леководолазната школа беше назначен и световният шампион по водно спасяване Димитър Статев. Те изрязаха 23 отверстия (кесони) на дълбочина 8 метра. Всеки кесон с диаметър 2 метра. За да бъде излят бетонът за пилоните на моста. Тук мъжете, които изброих, и Константин станаха и спасители на 18 граждани, които паднаха в ледените води, след като се обърна временният понтонен мост към Аспарухово. Днес едва ли вече някои си спомня за тази беда, за понтонния мост. Четири или пет са почти безжизнените тела, които върнаха към живот Наумов, Статев и матросите.За това и за още много други мъжки работи вече капитан-лейтенант Наумов е награден с ордена „За гражданска доблест и заслуга”. Днес по Аспарухов мост бързат автомобили. Скоро прочетох някъде че предстои обновяването му. Време е - минаха към 40 години.
Питам Константин за страха, за риска, налага ли се стъписване пред неизвестното. „Вярвам на осигуряващите на палубата. Бедата не идва сама, а нямаш ли доверие на момчетата - загубен си”. Капитан ІІІ ранг Найден Ангелов (Бацата) ме убеждава, че Наумов едва ли ще разкаже повече за себе си, защото да се хвалиш е деликатно нещо, но това, което Найден разказва за себе си, можело да се отнася и за Косьо. „Трябваше да извършим взривяване в труден район със слаба видимост. Взрива трябваше да постави Панайотов. Всичко беше нормално до мига, в който престана да отговаря на подръпванията на сигналното въже. Опитахме пак. И още. Васил Петров скочи във водата. По въжето стига до голям камък, след малко още един камък, в който се е омотало въжето. Освобождава го и с Панайотов излизат горе. Мисля, че пак в този район беше - поставихме взрива, корабът се оттегли, включихме веригата, но взрив не последва. Мина почти час. Трябваше водолаз „да тръгне” по кабела от началото до края му, да го провери. На риск. Оказа се,че капсулдетонаторът не е в ред. Опасна ни е понякога работата - и моята, и на Наумов, и на всички водолази, затова е нужно спокойствие, правилно да се оцени обстановката и да се действа ...”
Още през 80-те години започна значително подобряване условията за работа на водолазите. По-съвременно оборудване, по- надеждна екипировка, но пак можеше да се чуе: рискована крачка, рисковано действие, рисковано спускане. А казваме и друго - рискът може и да е разумен. Зависи дали ще успеем да избегнем „острието на рифа” долу на дъното, или да се опазим от „върха”, „гребена” на яростната вълна. Наумов ми казва следното за първия си командир Лилян Янев: „Още на първото спускане на водолазния полигон, след това на първата „мъчна” работа, когато трябваше да търсим „на опипване” по дъното на язовира трима удавници, ми помагаше така, че да не ми пречи. Разбирате ли, да не пречиш на подчинения си в сложна обстановка да покаже какво може. Опекунството е лошо нещо при водолазите. Като ме остави „сам” можех ли да сгреша? Да! Но трябваше да се оправям. Рискуваше ли командирът? Сигурно! Но този риск беше необходим. Иначе как се става специалист водолаз...”
С тях съм на поредно плаване. Сутринта слънцето беше бледо и хладно. За час водолазният кораб стигна определения район за учебни спускания. Под кила - десетки метри студена вода, в която чавек без специални доспехи не може да издържи и няколко минути. А на палубата са се строили моряците, които ще бъдат долу часове. Пред тях е капитан ІІ ранг Наумов. Всеки нов метър към дъното е особен, а понякога и опасен. Но вече казах, че в такива случай водолазът не е сам. Има винаги готови за аварийно спускане за помощ. Зад борда водата вече „ври”. Експериментите продължават. Наумов внушава на моряците, че морето не прощава примитивизъм. На по-голяма дълбочина вероятността за „непрощаване” е сто процента. Задължително е като си долу, да чуваш глас горе. Рибите наоколо нека си мълчат. В минути на почивка момчетата долу подхващат по някой рапан, обработват го, лакират го и пращат някъде из България на майка, брат или хубава девойка: „Извадих го от дъното на Черно море. Бях над 20 метра дълбочина ...!” Така както преди двайсетина, че и още толкова години Костя Наумов и още много водолази са подарявали на днешните си жени по нещо след първите спускания. И са им разказвали за подводния свят. И за неприятното усещане от съприкосновението с медузите или за малката акула, дето в разказите е двойно по-голяма. За делфините разговорите са по-приятни и дълги...
На моята „портретна” снимка Константин е в доспехите на капитан ІІІ ранг - в черен кител, бяла риза и униформена вратовръзка. Преди време видях във фотоархива на о.з. капитан І ранг Валентин Димитров, снимка, където капитан Наумов е пред микрофона на 50-годишнината от създаването на Леководолазната школа, в цивилни спортни дрехи, с „цветна” вратовръзка и съм сигурен, че може съвсем малко, но е разказал на своите наследници поне „половин” епизод от водолазното си битие. Живей, приятелю!
О.з. капитан I ранг Цвятко ДОНЧЕВ
Снимките са от личния архив на автора