КОГА ПОТЪВА РУСКАТА ЯХТА „КОЛХИДА”
Статията „Още за потъването на руската яхта „Колхида” (1920 г.)” от известния морски специалист доц. д-р инж. Траян Траянов, поместена в сайта на „Морски вестник” на 2 т. м. [1], съдържа интересни сведения за българската следа в историята й. Същевременно обаче възникват и някои въпроси, доколкото част от публикуваните данни влизат в противоречие с други известни податки по темата.
Преди всичко значителни са неяснотите около датата на потъването й. Много руски автори предлагат следната куриозна версия: през ноември 1920 г. яхтата с белогвардейски офицери на борда отплава от Крим и после на 3 март ... същата година (?) „недалеч от входа на Варненския залив „Колхида” се натъкнала на потънал кораб” [2], [3]. Авторите на тази версия не изясняват обаче дали яхтата е разполагала с машина на времето, за да се върне осем месеца назад след отплаването си и тогава да потъне. Формално погледнато, следвайки обаче последователността на събитията според подтекста на подобни руски статии, яхтата би трябвало да е потънала на 3 март 1921 г., но тогава възниква въпросът къде е била през периода ноември 1920 - март 1921 г.?
Български автори също приемат, че тя била отплавала през ноември 1920 г., но съзнавайки нелогичността във версията на руските историци, от една страна, твърдят, че „Колхида” претърпява корабокрушение през следващия месец - декември, от друга, използват и варианта за машината на времето, посочвайки обаче достоверния район на потъването - при Черни нос [4]. Според руското издание на енциклопедията „Уикипедия”, „Колхида” през май 1920 г. „недалеч от входа на Варненския залив се натъкнала на потънал кораб и скоро потънала” край Черни нос [5]. Тази версия е съобщена и у нас още през 2004 г. [6]. Нека оставим настрана навигационната загадка за плаването на яхтата от Варна до Черни нос, по-същественото в случая е, че това е четвърти вариант за датата на потъването й (посочена е и в надписа на чертежа към статията на доц. Тр. Траянов, респ. съобщена в руска енциклопедия от 2000 г.) - след 3 март 1920 г., декември 1920 г. и евентуално 3 март 1921 г. Известен е обаче и пети - февруари 1920 г. [7].
Статията от 2 септември т.г. предлага всъщност шеста версия - 20 ноември (4 декември) 1920 г. Оставям настрана „уточнението” на календарния стил [8], далеч по съществено е това, че авторът подкрепя хипотезата си и с текста на „две телеграми от кметския наместник на село Горица до областния управител на Варна от декември 1920 г.” (подч. И.А.), в които той съобщава за пристигнали в селото откъм Самотино руски емигранти корабокрушенци [1]. На пръв поглед телеграмите убедително потвърждават избраната от автора версия, истината обаче е съвсем друга. Публикувах я през 2007 г. по повод на статия за посещенията на френски военни кораби в България [9], но очевидно е останала незабелязана. Сега я припомням отново, като я допълвам с нови (най-вече от интернет) сведения, каквито преди пет години нямах възможност да издиря.
На 8 март 1920 г. столичният вестник „Мир” помества следното кратко съобщение: „Яхтата „Колхида” на 3 този месец, на път за варненското пристанище, се натъкнала на подводна скала при нос „Емине” и потънала. В помощ на затъващата лодка е отишъл един френски крайцер, който сполучил да спаси само екипажа, в състав 80 души заедно с адмирал М. Кликов, пристигнал във Варна.”
Нека оставим настрана вероятните причини за неточния район на корабокрушението, важното е, че датата на събитието - 3 март 1920 г. - е потвърдена само след пет дни, т.е. с много висока степен на достоверност. След години тази дата положително става известна на отделни руски историци, но досега в интернет те не са публикували конкретен източник за нея, а продължават некоректно да я компилират с тиражираната от години версия за нелогичното отплаване през ноември с. г., сиреч осем месеца ... след потъването й при Черни нос. Че корабокрушението на „Колхида” се случва през март 1920 г., става ясно от молба на С. Шатилова (жената на ген. Павел Николаевич Шатилов - началник щаб на Въоръжените сили на Южна Русия, от юни 1920 г. - Руска Армия, популярна като Врангелова армия) до „Руско-българския комитет за помощ на бежанците”: „Изгубвайки всички вещи и ръчен багаж на загиналата яхта „Колхида”, моля за издаването на три одеала за майката на моя мъж, за мен и моето момиче, също изгубили цялото имущество” [10]. На 8 март с. г. във Варна започва издаването на вестник „Русская газета”, който излиза до 31 октомври с. г. Той „редовно следял за движението на бежанците” [11, с. 223] и твърде е възможно да съдържа сведения за спасените от „Колхида”, но това ценно периодично издание липсва във фонда на РБПС - Варна. Що се отнася до генералската съпруга, пестеливи податки от руската литература, публикувани в интернет, потвърждават нейното пристигане във Варна през зимата, а не през късната есен 1920 г. Оказва се, че София Фьодоровна Шатилова (1887-1983 г.) публикува през 1973 г. в Париж спомените си за периода на Гражданската война. В тях тя отбелязва, че през февруари 1920 г. се евакуира с „Колхида” от Новоросийск, но при плаването към Варна яхтата претърпява „авария”, след което С. Ф. Шатилова пристига във Варна. В спомените си тя описва „Живота във Варна и Константинопол. Завръщането в Крим...” [12].
Присъствието на тази генералска съпруга на борда на „Колхида” повдига още един въпрос - дали заедно с нея в България не пристига и самият ген. П. Н. Шатилов, една най-видните и противоречиви фигури в Бялото движение? Сведенията за биографията му през периода 1920-1922 г. са оскъдни и противоречиви, но съвременни изследвания на руски и български историци дават основание в нея да се търси и българска диря. След конфликт между генералите П. Н. Врангел и А.И. Деникин, „през февруари 1920 г. Врангел и Шатилов били отчислени от служба, подали оставка и отпътували за Константинопол”. Месец по-късно Врангел е избран за главнокомандващ на Въоръжените сили на Южна Русия (ВСЮР), а той назначава П. Н. Шатилов за свой помощник. След преобразуването на ВСЮР в Руска Армия през юни
Статията „Още за потъването на руската яхта „Колхида” (1920 г.)” от известния морски специалист доц. д-р инж. Траян Траянов, поместена в сайта на „Морски вестник” на 2 т. м. [1], съдържа интересни сведения за българската следа в историята й. Същевременно обаче възникват и някои въпроси, доколкото част от публикуваните данни влизат в противоречие с други известни податки по темата.
Преди всичко значителни са неяснотите около датата на потъването й. Много руски автори предлагат следната куриозна версия: през ноември 1920 г. яхтата с белогвардейски офицери на борда отплава от Крим и после на 3 март ... същата година (?) „недалеч от входа на Варненския залив „Колхида” се натъкнала на потънал кораб” [2], [3]. Авторите на тази версия не изясняват обаче дали яхтата е разполагала с машина на времето, за да се върне осем месеца назад след отплаването си и тогава да потъне. Формално погледнато, следвайки обаче последователността на събитията според подтекста на подобни руски статии, яхтата би трябвало да е потънала на 3 март 1921 г., но тогава възниква въпросът къде е била през периода ноември 1920 - март 1921 г.?
Български автори също приемат, че тя била отплавала през ноември 1920 г., но съзнавайки нелогичността във версията на руските историци, от една страна, твърдят, че „Колхида” претърпява корабокрушение през следващия месец - декември, от друга, използват и варианта за машината на времето, посочвайки обаче достоверния район на потъването - при Черни нос [4]. Според руското издание на енциклопедията „Уикипедия”, „Колхида” през май 1920 г. „недалеч от входа на Варненския залив се натъкнала на потънал кораб и скоро потънала” край Черни нос [5]. Тази версия е съобщена и у нас още през 2004 г. [6]. Нека оставим настрана навигационната загадка за плаването на яхтата от Варна до Черни нос, по-същественото в случая е, че това е четвърти вариант за датата на потъването й (посочена е и в надписа на чертежа към статията на доц. Тр. Траянов, респ. съобщена в руска енциклопедия от 2000 г.) - след 3 март 1920 г., декември 1920 г. и евентуално 3 март 1921 г. Известен е обаче и пети - февруари 1920 г. [7].
Статията от 2 септември т.г. предлага всъщност шеста версия - 20 ноември (4 декември) 1920 г. Оставям настрана „уточнението” на календарния стил [8], далеч по съществено е това, че авторът подкрепя хипотезата си и с текста на „две телеграми от кметския наместник на село Горица до областния управител на Варна от декември 1920 г.” (подч. И.А.), в които той съобщава за пристигнали в селото откъм Самотино руски емигранти корабокрушенци [1]. На пръв поглед телеграмите убедително потвърждават избраната от автора версия, истината обаче е съвсем друга. Публикувах я през 2007 г. по повод на статия за посещенията на френски военни кораби в България [9], но очевидно е останала незабелязана. Сега я припомням отново, като я допълвам с нови (най-вече от интернет) сведения, каквито преди пет години нямах възможност да издиря.
На 8 март 1920 г. столичният вестник „Мир” помества следното кратко съобщение: „Яхтата „Колхида” на 3 този месец, на път за варненското пристанище, се натъкнала на подводна скала при нос „Емине” и потънала. В помощ на затъващата лодка е отишъл един френски крайцер, който сполучил да спаси само екипажа, в състав 80 души заедно с адмирал М. Кликов, пристигнал във Варна.”
Нека оставим настрана вероятните причини за неточния район на корабокрушението, важното е, че датата на събитието - 3 март 1920 г. - е потвърдена само след пет дни, т.е. с много висока степен на достоверност. След години тази дата положително става известна на отделни руски историци, но досега в интернет те не са публикували конкретен източник за нея, а продължават некоректно да я компилират с тиражираната от години версия за нелогичното отплаване през ноември с. г., сиреч осем месеца ... след потъването й при Черни нос. Че корабокрушението на „Колхида” се случва през март 1920 г., става ясно от молба на С. Шатилова (жената на ген. Павел Николаевич Шатилов - началник щаб на Въоръжените сили на Южна Русия, от юни 1920 г. - Руска Армия, популярна като Врангелова армия) до „Руско-българския комитет за помощ на бежанците”: „Изгубвайки всички вещи и ръчен багаж на загиналата яхта „Колхида”, моля за издаването на три одеала за майката на моя мъж, за мен и моето момиче, също изгубили цялото имущество” [10]. На 8 март с. г. във Варна започва издаването на вестник „Русская газета”, който излиза до 31 октомври с. г. Той „редовно следял за движението на бежанците” [11, с. 223] и твърде е възможно да съдържа сведения за спасените от „Колхида”, но това ценно периодично издание липсва във фонда на РБПС - Варна. Що се отнася до генералската съпруга, пестеливи податки от руската литература, публикувани в интернет, потвърждават нейното пристигане във Варна през зимата, а не през късната есен 1920 г. Оказва се, че София Фьодоровна Шатилова (1887-1983 г.) публикува през 1973 г. в Париж спомените си за периода на Гражданската война. В тях тя отбелязва, че през февруари 1920 г. се евакуира с „Колхида” от Новоросийск, но при плаването към Варна яхтата претърпява „авария”, след което С. Ф. Шатилова пристига във Варна. В спомените си тя описва „Живота във Варна и Константинопол. Завръщането в Крим...” [12].
Присъствието на тази генералска съпруга на борда на „Колхида” повдига още един въпрос - дали заедно с нея в България не пристига и самият ген. П. Н. Шатилов, една най-видните и противоречиви фигури в Бялото движение? Сведенията за биографията му през периода 1920-1922 г. са оскъдни и противоречиви, но съвременни изследвания на руски и български историци дават основание в нея да се търси и българска диря. След конфликт между генералите П. Н. Врангел и А.И. Деникин, „през февруари 1920 г. Врангел и Шатилов били отчислени от служба, подали оставка и отпътували за Константинопол”. Месец по-късно Врангел е избран за главнокомандващ на Въоръжените сили на Южна Русия (ВСЮР), а той назначава П. Н. Шатилов за свой помощник. След преобразуването на ВСЮР в Руска Армия през юни
Колесният параход „Колхида”. Рисунка от А. П. Боголюбов.
Източник: https://www.cartalana.ru
Източник: https://www.cartalana.ru
Парната яхта „Колхида” („Лукулл”). Източник: https://rosimperfleet.narod.ru/chf/pos_sudach/Lukull.jpg
Парната яхта „Тамара”.
Източник: https://www.artvalue.com/photos
Източник: https://www.artvalue.com/photos
Парната яхта „Колхида („Донската Аврора”). Източник: https://rosimperfleet.narod.ru
Ген. П. Н. Шатилов.
Източник: https://ic.pics.livejournal.com/
Източник: https://ic.pics.livejournal.com/
Френският броненосен крайцер „Валдек Русо”. Източник: https://www.ebay.com/itm/LE-WALDECK
Параходът „Император Петр Великий”, който участва в евакуацията на руски емигранти. През февруари 1920 г., на път от Варна за Одеса, се натъква на мина северно от нос Калиакра и потъва. Източник: https://upload.wikimedia.org/
Параходът „Владимир”, който участва в евакуацията на руски емигранти до България.
Източник: https://www.retroflot.com/_images
Източник: https://www.retroflot.com/_images
1920 г. Врангел назначава П.Н. Шатилов за неин началник щаб и той официално заема тази длъжност до 1922 г., а през периода 1920-1922 г. посещава България за преговори с цар Борис ІІІ и правителството на Александър Стамболийски [13]. За присъствието му в страната още към 1920 г. липсват сведения, но задълбочено българско изследване на бялата емиграция потвърждава това за 1921 и 1922 г. От него не става ясно дали ген. П. Н. Шатилов е пребивавал постоянно в страната през периода 1921-1922 г., но изрично е отбелязано, че през май-юни 1922 г. той е екстерниран от България заедно с още трийсетина руски генерали, заподозрени в шпионаж [14, с. 56]. Има известно основание да се предполага, че е бил на борда на „Колхида”, придружавайки семейството си, но това могат да потвърдят (или отрекат) най-вече недостъпните за мен спомени на съпругата му.
В алманаха „Русские в Болгарии” е вписан Борис Николаевич Шатилов - дългогодишен чертожник в Министерството на земеделието и държавните имоти. Възможно е съвпаданието на бащиното и фамилното име със съответните имена на ген. П.Н. Шатилов да е случайно (случаи всякакви), но пък ако не е, дали също не е бил на борда на „Колхида”, защото прави впечатление, че той е „В България от 1920 г.” [11, с. 208]?
Много по-интересен е случаят с адмирал М. Кликов, името на който се оказа една от грешките на незнайния дописник на в. „Мир”. Всъщност това е контраадмирал Александър Михайлович Кликов (1874-1951 г.) [15]. Според информация, издирена от кап. І р. доц. д-р Асен Кожухаров, през 1920 г. е водена преписка за установяването на руска Военноморска база във Варна, като за неин началник бил назначен контраадмирал А. М. Кликов; през март 1923 г. „руският представител Петряев поискал от българските власти да признаят к/а Кликов за старши морски началник на руските параходи във Варна”, но последвал категоричен отказ [16], [17]. Засега сведенията за продължителността на пребиваването му в България са неясни и противоречиви. Например според информация от сайта „Военно-морской флот России”, през ноември 1920 г. Черноморският флот е преименуван на Руска ескадра с четири отряда и контраадмирал А.М. Кликов е назначен за младши флагман на ІІІ отряд [18]. Въз основа на това твърдение, направено най-вероятно по документация от руски архиви, би могло да се приеме, че той е пребивавал в България от март до не по-късно от ноември 1920 г.
Не успях да уточня името на френския крайцер, спасил корабокрушенците от „Колхида”. Допускам обаче да е бил броненосният крайцер „Валдек Русо”, защото за него е известно, че през периода 1919-1920 г. се намира в Черно море [19] и взема участие в евакуацията на руски бежанци от Новоросийск през март 1920 г. [20].
Причините за потъването на „Колхида” не са изяснени, а и дописката от в. „Мир” не съобщава нищо за тях. Хипотезата на доц. Тр. Траянов, смятана за „най-достоверна” [1], е повече от съмнителна при цялото ми искрено уважение към автора. Преди всичко, не всяко предположение е хипотеза, защото в науката, включително историографията, хипотезата е научно обосновано предположение. В конкретния случай предположението е подкрепено с две твърдения, които противоречат на известни в науката факти, т.е. липсват научни аргументи. Според предположението, инсценирано е корабокрушение, защото:
- „правителството на Александър Стамболийски е установило дипломатически отношения със Съветска Русия” [1], но България установява дипломатически отношения с тази държава едва през 1934 г. Това е от онези известни истини, за които по правило не се изискват доказателства, но за всеки случай прилагам препратка към историческа справка от сайта на посолството на Руската федерация в България [21];
- „било твърде вероятно и Царство България да им откаже политическо убежище” [1], но истината е, че през 1920 г. политиката на българското правителство към руските емигранти, макар и отчасти противоречива, е тъкмо обратната, сиреч не отказва пристигането на кораби от втората емиграционна вълна, продължила през цялата година [22].
Във връзка с коментара на дописката във в. „Мир” се наложи да ползвам различни български и руски източници и останах силно озадачен колко неясна и противоречива е историята на „Колхида” („Донската Аврора”). Доц. Тр. Траянов съобщава за съществуването на едноименен „линеен кораб от руския военен ветроходен флот”, което е много интересна податка, но в интернет не открих и бегла следа от нея. Историята на руските кораби с името „Колхида” до 1920 г. изисква отделно проучване, но тук насочвам вниманието на читателите към част от нея.
През 1837-1855 г. в Черноморския флот плава колесният параход „Колхида”. Прославя се в бой (октомври 1853 г.) в началото на Кримската война 1853-1856 г. [23, с. 82-85].
Следващата „Колхида” в руския военен флот е спусната на вода през 1885 т. и завършена през 1886 г. в шотландската корабостроителница „Рамидж & Фергюсън” (Ramage & Ferguson) в гр. Лейт като двумачтова парна яхтата „Катрина” („Katrena”). Има водоизместимост 580 т, дължина 54,9 м, една парна машина с мощност 700 к.с., скорост 11 възела [24], [25]. През 1890 г. е купена от Морското ведомство на Русия и на 31 март (12 април) 1890 г. зачислена като шхуна „Колхида” в 1-и Черноморски флотски екипаж [26]. От пълната с превратности история на кораба до 1942 г. отбелязвам само един факт, свързан косвено с историята на третата „Колхида” („Донската Аврора”): през 1913 г. корабът е изключен от състава на флота и обявен за продажба под името „Лукулл” и към 1920 г. е известен под това име [25], [27].
Тримачтовата парно-ветроходна яхта „Колхида” е построена през 1898 г. в завода Wm Crichton&Co в гр. Турку, Финландия [5], [29]. Историята й е твърде неясна и противоречива. Според руската енциклопедия „Уикипедия” и други руски автори, през периода 1898-1913 г. яхтата под името „Тамара” е собственост на великия княз Михаил Александрович (1878-1918 г.), по-млад брат на Николай ІІ [5]. В неговата биография обаче такъв плавателен съд не присъства, но пък е известно, че друг руски велик княз - Александър Михайлович (1866-1933), внук на Николай І - наистина си купува яхта, но прави това през 1889 г. Тази яхта дотогава е плавала като „Лейди Торфрид”, а новият собственик я нарича „Тамара” - на името на „грузинска царица, която имала навик да изхвърля своите любовници от дворцовата кула след първата нощ ...” [31]. Макар външно тази яхта да прилича на „Колхида” („Донската Аврора”), тя е друг плавателен съд, ок. 1904-1907 г. е продадена на гръцки собственик, през 1934 г. е предадена за скрап [32]. Накратко, в руските морскоисторически източници историята на „Колхида” („Донската Аврора”) до 1913 г. е обвита в непрогледна мъгла, а единственото публикувано сведение, че уж принадлежала на великия княз Михаил Александрович, не е вярно...
През периода 1913-1917 г. яхтата с името „Колхида” е в състава на Черноморския флот [33]. Към ноември 1917 г. тя се намира на река Дон, тогава е завладяна от моряци на белогвардейската Доброволческа армия и отначало е използвана като атаманска яхта. Със заповед по Всевеликата Донска Войска от октомври 1918 г. е преименувана на атаманска яхта „Пернач” (пернач - символ на военната власт на казашкия атамана) [34]. Към май 1919 г. като канонерка № 18 тя е в състава на 5-и морски дивизион на бялата Донска флотилия [35], но през същия месец при обединяването на Въоръжените сили на Южна Русия под Върховното командване на ген. А. И. Деникин Донската флотилия влиза в състава на Черноморския флот и тогава възстановяват отново името на яхтата „Колхида” [36].
Литература
1. https://morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/02092012trtr.html (2 септ. 2012 г.)
2. https://wreck.ru/9-10/2-5-6.html (2 септ.2012 г., 9:10 ч.).
3. https://www.rostovbereg.ru/publ/jakhta_quot_kolkhida_quot_sudba_korablja_kak (2 септ.2012 г., 9:15 ч.).
4. https://www.pan.bg/view_article-9-5547-Cherno (статията е от сп. „Морски свят”, 2006, март) (2 септ.2012 г., 9:20 ч.).
5. https://ru.wikipedia.org/wiki (2 септ.2012 г., 9:25 ч.).
6. Панайотов, Атанас. „Колхида” не е императорска яхта. - Морски вестник, 2004, № 9-10, с. 13.
7. https://rosimperfleet.narod.ru/chf/pos_sudach.html (2 септ.2012 г., 9:35 ч.).
8. Към 1920 г. както в Съветска Русия (от 14 февр. 1918 г.), така и в България (от 14 апр. 1916 г.) е в сила Григорианският календар, поради което в датата 20 ноември 1920 г. няма календарно разностилие.
9. Алексиев, Иван. Посещения на френски военни кораби в България 1878-1944 г. - Морски вестник, № 4, 28 февр. 2007, с. 12.
0. Димитров, Эмил Ив. Литературоведение „На пороге” (Русская эмиграция в Варне и лекция Н. Рутковского о Достоевском). - LiterNet, 2005, № 12.
11. Русские в Болгарии. Юбилейный информационный альманах Русского зарубежья в Болгарии 1877-2007 гг. Пловдив, Вион, 2010. 436 с.
12. https://uralstalker.com/gorbunov/urals_authoress/24.html (2 септ.2012 г., 18:35 ч.).
13. Широкова, Елена. 130 лет со дня рождения П. Н. Шатилова. - https://muzeum.me (2 септ.2012 г., 18:55 ч.).
14. Кьосева, Цветана. България и руската емиграция (20-те - 50-те години на ХХ в.). С., 2002. - https://www.imir-bg.org/imir/books/Ruskata%20emigracia1.pdf - (2 септ.2012 г., 19:15 ч.).
15. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A (2 септ. 2012 г., 20:15 ч.).
16. https://wap.kortic.borda.ru/?1-19-0-00000058-000-150-0 (2 септ.2012 г., 23:15 ч.).
17. Александър Михайлович Петряев от януари 1920 до януари 1923 г. е официален дипломатически представител на южноруското правителство в България [14, с. 19-21].
18. https://www.navy.su/navybook/kadesnikov/12.html (2 септ.2012 г., 23:30 ч.).
19. https://wunderwaffe.narod.ru/Magazine/MK/2000_03/04.htm (3 септ.2012 г., 8:30 ч.).
20. Новороссийская катастрофа. - https://ru.wikipedia.org/wiki (3 септ.2012 г.,9:00 ч.).
21. Кратка история на дипломатическите отношения между Русия и България. -
https://www.russia.bg/bg/%D1%80%D0%BE%D1%81 (3 септ.2012 г., 9:15 ч.).
22. През есента на 1919 г. в България пристигат около 1000 души и към началото на 1920 г. в страната пребивават „4 руски губернатори, 10 генерали, няколко сенатори, 1 адмирал (подч. И.А.) и др. [...] В цялата страна се създават местни комитети за събиране на помощи и волни пожертвувания, организират се благотворителни концерти и др. [...] Министерският съвет също се включва в акцията и отпуска на Славянското дружество 250 000 лв. Създадена е комисия за посрещане и настаняване на пристигащите бежанци, която им осигурява квартири, храна, медицинска помощ, дрехи, обувки и средства за лични разходи” (подч. И.А.) [14, с. 22-23]. В първите дни на януари 1920 г. българският консул в Одеса Д. Караминков изпраща „доклад до министъра на външните работи и изповеданията Михаил Маджаров, в който съобщава, че Одеското морско училище моли да се настани във Варна”, Министерството на войната отказва поради наличието на подобно учебно заведения в България [14, с. 24], но по принцип през 1920 г. (особено през първата половина на годината) българското правителство полага грижи за пристигащите в страната руски емигранти и военнопленници, а не им отказва достъп и пребиваване. Например на 1 февруари 1920 г. „правителството гласува допълнителна сума от още 2 000 000 лв. за издръжка на руските бежанци, ранени и болни […] на 7 януари от Цариград с парахода „Витяз” са пристигнали 1500 руси, а вечерта с друг параход още 350. Няколко дни след това с парахода „Петър Велики” в града (Варна - И.А.) слизат над 800 души, а в Бургас - 150 души. На 28 януари с френския болничен параход „Бенуа” на варненското пристанище е разтоварена трета група в състав около 1000 души [...], на 12 февруари - още 500, на 12 февруари - 4000 човека, а на 27 февруари - допълнително още 670 души [...] На 6 март (три дни след „Колхида”-И.А. ) с парахода „Владимир” на Варненското пристанище слизат още около 2000 души ...” [14, с. 25-26]. Към 8 март 1920 г., т.е. само пет дни след корабокрушението на „Колхида”, „в гр. Варна се намирали 3100 здрави и 870 болни и ранени бежанци...” [10]. И т.н., и т.н....
23. Залесский, Николай А. „Одесса” выходит в море. Ленинград, Судостроение, 1987. 128 с.
24. https://www.wrecksite.eu/wreck.aspx?170584"e.eu/wreck.aspx?170584 (3 септ.2012 г., 9:45 ч.).
25. https://wap.kortic.borda.ru/?1-15-60-00000030-000-30-0 (3 септ.2012 г., 9:55 ч.).
26. https://wap.kortic.borda.ru/?1-7-90-00000043-000-60-0 (3 септ.2012 г., 10:15 ч.).
27. През периода ноември 1920 - октомври 1921 г. „Лукулл” се намира в Истанбул, където е използван като щабен кораб на ген.-лейт. П.Н. Врангел [25]. Във връзка с историята на кораба по това време той неправилно е споменат в българско научно изследване като яхтата „Лукумос” (?) [28, с.69].
28. Спасов, Людмил. Врангеловата армия в България 1919-1923. С., УИ „Св. Кл. Охридски”, 1999. 244 с.
29. Тъй като не открих „английския корабостроителен завод „Крейтън” [1], а в руската Уикипедия твърдят, че производителят е „Крейтон и Ко” в Або [5], след няколко справки истината за производителят се оказа доста по-различна. Або е всъщност шведското име на финландския град Турку. През 1862 г. живеещият в Санкт Петербург шотландец William Crichton, чиято фамилия руснаците изписват Крейтон, купува компанията Cowie&Ericsson в гр. Турку и я преименува на Wm Crichton&Co [30].
30. https://www.crichton.se/william.html (3 септ.2012 г., 11:15 ч.).
31. https://militera.lib.ru/memo/russian/a-m/07.html (3 септ.2012 г., 14:15 ч.).
32. https://www.clydesite.co.uk/clydebuilt/viewship.asp?id=1310 (3 септ.2012 г., 15:15 ч.).
33. https://rgavmf.ru/index.php?Itemid= (3 септ.2012 г., 15:25 ч.).
34. Из истории участия моряков в Гражданской войне на Дону. - https://a-pesni.org/grvojna/bel/a-mornadonu.php
35. Широкорад, Александр Борисович. Великая речная война 1918-1920 годы. - https://lib.rus.ec/b/385785/read (3 септ.2012 г., 15:45 ч.).
36. https://militera.lib.ru/h/whitefleet/04.html (3 септ.2012 г., 15:50 ч.).
Иван АЛЕКСИЕВ
В алманаха „Русские в Болгарии” е вписан Борис Николаевич Шатилов - дългогодишен чертожник в Министерството на земеделието и държавните имоти. Възможно е съвпаданието на бащиното и фамилното име със съответните имена на ген. П.Н. Шатилов да е случайно (случаи всякакви), но пък ако не е, дали също не е бил на борда на „Колхида”, защото прави впечатление, че той е „В България от 1920 г.” [11, с. 208]?
Много по-интересен е случаят с адмирал М. Кликов, името на който се оказа една от грешките на незнайния дописник на в. „Мир”. Всъщност това е контраадмирал Александър Михайлович Кликов (1874-1951 г.) [15]. Според информация, издирена от кап. І р. доц. д-р Асен Кожухаров, през 1920 г. е водена преписка за установяването на руска Военноморска база във Варна, като за неин началник бил назначен контраадмирал А. М. Кликов; през март 1923 г. „руският представител Петряев поискал от българските власти да признаят к/а Кликов за старши морски началник на руските параходи във Варна”, но последвал категоричен отказ [16], [17]. Засега сведенията за продължителността на пребиваването му в България са неясни и противоречиви. Например според информация от сайта „Военно-морской флот России”, през ноември 1920 г. Черноморският флот е преименуван на Руска ескадра с четири отряда и контраадмирал А.М. Кликов е назначен за младши флагман на ІІІ отряд [18]. Въз основа на това твърдение, направено най-вероятно по документация от руски архиви, би могло да се приеме, че той е пребивавал в България от март до не по-късно от ноември 1920 г.
Не успях да уточня името на френския крайцер, спасил корабокрушенците от „Колхида”. Допускам обаче да е бил броненосният крайцер „Валдек Русо”, защото за него е известно, че през периода 1919-1920 г. се намира в Черно море [19] и взема участие в евакуацията на руски бежанци от Новоросийск през март 1920 г. [20].
Причините за потъването на „Колхида” не са изяснени, а и дописката от в. „Мир” не съобщава нищо за тях. Хипотезата на доц. Тр. Траянов, смятана за „най-достоверна” [1], е повече от съмнителна при цялото ми искрено уважение към автора. Преди всичко, не всяко предположение е хипотеза, защото в науката, включително историографията, хипотезата е научно обосновано предположение. В конкретния случай предположението е подкрепено с две твърдения, които противоречат на известни в науката факти, т.е. липсват научни аргументи. Според предположението, инсценирано е корабокрушение, защото:
- „правителството на Александър Стамболийски е установило дипломатически отношения със Съветска Русия” [1], но България установява дипломатически отношения с тази държава едва през 1934 г. Това е от онези известни истини, за които по правило не се изискват доказателства, но за всеки случай прилагам препратка към историческа справка от сайта на посолството на Руската федерация в България [21];
- „било твърде вероятно и Царство България да им откаже политическо убежище” [1], но истината е, че през 1920 г. политиката на българското правителство към руските емигранти, макар и отчасти противоречива, е тъкмо обратната, сиреч не отказва пристигането на кораби от втората емиграционна вълна, продължила през цялата година [22].
Във връзка с коментара на дописката във в. „Мир” се наложи да ползвам различни български и руски източници и останах силно озадачен колко неясна и противоречива е историята на „Колхида” („Донската Аврора”). Доц. Тр. Траянов съобщава за съществуването на едноименен „линеен кораб от руския военен ветроходен флот”, което е много интересна податка, но в интернет не открих и бегла следа от нея. Историята на руските кораби с името „Колхида” до 1920 г. изисква отделно проучване, но тук насочвам вниманието на читателите към част от нея.
През 1837-1855 г. в Черноморския флот плава колесният параход „Колхида”. Прославя се в бой (октомври 1853 г.) в началото на Кримската война 1853-1856 г. [23, с. 82-85].
Следващата „Колхида” в руския военен флот е спусната на вода през 1885 т. и завършена през 1886 г. в шотландската корабостроителница „Рамидж & Фергюсън” (Ramage & Ferguson) в гр. Лейт като двумачтова парна яхтата „Катрина” („Katrena”). Има водоизместимост 580 т, дължина 54,9 м, една парна машина с мощност 700 к.с., скорост 11 възела [24], [25]. През 1890 г. е купена от Морското ведомство на Русия и на 31 март (12 април) 1890 г. зачислена като шхуна „Колхида” в 1-и Черноморски флотски екипаж [26]. От пълната с превратности история на кораба до 1942 г. отбелязвам само един факт, свързан косвено с историята на третата „Колхида” („Донската Аврора”): през 1913 г. корабът е изключен от състава на флота и обявен за продажба под името „Лукулл” и към 1920 г. е известен под това име [25], [27].
Тримачтовата парно-ветроходна яхта „Колхида” е построена през 1898 г. в завода Wm Crichton&Co в гр. Турку, Финландия [5], [29]. Историята й е твърде неясна и противоречива. Според руската енциклопедия „Уикипедия” и други руски автори, през периода 1898-1913 г. яхтата под името „Тамара” е собственост на великия княз Михаил Александрович (1878-1918 г.), по-млад брат на Николай ІІ [5]. В неговата биография обаче такъв плавателен съд не присъства, но пък е известно, че друг руски велик княз - Александър Михайлович (1866-1933), внук на Николай І - наистина си купува яхта, но прави това през 1889 г. Тази яхта дотогава е плавала като „Лейди Торфрид”, а новият собственик я нарича „Тамара” - на името на „грузинска царица, която имала навик да изхвърля своите любовници от дворцовата кула след първата нощ ...” [31]. Макар външно тази яхта да прилича на „Колхида” („Донската Аврора”), тя е друг плавателен съд, ок. 1904-1907 г. е продадена на гръцки собственик, през 1934 г. е предадена за скрап [32]. Накратко, в руските морскоисторически източници историята на „Колхида” („Донската Аврора”) до 1913 г. е обвита в непрогледна мъгла, а единственото публикувано сведение, че уж принадлежала на великия княз Михаил Александрович, не е вярно...
През периода 1913-1917 г. яхтата с името „Колхида” е в състава на Черноморския флот [33]. Към ноември 1917 г. тя се намира на река Дон, тогава е завладяна от моряци на белогвардейската Доброволческа армия и отначало е използвана като атаманска яхта. Със заповед по Всевеликата Донска Войска от октомври 1918 г. е преименувана на атаманска яхта „Пернач” (пернач - символ на военната власт на казашкия атамана) [34]. Към май 1919 г. като канонерка № 18 тя е в състава на 5-и морски дивизион на бялата Донска флотилия [35], но през същия месец при обединяването на Въоръжените сили на Южна Русия под Върховното командване на ген. А. И. Деникин Донската флотилия влиза в състава на Черноморския флот и тогава възстановяват отново името на яхтата „Колхида” [36].
Литература
1. https://morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/02092012trtr.html (2 септ. 2012 г.)
2. https://wreck.ru/9-10/2-5-6.html (2 септ.2012 г., 9:10 ч.).
3. https://www.rostovbereg.ru/publ/jakhta_quot_kolkhida_quot_sudba_korablja_kak (2 септ.2012 г., 9:15 ч.).
4. https://www.pan.bg/view_article-9-5547-Cherno (статията е от сп. „Морски свят”, 2006, март) (2 септ.2012 г., 9:20 ч.).
5. https://ru.wikipedia.org/wiki (2 септ.2012 г., 9:25 ч.).
6. Панайотов, Атанас. „Колхида” не е императорска яхта. - Морски вестник, 2004, № 9-10, с. 13.
7. https://rosimperfleet.narod.ru/chf/pos_sudach.html (2 септ.2012 г., 9:35 ч.).
8. Към 1920 г. както в Съветска Русия (от 14 февр. 1918 г.), така и в България (от 14 апр. 1916 г.) е в сила Григорианският календар, поради което в датата 20 ноември 1920 г. няма календарно разностилие.
9. Алексиев, Иван. Посещения на френски военни кораби в България 1878-1944 г. - Морски вестник, № 4, 28 февр. 2007, с. 12.
0. Димитров, Эмил Ив. Литературоведение „На пороге” (Русская эмиграция в Варне и лекция Н. Рутковского о Достоевском). - LiterNet, 2005, № 12.
11. Русские в Болгарии. Юбилейный информационный альманах Русского зарубежья в Болгарии 1877-2007 гг. Пловдив, Вион, 2010. 436 с.
12. https://uralstalker.com/gorbunov/urals_authoress/24.html (2 септ.2012 г., 18:35 ч.).
13. Широкова, Елена. 130 лет со дня рождения П. Н. Шатилова. - https://muzeum.me (2 септ.2012 г., 18:55 ч.).
14. Кьосева, Цветана. България и руската емиграция (20-те - 50-те години на ХХ в.). С., 2002. - https://www.imir-bg.org/imir/books/Ruskata%20emigracia1.pdf - (2 септ.2012 г., 19:15 ч.).
15. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A (2 септ. 2012 г., 20:15 ч.).
16. https://wap.kortic.borda.ru/?1-19-0-00000058-000-150-0 (2 септ.2012 г., 23:15 ч.).
17. Александър Михайлович Петряев от януари 1920 до януари 1923 г. е официален дипломатически представител на южноруското правителство в България [14, с. 19-21].
18. https://www.navy.su/navybook/kadesnikov/12.html (2 септ.2012 г., 23:30 ч.).
19. https://wunderwaffe.narod.ru/Magazine/MK/2000_03/04.htm (3 септ.2012 г., 8:30 ч.).
20. Новороссийская катастрофа. - https://ru.wikipedia.org/wiki (3 септ.2012 г.,9:00 ч.).
21. Кратка история на дипломатическите отношения между Русия и България. -
https://www.russia.bg/bg/%D1%80%D0%BE%D1%81 (3 септ.2012 г., 9:15 ч.).
22. През есента на 1919 г. в България пристигат около 1000 души и към началото на 1920 г. в страната пребивават „4 руски губернатори, 10 генерали, няколко сенатори, 1 адмирал (подч. И.А.) и др. [...] В цялата страна се създават местни комитети за събиране на помощи и волни пожертвувания, организират се благотворителни концерти и др. [...] Министерският съвет също се включва в акцията и отпуска на Славянското дружество 250 000 лв. Създадена е комисия за посрещане и настаняване на пристигащите бежанци, която им осигурява квартири, храна, медицинска помощ, дрехи, обувки и средства за лични разходи” (подч. И.А.) [14, с. 22-23]. В първите дни на януари 1920 г. българският консул в Одеса Д. Караминков изпраща „доклад до министъра на външните работи и изповеданията Михаил Маджаров, в който съобщава, че Одеското морско училище моли да се настани във Варна”, Министерството на войната отказва поради наличието на подобно учебно заведения в България [14, с. 24], но по принцип през 1920 г. (особено през първата половина на годината) българското правителство полага грижи за пристигащите в страната руски емигранти и военнопленници, а не им отказва достъп и пребиваване. Например на 1 февруари 1920 г. „правителството гласува допълнителна сума от още 2 000 000 лв. за издръжка на руските бежанци, ранени и болни […] на 7 януари от Цариград с парахода „Витяз” са пристигнали 1500 руси, а вечерта с друг параход още 350. Няколко дни след това с парахода „Петър Велики” в града (Варна - И.А.) слизат над 800 души, а в Бургас - 150 души. На 28 януари с френския болничен параход „Бенуа” на варненското пристанище е разтоварена трета група в състав около 1000 души [...], на 12 февруари - още 500, на 12 февруари - 4000 човека, а на 27 февруари - допълнително още 670 души [...] На 6 март (три дни след „Колхида”-И.А. ) с парахода „Владимир” на Варненското пристанище слизат още около 2000 души ...” [14, с. 25-26]. Към 8 март 1920 г., т.е. само пет дни след корабокрушението на „Колхида”, „в гр. Варна се намирали 3100 здрави и 870 болни и ранени бежанци...” [10]. И т.н., и т.н....
23. Залесский, Николай А. „Одесса” выходит в море. Ленинград, Судостроение, 1987. 128 с.
24. https://www.wrecksite.eu/wreck.aspx?170584"e.eu/wreck.aspx?170584 (3 септ.2012 г., 9:45 ч.).
25. https://wap.kortic.borda.ru/?1-15-60-00000030-000-30-0 (3 септ.2012 г., 9:55 ч.).
26. https://wap.kortic.borda.ru/?1-7-90-00000043-000-60-0 (3 септ.2012 г., 10:15 ч.).
27. През периода ноември 1920 - октомври 1921 г. „Лукулл” се намира в Истанбул, където е използван като щабен кораб на ген.-лейт. П.Н. Врангел [25]. Във връзка с историята на кораба по това време той неправилно е споменат в българско научно изследване като яхтата „Лукумос” (?) [28, с.69].
28. Спасов, Людмил. Врангеловата армия в България 1919-1923. С., УИ „Св. Кл. Охридски”, 1999. 244 с.
29. Тъй като не открих „английския корабостроителен завод „Крейтън” [1], а в руската Уикипедия твърдят, че производителят е „Крейтон и Ко” в Або [5], след няколко справки истината за производителят се оказа доста по-различна. Або е всъщност шведското име на финландския град Турку. През 1862 г. живеещият в Санкт Петербург шотландец William Crichton, чиято фамилия руснаците изписват Крейтон, купува компанията Cowie&Ericsson в гр. Турку и я преименува на Wm Crichton&Co [30].
30. https://www.crichton.se/william.html (3 септ.2012 г., 11:15 ч.).
31. https://militera.lib.ru/memo/russian/a-m/07.html (3 септ.2012 г., 14:15 ч.).
32. https://www.clydesite.co.uk/clydebuilt/viewship.asp?id=1310 (3 септ.2012 г., 15:15 ч.).
33. https://rgavmf.ru/index.php?Itemid= (3 септ.2012 г., 15:25 ч.).
34. Из истории участия моряков в Гражданской войне на Дону. - https://a-pesni.org/grvojna/bel/a-mornadonu.php
35. Широкорад, Александр Борисович. Великая речная война 1918-1920 годы. - https://lib.rus.ec/b/385785/read (3 септ.2012 г., 15:45 ч.).
36. https://militera.lib.ru/h/whitefleet/04.html (3 септ.2012 г., 15:50 ч.).
Иван АЛЕКСИЕВ