ОТНОШЕНИЕТО НА ИНСТИТУЦИИТЕ КЪМ
ОТБРАНАТА
Варна, октомври 2011: Кръгла маса „Отбранителната политика на България през второто десетилетие на 21-и век”
Българският народ се състои от около 90 % оптимисти. Когато нещата са стабилно зле, той се утешава с надеждата, че хубавото тепърва предстои. Когато негативната тенденция придобие ясни очертания, се успокояваме, че всичко ще си остане по старому. Когато вече е нетърпимо, ни стопля мисълта, че би могло да бъде и по-лошо.
Известна и често цитирана е мисълта на американския експерт по сигурността Джефри Саймън, че България е пропуснала първите седем години за членството си в НАТО. От 1990 до 1997 г. у нас течаха ялови дискусии накъде да тръгне т. нар. военна реформа, каква по численост и по характер да бъде Българската армия, кой модел на отбранително строителство да бъде избран. Три парламента и четирима министри на отбраната се смениха, преди да бъде изковано стратегическото решение малкият, но неповратлив кораб на българската държава да поеме курс към евроатлантическите политически и ценностни ширини.
Но историята не прощава проспаните години. Закъснелите реформи обикновено се плащат далеч по-скъпо.
В парламентарна република като България
водещата роля на Народното събрание
не се оспорва от никого. Настоящето 41-во народно събрание досега прие важни документи: Стратегия за национална сигурност, Бяла книга за отбраната, изменения и допълнения в ЗОВС, Закон за военната полиция. Обсъждат се Закон за резерва и Закон за военното разузнаване.
По-детайлно може да бъде проследена работата на Комисията по външна политика и отбрана. Пета по ред от 17-те парламентарни комисии, от август 2009 г. досега КВПО се е събирала на 74 заседания, където са обсъдени и приети важни документи. Около 80 % от решенията на комисията са свързани с ратификации на договори и меморандуми в областта на външната политика. Повече усилия са вложени за обсъждане на Закона за дипломатическата служба, Указа на президента за налагане вето върху него и консолидиране на парламентарното мнозинство за преодоляване на президентското вето.
„В България мнозина от депутатите са нови в НС и им е нужно време, за да вникнат в проблемите на отбраната и да станат напълно ефективни в своята роля. Очевидно е, че ще им е необходимо да преминат образователно-подготвителен процес, ако трябва да се състои добре информиран и задълбочен парламентарен дебат”, констатират експерти от Великобритания при мониторинг над МО през миналото десетилетие. Оттогава до днес няма видим напредък. Защото докато трае „образователно-подготвителният процес”, обикновено изтича мандатът на парламента и на средностатистическия народен представител, попаднал случайно в Комисията по отбрана и национална сигурност. Ако той има щастието да бъде преизбран, в следващия парламент най-често се оказва в друга комисия.
В напредналите държави в комисиите по национална сигурност е съсредоточен мощен интелектуален и политически потенциал. Те са генератор на идеи и
ОТБРАНАТА
Варна, октомври 2011: Кръгла маса „Отбранителната политика на България през второто десетилетие на 21-и век”
Българският народ се състои от около 90 % оптимисти. Когато нещата са стабилно зле, той се утешава с надеждата, че хубавото тепърва предстои. Когато негативната тенденция придобие ясни очертания, се успокояваме, че всичко ще си остане по старому. Когато вече е нетърпимо, ни стопля мисълта, че би могло да бъде и по-лошо.
Известна и често цитирана е мисълта на американския експерт по сигурността Джефри Саймън, че България е пропуснала първите седем години за членството си в НАТО. От 1990 до 1997 г. у нас течаха ялови дискусии накъде да тръгне т. нар. военна реформа, каква по численост и по характер да бъде Българската армия, кой модел на отбранително строителство да бъде избран. Три парламента и четирима министри на отбраната се смениха, преди да бъде изковано стратегическото решение малкият, но неповратлив кораб на българската държава да поеме курс към евроатлантическите политически и ценностни ширини.
Но историята не прощава проспаните години. Закъснелите реформи обикновено се плащат далеч по-скъпо.
В парламентарна република като България
водещата роля на Народното събрание
не се оспорва от никого. Настоящето 41-во народно събрание досега прие важни документи: Стратегия за национална сигурност, Бяла книга за отбраната, изменения и допълнения в ЗОВС, Закон за военната полиция. Обсъждат се Закон за резерва и Закон за военното разузнаване.
По-детайлно може да бъде проследена работата на Комисията по външна политика и отбрана. Пета по ред от 17-те парламентарни комисии, от август 2009 г. досега КВПО се е събирала на 74 заседания, където са обсъдени и приети важни документи. Около 80 % от решенията на комисията са свързани с ратификации на договори и меморандуми в областта на външната политика. Повече усилия са вложени за обсъждане на Закона за дипломатическата служба, Указа на президента за налагане вето върху него и консолидиране на парламентарното мнозинство за преодоляване на президентското вето.
„В България мнозина от депутатите са нови в НС и им е нужно време, за да вникнат в проблемите на отбраната и да станат напълно ефективни в своята роля. Очевидно е, че ще им е необходимо да преминат образователно-подготвителен процес, ако трябва да се състои добре информиран и задълбочен парламентарен дебат”, констатират експерти от Великобритания при мониторинг над МО през миналото десетилетие. Оттогава до днес няма видим напредък. Защото докато трае „образователно-подготвителният процес”, обикновено изтича мандатът на парламента и на средностатистическия народен представител, попаднал случайно в Комисията по отбрана и национална сигурност. Ако той има щастието да бъде преизбран, в следващия парламент най-често се оказва в друга комисия.
В напредналите държави в комисиите по национална сигурност е съсредоточен мощен интелектуален и политически потенциал. Те са генератор на идеи и
в подобни операции, влияе отрицателно върху престижа на българската държава.
4. Ежегодните учения и стрелби на полигоните „Корен” и „Ново село”, където присъстват държавни ръководители и чуждестранни военни представители, се превърнаха в евтини спектакли, подготвяни от старшите щабове с цената на значителни разходи, след триседмични „тренировки” на личния състав, с пренебрегване на основни изисквания на военната наука.
5. Според бившия началник на ГЩ генерал Цветан Тотомиров и според редица експерти, политическото решение Българската армия да премине изцяло към окомплектоване с професионален личен състав от 1 януари 2008 г. бе прибързано и не бе осигурено нито организационно, нито ресурсно и морално. По-полезно би било преходът да стане плавно, за две-три години. Решението на парламента принуди ГЩ и командирите на поделения да правят сериозни отстъпки спрямо качествата на кандидатстващите младежи и девойки, за да изпълнят заповедта към 1 ноември 2007 г. всички войнишки длъжности в БА да бъдат заети от професионални военнослужещи.
6. Сред най-тежките грехове на МО бих посочил ликвидирането на подводните сили на българския военен флот. С лека ръка бе зачеркната близо стогодишна традиция, уникален половинвековен опит, усилията на две поколения елитни военни моряци. Средствата, които уж се икономисват, са повече от скромни. Десет години Щабът на ВМС с помощта на офицери от ГЩ, на журналисти, на обществени и политически дейци, отстояваше правото ни да се нареждаме сред страните с бойни подводни кораби.
Точно през тази година Гърция, която преживява най-тежката си финансова криза след Втората световна война, получи от Германия нова подводница. Въпреки ударите на кризата, в Гърция никой дори не споменава за орязване на военния бюджет, който е над 4 % от БВП.
В турските ВМС влезе в строя нов корвет собствено производство.
У нас явно факторът „политическа съобразност” удържа поредна победа над критерия „военна необходимост”. Отказът от подводно корабоплаване представлява стратегическо отстъпление от националните интереси. Сигурен съм, че това решение скоро ще бъде коригирано, преди да са напуснали страната или да са си отишли от този свят част от най-качествените морски офицери, които някога сме имали.
Изводи:
1. Главната причина за краха на т. нар. преход е доминирането на комунистическата номенклатура и на обслужващите я офицери от репресивния апарат на комунистическия режим. Въоръжените сили не бяха пощадени от този процес. Политическият „елит” и съпътстващите го военни „експерти” се оказаха част от проблема, а не от решението.
„България още не е правова държава, а се управлява от олигархия. Корупция и клиентелизъм се ширят по високите етажи на властта, съдебната система работи тромаво, бившите кадри на Държавна сигурност и някогашната номенклатура все още играят на политическата сцена, интелектуалният потенциал напуска страната, младите хора са загърбили принципи и ценности”, пише в германското списание „Ойропеише Рундшау” Клаус Шрамайер - германски политолог и добър познавач на България, бивш заместник-посланик на Германия в София.
2. Вече 22 години у нас нещо се говори и нещо се върши зад паравана „Военна реформа”. Политиката като сложна и противоречива дейност се оценява единствено по резултатите. След 22 години „реформи” Българската армия не е по-модерна, по-боеспособна и по-мотивирана от социалистическата БНА. Следователно, повечето промени, реформи и транформации на Въоръжените сили не допринесоха за повишаване на отбранителните способности на българската държава.
3. До 2009 г., с изключение на периода 1997-2001 г., част от политическото и военното ръководство на БА се опитваше да открадне от обществото исторически важен къс от време и да се облагодетелства за сметка на военния бюджет, като симулираше модернизация, професионализация и трансформация по стандартите на НАТО.
4. За да излезем от порочния кръг Народното събрание или друг законно избран ръководен орган, би трябвало да анализира отбранителните политики от 1989 г. до днес и да даде оценка на всички министри, зам.-министри и висши военачалници. Подозираните в злоупотреби или престъпно бездействие да бъдат дадени на прокуратурата, както са били съдени предшествениците им след Междусъюзническата и Първата световна война.
5. Преди да бъдат предприети съкращения на офицерския състав специални държавни комисии (парламентарни или правителствени) да извършат прецизен и принципен кадрови подбор, като оценят професионалните, интелектуалните и морално-волевите качества на офицерите.
Капитан I ранг о. р.
Васил ДАНОВ
Снимки: капитан ІІ ранг о. р. Атанас ПАНАЙОТОВ
„Морски вестник” застава изцяло зад думите на автора: „Сред най-тежките грехове на МО бих посочил ликвидирането на подводните сили на българския военен флот. С лека ръка бе зачеркната близо стогодишна традиция, уникален половинвековен опит, усилията на две поколения елитни военни моряци. Средствата, които уж се икономисват, са повече от скромни. Десет години Щабът на ВМС с помощта на офицери от ГЩ, на журналисти, на обществени и политически дейци, отстояваше правото ни да се нареждаме сред страните с бойни подводни кораби”. Затова публикуваме този фоторепортаж от последното плаване и последното потапяне и изплаване на последната ни подводница „Слава” (21 декември 2010 г.). Припомняме ви, че това плаване премина под флага на командира на ВМС контраадмирал Пламен Манушев.
4. Ежегодните учения и стрелби на полигоните „Корен” и „Ново село”, където присъстват държавни ръководители и чуждестранни военни представители, се превърнаха в евтини спектакли, подготвяни от старшите щабове с цената на значителни разходи, след триседмични „тренировки” на личния състав, с пренебрегване на основни изисквания на военната наука.
5. Според бившия началник на ГЩ генерал Цветан Тотомиров и според редица експерти, политическото решение Българската армия да премине изцяло към окомплектоване с професионален личен състав от 1 януари 2008 г. бе прибързано и не бе осигурено нито организационно, нито ресурсно и морално. По-полезно би било преходът да стане плавно, за две-три години. Решението на парламента принуди ГЩ и командирите на поделения да правят сериозни отстъпки спрямо качествата на кандидатстващите младежи и девойки, за да изпълнят заповедта към 1 ноември 2007 г. всички войнишки длъжности в БА да бъдат заети от професионални военнослужещи.
6. Сред най-тежките грехове на МО бих посочил ликвидирането на подводните сили на българския военен флот. С лека ръка бе зачеркната близо стогодишна традиция, уникален половинвековен опит, усилията на две поколения елитни военни моряци. Средствата, които уж се икономисват, са повече от скромни. Десет години Щабът на ВМС с помощта на офицери от ГЩ, на журналисти, на обществени и политически дейци, отстояваше правото ни да се нареждаме сред страните с бойни подводни кораби.
Точно през тази година Гърция, която преживява най-тежката си финансова криза след Втората световна война, получи от Германия нова подводница. Въпреки ударите на кризата, в Гърция никой дори не споменава за орязване на военния бюджет, който е над 4 % от БВП.
В турските ВМС влезе в строя нов корвет собствено производство.
У нас явно факторът „политическа съобразност” удържа поредна победа над критерия „военна необходимост”. Отказът от подводно корабоплаване представлява стратегическо отстъпление от националните интереси. Сигурен съм, че това решение скоро ще бъде коригирано, преди да са напуснали страната или да са си отишли от този свят част от най-качествените морски офицери, които някога сме имали.
Изводи:
1. Главната причина за краха на т. нар. преход е доминирането на комунистическата номенклатура и на обслужващите я офицери от репресивния апарат на комунистическия режим. Въоръжените сили не бяха пощадени от този процес. Политическият „елит” и съпътстващите го военни „експерти” се оказаха част от проблема, а не от решението.
„България още не е правова държава, а се управлява от олигархия. Корупция и клиентелизъм се ширят по високите етажи на властта, съдебната система работи тромаво, бившите кадри на Държавна сигурност и някогашната номенклатура все още играят на политическата сцена, интелектуалният потенциал напуска страната, младите хора са загърбили принципи и ценности”, пише в германското списание „Ойропеише Рундшау” Клаус Шрамайер - германски политолог и добър познавач на България, бивш заместник-посланик на Германия в София.
2. Вече 22 години у нас нещо се говори и нещо се върши зад паравана „Военна реформа”. Политиката като сложна и противоречива дейност се оценява единствено по резултатите. След 22 години „реформи” Българската армия не е по-модерна, по-боеспособна и по-мотивирана от социалистическата БНА. Следователно, повечето промени, реформи и транформации на Въоръжените сили не допринесоха за повишаване на отбранителните способности на българската държава.
3. До 2009 г., с изключение на периода 1997-2001 г., част от политическото и военното ръководство на БА се опитваше да открадне от обществото исторически важен къс от време и да се облагодетелства за сметка на военния бюджет, като симулираше модернизация, професионализация и трансформация по стандартите на НАТО.
4. За да излезем от порочния кръг Народното събрание или друг законно избран ръководен орган, би трябвало да анализира отбранителните политики от 1989 г. до днес и да даде оценка на всички министри, зам.-министри и висши военачалници. Подозираните в злоупотреби или престъпно бездействие да бъдат дадени на прокуратурата, както са били съдени предшествениците им след Междусъюзническата и Първата световна война.
5. Преди да бъдат предприети съкращения на офицерския състав специални държавни комисии (парламентарни или правителствени) да извършат прецизен и принципен кадрови подбор, като оценят професионалните, интелектуалните и морално-волевите качества на офицерите.
Капитан I ранг о. р.
Васил ДАНОВ
Снимки: капитан ІІ ранг о. р. Атанас ПАНАЙОТОВ
„Морски вестник” застава изцяло зад думите на автора: „Сред най-тежките грехове на МО бих посочил ликвидирането на подводните сили на българския военен флот. С лека ръка бе зачеркната близо стогодишна традиция, уникален половинвековен опит, усилията на две поколения елитни военни моряци. Средствата, които уж се икономисват, са повече от скромни. Десет години Щабът на ВМС с помощта на офицери от ГЩ, на журналисти, на обществени и политически дейци, отстояваше правото ни да се нареждаме сред страните с бойни подводни кораби”. Затова публикуваме този фоторепортаж от последното плаване и последното потапяне и изплаване на последната ни подводница „Слава” (21 декември 2010 г.). Припомняме ви, че това плаване премина под флага на командира на ВМС контраадмирал Пламен Манушев.
перспективни предложения, строг и компетентен съдник на военните ръководители. Например, Конгресът на САЩ контролира как се разходва всеки долар от военния бюджет, приема и финансира дългосрочните програми за развитието на петте вида въоръжени сили (Сухопътни войски, ВВС, ВМС, Морска пехота и Космически войски), дава задания и прави оценки на научни, технически, управленски и др. концепции за усъвършенстване на отбранителните способности на страната. Командващи видове въоръжени сили, генерали със забележителен опит, признават в мемоарите си, че най-страшните им изпитания са били не на бойното поле, а при разследване от сенатски комисии или при изслушвания в Конгреса.
”Отсъстващите законодатели” бяха наричани депутатите в двата предишни парламента. Българският данъкоплатец никога не е бил особено взискателен към парламентарната комисия по национална сигурност. Вероятно защото никога не е бил запознат с дейността й. Зад завесата на особена сложност и изключителна важност на обсъжданата материя, в българския парламент изкараха кротко мандатите си не един и двама партийни хрантутници. Някой спомня ли си Комисията по НС в предишните два парламента са се е събирала при сигнали и скандали около корупционни сделки?
Например, в 39-то народно събрание Комисията по външна политика, отбрана и сигурност заседава 132 пъти, ратифицира Северноатлантическия договор, прие поправки в Закона за отбраната и въоръжените сили, одобри изпращането на български войски зад граница. Депутатите, предимно от мнозинството на НДСВ и поддържащите ги партии, се задоволиха с ролята на послушен механизъм за гласуване на изработените в министерствата законопроекти. Наподобяваха състезател по парламентарен пинг-понг, който с вяло равнодушие връща топчето в насрещната половина.
Най-точно олицетвори същността на тази политика един пловдивският депутат, бивш инженер от авиационния завод „Георги Бенковски”. През март 2002 г. той внесе поправки във военния закон, с които пределната възраст за служба на старшите офицери бе съкратена от 56 на 53 години за полковниците, от 55 на 52 за подполковниците и т. н. „Реформата” засегна 12 генерали и 150 полковници. Уж за добро. През 2004 г. същият парламентарен герой със същата усмивка внесе обратен проект: полковниците да служат до 55 години, бригадните генерали - до 57, а останалите генерали - до 60. И в двата случая послушното мнозинство гласува поправките. Защо бе разтакавана армията ту да гони, ту да задържа по-старите си кадри, да влизат в конфликт поколения офицери, да се срива мотивацията на кадрови военнослужещи и на евентуални кандидати за офицерската професия, така и не стана ясно.
През повечето от последните 22 години отношението на депутатите към ВС се определяше от политическата принадлежност на министъра. Рязко поляризирани бяха дебатите и оценките по възлови проблеми като бюджета, контрола и законите, свързани с отбраната и сигурността. Доминиращата политическа сила възлагаше на МО и ГЩ да изготвят съответните документи, огласяваше позицията си чрез подопечните й държавни и прислужващите частни медии и пускаше машината за гласуване. Опозицията правеше най-често некомпетентни и популистки изказвания и отричаше дори най-скромните стъпки в правилна посока.
В българския парламент вече 22 години нямаше и няма достатъчно авторитетни политици, които да са експерти във военната област, да имат волята да се изправят срещу късогледата партийна линия, да защитят националния интерес, да отстоят скорошното изграждане на модерни, гъвкави, боеспособни въоръжени сили.
Законодателите абдикират от задължението си да упражняват контрол и да взискват от представителите на изпълнителната власт да спазват законите и да се отчитат пред народните избраници за дейността си. Правителствата, които скъсаха с практиката ежегодно да внасят в парламента годишен доклад за състоянието н националната отбрана, не бяха санкционирани от техния работодател - Народното събрание. Парламентарният контрол представлява формална дейност, протичаща по формулата „Конкретен въпрос - абстрактен отговор”.
Българският парламент все още напълно се вписва в констатацията на Сирил Паркинсън, че „Никой не може да бъде сигурен за живота, за здравето и за имуществото си, докато заседава законодателното събрание”.
Върховният главнокомандващ:
„Чл. 17. (1) Президентът на републиката в качеството си на държавен глава и във взаимодействие с другите държавни органи осъществява дейност за създаване на стабилна среда за сигурност и за развитие на Република България като демократична държава” (ЗОВС).
Спорната и противоречива институция на държавния глава в парламентарна република често наелектризира общественото мнение. Особено в навечерието на избори.
От тримата досегашни президент на България най-тежък бе жребият на д-р Жельо Желев. Днес мнозина го упрекват в предателство спрямо собствената партия, в сговор с бившите комунисти и пр. Безспорен обаче е приносът на първия демократично избран президент за цивилизованата деполитизация на армията, за липсата на сътресения във ВС през първите, политически най-ожесточени години на т. нар. преход. Президентът Желев пръв огласи идеята, назряла сред военнослужещите: незабавни, всеобхватни, решителни и необратими реформи в цялата система за отбрана и сигурност. Идея, която бе подкрепена от значително мнозинство офицери от средното и от младото поколение.
Първата сериозна крачка към промените бе разпускането на партийните организации в силовите структури и дипломацията, в т.ч и в армията и ликвидиране на другите партийни структури - политотделите и ЗКПЧ. След ожесточени спорове и процедурни хватки, парламентът прие допълнение към Закона за политическите партии и с министерска заповед бе обявено разпускането на партийните организации и закриването на политическите органи и длъжности.
По-късно президентът Желев оказа политически натиск върху правителството и парламента, за да бъде най-сетне изработен и приет Законът за отбраната и въоръжените сили, отлаган от доминираните от бившата комунистическа партия парламенти и правителства близо 6 години след началото на промените в българската държава.
По указание на президента през 1991 г. бе разработена първата Концепция за реформата на армията, която бе приета от правителството на Филип Димитров. След като това правителство бе свалено, концепцията бе отпратена в историята. През 1990 г. бе заявена готовност за изпращане на военен контингент за освобождението на Кувейт, а след две години в Камбоджа бе изпратен първият контингент с мисия в чужбина.
Президентът Петър Стоянов встъпи в длъжност в бурните дни на януари 1997 г., запомнени с масовите протести срещу Виденовото правителство. Отиващите си от власт партийни функционери сондираха мнения сред висши офицери дали биха могли да разчитат на Въоръжените сили. В София жандармерията направи показни тренировки уж за борба срещу тероризма. Ръководството на ГЩ заяви в декларация пред БТА, че БА няма да се намесва във вътрешнополитическия живот и ще изпълнява конституционните си задължения.
Петър Стоянов неведнъж демонстрира уважение и симпатии към военнослужещите, съдейства за ускоряване на курса към НАТО, за същностни промени във ВС, за социалната защита на офицерите и сержантите, изпратени принудително на пазара на труда.
Но П. Стоянов бе принуден да се съобразява с дисциплината на излъчилата го политическа сила, за да не бъде упрекнат в греховете на предшественика си. Не посмя да отправи критични послания към правителството за някои прибързани и непрецизирани действия. Боеше се да не влезе в конфликт с всесилния тогава министър-председател и лидер на управляващата партия.
„Президентът Георги Първанов мисли все повече за периода след изтичане на неговия втори мандат и все по-малко се тревожи за реалните трудности, които стоят пред личния и командния състав на Българската армия", написахме в своя декларация през август 2010 г. Два пълни мандата Г. Първанов твърде формално се отнасяше към задълженията си на върховен главнокомандващ. Нередовно, след удивително дълги паузи, след обществен и политически натиск свикваше Консултативния съвет по национална сигурност, където течаха вяли и безплодни разисквания.
Той нито веднъж не зае ясна и конструктивна позиция при важни за националната отбрана и в частност за Българската армия събития. Поощряваше безпринципната кадрова политика на „Позитано” 20, прокарвана чрез НДСВ и Тройната коалиция. Премълчаваше докладите за корупция.
Пак той ту категорично заявяваше, че „санитарният минимум за числеността на армията е 45 000 души”, ту замлъкваше при започване на съкращения. При обсъждане на последните промени в ЗОВС заплаши, че ще наложи вето заради орязване на своите правомощия и тези на Генералния щаб, но после подписа закона за обнародване, за да не „спъвал реформата”.
В писмените източници, в сайта и в други свидетелства за дейността на президентската институция няма да останат проучвания, конференции, кръгли маси, обръщения към нацията или към парламента, статии и интервюта по теми за националната отбрана. Нито веднъж президентът не алармира обществото, че страната ни изостава в модернизацията на Въоръжените сили, че почти всички средства от военния бюджет отиват за текуща издръжка, че закъсняват въвеждането и прилагането на стандартите на НАТО, че управленската структура на БА е стара, тромава и скъпа, че в бойната подготовка ударението все още не пада върху обучението и оборудването на контингентите за мисии, на войските и силите, предназначени да защитават територията на Отечеството.
Нито Първанов, нито който и да е от съветниците му не удостоиха с внимание най-новата заплаха за военната ни сигурност: кибератаките.
Досегашните президенти не биха могли да бъдат достатъчно активни и ефективни във военната си политика, след като за военни съветници или за секретари по отбраната постоянно са им били изпращани агенти на ДС. С усилията на ВКР и на други фактори, свързани с (уж) бившата българска Секуритате, в администрацията на държавния глава винаги са присъствали офицери, зависими от тайните служби.
През последните 17 години в президентската администрация работят общо 21 сътрудници на комунистическите тайни служби. Единадесет от тях са били при Георги Първанов, като петима остават в сегашния екип. „Свитата прави краля”, както казват изтъкнати европейски драматурзи. „Агентите правят (п)резидента”, бихме добавили в съвременен вариант.
Провалът на сегашния президент като върховен главнокомандващ е най-забележим в кадровата му политика. През 2002 г. стана обект на ирония и критични бележки заради липсата на командирски опит в кариерата на ген. Никола Колев, чието назначаване за началник на Генералния щаб подписа след промяна в ЗОВС, осъществена със светкавична бързина от тогавашното парламентарно мнозинство.
Още по-нелеп бе указът на Първанов от лятото на 2006 г., когато назначи началника на Генщаба след двумесечни пазарлъци. Всъщност тогава незаконната тричленка (Станишев, Симеон и Доган) реши кой да оглави ГЩ. Предложеният от военните експерти на БСП офицер бе определен във форумите на интернет като истинско кадрово недоразумение.
Историята с подобни назначения продължи.
При стабилно военно ръководство редица провали на цивилните шефове в сферата на отбраната можеха да бъдат спестени или минимизирани. У нас се насложиха две негативни явления: лошо политическо ръководство и липса на истински военни лидери. Заедно с БСП, НДСВ и ДПС сегашният президент носи главната отговорност за деградацията на част от българския генералитет през последното десетилетие. Десет години бяха подписвани укази за повишаване в звание, за назначаване или пенсиониране на лица, облечени в генералска униформа, част от които страдаха от наследствените болести на социалистическата армия и на съветската военна школа: ниска обща култура, недоказан професионализъм, липса на инициатива, гъвкавост и самостоятелност, неизградени лидерски качества, слаба езикова подготовка, комплекс за малоценност, шуробаджанащина и родова обремененост от комунистическата номенклатура. „Най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост”, пише Георги Марков в „Задочни репортажи за България”.
Преди повече от 2 500 години забележителният военен теоретик и пълководец Сун Дзъ стига до гениалното прозрение, че „Изкуството на войната всъщност е изкуството на мисленото”. Президентът Първанов така и не се научи да мисли стратегически. Не се запозна с основите на военната наука и не събра експертен кръг, който да му изработва безпристрастни и компетентни анализи и прогнози. На границата на анекдота остана случаят, когато Г. Първанов обяви, че нашият батальон в Ирак трябва да бъде преместен по негова заповед.
До 2009 г., когато на власт бяха НДСВ и Тройната коалиция, създадена по инициатива и с усилията на Първанов, неговите ходове бяха съгласувани и приемани на орташко доверие от присъдружната партия НДСВ, а после - от скачените съдове БСП, ДПС и НДСВ. Наченките на спорове бяха гасени още в зародиш, както се решават проблемите в семейна фирма, чиято каса е равна на семейния бюджет.
След победата на ГЕРБ президентът неколкократно се опита да прави самостоятелни, привидно надпартийни, „национално отговорни” ходове, с които да заяви властови претенции и да посочи грешки на новото правителство.
Девет години заедно с политици от НДСВ, БСП, ДПС и екипите им президентът гледаше безучастно как Министерството на отбраната симулира промени и декларира „воля за реформи”. Правителствата на НДСВ и на БСП се опитваха да се крият зад кухите лозунги за „все по-пълно интегриране в структурите на НАТО”, „професионализация и модернизация на БА”, „реформа и трансформация”.
Десет години с удобното бездействие на Първанов Националната служба за охрана и Националната разузнавателна служба съществуват без закони, представляват държави в държавата, подчинени единствено на президента.
Министерският съвет
Като висш орган на изпълнителната власт МС осигурява ресурси, приема планове, програми, правилници за приложение на законите, предлага на президента назначенията и повишенията на висши офицери и пр. Всъщност МС дава зелена улица на разработените в министерствата документи, тъй като премиерът и другите министри нямат нито време, нито компетентност да вникват в същността на проблемите, решавани от отрасловите ведомства.
Затова стилът и резултатите от дейността на МС в сферата на отбраната зависят в значителна степен от личността на министър-председателя, от стратегическите цели и приоритети, които преследва управляващата партия. През последните 22 години нито една от управляващите партии не е поставяла сред приоритетите си създаването на модерни, гъвкави, ефикасни, боеспособни ВС. В предизборната риторика на всички партия присъстват обещания и заклинания в името на независимостта и отбраната на страната, но изпълнението на тези благи намерения или се забравя дни след изборната победа, или се отлага до края на управленския мандат.
Добрите неща, извършени досега от правителствата на ГЕРБ, са очевидни: важни и необходими ръководни документи, които доизграждат системата за отбрана и я правят съвместима и измерима с тези на съюзниците от НАТО.
Главният нерешен проблем се нарича бюджет за отбрана. Военният бюджет спадна до тревожните 1,3 % от БВП, при подписани договорни задължения от българската държава този процент да не слиза под 2,6. В първия държавен бюджет, съставен от новото правителство, средствата за отбрана бяха намалени с 40 %.
Свитото финансиране не само влияе отрицателно върху социалния статус на кадровите военнослужещи и препятства подбора на кандидати за професионални войници. Най-тревожното е, че не достигат средства за пълноценно обучение, за бойна подготовка, за христоматийните полева, въздушна и морска натренираност на личния състав.
По капиталови разходи за един военнослужещ България е на последно място сред съюзниците от НАТО. Разходите за нашия военнослужещ остават два пъти по-малко, отколкото в Румънската армия, 4 пъти по-малко от Естонската, 9 пъти по-малко от Датската и 14 пъти по-малко от Холандската. Не смея да твърдя, че българският войник е 14 пъти по-небоеспособен от холандския. Твърдя, че българското държавно ръководство изпълнява отечествения си дълг 14 пъти по-зле от холандското.
Така постоянно намаляващата Българска армия трудно ще изпълнява в пълен обем най-важната си конституционна задача: да се готви за въоръжената защита на Отечеството. Оправданията на политици, на цивилни и на военни началници са примитивни и изтъркани: „липса на средства”. През миналите години подобни приказки звучаха особено цинично и предателски на фона на скъпите ремонти в МО, продължили три години и струващи десетки милиони левове. Докато бюджетите на видовете въоръжени сили бяха орязвани безмилостно, МО закупуваше луксозно офис обзавеждане, скъпи автомобили („Тойота” и „Волво”), компютри от висок клас, ненужни хангари. С тези средства целогодишно биха могли да бъдат осъществени пълноценни учения на всички роти от поделенията на Сухопътните войски.
Бюджетът на МО през периода 2001-2009 г. достигна 1,2 млрд. лв. - огромни средства, които бяха разходвани неефективно. Например, централната администрация поглъщаше 28-30 % от бюджета, което бе два пъти повече от цял вид въоръжени сили - ВМС, с бюджет 12-14 %.
Поради „икономически причини” се задълбочи и придоби необратимост процесът на депрофесионализация сред значителна част от командния състав на Българската армия. Нарастващ брой от офицерите, постъпващи във ВА „Г. С Раковски”, не са командвали подразделения по време на големи (бригадни) учения, не са участвали в щабни тренировки на полето, с внезапно изнасяне в районите за съсредоточаване, не са били проверявани по пълната схема за контрол на бойната подготовка в БА. След завършване на академията същите заемат по-високи длъжности в звената батальон-бригада, без да умеят да планират и да ръководят реални бойни действия в реална обстановка.
Състоянието на БА съвсем не е розово. Предвидената численост на личния състав до 26 000 души е плод на финансов недоимък, а не на научни, военностратегически и държавнически изследвания и прозрения. Вече десет години три правителства отлагат закупуването на съвременен изтребител.
На обясненията, че „липсват средства” още Робеспиер преди 220 години е дал принципен отговор с думите : ”За Отечеството е направено недостатъчно, ако не е направено всичко”. Биха ли се заклели вчерашните и днешните управници, че са дали всичко за отбранителния потенциал на Отечеството?
Министерството на отбраната и ГЩ (ЩО)
От 2010 г. вече говорим за интегрирано МО, чийто състав включва и Щаба на отбраната. След 20-годишно паралелно съществуване, неведнъж прераствало в открити противопоставяне, най-сетне МО говори с един глас - гласът на политическото ръководство и на военната експертиза. За добро или за лошо бе осъществена дългоочакваната интеграция, предстои да узнаем до година-две.
Само твърде предубеден наблюдател би отрекъл постигнатото от МО през последните две години. Прегледът на структурата на ВС, Бялата книга за отбраната, Планът за развитие на ВС, Стратегията за национална сигурност, новият Устройствен правилник на МО, оптимизирането на командната структура на оперативно равнище и още редица мерки създадоха предпоставки за постигане на минимални военни способности, които да осигурят отбраната на българската държава в динамична и все по-малко предсказуема стратегическа среда. Преди седмица бе подписан документ за приемане на войските ни към Южното командване на НАТО в Неапол.
В близкото минало атмосферата в МО, отношенията между МО и ГЩ далеч не бяха толкова съзидателни. Помним заплахи и обиди, разменяни между министъра на отбраната и началника на ГЩ. Помним вопли за предстоящ военен преврат, спрени и неподписани заповеди за уволнения и съкращения. Помним открита пропартийна дейност, осъществявана от действащи генерали и старши офицери.
Под диктовката на бившата комунистическа партия и послушните й генерали, бе саботиран, отлаган и тикан в задънена улица националният дебат за присъединяване на страната ни към НАТО. Офицерите бяха плашени с политически чистки и репресии, ако начело на БА застанат цивилни политици или генерали от „другия лагер”. Към понятията „демокрация” и „граждански контрол” бе насаждано враждебно и пренебрежително отношение. Бившата комунистическа партия се стремеше да отложи промените в политическия, икономическия и обществения живот, за да удължи неоспорваното си властване или да го прехвърли в ръцете на назначени от нея олигарси. Още Наполеон е прозрял, че „В страната, където цари разврат и законите не действат, е нужен деспот”.
Особенво показателн за разрушителната дейност на политизиран военачалник бе пребиваването на лицето Любен Петров на длъжността „началник на ГЩ”. През 1991 г. под негово ръководство бе изготвена секретна Концепция за развитието на БА до 2000 г., която се разминаваше с одобрената Концепция за реформа, не бе поставена върху научни основи, не бе утвърдена от президента или приета от парламента, не бе подкрепена от закон, военна доктрина или концепция за националната сигурност. С този „документ” началникът на ГЩ близо три години симулираше реформи, закри важни структури като Инспектората на БА и открито работеше за партията си.
През септември 1992 г. началникът на ГЩ участва в заговора срещу правителството на премиера Филип Димитров. В сензационна пресконференция заедно с шефовете на полицията, на разузнаването и на други специални служби, Л. Петров подкрепи фалшивите обвинения срещу премиера, което доведе до падане на първото демократично правителство на България, до реставрация на явната и скрита власт на бившата комунистическа партия и до забавяне на реформите у нас с още 4 години.
Л. Петров не бе санкциониран и продължи да вреди на отбраната. През пролетта на 1993 г. по негова инициатива бе инспириран най-опасният скандал в БА след 1989 г. В поръчкови писания на официоза на БСП бе обвинен в заговор за преврат командващият Сухопътните войски генерал-лейтенант Люцкан Люцканов. По внушение на Л. Петров министърът на отбраната, бившият офицер от ДС Валентин Александров, поиска оставката на генерала, заподозрян, че поддържа контакти с опозиционния СДС. В подписка до президента около 85 % от офицерите от Командването на Сухопътните войски подкрепиха началника си. Разгоря се 40-дневен институционален конфликт, в който заговорниците поставиха на карта гражданския мир в държавата.
През септември 1994 г. Л. Петров бе освободен от длъжност, след като се конфронтира и с доскорошния си съюзник - министъра на отбраната. Без да е уволнен от действителна военна служба, Петров се кандидатира за депутат от листите на БСП, като грубо наруши Закона за политическите партии. С указ на президента арм. ген. Л. Петров бе уволнен дисциплинарно и стана първият и засега единствен четиризвезден генерал, уволнен по политически причини.
БСП всячески стопираше и забавяше роформите не само чрез верните си генерали. До 2009 г. в МО бяха назначавани министри, заместник-министри, началници на управления и отдели, свързани с ДС, не само когато правителството бе доминирано от БСП. През февруари т. г. узнахме, че редица цивилни ръководители и експерти, сътрудничили на ДС, са били назначени при министрите Д. Луджев и Ал. Сталийски, които под синия флаг на СДС обявиха гръмки реформи, деполитизация и декомунизация на МО.
Всъщност няколкомесечното пребиваване на т. нар. десни министри във военното ведомство бе ярко олицетворение на понятието „провал”. Шумно оповестените съдбовни и необратими промени във военната машина се изродиха в прибързани и недомислени съкращения, афиширани пред обществото като декомунизация и „скъсване с тоталитарните структури”. Вместо да консолидират офицерския състав, да поставят стандарти за европейска толерантност, аналитичност и граждански добродетели, любителите на чашката Луджев и Сталийски отправяха необосновани обвинения, обиди и заплахи към поколения офицери, опитаха се да разединят военнослежещите, да противопоставят млади срещу стари, „модерни” демократи срещу комунисти. Квинтесенция на пародийното управление на първите двама цивилни министри на отбраната след 1944 г. стана циничната фраза на Д. Луджев: „Старите ще ги чупя, младите ще ги купя”.
През периода 1995-1997 г. при министъра на отбраната вицеадмирал о. р. Димитър Павлов, въпреки нарастващото политическо напрежение в страната, бяха поставени основите за сътрудничество между МО и ГЩ. С министерски заповеди бяха формирани работни групи за подготовката на новия Закон за отбраната и въоръжените сили. Цивилни юристи от МО, офицери от ГЩ и от видовете въоръжени сили влязоха в постоянни комисии и формираха екипи, в които постепенно бе създадена атмосфера на взаимно доверие и сътрудничество.
Най-решителни крачки към стандартите и ценностите на НАТО, към изграждане на съвременен облик на ВС бяха направени през перииода 1999-2001 г. при втория мандат на министър Бойко Ноев. Тогава бе осъществен синхрон между министъра и началника на ГЩ, МО и особено ГЩ разработиха, утвърдиха и изпратиха във войските и силите десетки нови нормативни документи, съобразени с постиженията на съюзниците от НАТО. Тогава бяха планирани и осъществени най-голям брой учения на войски и сили, командно-щабни учения и игри, семинари и конференции по програмата „Партньорство за мир”.
Докато на километри от границата ни се водеха военни действия срещу режима на Милошевич, българското правителство многокократно пое рискове и действа като истински съюзник на страните от НАТО. Безспорни и все още неосветени са заслугите на военното разузнаване (служба „Военна информация”). Без този звезден миг на българската политика и военна експертиза, едва ли щяхме да бъдем приети в Алианса през 2004 г.
Значителна част от проблемите, с които се сблъсква сегашното ръководство на МО, са наследени или създадени от предишните политически и военни дейци, чертали бъдещето на БА. Като инерционна система, отбраната още дълго ще носи белезите от тяхната ненаучна, субективна, често пъти хаотична дейност.
Някои от съществените проблеми днес:
1. Окаяното състояние на ВВС. След Ньойския договор българските ВВС никога не са били в подобно положение. Още по-странно е, че през последните 14 години общо трима генерали от ВВС оглавяваха ГЩ. При министрите Свинаров и Близнаков неколкократно бе прекъсван и подновяван договорът с руската компания РСК-МиГ за ремонта на изтребителите МиГ-29, вследствие на което пострада боеспособността на българските ВВС. Стигна се дотам, да няма годен за дежурство изтребител за защита на българското въздушно пространство и за патрулиране в рамките на еър-полисинг. Вече пет години от ВВС не е подаван за ремонт нито един летателен апарат.
В План 2014 е записано, че за ВВС трябва да бъдат закупени ”до 20 бр. нов тип основен боен самолет”. Но в писма до 4 фирми-производителки МО е отправило запитване за 8 нови или употребявани многоцелеви изтребители.
Преди няколко години Румъния предложи двете страни съвместно да закупят многоцелеви изтребители за своите армии. Българското военно министерство и правителството подозрително дълго мълчаха. Вероятно поради опасения, че ще изгубят възможността за договаряне на комисиони. Далеч по-трудно е да бъдат подкупени две комисии в две различни държави или обща комисия от представители на тези страни. Сега се водят преговори, но няма заделени финансови средства.
Предложението на Румъния бе полезно за нашите ВВС, тъй като общото количество на закупените изтребители щеше да бъде по-голямо, откъдето и цената на един самолет можеше да бъде намалена. Двете съюзни авиации биха могли далеч по-лесно да взаимодействат при охраната на въздушното си пространство, да тренират личен състав, да организират ремонти, да обменят резервни части, техника за обучение и поддръжка и т. н. Провалената с мълчание съвместна сделка е красноречив пример за предателство спрямо националните интереси в името на користни лични и групови сметки.
2. Почти всички сделки, подготвяни или сключвани от екипите на Свинаров, Близнаков и Цонев, или претърпяха шумен провал, или влязоха в обсега на прокурорски разследвания, или бяха забавени, забатачени, недовършени. Сегашното ръководство на МО положи усилия виновните за корупция и разхищения да бъдат открити и предадени на прокуратурата.
Върховната касационна прокуратура (ВКП) образува досъдебно производство срещу длъжностни лица от МО за извършени престъпления по служба в периода 2003-2005 г. с цел „набавяне на имотни облаги и с настъпили значителни вредни последици за държавата" при сключването на сделката за закупуването на седем самолета за нуждите на българските ВВС от швейцарската компания „Пилатус”. След двегодишна проверка военните прокурори оневиниха бившия министър Свинаров с определението, че „липсва състав на престъплене”.
Със скандал бе разтрогнат договорът с израелската компания „Елбит системс” за ремонта и модернизацията на 18 хеликоптера Ми-24 и Ми-17. Силно оспорваната сделка, сключена от Николай Свинаров, бе финализирана от неговия съпартиец Веселин Близнаков. След неизпълнение от израелска страна, взаимни претенции и протакане договорът бе прекратен по взаимно съгласие.
Освен с белезниците, сложени му пред камерите на МВР, Н. Цонев ще остане в историята и със заповедта си за ликвидиране на дирекция „Финансово-ревизионна дейност” в МО, което бе покушение срещу имунната система на БА.
3. Българските контингенти в операции по поддържане на мира (ОПМ) все още не разполагат със собствени логистични ресурси и щабове и се прикачват към самостоятелни формирования от други държави (най-често Германия, Холандия и Италия). Този подход влияе върху качеството на мисията, подронва самочувствието на военнослужещите, не позволява командирите и щабните офицери да натрупват и да обобщават опит от участието
”Отсъстващите законодатели” бяха наричани депутатите в двата предишни парламента. Българският данъкоплатец никога не е бил особено взискателен към парламентарната комисия по национална сигурност. Вероятно защото никога не е бил запознат с дейността й. Зад завесата на особена сложност и изключителна важност на обсъжданата материя, в българския парламент изкараха кротко мандатите си не един и двама партийни хрантутници. Някой спомня ли си Комисията по НС в предишните два парламента са се е събирала при сигнали и скандали около корупционни сделки?
Например, в 39-то народно събрание Комисията по външна политика, отбрана и сигурност заседава 132 пъти, ратифицира Северноатлантическия договор, прие поправки в Закона за отбраната и въоръжените сили, одобри изпращането на български войски зад граница. Депутатите, предимно от мнозинството на НДСВ и поддържащите ги партии, се задоволиха с ролята на послушен механизъм за гласуване на изработените в министерствата законопроекти. Наподобяваха състезател по парламентарен пинг-понг, който с вяло равнодушие връща топчето в насрещната половина.
Най-точно олицетвори същността на тази политика един пловдивският депутат, бивш инженер от авиационния завод „Георги Бенковски”. През март 2002 г. той внесе поправки във военния закон, с които пределната възраст за служба на старшите офицери бе съкратена от 56 на 53 години за полковниците, от 55 на 52 за подполковниците и т. н. „Реформата” засегна 12 генерали и 150 полковници. Уж за добро. През 2004 г. същият парламентарен герой със същата усмивка внесе обратен проект: полковниците да служат до 55 години, бригадните генерали - до 57, а останалите генерали - до 60. И в двата случая послушното мнозинство гласува поправките. Защо бе разтакавана армията ту да гони, ту да задържа по-старите си кадри, да влизат в конфликт поколения офицери, да се срива мотивацията на кадрови военнослужещи и на евентуални кандидати за офицерската професия, така и не стана ясно.
През повечето от последните 22 години отношението на депутатите към ВС се определяше от политическата принадлежност на министъра. Рязко поляризирани бяха дебатите и оценките по възлови проблеми като бюджета, контрола и законите, свързани с отбраната и сигурността. Доминиращата политическа сила възлагаше на МО и ГЩ да изготвят съответните документи, огласяваше позицията си чрез подопечните й държавни и прислужващите частни медии и пускаше машината за гласуване. Опозицията правеше най-често некомпетентни и популистки изказвания и отричаше дори най-скромните стъпки в правилна посока.
В българския парламент вече 22 години нямаше и няма достатъчно авторитетни политици, които да са експерти във военната област, да имат волята да се изправят срещу късогледата партийна линия, да защитят националния интерес, да отстоят скорошното изграждане на модерни, гъвкави, боеспособни въоръжени сили.
Законодателите абдикират от задължението си да упражняват контрол и да взискват от представителите на изпълнителната власт да спазват законите и да се отчитат пред народните избраници за дейността си. Правителствата, които скъсаха с практиката ежегодно да внасят в парламента годишен доклад за състоянието н националната отбрана, не бяха санкционирани от техния работодател - Народното събрание. Парламентарният контрол представлява формална дейност, протичаща по формулата „Конкретен въпрос - абстрактен отговор”.
Българският парламент все още напълно се вписва в констатацията на Сирил Паркинсън, че „Никой не може да бъде сигурен за живота, за здравето и за имуществото си, докато заседава законодателното събрание”.
Върховният главнокомандващ:
„Чл. 17. (1) Президентът на републиката в качеството си на държавен глава и във взаимодействие с другите държавни органи осъществява дейност за създаване на стабилна среда за сигурност и за развитие на Република България като демократична държава” (ЗОВС).
Спорната и противоречива институция на държавния глава в парламентарна република често наелектризира общественото мнение. Особено в навечерието на избори.
От тримата досегашни президент на България най-тежък бе жребият на д-р Жельо Желев. Днес мнозина го упрекват в предателство спрямо собствената партия, в сговор с бившите комунисти и пр. Безспорен обаче е приносът на първия демократично избран президент за цивилизованата деполитизация на армията, за липсата на сътресения във ВС през първите, политически най-ожесточени години на т. нар. преход. Президентът Желев пръв огласи идеята, назряла сред военнослужещите: незабавни, всеобхватни, решителни и необратими реформи в цялата система за отбрана и сигурност. Идея, която бе подкрепена от значително мнозинство офицери от средното и от младото поколение.
Първата сериозна крачка към промените бе разпускането на партийните организации в силовите структури и дипломацията, в т.ч и в армията и ликвидиране на другите партийни структури - политотделите и ЗКПЧ. След ожесточени спорове и процедурни хватки, парламентът прие допълнение към Закона за политическите партии и с министерска заповед бе обявено разпускането на партийните организации и закриването на политическите органи и длъжности.
По-късно президентът Желев оказа политически натиск върху правителството и парламента, за да бъде най-сетне изработен и приет Законът за отбраната и въоръжените сили, отлаган от доминираните от бившата комунистическа партия парламенти и правителства близо 6 години след началото на промените в българската държава.
По указание на президента през 1991 г. бе разработена първата Концепция за реформата на армията, която бе приета от правителството на Филип Димитров. След като това правителство бе свалено, концепцията бе отпратена в историята. През 1990 г. бе заявена готовност за изпращане на военен контингент за освобождението на Кувейт, а след две години в Камбоджа бе изпратен първият контингент с мисия в чужбина.
Президентът Петър Стоянов встъпи в длъжност в бурните дни на януари 1997 г., запомнени с масовите протести срещу Виденовото правителство. Отиващите си от власт партийни функционери сондираха мнения сред висши офицери дали биха могли да разчитат на Въоръжените сили. В София жандармерията направи показни тренировки уж за борба срещу тероризма. Ръководството на ГЩ заяви в декларация пред БТА, че БА няма да се намесва във вътрешнополитическия живот и ще изпълнява конституционните си задължения.
Петър Стоянов неведнъж демонстрира уважение и симпатии към военнослужещите, съдейства за ускоряване на курса към НАТО, за същностни промени във ВС, за социалната защита на офицерите и сержантите, изпратени принудително на пазара на труда.
Но П. Стоянов бе принуден да се съобразява с дисциплината на излъчилата го политическа сила, за да не бъде упрекнат в греховете на предшественика си. Не посмя да отправи критични послания към правителството за някои прибързани и непрецизирани действия. Боеше се да не влезе в конфликт с всесилния тогава министър-председател и лидер на управляващата партия.
„Президентът Георги Първанов мисли все повече за периода след изтичане на неговия втори мандат и все по-малко се тревожи за реалните трудности, които стоят пред личния и командния състав на Българската армия", написахме в своя декларация през август 2010 г. Два пълни мандата Г. Първанов твърде формално се отнасяше към задълженията си на върховен главнокомандващ. Нередовно, след удивително дълги паузи, след обществен и политически натиск свикваше Консултативния съвет по национална сигурност, където течаха вяли и безплодни разисквания.
Той нито веднъж не зае ясна и конструктивна позиция при важни за националната отбрана и в частност за Българската армия събития. Поощряваше безпринципната кадрова политика на „Позитано” 20, прокарвана чрез НДСВ и Тройната коалиция. Премълчаваше докладите за корупция.
Пак той ту категорично заявяваше, че „санитарният минимум за числеността на армията е 45 000 души”, ту замлъкваше при започване на съкращения. При обсъждане на последните промени в ЗОВС заплаши, че ще наложи вето заради орязване на своите правомощия и тези на Генералния щаб, но после подписа закона за обнародване, за да не „спъвал реформата”.
В писмените източници, в сайта и в други свидетелства за дейността на президентската институция няма да останат проучвания, конференции, кръгли маси, обръщения към нацията или към парламента, статии и интервюта по теми за националната отбрана. Нито веднъж президентът не алармира обществото, че страната ни изостава в модернизацията на Въоръжените сили, че почти всички средства от военния бюджет отиват за текуща издръжка, че закъсняват въвеждането и прилагането на стандартите на НАТО, че управленската структура на БА е стара, тромава и скъпа, че в бойната подготовка ударението все още не пада върху обучението и оборудването на контингентите за мисии, на войските и силите, предназначени да защитават територията на Отечеството.
Нито Първанов, нито който и да е от съветниците му не удостоиха с внимание най-новата заплаха за военната ни сигурност: кибератаките.
Досегашните президенти не биха могли да бъдат достатъчно активни и ефективни във военната си политика, след като за военни съветници или за секретари по отбраната постоянно са им били изпращани агенти на ДС. С усилията на ВКР и на други фактори, свързани с (уж) бившата българска Секуритате, в администрацията на държавния глава винаги са присъствали офицери, зависими от тайните служби.
През последните 17 години в президентската администрация работят общо 21 сътрудници на комунистическите тайни служби. Единадесет от тях са били при Георги Първанов, като петима остават в сегашния екип. „Свитата прави краля”, както казват изтъкнати европейски драматурзи. „Агентите правят (п)резидента”, бихме добавили в съвременен вариант.
Провалът на сегашния президент като върховен главнокомандващ е най-забележим в кадровата му политика. През 2002 г. стана обект на ирония и критични бележки заради липсата на командирски опит в кариерата на ген. Никола Колев, чието назначаване за началник на Генералния щаб подписа след промяна в ЗОВС, осъществена със светкавична бързина от тогавашното парламентарно мнозинство.
Още по-нелеп бе указът на Първанов от лятото на 2006 г., когато назначи началника на Генщаба след двумесечни пазарлъци. Всъщност тогава незаконната тричленка (Станишев, Симеон и Доган) реши кой да оглави ГЩ. Предложеният от военните експерти на БСП офицер бе определен във форумите на интернет като истинско кадрово недоразумение.
Историята с подобни назначения продължи.
При стабилно военно ръководство редица провали на цивилните шефове в сферата на отбраната можеха да бъдат спестени или минимизирани. У нас се насложиха две негативни явления: лошо политическо ръководство и липса на истински военни лидери. Заедно с БСП, НДСВ и ДПС сегашният президент носи главната отговорност за деградацията на част от българския генералитет през последното десетилетие. Десет години бяха подписвани укази за повишаване в звание, за назначаване или пенсиониране на лица, облечени в генералска униформа, част от които страдаха от наследствените болести на социалистическата армия и на съветската военна школа: ниска обща култура, недоказан професионализъм, липса на инициатива, гъвкавост и самостоятелност, неизградени лидерски качества, слаба езикова подготовка, комплекс за малоценност, шуробаджанащина и родова обремененост от комунистическата номенклатура. „Най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост”, пише Георги Марков в „Задочни репортажи за България”.
Преди повече от 2 500 години забележителният военен теоретик и пълководец Сун Дзъ стига до гениалното прозрение, че „Изкуството на войната всъщност е изкуството на мисленото”. Президентът Първанов така и не се научи да мисли стратегически. Не се запозна с основите на военната наука и не събра експертен кръг, който да му изработва безпристрастни и компетентни анализи и прогнози. На границата на анекдота остана случаят, когато Г. Първанов обяви, че нашият батальон в Ирак трябва да бъде преместен по негова заповед.
До 2009 г., когато на власт бяха НДСВ и Тройната коалиция, създадена по инициатива и с усилията на Първанов, неговите ходове бяха съгласувани и приемани на орташко доверие от присъдружната партия НДСВ, а после - от скачените съдове БСП, ДПС и НДСВ. Наченките на спорове бяха гасени още в зародиш, както се решават проблемите в семейна фирма, чиято каса е равна на семейния бюджет.
След победата на ГЕРБ президентът неколкократно се опита да прави самостоятелни, привидно надпартийни, „национално отговорни” ходове, с които да заяви властови претенции и да посочи грешки на новото правителство.
Девет години заедно с политици от НДСВ, БСП, ДПС и екипите им президентът гледаше безучастно как Министерството на отбраната симулира промени и декларира „воля за реформи”. Правителствата на НДСВ и на БСП се опитваха да се крият зад кухите лозунги за „все по-пълно интегриране в структурите на НАТО”, „професионализация и модернизация на БА”, „реформа и трансформация”.
Десет години с удобното бездействие на Първанов Националната служба за охрана и Националната разузнавателна служба съществуват без закони, представляват държави в държавата, подчинени единствено на президента.
Министерският съвет
Като висш орган на изпълнителната власт МС осигурява ресурси, приема планове, програми, правилници за приложение на законите, предлага на президента назначенията и повишенията на висши офицери и пр. Всъщност МС дава зелена улица на разработените в министерствата документи, тъй като премиерът и другите министри нямат нито време, нито компетентност да вникват в същността на проблемите, решавани от отрасловите ведомства.
Затова стилът и резултатите от дейността на МС в сферата на отбраната зависят в значителна степен от личността на министър-председателя, от стратегическите цели и приоритети, които преследва управляващата партия. През последните 22 години нито една от управляващите партии не е поставяла сред приоритетите си създаването на модерни, гъвкави, ефикасни, боеспособни ВС. В предизборната риторика на всички партия присъстват обещания и заклинания в името на независимостта и отбраната на страната, но изпълнението на тези благи намерения или се забравя дни след изборната победа, или се отлага до края на управленския мандат.
Добрите неща, извършени досега от правителствата на ГЕРБ, са очевидни: важни и необходими ръководни документи, които доизграждат системата за отбрана и я правят съвместима и измерима с тези на съюзниците от НАТО.
Главният нерешен проблем се нарича бюджет за отбрана. Военният бюджет спадна до тревожните 1,3 % от БВП, при подписани договорни задължения от българската държава този процент да не слиза под 2,6. В първия държавен бюджет, съставен от новото правителство, средствата за отбрана бяха намалени с 40 %.
Свитото финансиране не само влияе отрицателно върху социалния статус на кадровите военнослужещи и препятства подбора на кандидати за професионални войници. Най-тревожното е, че не достигат средства за пълноценно обучение, за бойна подготовка, за христоматийните полева, въздушна и морска натренираност на личния състав.
По капиталови разходи за един военнослужещ България е на последно място сред съюзниците от НАТО. Разходите за нашия военнослужещ остават два пъти по-малко, отколкото в Румънската армия, 4 пъти по-малко от Естонската, 9 пъти по-малко от Датската и 14 пъти по-малко от Холандската. Не смея да твърдя, че българският войник е 14 пъти по-небоеспособен от холандския. Твърдя, че българското държавно ръководство изпълнява отечествения си дълг 14 пъти по-зле от холандското.
Така постоянно намаляващата Българска армия трудно ще изпълнява в пълен обем най-важната си конституционна задача: да се готви за въоръжената защита на Отечеството. Оправданията на политици, на цивилни и на военни началници са примитивни и изтъркани: „липса на средства”. През миналите години подобни приказки звучаха особено цинично и предателски на фона на скъпите ремонти в МО, продължили три години и струващи десетки милиони левове. Докато бюджетите на видовете въоръжени сили бяха орязвани безмилостно, МО закупуваше луксозно офис обзавеждане, скъпи автомобили („Тойота” и „Волво”), компютри от висок клас, ненужни хангари. С тези средства целогодишно биха могли да бъдат осъществени пълноценни учения на всички роти от поделенията на Сухопътните войски.
Бюджетът на МО през периода 2001-2009 г. достигна 1,2 млрд. лв. - огромни средства, които бяха разходвани неефективно. Например, централната администрация поглъщаше 28-30 % от бюджета, което бе два пъти повече от цял вид въоръжени сили - ВМС, с бюджет 12-14 %.
Поради „икономически причини” се задълбочи и придоби необратимост процесът на депрофесионализация сред значителна част от командния състав на Българската армия. Нарастващ брой от офицерите, постъпващи във ВА „Г. С Раковски”, не са командвали подразделения по време на големи (бригадни) учения, не са участвали в щабни тренировки на полето, с внезапно изнасяне в районите за съсредоточаване, не са били проверявани по пълната схема за контрол на бойната подготовка в БА. След завършване на академията същите заемат по-високи длъжности в звената батальон-бригада, без да умеят да планират и да ръководят реални бойни действия в реална обстановка.
Състоянието на БА съвсем не е розово. Предвидената численост на личния състав до 26 000 души е плод на финансов недоимък, а не на научни, военностратегически и държавнически изследвания и прозрения. Вече десет години три правителства отлагат закупуването на съвременен изтребител.
На обясненията, че „липсват средства” още Робеспиер преди 220 години е дал принципен отговор с думите : ”За Отечеството е направено недостатъчно, ако не е направено всичко”. Биха ли се заклели вчерашните и днешните управници, че са дали всичко за отбранителния потенциал на Отечеството?
Министерството на отбраната и ГЩ (ЩО)
От 2010 г. вече говорим за интегрирано МО, чийто състав включва и Щаба на отбраната. След 20-годишно паралелно съществуване, неведнъж прераствало в открити противопоставяне, най-сетне МО говори с един глас - гласът на политическото ръководство и на военната експертиза. За добро или за лошо бе осъществена дългоочакваната интеграция, предстои да узнаем до година-две.
Само твърде предубеден наблюдател би отрекъл постигнатото от МО през последните две години. Прегледът на структурата на ВС, Бялата книга за отбраната, Планът за развитие на ВС, Стратегията за национална сигурност, новият Устройствен правилник на МО, оптимизирането на командната структура на оперативно равнище и още редица мерки създадоха предпоставки за постигане на минимални военни способности, които да осигурят отбраната на българската държава в динамична и все по-малко предсказуема стратегическа среда. Преди седмица бе подписан документ за приемане на войските ни към Южното командване на НАТО в Неапол.
В близкото минало атмосферата в МО, отношенията между МО и ГЩ далеч не бяха толкова съзидателни. Помним заплахи и обиди, разменяни между министъра на отбраната и началника на ГЩ. Помним вопли за предстоящ военен преврат, спрени и неподписани заповеди за уволнения и съкращения. Помним открита пропартийна дейност, осъществявана от действащи генерали и старши офицери.
Под диктовката на бившата комунистическа партия и послушните й генерали, бе саботиран, отлаган и тикан в задънена улица националният дебат за присъединяване на страната ни към НАТО. Офицерите бяха плашени с политически чистки и репресии, ако начело на БА застанат цивилни политици или генерали от „другия лагер”. Към понятията „демокрация” и „граждански контрол” бе насаждано враждебно и пренебрежително отношение. Бившата комунистическа партия се стремеше да отложи промените в политическия, икономическия и обществения живот, за да удължи неоспорваното си властване или да го прехвърли в ръцете на назначени от нея олигарси. Още Наполеон е прозрял, че „В страната, където цари разврат и законите не действат, е нужен деспот”.
Особенво показателн за разрушителната дейност на политизиран военачалник бе пребиваването на лицето Любен Петров на длъжността „началник на ГЩ”. През 1991 г. под негово ръководство бе изготвена секретна Концепция за развитието на БА до 2000 г., която се разминаваше с одобрената Концепция за реформа, не бе поставена върху научни основи, не бе утвърдена от президента или приета от парламента, не бе подкрепена от закон, военна доктрина или концепция за националната сигурност. С този „документ” началникът на ГЩ близо три години симулираше реформи, закри важни структури като Инспектората на БА и открито работеше за партията си.
През септември 1992 г. началникът на ГЩ участва в заговора срещу правителството на премиера Филип Димитров. В сензационна пресконференция заедно с шефовете на полицията, на разузнаването и на други специални служби, Л. Петров подкрепи фалшивите обвинения срещу премиера, което доведе до падане на първото демократично правителство на България, до реставрация на явната и скрита власт на бившата комунистическа партия и до забавяне на реформите у нас с още 4 години.
Л. Петров не бе санкциониран и продължи да вреди на отбраната. През пролетта на 1993 г. по негова инициатива бе инспириран най-опасният скандал в БА след 1989 г. В поръчкови писания на официоза на БСП бе обвинен в заговор за преврат командващият Сухопътните войски генерал-лейтенант Люцкан Люцканов. По внушение на Л. Петров министърът на отбраната, бившият офицер от ДС Валентин Александров, поиска оставката на генерала, заподозрян, че поддържа контакти с опозиционния СДС. В подписка до президента около 85 % от офицерите от Командването на Сухопътните войски подкрепиха началника си. Разгоря се 40-дневен институционален конфликт, в който заговорниците поставиха на карта гражданския мир в държавата.
През септември 1994 г. Л. Петров бе освободен от длъжност, след като се конфронтира и с доскорошния си съюзник - министъра на отбраната. Без да е уволнен от действителна военна служба, Петров се кандидатира за депутат от листите на БСП, като грубо наруши Закона за политическите партии. С указ на президента арм. ген. Л. Петров бе уволнен дисциплинарно и стана първият и засега единствен четиризвезден генерал, уволнен по политически причини.
БСП всячески стопираше и забавяше роформите не само чрез верните си генерали. До 2009 г. в МО бяха назначавани министри, заместник-министри, началници на управления и отдели, свързани с ДС, не само когато правителството бе доминирано от БСП. През февруари т. г. узнахме, че редица цивилни ръководители и експерти, сътрудничили на ДС, са били назначени при министрите Д. Луджев и Ал. Сталийски, които под синия флаг на СДС обявиха гръмки реформи, деполитизация и декомунизация на МО.
Всъщност няколкомесечното пребиваване на т. нар. десни министри във военното ведомство бе ярко олицетворение на понятието „провал”. Шумно оповестените съдбовни и необратими промени във военната машина се изродиха в прибързани и недомислени съкращения, афиширани пред обществото като декомунизация и „скъсване с тоталитарните структури”. Вместо да консолидират офицерския състав, да поставят стандарти за европейска толерантност, аналитичност и граждански добродетели, любителите на чашката Луджев и Сталийски отправяха необосновани обвинения, обиди и заплахи към поколения офицери, опитаха се да разединят военнослежещите, да противопоставят млади срещу стари, „модерни” демократи срещу комунисти. Квинтесенция на пародийното управление на първите двама цивилни министри на отбраната след 1944 г. стана циничната фраза на Д. Луджев: „Старите ще ги чупя, младите ще ги купя”.
През периода 1995-1997 г. при министъра на отбраната вицеадмирал о. р. Димитър Павлов, въпреки нарастващото политическо напрежение в страната, бяха поставени основите за сътрудничество между МО и ГЩ. С министерски заповеди бяха формирани работни групи за подготовката на новия Закон за отбраната и въоръжените сили. Цивилни юристи от МО, офицери от ГЩ и от видовете въоръжени сили влязоха в постоянни комисии и формираха екипи, в които постепенно бе създадена атмосфера на взаимно доверие и сътрудничество.
Най-решителни крачки към стандартите и ценностите на НАТО, към изграждане на съвременен облик на ВС бяха направени през перииода 1999-2001 г. при втория мандат на министър Бойко Ноев. Тогава бе осъществен синхрон между министъра и началника на ГЩ, МО и особено ГЩ разработиха, утвърдиха и изпратиха във войските и силите десетки нови нормативни документи, съобразени с постиженията на съюзниците от НАТО. Тогава бяха планирани и осъществени най-голям брой учения на войски и сили, командно-щабни учения и игри, семинари и конференции по програмата „Партньорство за мир”.
Докато на километри от границата ни се водеха военни действия срещу режима на Милошевич, българското правителство многокократно пое рискове и действа като истински съюзник на страните от НАТО. Безспорни и все още неосветени са заслугите на военното разузнаване (служба „Военна информация”). Без този звезден миг на българската политика и военна експертиза, едва ли щяхме да бъдем приети в Алианса през 2004 г.
Значителна част от проблемите, с които се сблъсква сегашното ръководство на МО, са наследени или създадени от предишните политически и военни дейци, чертали бъдещето на БА. Като инерционна система, отбраната още дълго ще носи белезите от тяхната ненаучна, субективна, често пъти хаотична дейност.
Някои от съществените проблеми днес:
1. Окаяното състояние на ВВС. След Ньойския договор българските ВВС никога не са били в подобно положение. Още по-странно е, че през последните 14 години общо трима генерали от ВВС оглавяваха ГЩ. При министрите Свинаров и Близнаков неколкократно бе прекъсван и подновяван договорът с руската компания РСК-МиГ за ремонта на изтребителите МиГ-29, вследствие на което пострада боеспособността на българските ВВС. Стигна се дотам, да няма годен за дежурство изтребител за защита на българското въздушно пространство и за патрулиране в рамките на еър-полисинг. Вече пет години от ВВС не е подаван за ремонт нито един летателен апарат.
В План 2014 е записано, че за ВВС трябва да бъдат закупени ”до 20 бр. нов тип основен боен самолет”. Но в писма до 4 фирми-производителки МО е отправило запитване за 8 нови или употребявани многоцелеви изтребители.
Преди няколко години Румъния предложи двете страни съвместно да закупят многоцелеви изтребители за своите армии. Българското военно министерство и правителството подозрително дълго мълчаха. Вероятно поради опасения, че ще изгубят възможността за договаряне на комисиони. Далеч по-трудно е да бъдат подкупени две комисии в две различни държави или обща комисия от представители на тези страни. Сега се водят преговори, но няма заделени финансови средства.
Предложението на Румъния бе полезно за нашите ВВС, тъй като общото количество на закупените изтребители щеше да бъде по-голямо, откъдето и цената на един самолет можеше да бъде намалена. Двете съюзни авиации биха могли далеч по-лесно да взаимодействат при охраната на въздушното си пространство, да тренират личен състав, да организират ремонти, да обменят резервни части, техника за обучение и поддръжка и т. н. Провалената с мълчание съвместна сделка е красноречив пример за предателство спрямо националните интереси в името на користни лични и групови сметки.
2. Почти всички сделки, подготвяни или сключвани от екипите на Свинаров, Близнаков и Цонев, или претърпяха шумен провал, или влязоха в обсега на прокурорски разследвания, или бяха забавени, забатачени, недовършени. Сегашното ръководство на МО положи усилия виновните за корупция и разхищения да бъдат открити и предадени на прокуратурата.
Върховната касационна прокуратура (ВКП) образува досъдебно производство срещу длъжностни лица от МО за извършени престъпления по служба в периода 2003-2005 г. с цел „набавяне на имотни облаги и с настъпили значителни вредни последици за държавата" при сключването на сделката за закупуването на седем самолета за нуждите на българските ВВС от швейцарската компания „Пилатус”. След двегодишна проверка военните прокурори оневиниха бившия министър Свинаров с определението, че „липсва състав на престъплене”.
Със скандал бе разтрогнат договорът с израелската компания „Елбит системс” за ремонта и модернизацията на 18 хеликоптера Ми-24 и Ми-17. Силно оспорваната сделка, сключена от Николай Свинаров, бе финализирана от неговия съпартиец Веселин Близнаков. След неизпълнение от израелска страна, взаимни претенции и протакане договорът бе прекратен по взаимно съгласие.
Освен с белезниците, сложени му пред камерите на МВР, Н. Цонев ще остане в историята и със заповедта си за ликвидиране на дирекция „Финансово-ревизионна дейност” в МО, което бе покушение срещу имунната система на БА.
3. Българските контингенти в операции по поддържане на мира (ОПМ) все още не разполагат със собствени логистични ресурси и щабове и се прикачват към самостоятелни формирования от други държави (най-често Германия, Холандия и Италия). Този подход влияе върху качеството на мисията, подронва самочувствието на военнослужещите, не позволява командирите и щабните офицери да натрупват и да обобщават опит от участието