Глинен съд от ранната бронзова епоха, открит в потъналото пристанище пред устието на река Ропотамо (Около 2 800 г. пр. Хр.).
ТРАКИЯ И МОРЕТО
През 1976 г. публикувах в пловдивското списание „Тракия” една статия под същото заглавие - „Тракия и морето”. Този брой № 3 беше посветен специално на „Филипополските седмици на тракийската култура” и в него участваха големи учени като академик Владимир Георгиев, проф. Иван Венедиков, проф. Велизар Велков и други светила, които оставиха дълбока бразда в българската наука за древността. От крайбрежните музеи участвахме само ние с проф. Михаил Лазаров, който няколко години преди това вече беше отишъл във Варна, но продължаваше да пише за Южното Черноморие. Макар и популярни, нашите статии бяха високо оценени от тогавашния научен елит и през следващите няколко десетилетия изследванията на Западното Черноморие като специфичен културно-исторически регион ставаха все по-задълбочени и резултатни и натрупаният материал и идеите, който той поражда, ме тласкат да се осмеля и сега под същото заглавие да предложа на читателите на електронното издание на „Морски вестник” настоящата статия. Нейната тематика съвършено естествено не е съвсем нова за археологията. В Созопол вече се състояха седем симпозиума „Тракия Понтика”, във Варна се проведе Първият понтийски конгрес.
От времето, когато обърнахме поглед към морските хоризонти като изследователи на древността до наши дни, се натрупаха изключително много находки и данни, които още по-релефно очертават значимостта на морето и морските контакти за древните траки. Те, както подчертаваше проф. Александър Фол, всъщност са живеели по бреговете на три морета: Черно, Мраморно и Егейско. Старите гърци дори са наричали северната част на Егея „Тракийско море”, а Мраморно море в исторически план се явява вътрешно море за Тракия. От северната му страна живеят траките тини, а от южната битини (витини).
Постиженията на проф. Михаил Лазаров в изследванията на ранната бронзова епоха бяха продължени от по-млади учени. Чрез подводни разкопки бяха изследвани две значими потънали селища в южния залив на полуостров Урдовиза при Китен и пред устието на река Ропотамо в естествения пристан, защитен от нос „Свети Димитър”. Те са съществували около 2 800 година пр. Хр. Освен характерната керамика, известна ни вече от публикациите на проф. Лазаров, тук се откриха и запазени дървени колове, попаднали в тинята при повишение на нивото на морето. На Ропотамо беше открит ъгъла на едно жилище и се видя каква е била конструкцията на неговите стени от два успоредни реда колове и примитивни летви с квадратно сечение, обмазани с глина. Върху фрагментите от запазения глинен под се откри долната част на каменна мелница. От по-горните културни напластявания вече имаме материали от най-ранната фаза на колонизация. Най-забележителна е купичката с очи.
От подводните проучвания обаче липсват материали от късната бронзова епоха - времето на Троянската война. За сметка на това през 1977 г. в читалищната сбирка на село Черково, Карнобатска община беше открит един меден слитък с формата на опъната волска кожа. На литературна основа той се възприема като домонетна форма за размяна. У Омир всичко се оценява във волски кожи, а у Аристофан съществува устойчиво съчетание „сложи му вол под езика”. Дълги години Черковския слитък беше единствен и принадлежността му към времето на Троянската война стана причина той да бъде експониран в изложбата „Троя - мечта и действителност”. През последните слитъците от години този тип домонетни форми се умножиха. Един беше открит в долината на Тунджа, близо до Елхово. Варненският музей откупи два слитъка, намерени някъде в Лудогорието. Най-после на русенската митница беше конфискуван петият слитък и той попадна в тукашния регионален музей. Няма никакво съмнение, че петте слитъка са дошли по море. Основание за това твърдение ми дава обстоятелството, че повечето известни слитъци са открити или под водата, или в непосредствена близост до морския бряг. (Преди слитъка от Черково само в акваторията на нос Калиакра през 1972 г. беше открит слитък със същата форма, но от сплав и той няма точни аналогии в Средиземноморския свят.).
Откриването на домонетни форми във вътрешността на древна Тракия, според мене, е многозначително. Това е ярко доказателство, че още през втората половина на ІІ-то хилядолетие пр. Хр. траките не са били чужди на презморската търговия. Каменните котви само ни тласкаха към подобна хипотеза, но слитъците ни карат да я приемем вече като безспорен факт.
След идването на древните гърци и основаването на апойкии по Западния бряг към края на VІІ и началото на VІ век пр. Хр. траките от крайбрежието и вътрешността вече имат възможност да ги използват, за да се сдобиват с луксозни стоки, които идват от далечни презморски брегове. Най-красноречиво за това говорят находките на д-р Китов от Долината на тракийските царе при град Шипка, недалеч от тракийския град Севтополис.
Д-р Георги Китов откри точни аналогии на единият от рисуваните съдове от емпориона на Аполония в Бургас, влязъл в литературата под името „Сладки кладенци”. Сред богатите находки от правоъгълната гробница в могилата „Светицата” има две абсолютно същите по форма кани, украсени с Дионисови сцени като бургаската кана. Този тип съдове, според проф. Михаил Лазаров се наричат „ойнохоета”. Названието им идва от старогръцките думи „ойнос” - „вино” и „хео” - „лея” (думата „ойнос” всъщност е заемка от финикийски). По-късно ойнохоетата придобиват форма на устието, което наподобява трилистна детелина, но ранните кани от Сладките кладенци и от Долината на тракийските царе все още нямат тази особеност и устията им са кръгли. Изобразителните полета на ойнохоетата от Сладки кладенци и Шипка са абсолютно еднакви. Разликата е само в палметите - стилизирани палми под дръжките в откритите от д-р Китов. Този белег показва, че двата шипченски съда са по-късни от бургаския, който се датира в края на V в. пр. Хр. В гробницата „Светицата” бяха открити и две обикновени амфори, които по форма повтарят най-обичайните форми на корабната тара от Сладките кладенци. Всичко това ни подтиква да направим заключението, че пазарището „Сладки кладенци” е изпълнявала ролята на пристанище на тракийските царе още втората половина на V в. п. Хр., когато Одриското царство на траките преживява десетилетия на възход.
Пряко свидетелство за присъствието на аристократи в пристанището на тракийските царе е един античен надпис от І век пр. Хр. Това е една мраморна плоча с триъгълен фронтон в горната част, където виждаме изображение на тракийския бог на войната Арес. Той е гол, седящ и въоръжен с шлем, щит и меч. Плочата е счупена. Могат да се прочетат само горните три реда (IGBR, I2, 389):
„По препоръка на архонтите народното събрание реши:
след като Рескопорис, изпратен от баща си цар Котис
като заложник
и от тогава чака в града…”
Останалата част от надписа липсва, но и тези три реда с лапидарна (каменна) краткост свидетелствуват, че в далечния І век пр. Хр. между аполонийците и цар Котис е бил сключен някакъв договор. Единият екземпляр от този официален документ е бил поставен в тържището, което се е намирало в пясъчната полоса между морето и езерото Вая. На тракийските царе Котис и Рескопорис ние приписваме и една бронзова монета, открита през 70-те години в Морската градина на Бургас. Столица на тези царе е бил град Бизия в Южна Странджа.
Ориентацията на траките и техните владетели най-силно се откроява по времето, когато град Бизия (днешната Виза в Турция) става столица на последните тракийски царе от династията на одрисите, която поради династически бракове се нарича одриско-сапейска. Повечето от археологическите монети и паметници от Южното Черноморие свързани с бизийските владетели датират от І век пр. Хр. и І век след Хр. Рядка сребърна тетрадрахма „тасоски варваризат” с надпис „Котюос характер” е била в състава на голямо съкровище от село Сливарово Малкотърновско. Същият Котис, царувал в Бизия около средата на I век пр. Хр. е представен и с бронзова монета от землището на село Оризаре, Несебърска община.
За Бургас са най-интересни двата надписа на тракиийския стратег на стратегиите Анхиало, Ризика и Селетика бизиецът Аполоний, син на Ептайкент. Първият е открит в квартал Изгрев и публикуван от проф. Михаил Лазарови проф. Люба Огненова, а вторият, гравиран върху цокъла на мраморната статуя на Аполон, почитан с епиклезата „Карсенос” на връх „Шилото” край Бургас.
Надписът от квартал Изгрев в превод от старогръцки на български гласи:
„На Аполон Карсенос, Богът отличен стрелец, като се помоли и като сполучи, жертвеник издигна Аполоний, син на Ептайкент, от Виза, стратег на Анхиало и на Селетика, и на Рюзика; за себе си и за жена си Леонто и за децата си по времето на Реметалк, на траките цар.”
През 1976 г. публикувах в пловдивското списание „Тракия” една статия под същото заглавие - „Тракия и морето”. Този брой № 3 беше посветен специално на „Филипополските седмици на тракийската култура” и в него участваха големи учени като академик Владимир Георгиев, проф. Иван Венедиков, проф. Велизар Велков и други светила, които оставиха дълбока бразда в българската наука за древността. От крайбрежните музеи участвахме само ние с проф. Михаил Лазаров, който няколко години преди това вече беше отишъл във Варна, но продължаваше да пише за Южното Черноморие. Макар и популярни, нашите статии бяха високо оценени от тогавашния научен елит и през следващите няколко десетилетия изследванията на Западното Черноморие като специфичен културно-исторически регион ставаха все по-задълбочени и резултатни и натрупаният материал и идеите, който той поражда, ме тласкат да се осмеля и сега под същото заглавие да предложа на читателите на електронното издание на „Морски вестник” настоящата статия. Нейната тематика съвършено естествено не е съвсем нова за археологията. В Созопол вече се състояха седем симпозиума „Тракия Понтика”, във Варна се проведе Първият понтийски конгрес.
От времето, когато обърнахме поглед към морските хоризонти като изследователи на древността до наши дни, се натрупаха изключително много находки и данни, които още по-релефно очертават значимостта на морето и морските контакти за древните траки. Те, както подчертаваше проф. Александър Фол, всъщност са живеели по бреговете на три морета: Черно, Мраморно и Егейско. Старите гърци дори са наричали северната част на Егея „Тракийско море”, а Мраморно море в исторически план се явява вътрешно море за Тракия. От северната му страна живеят траките тини, а от южната битини (витини).
Постиженията на проф. Михаил Лазаров в изследванията на ранната бронзова епоха бяха продължени от по-млади учени. Чрез подводни разкопки бяха изследвани две значими потънали селища в южния залив на полуостров Урдовиза при Китен и пред устието на река Ропотамо в естествения пристан, защитен от нос „Свети Димитър”. Те са съществували около 2 800 година пр. Хр. Освен характерната керамика, известна ни вече от публикациите на проф. Лазаров, тук се откриха и запазени дървени колове, попаднали в тинята при повишение на нивото на морето. На Ропотамо беше открит ъгъла на едно жилище и се видя каква е била конструкцията на неговите стени от два успоредни реда колове и примитивни летви с квадратно сечение, обмазани с глина. Върху фрагментите от запазения глинен под се откри долната част на каменна мелница. От по-горните културни напластявания вече имаме материали от най-ранната фаза на колонизация. Най-забележителна е купичката с очи.
От подводните проучвания обаче липсват материали от късната бронзова епоха - времето на Троянската война. За сметка на това през 1977 г. в читалищната сбирка на село Черково, Карнобатска община беше открит един меден слитък с формата на опъната волска кожа. На литературна основа той се възприема като домонетна форма за размяна. У Омир всичко се оценява във волски кожи, а у Аристофан съществува устойчиво съчетание „сложи му вол под езика”. Дълги години Черковския слитък беше единствен и принадлежността му към времето на Троянската война стана причина той да бъде експониран в изложбата „Троя - мечта и действителност”. През последните слитъците от години този тип домонетни форми се умножиха. Един беше открит в долината на Тунджа, близо до Елхово. Варненският музей откупи два слитъка, намерени някъде в Лудогорието. Най-после на русенската митница беше конфискуван петият слитък и той попадна в тукашния регионален музей. Няма никакво съмнение, че петте слитъка са дошли по море. Основание за това твърдение ми дава обстоятелството, че повечето известни слитъци са открити или под водата, или в непосредствена близост до морския бряг. (Преди слитъка от Черково само в акваторията на нос Калиакра през 1972 г. беше открит слитък със същата форма, но от сплав и той няма точни аналогии в Средиземноморския свят.).
Откриването на домонетни форми във вътрешността на древна Тракия, според мене, е многозначително. Това е ярко доказателство, че още през втората половина на ІІ-то хилядолетие пр. Хр. траките не са били чужди на презморската търговия. Каменните котви само ни тласкаха към подобна хипотеза, но слитъците ни карат да я приемем вече като безспорен факт.
След идването на древните гърци и основаването на апойкии по Западния бряг към края на VІІ и началото на VІ век пр. Хр. траките от крайбрежието и вътрешността вече имат възможност да ги използват, за да се сдобиват с луксозни стоки, които идват от далечни презморски брегове. Най-красноречиво за това говорят находките на д-р Китов от Долината на тракийските царе при град Шипка, недалеч от тракийския град Севтополис.
Д-р Георги Китов откри точни аналогии на единият от рисуваните съдове от емпориона на Аполония в Бургас, влязъл в литературата под името „Сладки кладенци”. Сред богатите находки от правоъгълната гробница в могилата „Светицата” има две абсолютно същите по форма кани, украсени с Дионисови сцени като бургаската кана. Този тип съдове, според проф. Михаил Лазаров се наричат „ойнохоета”. Названието им идва от старогръцките думи „ойнос” - „вино” и „хео” - „лея” (думата „ойнос” всъщност е заемка от финикийски). По-късно ойнохоетата придобиват форма на устието, което наподобява трилистна детелина, но ранните кани от Сладките кладенци и от Долината на тракийските царе все още нямат тази особеност и устията им са кръгли. Изобразителните полета на ойнохоетата от Сладки кладенци и Шипка са абсолютно еднакви. Разликата е само в палметите - стилизирани палми под дръжките в откритите от д-р Китов. Този белег показва, че двата шипченски съда са по-късни от бургаския, който се датира в края на V в. пр. Хр. В гробницата „Светицата” бяха открити и две обикновени амфори, които по форма повтарят най-обичайните форми на корабната тара от Сладките кладенци. Всичко това ни подтиква да направим заключението, че пазарището „Сладки кладенци” е изпълнявала ролята на пристанище на тракийските царе още втората половина на V в. п. Хр., когато Одриското царство на траките преживява десетилетия на възход.
Пряко свидетелство за присъствието на аристократи в пристанището на тракийските царе е един античен надпис от І век пр. Хр. Това е една мраморна плоча с триъгълен фронтон в горната част, където виждаме изображение на тракийския бог на войната Арес. Той е гол, седящ и въоръжен с шлем, щит и меч. Плочата е счупена. Могат да се прочетат само горните три реда (IGBR, I2, 389):
„По препоръка на архонтите народното събрание реши:
след като Рескопорис, изпратен от баща си цар Котис
като заложник
и от тогава чака в града…”
Останалата част от надписа липсва, но и тези три реда с лапидарна (каменна) краткост свидетелствуват, че в далечния І век пр. Хр. между аполонийците и цар Котис е бил сключен някакъв договор. Единият екземпляр от този официален документ е бил поставен в тържището, което се е намирало в пясъчната полоса между морето и езерото Вая. На тракийските царе Котис и Рескопорис ние приписваме и една бронзова монета, открита през 70-те години в Морската градина на Бургас. Столица на тези царе е бил град Бизия в Южна Странджа.
Ориентацията на траките и техните владетели най-силно се откроява по времето, когато град Бизия (днешната Виза в Турция) става столица на последните тракийски царе от династията на одрисите, която поради династически бракове се нарича одриско-сапейска. Повечето от археологическите монети и паметници от Южното Черноморие свързани с бизийските владетели датират от І век пр. Хр. и І век след Хр. Рядка сребърна тетрадрахма „тасоски варваризат” с надпис „Котюос характер” е била в състава на голямо съкровище от село Сливарово Малкотърновско. Същият Котис, царувал в Бизия около средата на I век пр. Хр. е представен и с бронзова монета от землището на село Оризаре, Несебърска община.
За Бургас са най-интересни двата надписа на тракиийския стратег на стратегиите Анхиало, Ризика и Селетика бизиецът Аполоний, син на Ептайкент. Първият е открит в квартал Изгрев и публикуван от проф. Михаил Лазарови проф. Люба Огненова, а вторият, гравиран върху цокъла на мраморната статуя на Аполон, почитан с епиклезата „Карсенос” на връх „Шилото” край Бургас.
Надписът от квартал Изгрев в превод от старогръцки на български гласи:
„На Аполон Карсенос, Богът отличен стрелец, като се помоли и като сполучи, жертвеник издигна Аполоний, син на Ептайкент, от Виза, стратег на Анхиало и на Селетика, и на Рюзика; за себе си и за жена си Леонто и за децата си по времето на Реметалк, на траките цар.”
Медният слитък с формата на опъната волска кожа от с. Черково, Карнобатска община (около 1 500 г. пр. Хр).
Купичката с очи от Ропотамо (началото на VІ в. пр. Хр.).
Ойнохоето с възбуден Приап от могила „Светицата”, проучена от д-р Георги Китов.
Ойнохоето от Бургас (последна четвърт на V в. пр. Хр.).
Тетрадрахма на тракийския цар Котис от І в. пр. Хр., едната страна
Тетрадрахма на тракийския цар Котис от І в. пр. Хр., другата страна.
Оброчна плочка на тракийския конник от светилището на Аполон Карсeнос на връх „Шилото” край Бургас с изображение на мида.
Според езиковедите бащиното име на стратега „Ептайкентос” е тракийско, а малкото му име е белег, че това е вече един елинизиран тракиец, който според един друг епиграфски паметник от Анхиало (Поморие) през 38 г. сл. Хр. се е романизирал и е приел малкото име на император Калигула (Гай Юлий). Забележително е, че този древен велможа е имал власт върху твърде широка територия. За това свидетелствува още един надпис, съдържащ същото име. Той е намерен в градището на древния Абритус край Разград. Любопитно е също така, че името на жена му Леонто се среща в един епиграфски паметник от Аполония (Созопол), а името на нейния баща Авлудзенeс четем върху оброчна плочка от Анхиалос. И тя е посветена на Аполон, покровителстващ реколтата от грозде.
Присъствието на тази тракийска фамилия около Бургаския залив през първата половина на І век след Хр. не може да не ни респектира. Дълги години ние се чудехме къде е мястото на светилището на Аполон Карсенос от първия бургаски надпис. Една оброчна плочка от връх „Шилото” най-после ни позволява една безспорна локализация. Над изображението на конника ясно се чете „Карсено” и когато го допълним с името на божеството от първия надпис разбираме, че това е всъщност „Аполон Карсенос” от първия бургаски надпис.
Недалече от бургаското село Твърдица, под хълма Келле лиман, на брега на Узутгерен в древноста се е намирало светилище на Аполон, наречен на старогръцки „агнос”, което означава „чист”, „непорочен”. В светилището някога В. Христов, сигурно жител на селото, е открил и предал в музея една оброчна мраморна плочка с изображение на бога на светлината, слънцето и мореплаването Аполон. Плочката е фрагментирана, но все пак е запазена горната част от изображението на Аполон, представен гол, с лира в ръка. И над божеството е написано „На пречистия бог...”
През раннохристиянско време върху Твърдишкото светилище явно е била построена базиликална църква. Тук проф. Иван Гълъбов е открил и средновековни материали. Нещо от езическите усещания на древните траки обаче все пак е останало и през вековете. Казахме, че епитетът „агнос” на старогръцки означава „чист”, „пречист” „неопетнен”. Самата дума има индоевропейския общ корен на нашето „огън”, санскритското „Агни”, латинското „игнис” - „ignis”. И това е естествено. Та нали открай време огънят и водата са били за древните основни пречистващи средства.
При християнизацията, въпреки силният отпор срещу езичеството и поголовното чупене на езически статуи и релефи, все пак нещо от старите култове е останало. „Аполон агнос” („пречист”) естествено трябвало да изчезне. Но смисълът на епитета „агнос” оцелял. Ревностните християни, за да го обагрят с християнска нравственост, го сменили с друга дума, която е на основата на старогръцкия глагол „ахрайно” - „пречиствам” и това станало име на селището, което съществувало при днешна Твърдица през късното средновековие. На османотурски то започнало да се произнася „Ахрянли” и впоследствие станало име на чифлик. Върху картата на Хайнрих Киперт то е изписано „Akrania”, а Мандренското езеро е наречено „Akrania See”.
Древните християни предпочели пречистващата сила на водата и затова променили епитета „агнос”. Народното християнство в Странджа обаче съхранило спомена за пречистващата сила на огъня и досега тя се проявява в нестинарството. И когато нестинарите танцуват върху живите въглени, и до днес ние усещаме как Аполон Агнос ни намига съзаклятнически иззад иконните изображения на Св. Св. Константин и Елена. Християните забравили, че император Константин почитал кръста, но огнения кръст. Той до последния си дъх останал верен на култа към Слънцето и това се помни от обективната история.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Присъствието на тази тракийска фамилия около Бургаския залив през първата половина на І век след Хр. не може да не ни респектира. Дълги години ние се чудехме къде е мястото на светилището на Аполон Карсенос от първия бургаски надпис. Една оброчна плочка от връх „Шилото” най-после ни позволява една безспорна локализация. Над изображението на конника ясно се чете „Карсено” и когато го допълним с името на божеството от първия надпис разбираме, че това е всъщност „Аполон Карсенос” от първия бургаски надпис.
Недалече от бургаското село Твърдица, под хълма Келле лиман, на брега на Узутгерен в древноста се е намирало светилище на Аполон, наречен на старогръцки „агнос”, което означава „чист”, „непорочен”. В светилището някога В. Христов, сигурно жител на селото, е открил и предал в музея една оброчна мраморна плочка с изображение на бога на светлината, слънцето и мореплаването Аполон. Плочката е фрагментирана, но все пак е запазена горната част от изображението на Аполон, представен гол, с лира в ръка. И над божеството е написано „На пречистия бог...”
През раннохристиянско време върху Твърдишкото светилище явно е била построена базиликална църква. Тук проф. Иван Гълъбов е открил и средновековни материали. Нещо от езическите усещания на древните траки обаче все пак е останало и през вековете. Казахме, че епитетът „агнос” на старогръцки означава „чист”, „пречист” „неопетнен”. Самата дума има индоевропейския общ корен на нашето „огън”, санскритското „Агни”, латинското „игнис” - „ignis”. И това е естествено. Та нали открай време огънят и водата са били за древните основни пречистващи средства.
При християнизацията, въпреки силният отпор срещу езичеството и поголовното чупене на езически статуи и релефи, все пак нещо от старите култове е останало. „Аполон агнос” („пречист”) естествено трябвало да изчезне. Но смисълът на епитета „агнос” оцелял. Ревностните християни, за да го обагрят с християнска нравственост, го сменили с друга дума, която е на основата на старогръцкия глагол „ахрайно” - „пречиствам” и това станало име на селището, което съществувало при днешна Твърдица през късното средновековие. На османотурски то започнало да се произнася „Ахрянли” и впоследствие станало име на чифлик. Върху картата на Хайнрих Киперт то е изписано „Akrania”, а Мандренското езеро е наречено „Akrania See”.
Древните християни предпочели пречистващата сила на водата и затова променили епитета „агнос”. Народното християнство в Странджа обаче съхранило спомена за пречистващата сила на огъня и досега тя се проявява в нестинарството. И когато нестинарите танцуват върху живите въглени, и до днес ние усещаме как Аполон Агнос ни намига съзаклятнически иззад иконните изображения на Св. Св. Константин и Елена. Християните забравили, че император Константин почитал кръста, но огнения кръст. Той до последния си дъх останал верен на култа към Слънцето и това се помни от обективната история.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ