НА БАЛКАНИТЕ ЖИВЕЕМ СЪС „СТРАХ ПРЕД
БЪДЕЩЕТО”
Влиятелният регионален бургаски ежедневник „Черноморски фар” публикува на три страници предговор към двутомника „ПОМОРИЕ: древност и съвремие”. Статията е „тема на деня” - националния празник - 3 март и 133 години от Освобождението на България. В краткия редакционен коментар на най-старото периодично издание излизало непрекъснато в България четем: „Отрадната културна инициатива на една от най-старите общини в българските земи – хилядолетното Поморие, античното Анхиало: да се преиздаде нейната история, авторите и радетелите на това велико българско дело споделят някои свои размишления с читателите на в. “Черноморски Фар”.
Темата на броят очевидно не е избрана случайно. С любезното разрешение на авторите на статията и редакцията на в. „Черноморски фар” публикуваме статията. Убедени сме, че тя представлява интерес за нашите читатели и те между редовете ще открият много истини за действителността, в която живеем и неясното бъдеще на Балканите ...
На Балканите живеем със „страх пред бъдещето”
Предстои една отрадна културна инициатива на една от най-старите общини в българските земи – Поморие, античното Анхиало: да се преиздаде нейната история. Това е повод да споделим някои размишления с читателите на в-к „Черноморски фар”.
Дори и беглият историографски преглед през призмата на съвременната европейската ценностна система води до нерадостни констатации. Те пряко рефлектират в много (на пръв поглед самобитни) митологеми: за многото „ПРЕХОДИ” тип „ОТ ВЪЗХОД КЪМ ПАДЕНИЕ”, за „ВЪНШНИТЕ И ВЪТРЕШНИТЕ ВРАГОВЕ”, за „ОСВОБОДИТЕЛИТЕ”, за „СВОБОДАТА КОЯТО НЕ ЩЕ ЕКЗАРХ, ИСКА КАРАДЖАТА” (сиреч „ИСКА КРЪВ”, а оттам „С КРЪВ СМЕ Я ВЗЕЛИ, С КРЪВ ЩЕ Я ДАДЕМ”...) и още и още.
Днешното балканско отношение към „преходите” и ролята на „борбата” и „борците” в него (за всички времена и епохи) добре разкрива архаичното в същността на преобладаващото съзнание. В скалата на основополагащите ценности (сиреч на идеите) не може да се открие едно от най-важните неща – необходимостта да се осъзнае органичната взаимовръзка между „свобода” и „отговорност”. И българските „пориви за свобода” не се съчетават с „отговорността” (пък била тя и „революционна”) дори и на митологично и приказно равнище. „Революциите” (въстанията) в историческото съзнание, клиширано не само от марксистките публикации, винаги имат легендарен характер. Възприемат се като „мит” (или по-скоро вълшебна приказка). Будят страх и българинът с приказно-митологичен инстинкт в най-добрия случай и до днес „ГЛЕДА СЕИР”. И това е така, защото революциите се мислят, представят и схващат най-вече като „ГРАЖДАНСКО УТВЪРЖДАВАНЕ НА КРЪВТА” (Р. Барт).
Тъкмо така се представяха и продължават да се оглеждат отношенията и на древните траки с античните елини, и на средновековните българи с „гърците”, а оттам да се приемат за традиционни вражески през „Възраждането” и „Новото време”. Тази своеобразна болест на повечето исторически писания не е българска. Тя има своите недомислени гръцки корени, които изкристализират в националната „Мегали идея” (Велика идея), за да може и българите да следват
БЪДЕЩЕТО”
Влиятелният регионален бургаски ежедневник „Черноморски фар” публикува на три страници предговор към двутомника „ПОМОРИЕ: древност и съвремие”. Статията е „тема на деня” - националния празник - 3 март и 133 години от Освобождението на България. В краткия редакционен коментар на най-старото периодично издание излизало непрекъснато в България четем: „Отрадната културна инициатива на една от най-старите общини в българските земи – хилядолетното Поморие, античното Анхиало: да се преиздаде нейната история, авторите и радетелите на това велико българско дело споделят някои свои размишления с читателите на в. “Черноморски Фар”.
Темата на броят очевидно не е избрана случайно. С любезното разрешение на авторите на статията и редакцията на в. „Черноморски фар” публикуваме статията. Убедени сме, че тя представлява интерес за нашите читатели и те между редовете ще открият много истини за действителността, в която живеем и неясното бъдеще на Балканите ...
На Балканите живеем със „страх пред бъдещето”
Предстои една отрадна културна инициатива на една от най-старите общини в българските земи – Поморие, античното Анхиало: да се преиздаде нейната история. Това е повод да споделим някои размишления с читателите на в-к „Черноморски фар”.
Дори и беглият историографски преглед през призмата на съвременната европейската ценностна система води до нерадостни констатации. Те пряко рефлектират в много (на пръв поглед самобитни) митологеми: за многото „ПРЕХОДИ” тип „ОТ ВЪЗХОД КЪМ ПАДЕНИЕ”, за „ВЪНШНИТЕ И ВЪТРЕШНИТЕ ВРАГОВЕ”, за „ОСВОБОДИТЕЛИТЕ”, за „СВОБОДАТА КОЯТО НЕ ЩЕ ЕКЗАРХ, ИСКА КАРАДЖАТА” (сиреч „ИСКА КРЪВ”, а оттам „С КРЪВ СМЕ Я ВЗЕЛИ, С КРЪВ ЩЕ Я ДАДЕМ”...) и още и още.
Днешното балканско отношение към „преходите” и ролята на „борбата” и „борците” в него (за всички времена и епохи) добре разкрива архаичното в същността на преобладаващото съзнание. В скалата на основополагащите ценности (сиреч на идеите) не може да се открие едно от най-важните неща – необходимостта да се осъзнае органичната взаимовръзка между „свобода” и „отговорност”. И българските „пориви за свобода” не се съчетават с „отговорността” (пък била тя и „революционна”) дори и на митологично и приказно равнище. „Революциите” (въстанията) в историческото съзнание, клиширано не само от марксистките публикации, винаги имат легендарен характер. Възприемат се като „мит” (или по-скоро вълшебна приказка). Будят страх и българинът с приказно-митологичен инстинкт в най-добрия случай и до днес „ГЛЕДА СЕИР”. И това е така, защото революциите се мислят, представят и схващат най-вече като „ГРАЖДАНСКО УТВЪРЖДАВАНЕ НА КРЪВТА” (Р. Барт).
Тъкмо така се представяха и продължават да се оглеждат отношенията и на древните траки с античните елини, и на средновековните българи с „гърците”, а оттам да се приемат за традиционни вражески през „Възраждането” и „Новото време”. Тази своеобразна болест на повечето исторически писания не е българска. Тя има своите недомислени гръцки корени, които изкристализират в националната „Мегали идея” (Велика идея), за да може и българите да следват
Донесение на анхиалския кадия,
Регистър на анхиалските солари, НБКМ-София
Регистър на анхиалските солари, НБКМ-София
Заглавка на карта на Йоан Блау. 1662 г.
Карикатурна карта по повод на Балканската война. 1912 г.
Гръцка карта на Балканите, тиражирана в Атина по повод на Балканската война. 1912 г.
старата балканска поговорка „КАКВОТО ПОВИКАЛО, ТАКОВА СЕ ОБАДИЛО”.
Ето защо липсват сериозни опити да се доловят и опишат същностните характериситки на предопределящата развитието градска култура, която чак до XIX век в крайбрежните градчета е могла да бъде само „елинска”. И в българската, и в гръцката историография продължава да се мисли „вражески”, а оттам и митологемно. И днес се говори и пише за, „елинизиране”, „латинизиране”, „гърчене” или „българеене”, защото липсва разбирането на един безспорен факт: всички (включително и селяните) в империята след едикта на Каракала от 211 г.сл.Хр. стават „РИМСКИ ГРАЖДАНИ”.
И след официалното налагане на християнството за имперска религия те продължават да са си „РОМЕИ”, макар официалният език в Източната римска империя вече да е гръцкия. Дори и Симеон Велики се титулува „ЦАР НА БЪЛГАРИ И РОМЕИ”. Наистина Иван Александър се величае „ЦАР НА БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ”, но това е възприето под западно влияние, понеже императорите на „Свещената римска империя” и западните крале от IX-X век насетне вече не признават примата на владетелите на Източната римска империя. И това се случва не само защото традиционните римски императори отдавна резидирали в „НОВИЯ РИМ”, сиреч в бившата мегарска община-държава Бюзантион, преименувана през 330 г. на Константинопол (дн. Истанбул). Оттук пък и в науката навлиза изкуствения термин „Византия”.
Тъкмо примерите, които дава историята на Анхиало-Поморие, разкриват потресаващата липса на исторически осмисляния на богатото минало на градско-селските отношения по Българското Черноморие през всички времена и епохи „по съвест” - сиреч през призмата на християнската ценностна система. Онази ценностна система, която и за българи и за гърци от хилядолетия е една и съща - източноправославна.
Едва ли обаче науката разполага с по-добри материали, които позволяват да се долови и опише как в римската империя всички (и граждани, и селяни) стават римски поданици, макар да придобиват различен статут и да се отличават по своите културни нагласи. Процесите имат такъв характер, че да си гражданин-християнин на Балканите, е равнозначно да си елин, а сетне ромей. Това не е етническо номиниране. Балканските селяни и граждани получават не етнически, а социално-статусни и битово-географски характеристики в литературата, която се пише на латински и на гръцки езици.
Регламентирането на градски статути на Балканите пък се осъществява по начин, който води до своеобразно негативно отношение на носителите на селската култура спрямо градовете и изобщо спрямо гражданите - както и обратното. Всъщност когато един „трак” (по-късно българин) прониква в балканския град, той престава да бъде трак (или българин). Той получава друг социален статус. За да може довчерашния балкански селянин (бил той земеделец, бил той отседнал скотовъд) да се превърне в гражданин (при налична християнска вяра), той няма как да не стане елин или римски гражданин, а оттам през средновековието онзи ромей, когото днес обозначават с изкуствения термин византиец.
И това е така хилядолетия наред, за да очертае спецификите в развитието и взаимодействията между балканския град и балканското село. Спецификите (в сравнение със западноевропейското развитие) се запазват и по време на османската империя. От XV чак докъм XIX в. градските християнски жители на Балканите се осъзнават като елини или пък остават затворени в арменските си общинно-църковни организации. Изключенията са малко и доколкото ги има са свързани колкото с католицизма, толкова и с идеите на „Новото време”.
Да се разграничи селското население на Балканите винаги е проблем за всеки сериозен историк. Все пак анализите на сведенията в античната литература показват, че в гръко-латинските представи траките битуват не като строга номинация на самоосъзнало се етнически или държавно-политически население. С „траки” и „тракийско” и гръцките, и латинските автори обозначават и разграничават носителите на специфична селска култура в географски, културно-битов и социално-статусен аспект. На разносъставна и многопластова селска култура, в която добре се долавя противоположна на гръко-римската (сиреч на градската) ценностна система.
Тъкмо съвкупността от налични данни и материали за анхиалската територия позволява да се разбере, че през хилядолетията селяни и граждани не толкова противоборстват, колкото търсят и намират средствата и начините да съществуват мирно, а оттам и да положат основите на взаимоизгодното си обогатяване. Понякога чрез войни, но много повече чрез мир, те предават или приемат политическа, стопанска и културна информация.
Резултатите безспорно са впечатляващи и се виждат в селищната приемственост. Според досегашните находки в Поморийско, селищната приемственост може да се проследява в рамките на 8 хилядолетия. По земеделско-скотовъдни умения и по развитие на някои производства, свързани с тях, Балканите впечатляват чак до времето на западноевропейския Ренесанс. На земеделско-скотовъдна основа впрочем се ражда и балканският град. Той от своя страна ще развие занаяти и ще предприеме търговски и преселнически начинания, които съзиждат основите на европейския цивилизационен модел.
В балканските общини-държавици е отгледана и онази елинска интелигенция, която започва да осмисля по-новому света, понеже твърдо поставя човека като мяра за нещата в него. Именно в балканските градове-общини се избистрят всички най-светли идеали, но връзват плод познатите и днес мракобесия. Тук се ражда и основната идея за човешката свобода и нейната пряка връзка с гражданската отговорност, като двете страни на един и същи медал в рамките на мечтата „демокрация”.
Именно тук (пряката) демокрация за пръв път в човешката история доказва както колосалните си възможности, така и способността да деградира и да се самоунищожава. Пак от балканското минало най-добре се долавя какво става когато демагози и властолюбци получават възможности да използват „селската”, за да се разправят с „градската” ценностна система и съответстващата й административно-правна уредба. Как и защо когато царят реда и сигурността настъпва благоденствието, а когато те липсват идва анархията, цари беззаконието и се шири разрухата.
Отново тук се появява теорията за трите добри политически системи: демокрация, аристокрация и монархия, които могли да се изродят в три лоши - охлокрация, олигархия и тирания, която систематизира и излага „бащата на енциклопедизма” Аристотел. Пак тук населението (и градско, и селско) ще има възможност, понякога в рамките на едно-две поколения, да изживее тези системи, за да усети, за да претегли на гърба си и да изпита в ума си всичките им предимства и недостатъци.
Днешната спекулативна подмяна на социално-статусните и битово-географските характеристики при изследването на крайбрежното население с етническите възпрепятства не само „съвестта”, но и „разума”. Онзи „разум”, разбиран като система от културни ценности, които - за да се съчетани с осъзнати интереси, трябва отнапред да се базират най-напред върху образование и изобщо върху някакво гражданско учение. Вместо „съвест” и „разум” навсякъде в българското съзнание за миналото (а оттам и за настоящето) се откроява „волята” - сиреч политиката, поощрявана от определени външни сили.
Същото се наблюдава и при нашите южни съседи - и едноверни, и иноверни. Именно същностни страни на досегашното осъзнаване на „поуките от миналото” позволяват в балканските общества да преобладават хората с архаично-митологемен тип на осмисляне. Това става по тертип „или-или”: „лошо-добро” - „черно-бяло”, „приятели-врагове” - „борец-предател”, „Изток-Запад” -„свои-чужди”...
Така етикирането на историята чрез подмяна на действителното с преднамерено наложеното води до там, че вместо с респект пред европейската култура не само българите са сдобити с комплекс за малоценност. Нели затова на Балканите изобилстват хората със „страх пред бъдещето”, които търсят опора в миналото, за да се предпазят от „неизвестното утре”? Нели тъкмо те лесно позволят да бъдат „лъгани”, без да „вярват”, или пък продължават да „вярват”, след като многократно са „лъгани” (парафраза на Свети Анселм от Кентърбъри - „За вярата”)
* * *
„МНОЗИНА СА ОПИСВАЛИ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, ВСЕКИ КАКТО Е ПРИЕМАЛ ЗА ВЯРНО ИЛИ ПОХВАЛНО.” Това е написал първият български историк Петър Богдан Бакшич (католически архиепископ на София и България) в своята „История на България”, подготвена за печат на латински език през далечната 1667 г. Неговата констатация важи с пълна сила и в наши дни по отношение на българската, а в частност и на поморийската история. Показателно е и едно останало актуално наблюдение на академик Иван Дуйчев, който през 1943 г. с горест е заключил:
„Интересът към историческото знание нарастна у нас неимоверно много. Чувстваше се голямата нужда от книга, в която да бъдат изложени общодостъпно и вярно историческите съдбини на българския народ. Онези книги, които се бяха явили напоследък на нашето книжно тържище с притезания да задоволят тази потреба, не можеха ни най-малко да постигнат това. Неподготвени или користни люде се заеха да задоволят тази жажда за опознаване на родното минало. С това се посягаше със скверни ръце към едно от най-скъпите достояния на нашия народ...”.
На свой ред съвременния оглед на популяризациите за миналото на Поморие препраща към провидяната от Херман Хесе (в „Игра на стъклени перли”) „ЕПОХА НА ВЕСТНИКАРСКИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ПРИТУРКИ”, които в наши дни светкавично се разпространяват в и чрез интернет „паяжината”. Могат да се приведат редица примери, в които намереното за „похвално” и днес се разминава с фактите до безобразие. Констатацията важи и за много публикации, които са писани като научни, но които не са такива, защото грубо идеологизират, политизират и етнизират миналото на Анхиало-Поморие и данните за живота в неговите понякога извънредно обширни територии.
Може би и заради това в българската историография липсват издателски концепти, които да са съобразени с модерните европейски издателски и полиграфски изисквания. С особена сила важи това по отношения на т.нар. краеведски изследвания. Тук добър пример е т.нар. История на Бургас (Димитров 2010), която срещна острите негативни реакции на местната колегия.
Далеч по-различен е случаят с излязлата през 2000 г. „История на Поморие”, която е продукт на екипната работа на едни от най-добрите български специалисти от „старата (марксистка) школа”. Макар по някои проблеми вече да са налице немалко материали, които доизясняват или пък осветляват редица неясни и дискусионни проблеми от миналото на Поморие, отделните глави на тази история, написани от проф. Михаил Лазаров, академик Васил Гюзелев, проф. Елена Грозданова и проф. Велко Тонев, като цяло запазват своята актуалност.
Едновременно с това обаче някои традиционно отстоявани историографски тези, хипотези (а и немалко предопределящи постулати) разколебават значима част от читателите със своята предопределена декларативност. Тук става въпрос не само за характера и логиката на постулираните „трако-гръцки” и „българо-гръцки” отношения и неправомерните етнизации на ситуации в ромейската империя, които имат всякакъв друг, но не и етнически характер. Липсват също така: таблици и карти за пътната, селищната и пристанищната система, индексите на имена и термини (анотирани или не) и т.н. И най-важното не само че не са представени, но и не са систематизирани наличните „изворови” данни.
Причините за недоброто състояние на съвременните краеведски изследвания имат разностранен характер. В случая обаче е показателно, че една от малкото модерни концепции, които бяха реализирани у нас през последното десетилетие на изминалия век, не намира своите следовници. Става въпрос за Сборника „СТРАНДЖА: ДРЕВНОСТ И СЪВРЕМИЕ”, който беше съставен през 1983-1984 г. Макар той да бе отпечатан с огромно закъснение и издаден през 1990 г. (Колев, Попов, Орачев 1990) и при окастрена информационна концепция, това издание продължава да бъде единственото, което що-годе запълва една съществена празнина в българската историография. И това беше и продължава да бъде така, защото историографските текстове се комбинираха с т.нар. изворови материали: писмени известия, картни материали, описи на селищната система с каталогизирани паметници, етнографски материали и т.н.
Д-р Атанас ОРАЧЕВ ,
Д-р Стефан ПЕЙКОВ
Ето защо липсват сериозни опити да се доловят и опишат същностните характериситки на предопределящата развитието градска култура, която чак до XIX век в крайбрежните градчета е могла да бъде само „елинска”. И в българската, и в гръцката историография продължава да се мисли „вражески”, а оттам и митологемно. И днес се говори и пише за, „елинизиране”, „латинизиране”, „гърчене” или „българеене”, защото липсва разбирането на един безспорен факт: всички (включително и селяните) в империята след едикта на Каракала от 211 г.сл.Хр. стават „РИМСКИ ГРАЖДАНИ”.
И след официалното налагане на християнството за имперска религия те продължават да са си „РОМЕИ”, макар официалният език в Източната римска империя вече да е гръцкия. Дори и Симеон Велики се титулува „ЦАР НА БЪЛГАРИ И РОМЕИ”. Наистина Иван Александър се величае „ЦАР НА БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ”, но това е възприето под западно влияние, понеже императорите на „Свещената римска империя” и западните крале от IX-X век насетне вече не признават примата на владетелите на Източната римска империя. И това се случва не само защото традиционните римски императори отдавна резидирали в „НОВИЯ РИМ”, сиреч в бившата мегарска община-държава Бюзантион, преименувана през 330 г. на Константинопол (дн. Истанбул). Оттук пък и в науката навлиза изкуствения термин „Византия”.
Тъкмо примерите, които дава историята на Анхиало-Поморие, разкриват потресаващата липса на исторически осмисляния на богатото минало на градско-селските отношения по Българското Черноморие през всички времена и епохи „по съвест” - сиреч през призмата на християнската ценностна система. Онази ценностна система, която и за българи и за гърци от хилядолетия е една и съща - източноправославна.
Едва ли обаче науката разполага с по-добри материали, които позволяват да се долови и опише как в римската империя всички (и граждани, и селяни) стават римски поданици, макар да придобиват различен статут и да се отличават по своите културни нагласи. Процесите имат такъв характер, че да си гражданин-християнин на Балканите, е равнозначно да си елин, а сетне ромей. Това не е етническо номиниране. Балканските селяни и граждани получават не етнически, а социално-статусни и битово-географски характеристики в литературата, която се пише на латински и на гръцки езици.
Регламентирането на градски статути на Балканите пък се осъществява по начин, който води до своеобразно негативно отношение на носителите на селската култура спрямо градовете и изобщо спрямо гражданите - както и обратното. Всъщност когато един „трак” (по-късно българин) прониква в балканския град, той престава да бъде трак (или българин). Той получава друг социален статус. За да може довчерашния балкански селянин (бил той земеделец, бил той отседнал скотовъд) да се превърне в гражданин (при налична християнска вяра), той няма как да не стане елин или римски гражданин, а оттам през средновековието онзи ромей, когото днес обозначават с изкуствения термин византиец.
И това е така хилядолетия наред, за да очертае спецификите в развитието и взаимодействията между балканския град и балканското село. Спецификите (в сравнение със западноевропейското развитие) се запазват и по време на османската империя. От XV чак докъм XIX в. градските християнски жители на Балканите се осъзнават като елини или пък остават затворени в арменските си общинно-църковни организации. Изключенията са малко и доколкото ги има са свързани колкото с католицизма, толкова и с идеите на „Новото време”.
Да се разграничи селското население на Балканите винаги е проблем за всеки сериозен историк. Все пак анализите на сведенията в античната литература показват, че в гръко-латинските представи траките битуват не като строга номинация на самоосъзнало се етнически или държавно-политически население. С „траки” и „тракийско” и гръцките, и латинските автори обозначават и разграничават носителите на специфична селска култура в географски, културно-битов и социално-статусен аспект. На разносъставна и многопластова селска култура, в която добре се долавя противоположна на гръко-римската (сиреч на градската) ценностна система.
Тъкмо съвкупността от налични данни и материали за анхиалската територия позволява да се разбере, че през хилядолетията селяни и граждани не толкова противоборстват, колкото търсят и намират средствата и начините да съществуват мирно, а оттам и да положат основите на взаимоизгодното си обогатяване. Понякога чрез войни, но много повече чрез мир, те предават или приемат политическа, стопанска и културна информация.
Резултатите безспорно са впечатляващи и се виждат в селищната приемственост. Според досегашните находки в Поморийско, селищната приемственост може да се проследява в рамките на 8 хилядолетия. По земеделско-скотовъдни умения и по развитие на някои производства, свързани с тях, Балканите впечатляват чак до времето на западноевропейския Ренесанс. На земеделско-скотовъдна основа впрочем се ражда и балканският град. Той от своя страна ще развие занаяти и ще предприеме търговски и преселнически начинания, които съзиждат основите на европейския цивилизационен модел.
В балканските общини-държавици е отгледана и онази елинска интелигенция, която започва да осмисля по-новому света, понеже твърдо поставя човека като мяра за нещата в него. Именно в балканските градове-общини се избистрят всички най-светли идеали, но връзват плод познатите и днес мракобесия. Тук се ражда и основната идея за човешката свобода и нейната пряка връзка с гражданската отговорност, като двете страни на един и същи медал в рамките на мечтата „демокрация”.
Именно тук (пряката) демокрация за пръв път в човешката история доказва както колосалните си възможности, така и способността да деградира и да се самоунищожава. Пак от балканското минало най-добре се долавя какво става когато демагози и властолюбци получават възможности да използват „селската”, за да се разправят с „градската” ценностна система и съответстващата й административно-правна уредба. Как и защо когато царят реда и сигурността настъпва благоденствието, а когато те липсват идва анархията, цари беззаконието и се шири разрухата.
Отново тук се появява теорията за трите добри политически системи: демокрация, аристокрация и монархия, които могли да се изродят в три лоши - охлокрация, олигархия и тирания, която систематизира и излага „бащата на енциклопедизма” Аристотел. Пак тук населението (и градско, и селско) ще има възможност, понякога в рамките на едно-две поколения, да изживее тези системи, за да усети, за да претегли на гърба си и да изпита в ума си всичките им предимства и недостатъци.
Днешната спекулативна подмяна на социално-статусните и битово-географските характеристики при изследването на крайбрежното население с етническите възпрепятства не само „съвестта”, но и „разума”. Онзи „разум”, разбиран като система от културни ценности, които - за да се съчетани с осъзнати интереси, трябва отнапред да се базират най-напред върху образование и изобщо върху някакво гражданско учение. Вместо „съвест” и „разум” навсякъде в българското съзнание за миналото (а оттам и за настоящето) се откроява „волята” - сиреч политиката, поощрявана от определени външни сили.
Същото се наблюдава и при нашите южни съседи - и едноверни, и иноверни. Именно същностни страни на досегашното осъзнаване на „поуките от миналото” позволяват в балканските общества да преобладават хората с архаично-митологемен тип на осмисляне. Това става по тертип „или-или”: „лошо-добро” - „черно-бяло”, „приятели-врагове” - „борец-предател”, „Изток-Запад” -„свои-чужди”...
Така етикирането на историята чрез подмяна на действителното с преднамерено наложеното води до там, че вместо с респект пред европейската култура не само българите са сдобити с комплекс за малоценност. Нели затова на Балканите изобилстват хората със „страх пред бъдещето”, които търсят опора в миналото, за да се предпазят от „неизвестното утре”? Нели тъкмо те лесно позволят да бъдат „лъгани”, без да „вярват”, или пък продължават да „вярват”, след като многократно са „лъгани” (парафраза на Свети Анселм от Кентърбъри - „За вярата”)
* * *
„МНОЗИНА СА ОПИСВАЛИ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, ВСЕКИ КАКТО Е ПРИЕМАЛ ЗА ВЯРНО ИЛИ ПОХВАЛНО.” Това е написал първият български историк Петър Богдан Бакшич (католически архиепископ на София и България) в своята „История на България”, подготвена за печат на латински език през далечната 1667 г. Неговата констатация важи с пълна сила и в наши дни по отношение на българската, а в частност и на поморийската история. Показателно е и едно останало актуално наблюдение на академик Иван Дуйчев, който през 1943 г. с горест е заключил:
„Интересът към историческото знание нарастна у нас неимоверно много. Чувстваше се голямата нужда от книга, в която да бъдат изложени общодостъпно и вярно историческите съдбини на българския народ. Онези книги, които се бяха явили напоследък на нашето книжно тържище с притезания да задоволят тази потреба, не можеха ни най-малко да постигнат това. Неподготвени или користни люде се заеха да задоволят тази жажда за опознаване на родното минало. С това се посягаше със скверни ръце към едно от най-скъпите достояния на нашия народ...”.
На свой ред съвременния оглед на популяризациите за миналото на Поморие препраща към провидяната от Херман Хесе (в „Игра на стъклени перли”) „ЕПОХА НА ВЕСТНИКАРСКИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ПРИТУРКИ”, които в наши дни светкавично се разпространяват в и чрез интернет „паяжината”. Могат да се приведат редица примери, в които намереното за „похвално” и днес се разминава с фактите до безобразие. Констатацията важи и за много публикации, които са писани като научни, но които не са такива, защото грубо идеологизират, политизират и етнизират миналото на Анхиало-Поморие и данните за живота в неговите понякога извънредно обширни територии.
Може би и заради това в българската историография липсват издателски концепти, които да са съобразени с модерните европейски издателски и полиграфски изисквания. С особена сила важи това по отношения на т.нар. краеведски изследвания. Тук добър пример е т.нар. История на Бургас (Димитров 2010), която срещна острите негативни реакции на местната колегия.
Далеч по-различен е случаят с излязлата през 2000 г. „История на Поморие”, която е продукт на екипната работа на едни от най-добрите български специалисти от „старата (марксистка) школа”. Макар по някои проблеми вече да са налице немалко материали, които доизясняват или пък осветляват редица неясни и дискусионни проблеми от миналото на Поморие, отделните глави на тази история, написани от проф. Михаил Лазаров, академик Васил Гюзелев, проф. Елена Грозданова и проф. Велко Тонев, като цяло запазват своята актуалност.
Едновременно с това обаче някои традиционно отстоявани историографски тези, хипотези (а и немалко предопределящи постулати) разколебават значима част от читателите със своята предопределена декларативност. Тук става въпрос не само за характера и логиката на постулираните „трако-гръцки” и „българо-гръцки” отношения и неправомерните етнизации на ситуации в ромейската империя, които имат всякакъв друг, но не и етнически характер. Липсват също така: таблици и карти за пътната, селищната и пристанищната система, индексите на имена и термини (анотирани или не) и т.н. И най-важното не само че не са представени, но и не са систематизирани наличните „изворови” данни.
Причините за недоброто състояние на съвременните краеведски изследвания имат разностранен характер. В случая обаче е показателно, че една от малкото модерни концепции, които бяха реализирани у нас през последното десетилетие на изминалия век, не намира своите следовници. Става въпрос за Сборника „СТРАНДЖА: ДРЕВНОСТ И СЪВРЕМИЕ”, който беше съставен през 1983-1984 г. Макар той да бе отпечатан с огромно закъснение и издаден през 1990 г. (Колев, Попов, Орачев 1990) и при окастрена информационна концепция, това издание продължава да бъде единственото, което що-годе запълва една съществена празнина в българската историография. И това беше и продължава да бъде така, защото историографските текстове се комбинираха с т.нар. изворови материали: писмени известия, картни материали, описи на селищната система с каталогизирани паметници, етнографски материали и т.н.
Д-р Атанас ОРАЧЕВ ,
Д-р Стефан ПЕЙКОВ