Публикува се за първи път:
БУРГАСКИТЕ СЛАДКИ КЛАДЕНЦИ
Коледен подарък от проф. д.и.н. Иван Карайотов за читателите на „Морски вестник”
В тези предколедни и предновогодишни дни получих от бургазлийката Катя Корудерлиева-Стоянова една уникално фотография на вековния водоизточник на града „Сладките кладенци”. Тази фотография е още едно доказателство, че авторката на забележителната албумна книга „Магията Бургас”, излязла от печат през 2011 г., продължава да дерзае и да търси нови неизвестни досега изображения на нашия град, за да ги направи достояние на новите поколения и да ги запознае с акценти от неговото не съвсем далечно минало.
Защото преди да бликне водата от първия водопровод на Бургас на улица „Царица Елеонора” (сега районът на Дом „Александър Коджакафалията”) бургазлии се снабдявали с питейна и битова вода от чешми и кладенци.
според писмени извори от началото на ХІХ век водата от кладенците в самия град не била добра за пиене. През 1829 г. руският полковник Енехолм свидетелствува: „Има доста кладенци, но водата им е солена”. Същият автор отбелязва: „Градчето няма сладка вода. Такава черпят от една чешма, която се намира на 3 1/4 версти по пътя за Карабунар (Средец).” Всъщност това е чешмата в местността „Капчето”, която се намираше вдясно от шосето за квартал “Меден рудник”. Този водоизточник изглежда е бил използван в дълбока древност. Доказателства за това са глинените тръби, които са били забелязани на дъното на езерото „Вая”. Водопроводът, направен от тях, идвал откъм „Капчето” и сочел античното селище в местността „Сладките кладенци” (сега Текстилната фабрика).
БУРГАСКИТЕ СЛАДКИ КЛАДЕНЦИ
Коледен подарък от проф. д.и.н. Иван Карайотов за читателите на „Морски вестник”
В тези предколедни и предновогодишни дни получих от бургазлийката Катя Корудерлиева-Стоянова една уникално фотография на вековния водоизточник на града „Сладките кладенци”. Тази фотография е още едно доказателство, че авторката на забележителната албумна книга „Магията Бургас”, излязла от печат през 2011 г., продължава да дерзае и да търси нови неизвестни досега изображения на нашия град, за да ги направи достояние на новите поколения и да ги запознае с акценти от неговото не съвсем далечно минало.
Защото преди да бликне водата от първия водопровод на Бургас на улица „Царица Елеонора” (сега районът на Дом „Александър Коджакафалията”) бургазлии се снабдявали с питейна и битова вода от чешми и кладенци.
според писмени извори от началото на ХІХ век водата от кладенците в самия град не била добра за пиене. През 1829 г. руският полковник Енехолм свидетелствува: „Има доста кладенци, но водата им е солена”. Същият автор отбелязва: „Градчето няма сладка вода. Такава черпят от една чешма, която се намира на 3 1/4 версти по пътя за Карабунар (Средец).” Всъщност това е чешмата в местността „Капчето”, която се намираше вдясно от шосето за квартал “Меден рудник”. Този водоизточник изглежда е бил използван в дълбока древност. Доказателства за това са глинените тръби, които са били забелязани на дъното на езерото „Вая”. Водопроводът, направен от тях, идвал откъм „Капчето” и сочел античното селище в местността „Сладките кладенци” (сега Текстилната фабрика).
Акварел, на който художникът-дилетант Георги Джелепов е изобразил „Сладките кладенци” така, както си ги представя.
Уникална снимка на „Сладките кладенци”, предоставена ми от Катя Корудерлиева-Стоянова, автор на книгата „Магията Бургас” (2011 г.).
Според художника Михаил Ангелов водата на вече разрушената чешма в местността „Капчето”, недалеч от брега на езерото „Вая”, сега се използва от близкото военно поделение. Оттам и от „Сладките кладенци” (в двора на Текстилната фабрика) водата била пренасяна с мехове на гърба на магарета и коне, или с т. нар. „саки” - малки продълговати дървени буренца. Дейността на водоносците била регламентирана от специален „Правилник за сакаджиите”, приет от Общинския съвет през 1896 г. Според този документ питейната вода се носела от „градските кладенци, находящи се в местността Кума бахче”. Вероятно става дума за „Сладките кладенци”, защото те се намират сред пясъците на квартал „Кумлука”. Названието им сигурно идва от турската дума „кум”, която означава „пясък”.
Все пак тази питейна вода е била сравнително скъпа за бургазлии. По-заможните от тях са изграждали в дворовете си щерни, иззидани от камъни и тухли, споени и обмазани с водонепропусклив хоросан, в който имало счукана тухла. Най-голяма била „Гръцката щерна” в двора на сегашното сиропиталище „Александър Коджакафалията”. Друга възможност за запасяване давали питосите (кюповете) от ново време. Това са огромни глинени съдове, които в края на ХІХ и първата половина на ХХ век продължават да се произвеждат и да служат в почти всички крайбрежни градове за запасяване с вода. Късните кюпове, за разлика от античните и средновековните, са от много фино пречистена глина, а някои са от шамот. Те са обмазани с бяла боя, върху която е нанесен глеч. Това се правело не толкова за красота, колкото за по-голяма хигиеничност, защото гладката глеч не позволява по повърхността на печената глина да се натрупват мъхове и мръсотии.
Идиличната картина на някогашното бургаско водоснабдяване е изобразена върху една документална картина на художника Георги Джелепов. На нея са изобразени двата „сладки кладенеца”, които имат правоъгълна форма и са разположени сред един общ постамент. Те стърчат над него половин човешки бой и над тях са се надвесили двама души и теглят с ръце въже или верига, за да извадят вода. Наоколо са спрени четири водоноски с изключително проста конструкция - дървени буренца (саки), поставени върху двуколка, в която е запрегнато магаре. Кладенците са оградени с примитивна дървена ограда и наблизо има едноетажна жълта сграда. Сигурно това е била оградата на споменатата в протокола на Общинския съвет „Кума бахче”, буквално „Пясъчна зеленчукова градина”, наричана в някои извори и „Воденичаровата бахча”.
Автентичната снимка, която ми подари Катя Корудерлиева-Стоятова, ни предоставя възможността да видим стародавния бургаски водоизточник „Сладките кладенци” такива каквито са били в началото на ХХ век през един зимен ден. Тя потвърждава хипотезата на художника Михаил Ангелов, че водата от тях се е вадела посредством геранило. Над всеки от кладенците се извисявало по едно геранило - дълъг прът, окачен високо над самия кладенец, който олекотява тежестта на кофите, с които се вади водата. Най-същественото е, че на снимката виждаме петима някогашни бургазлии и една млада жена, или момиченце. Виждат се и две каручки с четири колела и впрегнатите в тях мулета. Единият от мъжете, яхнал магаре, чака своя ред, за да си напълни меховете с живителна течност. На преден план един персонаж с бомбе и бастун позира пред обектива. Вероятно той е организатор на самото заснемане и с право иска образът му да достигне до нас, а не да ни покаже класово превъзходство, както бихме заключили в недалечното минало.
Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
Все пак тази питейна вода е била сравнително скъпа за бургазлии. По-заможните от тях са изграждали в дворовете си щерни, иззидани от камъни и тухли, споени и обмазани с водонепропусклив хоросан, в който имало счукана тухла. Най-голяма била „Гръцката щерна” в двора на сегашното сиропиталище „Александър Коджакафалията”. Друга възможност за запасяване давали питосите (кюповете) от ново време. Това са огромни глинени съдове, които в края на ХІХ и първата половина на ХХ век продължават да се произвеждат и да служат в почти всички крайбрежни градове за запасяване с вода. Късните кюпове, за разлика от античните и средновековните, са от много фино пречистена глина, а някои са от шамот. Те са обмазани с бяла боя, върху която е нанесен глеч. Това се правело не толкова за красота, колкото за по-голяма хигиеничност, защото гладката глеч не позволява по повърхността на печената глина да се натрупват мъхове и мръсотии.
Идиличната картина на някогашното бургаско водоснабдяване е изобразена върху една документална картина на художника Георги Джелепов. На нея са изобразени двата „сладки кладенеца”, които имат правоъгълна форма и са разположени сред един общ постамент. Те стърчат над него половин човешки бой и над тях са се надвесили двама души и теглят с ръце въже или верига, за да извадят вода. Наоколо са спрени четири водоноски с изключително проста конструкция - дървени буренца (саки), поставени върху двуколка, в която е запрегнато магаре. Кладенците са оградени с примитивна дървена ограда и наблизо има едноетажна жълта сграда. Сигурно това е била оградата на споменатата в протокола на Общинския съвет „Кума бахче”, буквално „Пясъчна зеленчукова градина”, наричана в някои извори и „Воденичаровата бахча”.
Автентичната снимка, която ми подари Катя Корудерлиева-Стоятова, ни предоставя възможността да видим стародавния бургаски водоизточник „Сладките кладенци” такива каквито са били в началото на ХХ век през един зимен ден. Тя потвърждава хипотезата на художника Михаил Ангелов, че водата от тях се е вадела посредством геранило. Над всеки от кладенците се извисявало по едно геранило - дълъг прът, окачен високо над самия кладенец, който олекотява тежестта на кофите, с които се вади водата. Най-същественото е, че на снимката виждаме петима някогашни бургазлии и една млада жена, или момиченце. Виждат се и две каручки с четири колела и впрегнатите в тях мулета. Единият от мъжете, яхнал магаре, чака своя ред, за да си напълни меховете с живителна течност. На преден план един персонаж с бомбе и бастун позира пред обектива. Вероятно той е организатор на самото заснемане и с право иска образът му да достигне до нас, а не да ни покаже класово превъзходство, както бихме заключили в недалечното минало.
Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ