ФИНИКИЙСКИТЕ МОРЕПЛАВАТЕЛИ
Бронзовата епоха (3 000 - 1 200 г. пр. Хр.) е характерна преди всичко с разширяване на цивилизационния простор. Тогава се осъществяват първите мащабни презморски контакти и в Източното Средиземноморие господства легендарния критски цар Минос Таласократ (Владетел на морето). Според класификацията на Диодор последвали таласократиите (владенията над морето) и на други народи, включително и на траките, но най-трайни следи в историята на цивилизацията са оставили финикийските мореплаватели, защото техните маршрути покрили всички брегове на Средиземно море чак до Атлантическия бряг на Пиринейския полуостров отвъд Гибралтарския проток и вероятно океанските крайбрежия на целия Африкански континент.
Финикийците отплавали от своята родина, която носи според гръцките автори, името Финикия, защото се прочула със своите пурпурни платове, обагрени благодарение на изобилието от популации на мидата murex - суровина за производството на яркочервеното багрило. Тази семантика на думата „Финикия”, обаче, не е съвсем сигурна, защото самите финикийци обикновено наричали себе си по името на града, от който произлизат и названието на тяхната страна не се е открило досега в писмени извори на родния им семитски език. Но думата „финикиец”, употребена под формата „фенех” съществува още в средата III-тото хилядолетие пр. Хр. в египетското йероглифно писмо. Дали египетското „фенех” има нещо общо със старогръцкото „фойникес”, което наистина означава „червеникъв” и се употребява най-напред в Одисеята на Омир като етноним (име на народ) не е съвсем ясно, поради различния характер на египетския и гръцкия език и голямата хронологическа разлика. „Фойникес”, според много автори, се дължи на умението на финикийците да произвеждат пурпурна боя от бодливата черупка на мидата Murеx brandaris. Дори съществува легенда, според която един рибар ядосано изхвърлил една случайно попаднала в мрежите му мида murex, но кучето му я схрускало и устата му станала червена. И рибарят открил тайната на пурпурната боя, с която финикийците започнали да боядисват предназначените за износ вълнени платове.
Древна Финикия се е намирала на мястото на днешния Ливан. Обхващала е и известни части от Сирия и Израел. На границата на II-то и I-то хилядолетие пр. Хр. върху Източния Средиземноморски бряг в подножието на Ливанските планини разцъфтели пристанищните градове Угарит, Арадос, Библос, Сидон и Тир.
Най-древни са археологическите останки от древния Угарит. Те са открити от френски археолози през 20-те години на ХХ век под хълма Рас Шамра, който всъщност представлява една внушителна по размери селищна могила. Този град е разположен южно от устието на река Оронт, северозападно от остров Кипър и е най-северното финикийско търговско селище. Като пристанище на Угарит сигурно е бил използван близкия островен град Арвад.
Самите названия на другите финикийски градове в една или друга степен са свързани с морето или с характера на разположението си. Така името на Сидон се свързва с дума, която означава „място за риболов”, Тир на финикийски „Цур” означава „скала”, Библос - „Гебал” (фин) има значение „планина”. Малкото обработваема земя в тази част на източния Средиземноморски бряг принудила финикийците да се занимават преди всичко с риболов и корабоплаване. Изобилието от дървен материал в Ливанските планини им дало възможност да развият най-напредничавото корабостроене за тази ранна епоха.
Централно място сред финикийските градове заемал Библос, който по традиция поддържал тесни контакти с Египет. През неговото пристанище минавали всички товари от Мала Азия предназначени за египетските фараони, знатни придворни и за представителите на жреческото съсловие. В Библос още тогава с пълна сила се чувствало влиянието на цивилизацията от долното течение на Нил. Особено прилежно финикийците усвоили корабостроителните умения на египтяните и ги довели до съвършенство. В средата на ІІ-то хилядолетие Библос подчинил съседните по-малки градове и селища, а фараоните от ХVІІІ династия го превърнали в свой крайбрежен опорен пункт. През това време в Библос широко се
Бронзовата епоха (3 000 - 1 200 г. пр. Хр.) е характерна преди всичко с разширяване на цивилизационния простор. Тогава се осъществяват първите мащабни презморски контакти и в Източното Средиземноморие господства легендарния критски цар Минос Таласократ (Владетел на морето). Според класификацията на Диодор последвали таласократиите (владенията над морето) и на други народи, включително и на траките, но най-трайни следи в историята на цивилизацията са оставили финикийските мореплаватели, защото техните маршрути покрили всички брегове на Средиземно море чак до Атлантическия бряг на Пиринейския полуостров отвъд Гибралтарския проток и вероятно океанските крайбрежия на целия Африкански континент.
Финикийците отплавали от своята родина, която носи според гръцките автори, името Финикия, защото се прочула със своите пурпурни платове, обагрени благодарение на изобилието от популации на мидата murex - суровина за производството на яркочервеното багрило. Тази семантика на думата „Финикия”, обаче, не е съвсем сигурна, защото самите финикийци обикновено наричали себе си по името на града, от който произлизат и названието на тяхната страна не се е открило досега в писмени извори на родния им семитски език. Но думата „финикиец”, употребена под формата „фенех” съществува още в средата III-тото хилядолетие пр. Хр. в египетското йероглифно писмо. Дали египетското „фенех” има нещо общо със старогръцкото „фойникес”, което наистина означава „червеникъв” и се употребява най-напред в Одисеята на Омир като етноним (име на народ) не е съвсем ясно, поради различния характер на египетския и гръцкия език и голямата хронологическа разлика. „Фойникес”, според много автори, се дължи на умението на финикийците да произвеждат пурпурна боя от бодливата черупка на мидата Murеx brandaris. Дори съществува легенда, според която един рибар ядосано изхвърлил една случайно попаднала в мрежите му мида murex, но кучето му я схрускало и устата му станала червена. И рибарят открил тайната на пурпурната боя, с която финикийците започнали да боядисват предназначените за износ вълнени платове.
Древна Финикия се е намирала на мястото на днешния Ливан. Обхващала е и известни части от Сирия и Израел. На границата на II-то и I-то хилядолетие пр. Хр. върху Източния Средиземноморски бряг в подножието на Ливанските планини разцъфтели пристанищните градове Угарит, Арадос, Библос, Сидон и Тир.
Най-древни са археологическите останки от древния Угарит. Те са открити от френски археолози през 20-те години на ХХ век под хълма Рас Шамра, който всъщност представлява една внушителна по размери селищна могила. Този град е разположен южно от устието на река Оронт, северозападно от остров Кипър и е най-северното финикийско търговско селище. Като пристанище на Угарит сигурно е бил използван близкия островен град Арвад.
Самите названия на другите финикийски градове в една или друга степен са свързани с морето или с характера на разположението си. Така името на Сидон се свързва с дума, която означава „място за риболов”, Тир на финикийски „Цур” означава „скала”, Библос - „Гебал” (фин) има значение „планина”. Малкото обработваема земя в тази част на източния Средиземноморски бряг принудила финикийците да се занимават преди всичко с риболов и корабоплаване. Изобилието от дървен материал в Ливанските планини им дало възможност да развият най-напредничавото корабостроене за тази ранна епоха.
Централно място сред финикийските градове заемал Библос, който по традиция поддържал тесни контакти с Египет. През неговото пристанище минавали всички товари от Мала Азия предназначени за египетските фараони, знатни придворни и за представителите на жреческото съсловие. В Библос още тогава с пълна сила се чувствало влиянието на цивилизацията от долното течение на Нил. Особено прилежно финикийците усвоили корабостроителните умения на египтяните и ги довели до съвършенство. В средата на ІІ-то хилядолетие Библос подчинил съседните по-малки градове и селища, а фараоните от ХVІІІ династия го превърнали в свой крайбрежен опорен пункт. През това време в Библос широко се
Карта на финикийските пътища в Средиземно море.
Монета на Тир с риба и мидата murex.
Статер на Картаген с богинята Танит и кон.
Финикийски кораб с изображение на кон (възстановка).
Сребърна тетрадрахма на Сицилия с кон и пунически букви.
Монета на Сидон с кораб и цар на двуколка.
използвало йероглифното писмо, но се предпочитали силабични шрифтове и постепенно, както навсякъде във Финикия, тук се наложила линеарната буквена азбука.
През този период развитието на Сидон и Тир било забавено, защото тези градове страдали от чести междуособици.
Тир се намирал на естествено недостъпно място. Той се състоял от два квартала. Единият бил разположен на остров, а другият на материка. Когато континенталната част от града не можела да бъде защитена, цялото население се прехвърляло на острова и се поставяла под закрилата на морето и силния военен флот на града. В аналите на фараона Тутмос ІІІ се говори, че в превзетите от него финикийски градове били закотвени много кораби и той ги използвал, за да придвижи уморената си войска и богатата плячка към Египет. За интензивния морски трафик между Финикия и Египет има сведения в писмата на финикийските царе, открити в Тел амарненския архив. За тях свидетелстват и някои фрески в тиванските египетски гробници. Наред с търговските кораби в пристанищата на финикийските градове били на вахта и много специални военни кораби. На финикийците принадлежи първенството при използването на роби като гребци, но през ІІ-то хилядолетие на корабите все още се използвали и свободни граждани като гребна сила. В продължение на дълги векове в Източното Средиземноморие финикийците били считани за най-умелите корабостроител и финикийската дума „галера” затова е влязла във всички европейски езици. Като финикийска заемка се възприема и думата „ойнос”, която в старогръцки означава „вино”.
Финикийските корабостроители научили много от майсторите на кораби от Египет, остров Крит и Микена. Те обаче доразвили техните умения. Според литовския специалист по древно корабоплаване Алойзас Каждайлис най-древната рисунка на финикийски кораб може да се види в гробницата на египетския аристократ Кенамон, строена около 1 300 г. пр. Хр. Тук е изобразен току що пристанал търговски кораб, дошъл от Финикия. На него се вижда един моряк, качен на мачтата и свалящ платно, и друг - пренасящ амфора с вино или зехтин. Те са наблюдавани от търговци в разкошно облекло, които явно контролират и ръководят разтоварването. Със своя заоблен корпус този финикийски кораб прилича на египетска товарна „гублия”, но при него има редица нововъведения. На рисунката се вижда, че при полегатите ръбове на корпуса са закрепени отвесни греди, които носят своеобразна преграда на борда. Тя, според анализа на Каждайлис, била предназначена, за да предпазва при бурно време скъпите пурпурни тъкани, пренасяни от финикийците на големи разстояния.
През ХI в. пр. Хр. Финикия била подчинена от асирийския цар Салманасар ІІІ. Върху вратите на неговия дворец могат да се видят типични за финикийците кораби, които имат на носа си изображения на конски глави. През VIII в пр Хр. същите конски изображения могат да се видят и върху фрески в двореца на Саргон ІІ. Това всъщност са един вид финикийски търговски кораби, наричани „коне”. Те имали конски глави обикновено на носа, а понякога и на носа и на кърмата. Алойзас Каждайлис смята, че конят украсява корабите като символ на бързина, но трябва да се подчертае също така, че конят и морските кончета заемат съществено място сред типологията на монетосеченето на финикийските градове. Така например в Сидон много често виждаме царят на града в двуколка, теглена от коне, конят в цял ръст е най-разпространеният тип монети на тирската колония Картаген, а протомето (предна част на кон) е изключително често явление при т. н. „пуническо” т.е. финикийско монетосечене на остров Сицилия.
Около 600 г. пр. Хр., според Херодот, по времето на египетския фараон Некос (Nechao) финикийците осъществили плаване около целия Африкански континент, който по това време се наричал „Либия”. Фараонът Некос „изпратил финикийци с кораби”, като им наредил да обиколят Либия и „на връщане да минат между Херакловити стълбове (Гибралтар) и да си пристигнат в Египет”. „Финикийците отплавали от Червено море и после продължили да плават в Южното море. Щом настъпела есен те слизали на брега, където и да било в Либия и засявали (жито). После оставали там и чакали до жътва. След като прибирали зърното пак се спускали в морето. Така изминали две години, а на третата те свили край Херакловите стълбове и пристигнали в Египет. И започнали да разказват - аз не вярвам в това, което разказвали, но някой друг може да вярва, - че докато плавали около Либия, слънцето се намирало от дясната им страна”. Предаденото ни от Херодот още през далечния V в пр. Хр. е съвсем правдоподобно, защото е съвсем естествено за този, който премине в Южното полукълбо да вижда слънцето отдясно, а не от ляво, както е за плаващите в западна посока през талазите на Средиземно море.
Между Х и VIII в пр. Хр. мореплавателите от почти всички финикийски градове са се чувствали пълни господари на Средиземноморския басейн. Особена активност те проявили по северния бряг на Африка и в южната половина на Пиринейския полуостров. В Африка те основали цяла редица търговски фактории и градове. Най-големи сред тях били Картаген, Утика, Еа, Лептис (по-късната Лептис Магна), Хипон и Магадор.
Картаген бил основан от Тир около 814 г. пр. Хр. Останките от него днес се намират на брега на Туниския залив на около 16 км. североизточно от дн. град Тунис. При възникването си градът бил наречен на финикийски език „Карт Хадашт”, което ще рече „Нов град”. Според легендата, основателите били предвождани от сестрата на тирския цар Дидона и това не може да не предизвика сравнението с прочутата Европа, която също била финикийска девойка. Датата 814 г. пр. Хр. се базира на традицията, но трябва да подчертаем, че най-старите археологически следи в Картаген засега датират най-рано в 725 г. пр. Хр.
Веднъж основан, Картаген станал основна база на финикийците, разположена точно в средата на африканския бряг на Средиземно море. Оттук разстоянието до остров Сицилия и южната част на Италийския полуостров е една крачка. Не са съвсем далечни и другите острови в Западното Средиземноморие, а също така и големия Пиринейски полуостров. И самите картагенци слагат началото на редица финикийски центрове в тази част на света, които по-късно римляните започват да наричат пунически, на базата на гръцкото „финикийски”. В по-късно време картагенците като че забравят семантиката на името на собствения си град „Картаген” („нов град”) и наричат тафталогично един основан от тях градски център на източния бряг на Пиринейския полуостров „Нов Картаген”.
Най-забележителното постижение на картагенците, обаче, е организирането на най-далечното за времето си плаване, осъществено от морския капитан Ханнон, който достигнал почти до средата на западния бряг на Африканския континент.
Твърде рано финикийците станали господари на Гибралтарския проход и веднага след него основали град Гадес на мястото на днешния Кадис. Там те издигнали храм на бога на морето Мелкарт, който по-късно бил възприеман като Херакъл и в тази си роля се бил смятан за господар на провлака, разположен между Херакловите стълбове. Излизайки в Атлантическия океан, в търсене преди всички на метали, финикийците плавали чак до Каситеридите (Британия), а на юг картагенският мореплавател Ханнон около 470 г. пр. Хр. достигнал далечните брегове на Гвинейския залив. Редките метали са били едни от главните стимули, които са подтиквали финикийците към далечни плавания. Според един античен автор, техните кораби се завръщали от бреговете на днешна Испания „с котви от сребро”.
Но не само мореплаването е било приоритет за финикийците. Те са дали на света азбуката, защото на базата на финикийското консонантно писмо са създадени и еврейската, и гръцката, и дори арабската азбука. Според древните, един от първите йонийски натурфилософи - Талес от Милет, също бил потомък на финикийски род. Одисеята разказва, че буйният нрав на финикийците понякога ги тласкал и към пиратски прояви, но за времето на Омир това е бил един твърде обичаен морски занаят.
Предприемчивият дух на финикийските моряци и търговци е оставил траен спомен в културната история на човечеството. Затова испанският поет Рафаел Алберти, роден в древния финикийски град Кадис, с основание се родее с безстрашието на своите предци които:
“... преодолели с ръцете си пределите на Океана
и корабите им разсекли с носовете си
сините, далечни, морски пътища ...”
Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
През този период развитието на Сидон и Тир било забавено, защото тези градове страдали от чести междуособици.
Тир се намирал на естествено недостъпно място. Той се състоял от два квартала. Единият бил разположен на остров, а другият на материка. Когато континенталната част от града не можела да бъде защитена, цялото население се прехвърляло на острова и се поставяла под закрилата на морето и силния военен флот на града. В аналите на фараона Тутмос ІІІ се говори, че в превзетите от него финикийски градове били закотвени много кораби и той ги използвал, за да придвижи уморената си войска и богатата плячка към Египет. За интензивния морски трафик между Финикия и Египет има сведения в писмата на финикийските царе, открити в Тел амарненския архив. За тях свидетелстват и някои фрески в тиванските египетски гробници. Наред с търговските кораби в пристанищата на финикийските градове били на вахта и много специални военни кораби. На финикийците принадлежи първенството при използването на роби като гребци, но през ІІ-то хилядолетие на корабите все още се използвали и свободни граждани като гребна сила. В продължение на дълги векове в Източното Средиземноморие финикийците били считани за най-умелите корабостроител и финикийската дума „галера” затова е влязла във всички европейски езици. Като финикийска заемка се възприема и думата „ойнос”, която в старогръцки означава „вино”.
Финикийските корабостроители научили много от майсторите на кораби от Египет, остров Крит и Микена. Те обаче доразвили техните умения. Според литовския специалист по древно корабоплаване Алойзас Каждайлис най-древната рисунка на финикийски кораб може да се види в гробницата на египетския аристократ Кенамон, строена около 1 300 г. пр. Хр. Тук е изобразен току що пристанал търговски кораб, дошъл от Финикия. На него се вижда един моряк, качен на мачтата и свалящ платно, и друг - пренасящ амфора с вино или зехтин. Те са наблюдавани от търговци в разкошно облекло, които явно контролират и ръководят разтоварването. Със своя заоблен корпус този финикийски кораб прилича на египетска товарна „гублия”, но при него има редица нововъведения. На рисунката се вижда, че при полегатите ръбове на корпуса са закрепени отвесни греди, които носят своеобразна преграда на борда. Тя, според анализа на Каждайлис, била предназначена, за да предпазва при бурно време скъпите пурпурни тъкани, пренасяни от финикийците на големи разстояния.
През ХI в. пр. Хр. Финикия била подчинена от асирийския цар Салманасар ІІІ. Върху вратите на неговия дворец могат да се видят типични за финикийците кораби, които имат на носа си изображения на конски глави. През VIII в пр Хр. същите конски изображения могат да се видят и върху фрески в двореца на Саргон ІІ. Това всъщност са един вид финикийски търговски кораби, наричани „коне”. Те имали конски глави обикновено на носа, а понякога и на носа и на кърмата. Алойзас Каждайлис смята, че конят украсява корабите като символ на бързина, но трябва да се подчертае също така, че конят и морските кончета заемат съществено място сред типологията на монетосеченето на финикийските градове. Така например в Сидон много често виждаме царят на града в двуколка, теглена от коне, конят в цял ръст е най-разпространеният тип монети на тирската колония Картаген, а протомето (предна част на кон) е изключително често явление при т. н. „пуническо” т.е. финикийско монетосечене на остров Сицилия.
Около 600 г. пр. Хр., според Херодот, по времето на египетския фараон Некос (Nechao) финикийците осъществили плаване около целия Африкански континент, който по това време се наричал „Либия”. Фараонът Некос „изпратил финикийци с кораби”, като им наредил да обиколят Либия и „на връщане да минат между Херакловити стълбове (Гибралтар) и да си пристигнат в Египет”. „Финикийците отплавали от Червено море и после продължили да плават в Южното море. Щом настъпела есен те слизали на брега, където и да било в Либия и засявали (жито). После оставали там и чакали до жътва. След като прибирали зърното пак се спускали в морето. Така изминали две години, а на третата те свили край Херакловите стълбове и пристигнали в Египет. И започнали да разказват - аз не вярвам в това, което разказвали, но някой друг може да вярва, - че докато плавали около Либия, слънцето се намирало от дясната им страна”. Предаденото ни от Херодот още през далечния V в пр. Хр. е съвсем правдоподобно, защото е съвсем естествено за този, който премине в Южното полукълбо да вижда слънцето отдясно, а не от ляво, както е за плаващите в западна посока през талазите на Средиземно море.
Между Х и VIII в пр. Хр. мореплавателите от почти всички финикийски градове са се чувствали пълни господари на Средиземноморския басейн. Особена активност те проявили по северния бряг на Африка и в южната половина на Пиринейския полуостров. В Африка те основали цяла редица търговски фактории и градове. Най-големи сред тях били Картаген, Утика, Еа, Лептис (по-късната Лептис Магна), Хипон и Магадор.
Картаген бил основан от Тир около 814 г. пр. Хр. Останките от него днес се намират на брега на Туниския залив на около 16 км. североизточно от дн. град Тунис. При възникването си градът бил наречен на финикийски език „Карт Хадашт”, което ще рече „Нов град”. Според легендата, основателите били предвождани от сестрата на тирския цар Дидона и това не може да не предизвика сравнението с прочутата Европа, която също била финикийска девойка. Датата 814 г. пр. Хр. се базира на традицията, но трябва да подчертаем, че най-старите археологически следи в Картаген засега датират най-рано в 725 г. пр. Хр.
Веднъж основан, Картаген станал основна база на финикийците, разположена точно в средата на африканския бряг на Средиземно море. Оттук разстоянието до остров Сицилия и южната част на Италийския полуостров е една крачка. Не са съвсем далечни и другите острови в Западното Средиземноморие, а също така и големия Пиринейски полуостров. И самите картагенци слагат началото на редица финикийски центрове в тази част на света, които по-късно римляните започват да наричат пунически, на базата на гръцкото „финикийски”. В по-късно време картагенците като че забравят семантиката на името на собствения си град „Картаген” („нов град”) и наричат тафталогично един основан от тях градски център на източния бряг на Пиринейския полуостров „Нов Картаген”.
Най-забележителното постижение на картагенците, обаче, е организирането на най-далечното за времето си плаване, осъществено от морския капитан Ханнон, който достигнал почти до средата на западния бряг на Африканския континент.
Твърде рано финикийците станали господари на Гибралтарския проход и веднага след него основали град Гадес на мястото на днешния Кадис. Там те издигнали храм на бога на морето Мелкарт, който по-късно бил възприеман като Херакъл и в тази си роля се бил смятан за господар на провлака, разположен между Херакловите стълбове. Излизайки в Атлантическия океан, в търсене преди всички на метали, финикийците плавали чак до Каситеридите (Британия), а на юг картагенският мореплавател Ханнон около 470 г. пр. Хр. достигнал далечните брегове на Гвинейския залив. Редките метали са били едни от главните стимули, които са подтиквали финикийците към далечни плавания. Според един античен автор, техните кораби се завръщали от бреговете на днешна Испания „с котви от сребро”.
Но не само мореплаването е било приоритет за финикийците. Те са дали на света азбуката, защото на базата на финикийското консонантно писмо са създадени и еврейската, и гръцката, и дори арабската азбука. Според древните, един от първите йонийски натурфилософи - Талес от Милет, също бил потомък на финикийски род. Одисеята разказва, че буйният нрав на финикийците понякога ги тласкал и към пиратски прояви, но за времето на Омир това е бил един твърде обичаен морски занаят.
Предприемчивият дух на финикийските моряци и търговци е оставил траен спомен в културната история на човечеството. Затова испанският поет Рафаел Алберти, роден в древния финикийски град Кадис, с основание се родее с безстрашието на своите предци които:
“... преодолели с ръцете си пределите на Океана
и корабите им разсекли с носовете си
сините, далечни, морски пътища ...”
Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ