:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











Георги Никлев
„... КОЙТО СПЕЧЕЛИ ТЕГЛЕНЕТО, ТОЙ ЩЕ
СПЕЧЕЛИ И СЪСТЕЗАНИЕТО!”

Гр. Козлодуй. От специалния кореспондент на „Морски вестник“

Тези думи (в заглавието) бяха казани от командира на ВМС контраадмирал Митко Петев броени часове преди започването на Спартакиадата по морски спортове на Военноморските сили в град Варна. Пророчески се оказаха думите на контраадмирал Петев, който беше оценил трезво и изключително прагматично реалните възможности на отборите, които щяха да участват в това нелеко състезание.
Подмладеният и високомотивиран отбор на АЕЦ „Козлодуй“ спечели безапелационно дисциплината „теглене на въже“, а в следващите дни и останалите дисциплини, с много малки изключения в отделните гонки. Няма да занимавам с подробности голямата читателска аудитория на вестника, тъй като те бяха отразени достатъчно изчерпателно, макар и доста суховато и скучно от някои медии.
Важното е как се стигна до този голям успех от страна на „провинциалния“ отбор на гр. Козлодуй. Лично аз винаги съм вярвал, че за да се победи в едно състезание са необходими само две неща: хъс и ... много хъс! Би могло да се каже още „воля за победа“, „жажда за успех“ и много други подобни и нищо не значещи шаблонни изрази, но те вече са омръзнали на всички. Има, разбира се и други „дребни“ подробности при изграждането на един отбор като финансиране, логистика, треньорски щаб и т.н., но в конкретния случай те не са на първа линия, тъй като или въобще липсват или са крайно незабележителни.
Отборът на АЕЦ „Козлодуй“ е подкрепян финансово в рамките на възможното от самата централа, но всичко останало се върши от един или двама души. Начело на всичко това (и така е от десетки години!) стои г-н Огнян Панов, който едновременно е и треньор, и мениджър, и шофьор на микробус, който отдавна е навлязъл в пенсионна възраст. Говоря за микробуса, а не за г-н Панов, за да не си помисли някой нещо друго. То и г-н Панов вече не е нито на 40, нито на 50, а и нито на 60 години, ама кой ти гледа такива дреболии. И още: морският клуб на града няма собствено хале, служебен телефон, тоалетна дори няма ... Липсват подобни глезотии, характерни по-скоро за втората половина на 19-ти век, но пък
Групова снимка на отбора - победител от гр. Козлодуй заедно с командира на ВМС контраадмирал Петев. Това е голяма чест за младите момчета, техните ръководители, както и за цялата общественост на града.
Тази снимка няма никаква художествена стойност, но пък е носител на голям информационен заряд. В дъното, зад наградите и до самия бряг на река Дунав се вижда силуета на лодката „Ял - 6”, с която се провеждат тренировките на отбора. До там са „само“ около 200 - 250 метра ... А на ивицата пясък пред лодката, когато е суха, естествено, се провеждат тренировките в дисциплината „хвърляне на въже“. Коментарите са напълно излишни.
Г-н Огнян Панов приема поздравленията и наградите от ръководството на ВМС.
Старт на една от гонките в дисциплината „Гребане“.
отборът е задружен като свит юмрук и нищо не може да му попречи да тренира поне 3 пъти седмично.
Къде тренира ли? Ами в река Дунав, разбира се, но при сегашното катастрофално ниско ниво на водата първо трябва да бъде занесено цялото оборудване до лодката, която се намира на около 200 метра от брега, после да се натовари, да се отблъсне още двайсетина метра до достатъчно дълбоки води и така всички членове на екипажа - мокри до кръста, могат да започнат поредната тренировка. След края на тренировката всичко се повтаря, но в обратен ред. И така 3 - 4 четири пъти седмично, но след работа, естествено. Но пък колкото повече зор виждат момчетата, толкова повече се нахъсват да спечелят всяко състезание. Интересен феномен, нали? Много бих се радвал, ако някои поне се опитат да анализират тези „факти и обстоятелства“.
Тук е мястото да отбележа с голямо учудване за самия себе си факта, че се намери в гр. Козлодуй един сърцат и добронамерен човек, който да подпомогне напълно безрезервно и всеотдайно отбора на града. Това е г-н Симеонов, собственик на прекрасния комплекс „The River“, в чието хале състезателите могат да прибират цялото оборудване, а и да извършват някои присъщо необходими ремонти по него. Ще повторя отново: без никакви финансови претенции и без ограничения във времето! Знам много добре, че в суровите и безмилостни времена, в които живеем, подобни твърдения звучат неправдоподобно и дори налудничаво, но който не вярва, нека да отиде и да провери. И не би било лошо да го сторят повече хора, които имат отношение към това ежегодно състезание. Тогава ще видят как се тренира гребане срещу течението на реката, как се хвърля въже на една пясъчна полоса, която на другия ден е залята от водата и как се вади „Ял-6“ по един хелинг с наклон от около 30 градуса спрямо водата. И така  3 - 4 пъти седмично след работно време. За ветроходството пък въобще не ми се говори, тъй като това е любимата ми тема и ще отнеме още десетина страници. Трябва просто да се види!
А тези, които не вярват, ще видят как на практика се постига нещо голямо, което не би могло да има иначе никаква теоретична обосновка.
Георги НИКЛЕВ

П.С. Сега му е времето и мястото, струва ми се, да разкажа една комична история, с типичния за шантавото ни време полудраматичен привкус. Всяка седмица се събираме с тайфата в едно уютно заведение и си разказваме нещата от живота, пийвайки хладна (в никакъв случай студена!) биричка. И ето, че към нас се присламчва една тъмна, но известна личност, която - без да пита, разбира се - сяда и започва да се меси в разговорите. Този плазмодий е известен и с това, че мрази всичко и всички, слави се и с това, че е неописуем авантаджия и клюкар. Още със сядането си ме поглежда и ме пита, защо аз, аджеба, пиша толкова често за отбора от Козлодуй и каква ми е файдата от това. Аверите притихнаха и зачакаха с нетърпение какво ще му отговоря на този кретен, познавайки ме много добре. Запазих аз самообладание, въпреки че ми идеше да го прасна в мазната мутра, погледнах го „изненадано“ и му отвърнах, че имам всъщност огромен интерес от тази моя дейност. Всички притихнаха, очаквайки продължението, мразещият изпъна вратле и впери жаден поглед в мене. Ето, преди време, рекох, ръководството на централата ми подари две кила уран, ама много, много обогатен, и сега си го държа в мазето в една алуминиева тенджера, като съм я покрил с две стари черги, за да няма лъчение, нали така. От урановата руда, продължих аз, ще си направя или малка централка, щото нали токът се покачва или пък малка атомна бомбичка, щото времената са такива, че човек трябва да е готов за всичко. Аверите на масата почнаха да посиняват от смях, но аз стоя леденостуден и гледам чукундура право в очите. А пък за този сегашен материал, продължавам да го бъзикам нещастника, ръководството на централата ми е обещало две кофи променлив ток, ама трябвало да си взема и капаци за тях, че да не се разплиска електричеството по пътя. Тук вече компанията не издържа на напрежението, някои се задавиха и т.н., и т.н., кретенът се усети и с намусена физиономия напусна, слава Богу, сплотената ни компания. После стана една, дето не е за разправяне, ама то така стават хубавите неща - чак до около 05,30 ч. на другата сутрин. Такива ми ти работи.