ЗА ИНТЕГРИРАН МОДЕЛ ЗА БЕЗОПАСНО
КОРАБОПЛАВАНЕ (8)
На рубриката гостува капитан I ранг професор Боян Медникаров:
СПОСОБНОСТИТЕ НА СТРАНАТА ЗА ЗАЩИТА НА МОРСКИЯ СУВЕРЕНИТЕТ
Като понятие „морският суверенитет” отразява възможността на държавата да реализира своя самостоятелна морска политика и да защитава по най-добър начин морските си интереси. Тази политика зависи от множество фактори, сред които са:
- степента на осъзнаване на националните интереси, свързани с експлоатацията на морските пространства;
- реалните икономически възможности на страната;
- структурата и размерите на националните морски пространства (НМП);
- нивото и характера на взаимоотношенията със съседните държави;
- поетите ангажименти и отговорностите пред световната общност за състоянието на обстановката в собствените морски пространства и др.
Но безспорно най-голямо значение за формирането и провеждането на ефективна политика за отстояването на интересите на държавата, свързани с морето, има нейната морска мощ. Това налага да се обърне по-задълбочено внимание на тази базова категория на военната стратегия и военноморското изкуство и да се проследят нейните взаимоотношения с националните способности за защита на морския суверенитет.
Необходимостта от ретроспективен анализ на схващанията за морската мощ на държавата (ММД) и разкриването на тяхното съвременно съдържание се свързва с проблема за научното осигуряване на трансформацията на системата за национална сигурност и, в частност, на ВС и ВМС в новите условия. Налице е и друг аспект, обусловен от подценяването на ролята на ВМС като инструмент на държавата за реализиране на нейната политика в морските пространства. Сферата на подобно изследване обхваща общотеоретичната база на водещите военноморски теоретични школи – англосаксонската и руско-немската, границите между които постепенно се размиват след края на Студената война.
Корените на идеята за морската мощ на държавата и господството на море като целенасочена политика на държавата за отстояване на нейната териториална цялост и механизъм за въздействие по отношение на опонентите могат да бъдат търсени далече по времето на Темистокъл (около 525 г. - около 460 г. до н.е.). В хода на поредната гръцко-персийска война той, водач на атинските демократи разбирайки, че персийската армия има десетократно превъзходство в жива сила, издига идеята за създаване на мощен флот, като единствено спасително средство за Атина. Въпреки съпротивата на част от атинския държавен елит, Темистокъл успява да изгради необходимото количество кораби, с които в хода на битката при Саламин (480 г. до н.е) разгромява превъзхождащия флот на персите. След края на войната той продължава да укрепва морската мощ на Атина и, по същество, превръща елините в морски народ. Неслучайно Темистокъл се счита за първия теоретик, развил възгледа за морската мощ на държавата, изразена чрез известната фраза „...който властва на морето, той управлява света...” Така именно той поставя началото на идеята за морската мощ както като едно от най-старите понятия на въоръжената борба на море, така и като винаги актуална геостратегическа концепция.
Реализирането на концепцията за морската мощ продължава и по времето на Римската империя. Един от основните фактори за нейния възход се свързва със способността да се наложи ефективен военноморски контрол в Средиземно море.
През средните векове идеите за „морската мощ” и „господството на море” са в основата на политиката на западноевропейските държави при създаването на техните колониални владения. На тази база са завоювани задморските територии на Испания, Португалия, Холандия и Франция и най-вече това е водещата идея при създаването на колониалната империя на Великобритания. Тази идея най-ясно е изразена чрез лозунга „Владей, Британийо, моретата”.
За първи път понятието „морска мощ” е научно обосновано през 1890 г. от американския капитан I ранг, а по-късно адмирал, Алфред Махън (Mahan) в книгата му „Влиянието на морската мощ върху развитието на историята 1660-1783” (The Influence of Sea Power upon History, 1660-1783). Адмирал Махън (1840-1914) е офицер от американския Union Navy, и от 1885 г. преподава военноморска история във Военноморския колеж (Naval War College), Ню-Порт, Роуд-Айлънд. След публикуването на първата си книга, станала веднага класическо четиво по военна стратегия, той издава и „Влиянието на морската мощ на Френската Революция и Империя (1793-1812)”,
КОРАБОПЛАВАНЕ (8)
На рубриката гостува капитан I ранг професор Боян Медникаров:
СПОСОБНОСТИТЕ НА СТРАНАТА ЗА ЗАЩИТА НА МОРСКИЯ СУВЕРЕНИТЕТ
Като понятие „морският суверенитет” отразява възможността на държавата да реализира своя самостоятелна морска политика и да защитава по най-добър начин морските си интереси. Тази политика зависи от множество фактори, сред които са:
- степента на осъзнаване на националните интереси, свързани с експлоатацията на морските пространства;
- реалните икономически възможности на страната;
- структурата и размерите на националните морски пространства (НМП);
- нивото и характера на взаимоотношенията със съседните държави;
- поетите ангажименти и отговорностите пред световната общност за състоянието на обстановката в собствените морски пространства и др.
Но безспорно най-голямо значение за формирането и провеждането на ефективна политика за отстояването на интересите на държавата, свързани с морето, има нейната морска мощ. Това налага да се обърне по-задълбочено внимание на тази базова категория на военната стратегия и военноморското изкуство и да се проследят нейните взаимоотношения с националните способности за защита на морския суверенитет.
Необходимостта от ретроспективен анализ на схващанията за морската мощ на държавата (ММД) и разкриването на тяхното съвременно съдържание се свързва с проблема за научното осигуряване на трансформацията на системата за национална сигурност и, в частност, на ВС и ВМС в новите условия. Налице е и друг аспект, обусловен от подценяването на ролята на ВМС като инструмент на държавата за реализиране на нейната политика в морските пространства. Сферата на подобно изследване обхваща общотеоретичната база на водещите военноморски теоретични школи – англосаксонската и руско-немската, границите между които постепенно се размиват след края на Студената война.
Корените на идеята за морската мощ на държавата и господството на море като целенасочена политика на държавата за отстояване на нейната териториална цялост и механизъм за въздействие по отношение на опонентите могат да бъдат търсени далече по времето на Темистокъл (около 525 г. - около 460 г. до н.е.). В хода на поредната гръцко-персийска война той, водач на атинските демократи разбирайки, че персийската армия има десетократно превъзходство в жива сила, издига идеята за създаване на мощен флот, като единствено спасително средство за Атина. Въпреки съпротивата на част от атинския държавен елит, Темистокъл успява да изгради необходимото количество кораби, с които в хода на битката при Саламин (480 г. до н.е) разгромява превъзхождащия флот на персите. След края на войната той продължава да укрепва морската мощ на Атина и, по същество, превръща елините в морски народ. Неслучайно Темистокъл се счита за първия теоретик, развил възгледа за морската мощ на държавата, изразена чрез известната фраза „...който властва на морето, той управлява света...” Така именно той поставя началото на идеята за морската мощ както като едно от най-старите понятия на въоръжената борба на море, така и като винаги актуална геостратегическа концепция.
Реализирането на концепцията за морската мощ продължава и по времето на Римската империя. Един от основните фактори за нейния възход се свързва със способността да се наложи ефективен военноморски контрол в Средиземно море.
През средните векове идеите за „морската мощ” и „господството на море” са в основата на политиката на западноевропейските държави при създаването на техните колониални владения. На тази база са завоювани задморските територии на Испания, Португалия, Холандия и Франция и най-вече това е водещата идея при създаването на колониалната империя на Великобритания. Тази идея най-ясно е изразена чрез лозунга „Владей, Британийо, моретата”.
За първи път понятието „морска мощ” е научно обосновано през 1890 г. от американския капитан I ранг, а по-късно адмирал, Алфред Махън (Mahan) в книгата му „Влиянието на морската мощ върху развитието на историята 1660-1783” (The Influence of Sea Power upon History, 1660-1783). Адмирал Махън (1840-1914) е офицер от американския Union Navy, и от 1885 г. преподава военноморска история във Военноморския колеж (Naval War College), Ню-Порт, Роуд-Айлънд. След публикуването на първата си книга, станала веднага класическо четиво по военна стратегия, той издава и „Влиянието на морската мощ на Френската Революция и Империя (1793-1812)”,
Капитан I ранг професор Боян Медникаров
Обложката на книгата на американския капитан I ранг, а по-късно адмирал, Алфред Махън (Mahan) „Влиянието на морската мощ върху развитието на историята 1660-1783” (The Influence of Sea Power upon History, 1660-1783)
Проблемът за морската мощ остава актуален и през ХХI век, когато някои автори говорят за „обединена стратегия за морската мощ”.
Предприемчивите производители на шапки също проявяват интерес към темата за „Морската мощ” (Sea Power)
„Заинтересуваността на Америка от морската мощ в настоящето и в бъдещето”, „Проблемът Азия и неговото въздействие на международната политика” и „Морската мощ и нейното отношение към войната”. Непосредствено след излизането от печат на първата книга на Махън се появява и книгата на британския адмирал Ф. Коломб „Морската война, нейните основни принципи и опит” (1891 г.), която по същество изразява сходни идеи. Английският автор признава първенствуващата позиция на Махън по отношение разработването на проблема и счита, че двете книги се допълват взаимно. Той изказва мнение, че трудът на Махън разглежда преди всичко какви са последиците от реализирането на морската мощ, докато неговата книга се занимава с проблема що е това морска мощ и как тя трябва да се използва.
Това дава основание на много изследователи да разглеждат единната теория на Махън - Коломб, определяща „морската мощ” или „морската сила” като главен фактор в развитието на човешката цивилизация. Така на прага на XX век се поставя началото на т. нар. морска школа на стратегията, в основата на която стои една ожесточено оспорвана и горещо възхвалявана концепция, инициирала системните научни изследвания на феномена „морска мощ”.
Основната идея на геополитическата теория на Махън - Коломб за морската мощ е маринизмът. Неговата същност се заключава в тезата, че съдбата на човечеството ще се решава в просторите на Световния океан, а движеща сила на обществения прогрес е вечната конкуренция между морската сила на островните и крайбрежните държави и сухопътната сила на континенталните страни.
Ядро на теорията е концепцията за морската мощ като важен фактор за установяване на световно господство. Махън утвърждава, че „...силата на море решава съдбата на историята...” и че „...който владее морето, владее всичко…”. Той счита, че морската мощ се базира на свободата на морската търговия, която е главен инструмент на политиката, а военноморският флот е предназначен да осигури най-благоприятните условия за създаването на световна търговска цивилизация. Махън разглежда три съставляващи на икономическия цикъл:
- производство (обмен на товари и услуги чрез водните пътища);
- навигация (която реализира този обмен);
- колонии (които генерират циркулацията на стокообмена на световно ниво).
Той счита, че позицията и геополитическия статус на дадена държава трябва да се определя на базата на следните критерии:
1. Географското положение на държавата - нейният достъп до морето и възможността да организира морски комуникации с други страни, дължината на сухопътните граници, способността да контролира стратегически важни региони, способността да застрашава със своя флот територията на противника.
2. Физическата конфигурация - конфигурацията на морското крайбрежие, броят и разположението на пристанищата, от които зависи разцвета на търговията и стратегическата отбрана.
3. Протяжността на територията, която е равна на протяжността на бреговата черта.
4. Статистическият брой на населението - определя способността на държавата да строи кораби и да ги обслужва.
5. Националният характер - определя способността на народа да се занимава с търговия, тъй като морското могъщество се основава на мирната и широка търговия.
6. Политическият характер на управлението на държавата - от него зависи преориентацията на най-добрите природни и човешки ресурси за създаването на мощна морска сила.
Очевидно е, че Махън развива своята геополитическа теория изключително на базата на морската мощ. За него образци на морска сила са древният Картаген, а в по-близък исторически план (XVII - XIX век) - Англия.
Махън отива и по-далеч, заявявайки, че морската мощ е особен тип цивилизация, която е най-добра и най-ефективна, поради което е предопределена да господства над света. На тази основа той издига тезата, че е необходимо правителството на САЩ да развива мощни ВМС за сметка на сухопътната армия.
Махън разглежда морската мощ (SP - Sea Power) като сложна система, образувана от компонентите: военен флот, търговски флот и военноморски бази, изразена чрез формулата:
(1.1) SP = f(N, MM, NB),
където N е военен флот (Navy);
MM - търговски флот (Merchant marine);
NB - военноморски бази (Naval Bases).
Определяйки по този начин компонентите на морската мощ, Махън пряко свърза външнотърговската експанзия с развитието на военната сила на море. И затова той разглежда борбата за комуникациите като основно съдържание на бъдещата морска война. Той счита, че тази задача не може да бъде решена чрез воденето на отделни крейсерски операции, а преди всичко чрез завоюване на пълно господство на море, при което противникът е отстранен напълно от морските пространства. По този начин господството на море се разглежда не само като обективно съществуваща категория на военноморското изкуство, но и като концепция, която заляга в основата на морската политика на водещите западни държави.
Въз основа на тези теоретични постановки Махън и Коломб развиват идеята, че към разглеждания период гръбнак на военния флот трябва да бъдат линейните кораби като най-мощно нападателно средство и поради тяхната висока бойна устойчивост. При това се пренебрегват възможностите на новопоявилите се класове кораби - подводници и миноносци, и на новото минно и торпедно оръжие. Като основна форма за достигане на целите на морската война се разглежда генералното сражение с линейните кораби на противника.
Въз основа на теорията на Махън и Коломб в геополитиката и военноморската теория се формират два лагера:
- на държавите, свързани с морската мощ - САЩ, Великобритания и донякъде Франция и Италия;
- на държавите, свързани със сухопътната мощ - Русия и Германия.
Теорията на Махън и Коломб намира своето развитие в трудовете на множество военноморски командири и изследователи.
В годините преди Първата световна война идеите на Махън се развиват от британския проф. Джулиан Корбет, издал през 1911 г. книгата „Някои принципи на морската стратегия”, в която той развива тезата, че цел на морската война трябва да бъде прякото или косвено осигуряване на господство на море или недопускане на господство на противника. Корбет счита, че господството на море се определя от линейния флот, който има задача да унищожи флота на противника в решително сражение или да го блокира в базите му.
Приносът на Корбет за доразвитието на теорията на Махън се свързва с детайлизирането на частни проблеми на завоюването на господството на море, при отчитането на настъпилите промени в корабния състав и военноморското въоръжение. Той развива идеята за близка (тясна) и далечна (открита) морска блокада и определя близката блокада като опасна, поради заплахата от атаки на миноносците и подводниците на противника за блокиращите сили. Корбет предлага основните позиции на силите за блокада да се избират на разстояние от крайбрежието на противника, по-голямо от радиуса на действие на миноносците нощно време (радиуса на действие на подводниците през деня).
Корбет отделя значително внимание на методите за завоюване на господство на море от флоти, които нямат значително превъзходство над противника. За целта той издига принципите за „флот в готовност” (fleet in being) и за „малките активни операции”. Тяхната същност се заключава в максимално съхраняване на флота до провеждане на генералното сражение, а ако то не се състои - до края на войната. Той счита, че самото наличие на достатъчно силен флот е сериозен сдържащ фактор по отношение на противника. При воденето на „малките активни операции” предлага да се нанасят удари по основните сили на противника (линейните кораби) с т. нар. спомагателни сили и средства (подводници, миноносци, минно и торпедно оръжие) имащи за цел създаване на благоприятно съотношение между главните сили на флота. Принципът „fleet in being” става водещ за Английското адмиралтейство в навечерието на предстоящата световна война.
По времето на Първата световна война не може да се говори за някаква блестяща реализация на теорията на Махън - Коломб. Съдържание на въоръжената борба на море е най-вече борбата за комуникациите, като завоюването на господство на море остава на втори план. При това внимание заслужават не толкова действията на линейните кораби, участвали само в едно крупно морско сражение без явен победител при Ютланд, а преди всичко действията на немските подводници изправили Великобритания пред катастрофа в резултат на подводната блокада през 1917 г.
След края на войната по проблемите на морската мощ работи френския адмирал Р. Катекс, автор на множество публикации по проблемите на военноморското изкуство. В своя петтомен труд „Стратегически теории”, издаден в периода 1929-1935 г., той подчертава важността на господството на море, а неговото завоюване определя като основна задача на флота. Въпреки това той не счита, че завоюването на господство на море е ключово условие за победа във войната, а преди всичко условие за защита на своите комуникации и нарушаване на комуникациите на противника.
Последовател на идеите на Махън е и най-видният военноморски теоретик на Италия, професорът от военноморската академия в Ливорно, капитан II ранг Джузепе Фиориванцо (по-късно адмирал и началник на историческия отдел на италианския флот). През 1931 г. той издава фундаменталния си труд „Интегралната война и войната на море”, в който се подчертава влиянието на морската мощ от физико-географските условия. За разлика от основните теоретици на маринизма (Махън, Коломб и Корбет) Фиориванцо не разглежда въоръжената борба на море изолирано от войната на сушата. Той издига тезата за т. нар. интегрална война и говори за необходимостта за тясно взаимодействие на флота с останалите видове въоръжени сили. Той счита, че главната задача на флота е нарушаването на комуникациите на противника и защитата на собствените комуникации, като за да се реши тази задача е необходимо завоюване на господство на море.
Сходни идеи се развиват и в труда на вицеадмирал О. Джамберардино „Изкуството на водене на война на море”, излязъл от печат през 1937 г. и имащ характер на официална доктрина на италианския военноморски флот.
Концепцията за ММД намира развитие и в трудовете на началника на британския Имперски колеж по отбраната адмирал Х. Ричмонд. През 1934 г. той издава книгата „Морската мощ в съвременния свят”. В нея авторът напълно се солидаризира с модернизираната от Корбет теория на Махън - Коломб, подчертавайки, че основна задача на флота е завоюване на господство на море, което ще даде възможност на държавата да използва морето за целите на търговията и за осигуряване на превозването на войски и ще лиши противника от тези възможности.
Друг типичен представител на английската военноморска школа, който твърдо подкрепя теорията на Махън, е капитан II ранг Д. Кресуел. През 1935 г. той публикува книгата „Войната на море”, в която излага основните схващания на официалните британски среди за характера на строителството на флота и неговото използване в бъдещата война. В труда се издига тезата, че основна задача на флота във войната на море ще бъде унищожаване на основните сили на противника чрез провеждането на генерално сражение на линейните кораби. В резултат на това ще се създадат условия за защита на своята морска търговия; за задушаване на морската търговия на противника; за превозване на сухопътните и военновъздушните сили през морето или възпрепятстване на войсковите превози на противника; за сломяване на моралната сила на противника и унищожаване на неговите въоръжени сили.
В Русия до Първата световна война по проблематиката работи генерал професор Кладо, а през 1940 и 1941 г. две от книгите на Махън са издадени в СССР.
Континентална Германия, в лицето на морския министър адмирал Алфред Тирпиц, също приема идеите на Махън и започва активно да развива своя флот. В немската военноморска школа по проблема най-сериозни са разработките на бащата на германската военноморска стратегия капитан I ранг, а в последствие вицеадмирал, О. Грос. През 1928 г. той издава книгата „Учение за морската война в светлината на опита от световната война”, в която от позициите на стратегическия маринизъм подчертава определящото значение на морската мощ за хода и изхода на войната и за това, че флотът в много по-голяма степен от сухопътната армия, особено в мирно време, е оръдие на политиката. Грос смята, че цел на въоръжената борба на море е завоюването на господство, което в крайна сметка ще осигури и господство върху морските комуникации. Той възприема идеята на Махън за значението на географското положение, като задължително условие за завоюване на господство на море и поставя като приоритетна задача овладяването на необходимите стратегически позиции и създаването на бази за флота. За разлика от Махън той счита, че е невъзможно завоюване на пълно господство на море, чрез отстраняване на флота на противника от морските пространства, а че господството трябва да се създава за непродължително време в определен район. Грос приема, че завоюването на господство ще се достигне след унищожаване на основните сили на противника в генерално сражение.
Факт е и един значителен български принос в развитието на концепцията за морската мощ, свързан с творчеството на полковника от Генералния щаб (ГЩ) Петър Дървингов, издал през 1935 г. книгата „Влиянието на морската мощ върху историята на България”. Авторът дефинирана морската мощ като съвкупност „… от морски брегове, морски плавателни съдове, моряци и въоръжена морска сила и крепости, необходими за тяхната защита...” Той издига актуалната и до днес теза, че ММД не трябва да се идентифицира само и единствено с бойната мощ на флота. Дървингов определя като нейна материална основа икономиката на държавата, суровинните й ресурси, производствените възможности на корабостроителната, авиационната промишленост и другите отрасли на индустрията. Приема, че морската мощ има икономическо и военно начало, тъй като икономиката е източник на военна мощ и гарантира създаването на благоприятни условия за нейното развитие. Като важна особеност на ММД той посочва много високата й степен на зависимост от морската наука и образование, което съдейства за умножаване на духовните и материалните богатства на българския народ.
Дървингов интерпретира основните постановки на теорията на Махън за българските условия. Развива тезата, че ММД зависи от факторите:
- географско положение;
- физическа структура, включваща конфигурацията и топографията на брега, реки и езера, климат и почва, хидрометеорологични условия;
- дължина на брега, определящ броя на населението и броя на морските стратегически и тактически пунктове;
- брой на населението - определящ обема на производството и търговията за държавата;
- характер на населението - авторът развива тезите, че нуждата е тласнала народите да се занимават с корабоплаване и че българинът е годен за мореплавател;
- характер и вид на управлението на държавата - зависещ от политическата воля на управляващите и от типа на управлението- централизирано или децентрализирано. Изказва се мнение, че българските владетели не са дооценявали значението на морето за развитието на страната.
В книгата си Дървингов проследява характерни исторически епизоди, свързани с влиянието на бойните действия върху историята на различни държави и България. Впоследствие издава брошурата „Море и суша. Морски брегове и хинтерланд” (1942 г.), в която отново изследва исторически аспекти на влиянието на морската мощ в контекста на българската и европейската история, като ги обвързва с актуални проблеми на държавата .
Анализът на развитието на теорията на Махън - Коломб във военно-теоретичните школи на големите морски държави между двете световни войни показва, че тя е обект на особено внимание от страна на държавния и военния елит и заляга в основата на стратегическите схващания за развитието на държавата и строителството на ВС. По този начин концепцията за морската мощ утвърждава своята роля както като геополитическа концепция, така и като елемент на военните доктрини, регламентиращ приоритетното използване на ВМС за реализиране на националните цели.
В голяма степен прилагането на концепцията за морската мощ определя успеха в действията на САЩ и Великобритания по време на Втората световна война. На нейна база океанът се разглежда като ключово важна за коалицията транспортно-комуникационна среда. Оценяването на факта, че морските превози стоят в основата на стратегическото развръщане на ВС на САЩ и осигуряването на Антихитлеристката коалиция с оръжие и суровини на Европейския театър на войната, както и своевременните и целенасочени действия за завоюване на господство на море, позволяват на съюзниците да превърнат американската икономическа мощ в първостепенен военен фактор, който осигурява тяхната победа при изключително неблагоприятните начални условия.
В първите години на Студената война концепциите за морската мощ и господството на море запазват водещите си позиции в западното военноморско изкуство. Това се потвърждава и от бившия Генерален секретар на НАТО Лунс: „... ВМС на НАТО трябва да бъдат в състояние да поддържат морските комуникации към Европа за снабдяване с най-важните стоки и да постигнат неоспоримо господство на море навсякъде още в първите месеци на войната ...” По това време тези концепции се обвързват и с неутрализирането на една нова заплаха - съветските атомни ракетни подводници, развърнати в Световния океан. Появата на тези нови средства за въоръжена борба на море налага противопоставянето между НАТО и СССР да еволюира в борба за постоянен контрол върху стратегически важни райони на Световния океан.
От гледна точка на членството ни в Северноатлантическия пакт интерес представлява развитието на теорията на Махън като геополитическа концепция. В този смисъл най-сериозен неин последовател е американският професор от холандски произход Николас Спикмен (1893-1943). Той преподава международни отношения, а по-късно става и директор на Института по международни отношения при Йелския университет. Счита се за пряк продължител на линията на адмирал Махън. В книгите „Американска стратегия в световната политика” и „География на света” Спикмен, доразвивайки Махън, посочва десет критерия, на базата на които следва да се определи геополитическото могъщество на държавата: повърхност на територията; природа на границите; брой на населението; наличие или отсъствие на полезни изкопаеми; икономическо и технологическо развитие; финансова мощ; етническа еднородност; ниво на социалната интеграция; политическа стабилност; национален дух.
Той въвежда и важното, от гледна точка на геополитиката, понятие „среден океан”. Визирайки Атлантика, Спикмен счита, че цялото негово крайбрежие образува една особена геополитическа реалност, която условно може да бъде наречена „Атлантически континент”, в центъра на който като езеро е разположен океанът. Този теоретичен „континент” или една „нова Атлантида” се свързва с общата култура и идеология на либерал-капитализма и демокрацията, с обща политическа, етична и технологична съдба. Спикмен отделя особено внимание на ролята на интелектуалния фактор в т. нар. Атлантически континент. Западна Европа и част от източното крайбрежие на Северна Америка (особено Ню-Йорк) се разглеждат като мозъка на новото „атлантическо съобщество”. Той определя САЩ за нервен център на съюза, а американската търговия и военнопромишлен комплекс - за негов силов механизъм. На Европа се отделя ролята на придатък на САЩ, чиито геополитически интереси и стратегическа линия се утвърждават като единствени и главни за всички държави на Запада. Спикмен развива тезата за постепенното съкращаване на политическия суверенитет на европейските страни и преминаването на властта към особени институции, обединяващи представители на всички „атлантически” пространства и подчинени на приоритетното ръководство на САЩ. По този начин той предрича най-важните политически процеси, свързани със създаването на Северноатлантическия съюз (НАТО), частичната загуба на суверенитет на европейските държави след войната и световната хегемония на САЩ.
Победата на Америка като „морска сила” в Студената война продемонстрира абсолютната геополитическа правота на Спикмен, и в този смисъл той може да бъде наречен „архитект на световната победа на либерал-демократическите държави” над Евразия. Освен това, заедно с адмирал Махън може да бъде определен и като „баща на атлантизма” и „идеен вдъхновител на НАТО”.
В съветската военнотеоретична школа през втората половина на XX век най-значителна разработка по проблема е книгата на адмирала на флота на СССР Сергей Горшков „Морската мощ на държавата”, издадена през 1979 г. Този труд се свързва с теоретическото обосноваване на мащабната съветска експанзия в Световния океан през указания период. Въпреки, че в него Махън и последователите му са критикувани, Горшков използва техните основни изводи и създава стройна теория, с помощта на която запълва мястото на липсващата на СССР морска стратегия. Чрез прилагането на системния подход, много задълбочено и детайлно се анализират компонентите на морската мощ, както и връзките им със средата в която реализират функциите си - Световния океан. В основата на неговите възгледи стои разбирането, че за условията на бившия Съветски съюз, на морската мощ се гледа като на един от основните фактори за укрепване на икономиката, за ускоряване на научното и техническото развитие, за налагане на икономическа, политическа, културна и научна хегемония над своите съюзници и особено на т.н. страни от третия свят. В същото време, чрез използването на морската мощ се цели да се противостои на глобалната експанзия на САЩ и НАТО.
Разглеждайки морската мощ на държавата като универсален инструмент за въздействие, който преди всичко е свързан с икономиката на страната, авторът подчертава значението за морската мощ на такива нейни компоненти като транспортния, промишления и научноизследователския флот; научния потенциал, свързан с изучаването на океана и експлоатацията на неговите богатства; различните отрасли на морската промишлеността; морското образование, морските труженици с техния интелект и висока професионална квалификация.
Не се подценява и принципното положение, че морската мощ заедно с другите компоненти отразява и способността на въоръжените сили да противодействат на заплахите за нападение откъм море. В условията на блоковото ракетноядрено противопоставяне, тази страна на морската мощ придобива голямо значение за неутрализиране на непосредствената военна заплаха. Съветският военноморски флот е разглеждан като материален израз на този аспект от морската мощ, характеризиращ реалната способност за отразяване агресията откъм море. Обстоятелствата, поради които в понятието „морска мощ на държавата” се включват приоритетно предпоставки от военен характер, са обусловени от причини от международен характер и преди всичко от съществуването на военнополитически опонент (САЩ и НАТО) с много големи амбиции, устойчиви позиции в Световния океан и многократно по-голяма морска мощ. Ето защо военноморският флот се определя като един от най-важните компоненти на морската мощ, като „сигурна гаранция за безопасността (сигурността) на страната” и като „важно средство за осигуряване на нейните морски интереси”.
Може да се обобщи, че идеите на адмирал Махън стоят в основата на американската военна стратегия през целия XX век и в много голяма степен са ключът към победата в Студената война с бившия СССР.
В наши дни, запазвайки националната си идентичност и целенасоченост, теорията за морската мощ все повече се обвързва с общочовешките ценности и се превръща във важен стабилизиращ елемент в сложните междудържавни отношения, възникващи при използване на морските пространства. Водещите морски държави, сред който САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция и др. продължават да градят своите национални стратегии и военни доктрини на базата на тази концепция.
Въз основа на гореизложената ретроспекция на развитието на концепцията за морската мощ и отчитайки особеностите на настоящия етап на формиране на морската политика на страната, както и проблемите при функционирането на нейната СЗМС, могат да бъдат формулирани основните схващания за ММД в конкретните условия на Р. България:
Морската мощ отразява преди всичко способността на държавата да противодейства на заплахите за сигурността, свързани с морето. Ето защо ВМС са неин най-важен компонент, гарантиращ безопасността на страната в НМП и представляват важно средство за осигуряване на морските й интереси. Освен това трябва да се отчитат и опитът и практиката на развитите морски страни, които традиционно разглеждат ММД като универсален инструмент за укрепване на икономиката, за ускоряване на научното и техническото развитие, за налагане на икономическа, политическа, културна и научна хегемония над своите опоненти и дори съюзници в контекста на използването на Световния океан.
Глобалната функция на морската мощ на всяка една държава е завоюване и удържане на „господство на море”. Тази функция има геополитически и военностратегически измерения и отразява стремежа за използване на Световния океан като комуникационна среда и с цел усвояването на неговите ресурси. В този смисъл ММД се дефинира като средство за реализиране на националните цели и защитата на държавните интереси, а от там - и на морския суверенитет при рационално съчетаване на възможности и необходимост.
Реализирането на тази функция в нашите условия не може да се абсолютизира. То ще се осъществява в рамките на наличните ресурси, чрез поддържане на благоприятен оперативен режим, провеждане на ефективен контрол в морските пространства и осигуряване на респектиращо военноморско присъствие в тях. Освен това трябва да се отчита и фактът, че членството на страната ни в НАТО радикално изменя условията, в които ще се осъществяват действията по защитата на морския суверенитет. Тези промени се обуславят от принципно новите възможности за информационно осигуряване и за взаимодействие с военноморски формирования на партньорите ни, имащи значително по-високи оперативни способности.
В по-тесен план основните функции на ММД са икономически, военноотбранителни, политически, социални, научни, изследователски, възпитателни и др. В съвременните условия приоритет трябва да се дава на икономическите и политически функции, като военноотбранителните функции също ще запазват своето значение поради обективната необходимост от сериозни гаранции за сигурността на държавата и за защита на нейния суверенитет в морските пространства.
Прилагайки подходите за анализ на сложните системи, ММД може да се декомпозира по функционален признак на следните подсистеми:
- за управление на морските дела на държавата;
- за контрол в НМП;
- за въоръжена защита на НМП;
- за поддръжка и осигуряване.
Типични нейни подсистеми по отраслов признак са: морското стопанство, морския транспорт, морската наука и морското образование, които имат специфична насоченост на действие. С особеното значение и място в разглежданата система са общонационалните информационно-комуникационна и финансово-кредитна системи, поради факта, че те осигуряват важни вътрешни и външни връзки.
Тази класификационна схема показва сложните вътрешни взаимоотношения в разглеждания феномен, които изискват интегриране на усилията, поддържане на военноорганизационна структура, недопускане на конкуренция и определят особеното място на държавата, като върховен субект на морската политика.
Целевата класификация на компонентите на ММД е подходяща за анализ на нейното състояние като основа на защитата на морския суверенитет, тъй като е свързана с конкретни субекти, функции и цели, по-важни от които са:
- основните морски институции на държавата, които по силата на законите и националната традиция заемат централно място в общата система и са свързани пряко с реализирането на нейните функции. За условията на нашата страна това са Министерството на отбраната (МО), с приоритетна роля на ВМС, Министерството на вътрешните работи (МВР) и Министерството на транспорта (МТ) - Изпълнителна агенция „Морска администрация” (ИАМА) и Изпълнителна агенция „Пристанищна администрация” (ИАПА);
- специализираните морски институции, на които са делегирани права да се занимават със специфични аспекти от използването на НМП или за реализиране на определена част от морската политика;
- националната морска научна и образователна система, включваща морските научни институти, специализираните висши и средни учебни заведения във Варна, Бургас и Русе;
- фирмите, които стопанисват и експлоатират гражданския флот, независимо от ведомствената си принадлежност и форма на собственост; сред тях по-особено място има Параходство „БМФ”- АД, тъй като по традиция чрез него се осъществяват важни функционални връзки между военните и невоенните компоненти на ММД.
Обособени структурни елементи на морската мощ са пристанищните комплекси, морската добивна и осигуряващата я промишленост, корабостроенето и кораборемонта и морският бизнес, които реализират не само икономически и социални функции, но са и с важно военноотбранително значение.
Анализът показва, че основните компоненти на ММД обхващат нематериалната сфера (духовни и концептуални аспекти материалната сфера (количеството и качеството на корабния състав; количеството, образованието, квалификацията на морските труженици; степента на развитие, качеството, състоянието, комплексността на крайбрежната й инфраструктура; състояние на системата за управление; възможности за осигуряване и много др.).
В новите икономически и военнополитически условия вътрешно структурните връзки на ММД стават много по-сложни и трудно се подават на изследване. Фактическото интегриране на усилията на всички морски институции за мирновременна защита на морските интереси на страната или за водене на въоръжена борба в прилежащото водно пространство става първостепенна задача.
(следва)
Това дава основание на много изследователи да разглеждат единната теория на Махън - Коломб, определяща „морската мощ” или „морската сила” като главен фактор в развитието на човешката цивилизация. Така на прага на XX век се поставя началото на т. нар. морска школа на стратегията, в основата на която стои една ожесточено оспорвана и горещо възхвалявана концепция, инициирала системните научни изследвания на феномена „морска мощ”.
Основната идея на геополитическата теория на Махън - Коломб за морската мощ е маринизмът. Неговата същност се заключава в тезата, че съдбата на човечеството ще се решава в просторите на Световния океан, а движеща сила на обществения прогрес е вечната конкуренция между морската сила на островните и крайбрежните държави и сухопътната сила на континенталните страни.
Ядро на теорията е концепцията за морската мощ като важен фактор за установяване на световно господство. Махън утвърждава, че „...силата на море решава съдбата на историята...” и че „...който владее морето, владее всичко…”. Той счита, че морската мощ се базира на свободата на морската търговия, която е главен инструмент на политиката, а военноморският флот е предназначен да осигури най-благоприятните условия за създаването на световна търговска цивилизация. Махън разглежда три съставляващи на икономическия цикъл:
- производство (обмен на товари и услуги чрез водните пътища);
- навигация (която реализира този обмен);
- колонии (които генерират циркулацията на стокообмена на световно ниво).
Той счита, че позицията и геополитическия статус на дадена държава трябва да се определя на базата на следните критерии:
1. Географското положение на държавата - нейният достъп до морето и възможността да организира морски комуникации с други страни, дължината на сухопътните граници, способността да контролира стратегически важни региони, способността да застрашава със своя флот територията на противника.
2. Физическата конфигурация - конфигурацията на морското крайбрежие, броят и разположението на пристанищата, от които зависи разцвета на търговията и стратегическата отбрана.
3. Протяжността на територията, която е равна на протяжността на бреговата черта.
4. Статистическият брой на населението - определя способността на държавата да строи кораби и да ги обслужва.
5. Националният характер - определя способността на народа да се занимава с търговия, тъй като морското могъщество се основава на мирната и широка търговия.
6. Политическият характер на управлението на държавата - от него зависи преориентацията на най-добрите природни и човешки ресурси за създаването на мощна морска сила.
Очевидно е, че Махън развива своята геополитическа теория изключително на базата на морската мощ. За него образци на морска сила са древният Картаген, а в по-близък исторически план (XVII - XIX век) - Англия.
Махън отива и по-далеч, заявявайки, че морската мощ е особен тип цивилизация, която е най-добра и най-ефективна, поради което е предопределена да господства над света. На тази основа той издига тезата, че е необходимо правителството на САЩ да развива мощни ВМС за сметка на сухопътната армия.
Махън разглежда морската мощ (SP - Sea Power) като сложна система, образувана от компонентите: военен флот, търговски флот и военноморски бази, изразена чрез формулата:
(1.1) SP = f(N, MM, NB),
където N е военен флот (Navy);
MM - търговски флот (Merchant marine);
NB - военноморски бази (Naval Bases).
Определяйки по този начин компонентите на морската мощ, Махън пряко свърза външнотърговската експанзия с развитието на военната сила на море. И затова той разглежда борбата за комуникациите като основно съдържание на бъдещата морска война. Той счита, че тази задача не може да бъде решена чрез воденето на отделни крейсерски операции, а преди всичко чрез завоюване на пълно господство на море, при което противникът е отстранен напълно от морските пространства. По този начин господството на море се разглежда не само като обективно съществуваща категория на военноморското изкуство, но и като концепция, която заляга в основата на морската политика на водещите западни държави.
Въз основа на тези теоретични постановки Махън и Коломб развиват идеята, че към разглеждания период гръбнак на военния флот трябва да бъдат линейните кораби като най-мощно нападателно средство и поради тяхната висока бойна устойчивост. При това се пренебрегват възможностите на новопоявилите се класове кораби - подводници и миноносци, и на новото минно и торпедно оръжие. Като основна форма за достигане на целите на морската война се разглежда генералното сражение с линейните кораби на противника.
Въз основа на теорията на Махън и Коломб в геополитиката и военноморската теория се формират два лагера:
- на държавите, свързани с морската мощ - САЩ, Великобритания и донякъде Франция и Италия;
- на държавите, свързани със сухопътната мощ - Русия и Германия.
Теорията на Махън и Коломб намира своето развитие в трудовете на множество военноморски командири и изследователи.
В годините преди Първата световна война идеите на Махън се развиват от британския проф. Джулиан Корбет, издал през 1911 г. книгата „Някои принципи на морската стратегия”, в която той развива тезата, че цел на морската война трябва да бъде прякото или косвено осигуряване на господство на море или недопускане на господство на противника. Корбет счита, че господството на море се определя от линейния флот, който има задача да унищожи флота на противника в решително сражение или да го блокира в базите му.
Приносът на Корбет за доразвитието на теорията на Махън се свързва с детайлизирането на частни проблеми на завоюването на господството на море, при отчитането на настъпилите промени в корабния състав и военноморското въоръжение. Той развива идеята за близка (тясна) и далечна (открита) морска блокада и определя близката блокада като опасна, поради заплахата от атаки на миноносците и подводниците на противника за блокиращите сили. Корбет предлага основните позиции на силите за блокада да се избират на разстояние от крайбрежието на противника, по-голямо от радиуса на действие на миноносците нощно време (радиуса на действие на подводниците през деня).
Корбет отделя значително внимание на методите за завоюване на господство на море от флоти, които нямат значително превъзходство над противника. За целта той издига принципите за „флот в готовност” (fleet in being) и за „малките активни операции”. Тяхната същност се заключава в максимално съхраняване на флота до провеждане на генералното сражение, а ако то не се състои - до края на войната. Той счита, че самото наличие на достатъчно силен флот е сериозен сдържащ фактор по отношение на противника. При воденето на „малките активни операции” предлага да се нанасят удари по основните сили на противника (линейните кораби) с т. нар. спомагателни сили и средства (подводници, миноносци, минно и торпедно оръжие) имащи за цел създаване на благоприятно съотношение между главните сили на флота. Принципът „fleet in being” става водещ за Английското адмиралтейство в навечерието на предстоящата световна война.
По времето на Първата световна война не може да се говори за някаква блестяща реализация на теорията на Махън - Коломб. Съдържание на въоръжената борба на море е най-вече борбата за комуникациите, като завоюването на господство на море остава на втори план. При това внимание заслужават не толкова действията на линейните кораби, участвали само в едно крупно морско сражение без явен победител при Ютланд, а преди всичко действията на немските подводници изправили Великобритания пред катастрофа в резултат на подводната блокада през 1917 г.
След края на войната по проблемите на морската мощ работи френския адмирал Р. Катекс, автор на множество публикации по проблемите на военноморското изкуство. В своя петтомен труд „Стратегически теории”, издаден в периода 1929-1935 г., той подчертава важността на господството на море, а неговото завоюване определя като основна задача на флота. Въпреки това той не счита, че завоюването на господство на море е ключово условие за победа във войната, а преди всичко условие за защита на своите комуникации и нарушаване на комуникациите на противника.
Последовател на идеите на Махън е и най-видният военноморски теоретик на Италия, професорът от военноморската академия в Ливорно, капитан II ранг Джузепе Фиориванцо (по-късно адмирал и началник на историческия отдел на италианския флот). През 1931 г. той издава фундаменталния си труд „Интегралната война и войната на море”, в който се подчертава влиянието на морската мощ от физико-географските условия. За разлика от основните теоретици на маринизма (Махън, Коломб и Корбет) Фиориванцо не разглежда въоръжената борба на море изолирано от войната на сушата. Той издига тезата за т. нар. интегрална война и говори за необходимостта за тясно взаимодействие на флота с останалите видове въоръжени сили. Той счита, че главната задача на флота е нарушаването на комуникациите на противника и защитата на собствените комуникации, като за да се реши тази задача е необходимо завоюване на господство на море.
Сходни идеи се развиват и в труда на вицеадмирал О. Джамберардино „Изкуството на водене на война на море”, излязъл от печат през 1937 г. и имащ характер на официална доктрина на италианския военноморски флот.
Концепцията за ММД намира развитие и в трудовете на началника на британския Имперски колеж по отбраната адмирал Х. Ричмонд. През 1934 г. той издава книгата „Морската мощ в съвременния свят”. В нея авторът напълно се солидаризира с модернизираната от Корбет теория на Махън - Коломб, подчертавайки, че основна задача на флота е завоюване на господство на море, което ще даде възможност на държавата да използва морето за целите на търговията и за осигуряване на превозването на войски и ще лиши противника от тези възможности.
Друг типичен представител на английската военноморска школа, който твърдо подкрепя теорията на Махън, е капитан II ранг Д. Кресуел. През 1935 г. той публикува книгата „Войната на море”, в която излага основните схващания на официалните британски среди за характера на строителството на флота и неговото използване в бъдещата война. В труда се издига тезата, че основна задача на флота във войната на море ще бъде унищожаване на основните сили на противника чрез провеждането на генерално сражение на линейните кораби. В резултат на това ще се създадат условия за защита на своята морска търговия; за задушаване на морската търговия на противника; за превозване на сухопътните и военновъздушните сили през морето или възпрепятстване на войсковите превози на противника; за сломяване на моралната сила на противника и унищожаване на неговите въоръжени сили.
В Русия до Първата световна война по проблематиката работи генерал професор Кладо, а през 1940 и 1941 г. две от книгите на Махън са издадени в СССР.
Континентална Германия, в лицето на морския министър адмирал Алфред Тирпиц, също приема идеите на Махън и започва активно да развива своя флот. В немската военноморска школа по проблема най-сериозни са разработките на бащата на германската военноморска стратегия капитан I ранг, а в последствие вицеадмирал, О. Грос. През 1928 г. той издава книгата „Учение за морската война в светлината на опита от световната война”, в която от позициите на стратегическия маринизъм подчертава определящото значение на морската мощ за хода и изхода на войната и за това, че флотът в много по-голяма степен от сухопътната армия, особено в мирно време, е оръдие на политиката. Грос смята, че цел на въоръжената борба на море е завоюването на господство, което в крайна сметка ще осигури и господство върху морските комуникации. Той възприема идеята на Махън за значението на географското положение, като задължително условие за завоюване на господство на море и поставя като приоритетна задача овладяването на необходимите стратегически позиции и създаването на бази за флота. За разлика от Махън той счита, че е невъзможно завоюване на пълно господство на море, чрез отстраняване на флота на противника от морските пространства, а че господството трябва да се създава за непродължително време в определен район. Грос приема, че завоюването на господство ще се достигне след унищожаване на основните сили на противника в генерално сражение.
Факт е и един значителен български принос в развитието на концепцията за морската мощ, свързан с творчеството на полковника от Генералния щаб (ГЩ) Петър Дървингов, издал през 1935 г. книгата „Влиянието на морската мощ върху историята на България”. Авторът дефинирана морската мощ като съвкупност „… от морски брегове, морски плавателни съдове, моряци и въоръжена морска сила и крепости, необходими за тяхната защита...” Той издига актуалната и до днес теза, че ММД не трябва да се идентифицира само и единствено с бойната мощ на флота. Дървингов определя като нейна материална основа икономиката на държавата, суровинните й ресурси, производствените възможности на корабостроителната, авиационната промишленост и другите отрасли на индустрията. Приема, че морската мощ има икономическо и военно начало, тъй като икономиката е източник на военна мощ и гарантира създаването на благоприятни условия за нейното развитие. Като важна особеност на ММД той посочва много високата й степен на зависимост от морската наука и образование, което съдейства за умножаване на духовните и материалните богатства на българския народ.
Дървингов интерпретира основните постановки на теорията на Махън за българските условия. Развива тезата, че ММД зависи от факторите:
- географско положение;
- физическа структура, включваща конфигурацията и топографията на брега, реки и езера, климат и почва, хидрометеорологични условия;
- дължина на брега, определящ броя на населението и броя на морските стратегически и тактически пунктове;
- брой на населението - определящ обема на производството и търговията за държавата;
- характер на населението - авторът развива тезите, че нуждата е тласнала народите да се занимават с корабоплаване и че българинът е годен за мореплавател;
- характер и вид на управлението на държавата - зависещ от политическата воля на управляващите и от типа на управлението- централизирано или децентрализирано. Изказва се мнение, че българските владетели не са дооценявали значението на морето за развитието на страната.
В книгата си Дървингов проследява характерни исторически епизоди, свързани с влиянието на бойните действия върху историята на различни държави и България. Впоследствие издава брошурата „Море и суша. Морски брегове и хинтерланд” (1942 г.), в която отново изследва исторически аспекти на влиянието на морската мощ в контекста на българската и европейската история, като ги обвързва с актуални проблеми на държавата .
Анализът на развитието на теорията на Махън - Коломб във военно-теоретичните школи на големите морски държави между двете световни войни показва, че тя е обект на особено внимание от страна на държавния и военния елит и заляга в основата на стратегическите схващания за развитието на държавата и строителството на ВС. По този начин концепцията за морската мощ утвърждава своята роля както като геополитическа концепция, така и като елемент на военните доктрини, регламентиращ приоритетното използване на ВМС за реализиране на националните цели.
В голяма степен прилагането на концепцията за морската мощ определя успеха в действията на САЩ и Великобритания по време на Втората световна война. На нейна база океанът се разглежда като ключово важна за коалицията транспортно-комуникационна среда. Оценяването на факта, че морските превози стоят в основата на стратегическото развръщане на ВС на САЩ и осигуряването на Антихитлеристката коалиция с оръжие и суровини на Европейския театър на войната, както и своевременните и целенасочени действия за завоюване на господство на море, позволяват на съюзниците да превърнат американската икономическа мощ в първостепенен военен фактор, който осигурява тяхната победа при изключително неблагоприятните начални условия.
В първите години на Студената война концепциите за морската мощ и господството на море запазват водещите си позиции в западното военноморско изкуство. Това се потвърждава и от бившия Генерален секретар на НАТО Лунс: „... ВМС на НАТО трябва да бъдат в състояние да поддържат морските комуникации към Европа за снабдяване с най-важните стоки и да постигнат неоспоримо господство на море навсякъде още в първите месеци на войната ...” По това време тези концепции се обвързват и с неутрализирането на една нова заплаха - съветските атомни ракетни подводници, развърнати в Световния океан. Появата на тези нови средства за въоръжена борба на море налага противопоставянето между НАТО и СССР да еволюира в борба за постоянен контрол върху стратегически важни райони на Световния океан.
От гледна точка на членството ни в Северноатлантическия пакт интерес представлява развитието на теорията на Махън като геополитическа концепция. В този смисъл най-сериозен неин последовател е американският професор от холандски произход Николас Спикмен (1893-1943). Той преподава международни отношения, а по-късно става и директор на Института по международни отношения при Йелския университет. Счита се за пряк продължител на линията на адмирал Махън. В книгите „Американска стратегия в световната политика” и „География на света” Спикмен, доразвивайки Махън, посочва десет критерия, на базата на които следва да се определи геополитическото могъщество на държавата: повърхност на територията; природа на границите; брой на населението; наличие или отсъствие на полезни изкопаеми; икономическо и технологическо развитие; финансова мощ; етническа еднородност; ниво на социалната интеграция; политическа стабилност; национален дух.
Той въвежда и важното, от гледна точка на геополитиката, понятие „среден океан”. Визирайки Атлантика, Спикмен счита, че цялото негово крайбрежие образува една особена геополитическа реалност, която условно може да бъде наречена „Атлантически континент”, в центъра на който като езеро е разположен океанът. Този теоретичен „континент” или една „нова Атлантида” се свързва с общата култура и идеология на либерал-капитализма и демокрацията, с обща политическа, етична и технологична съдба. Спикмен отделя особено внимание на ролята на интелектуалния фактор в т. нар. Атлантически континент. Западна Европа и част от източното крайбрежие на Северна Америка (особено Ню-Йорк) се разглеждат като мозъка на новото „атлантическо съобщество”. Той определя САЩ за нервен център на съюза, а американската търговия и военнопромишлен комплекс - за негов силов механизъм. На Европа се отделя ролята на придатък на САЩ, чиито геополитически интереси и стратегическа линия се утвърждават като единствени и главни за всички държави на Запада. Спикмен развива тезата за постепенното съкращаване на политическия суверенитет на европейските страни и преминаването на властта към особени институции, обединяващи представители на всички „атлантически” пространства и подчинени на приоритетното ръководство на САЩ. По този начин той предрича най-важните политически процеси, свързани със създаването на Северноатлантическия съюз (НАТО), частичната загуба на суверенитет на европейските държави след войната и световната хегемония на САЩ.
Победата на Америка като „морска сила” в Студената война продемонстрира абсолютната геополитическа правота на Спикмен, и в този смисъл той може да бъде наречен „архитект на световната победа на либерал-демократическите държави” над Евразия. Освен това, заедно с адмирал Махън може да бъде определен и като „баща на атлантизма” и „идеен вдъхновител на НАТО”.
В съветската военнотеоретична школа през втората половина на XX век най-значителна разработка по проблема е книгата на адмирала на флота на СССР Сергей Горшков „Морската мощ на държавата”, издадена през 1979 г. Този труд се свързва с теоретическото обосноваване на мащабната съветска експанзия в Световния океан през указания период. Въпреки, че в него Махън и последователите му са критикувани, Горшков използва техните основни изводи и създава стройна теория, с помощта на която запълва мястото на липсващата на СССР морска стратегия. Чрез прилагането на системния подход, много задълбочено и детайлно се анализират компонентите на морската мощ, както и връзките им със средата в която реализират функциите си - Световния океан. В основата на неговите възгледи стои разбирането, че за условията на бившия Съветски съюз, на морската мощ се гледа като на един от основните фактори за укрепване на икономиката, за ускоряване на научното и техническото развитие, за налагане на икономическа, политическа, културна и научна хегемония над своите съюзници и особено на т.н. страни от третия свят. В същото време, чрез използването на морската мощ се цели да се противостои на глобалната експанзия на САЩ и НАТО.
Разглеждайки морската мощ на държавата като универсален инструмент за въздействие, който преди всичко е свързан с икономиката на страната, авторът подчертава значението за морската мощ на такива нейни компоненти като транспортния, промишления и научноизследователския флот; научния потенциал, свързан с изучаването на океана и експлоатацията на неговите богатства; различните отрасли на морската промишлеността; морското образование, морските труженици с техния интелект и висока професионална квалификация.
Не се подценява и принципното положение, че морската мощ заедно с другите компоненти отразява и способността на въоръжените сили да противодействат на заплахите за нападение откъм море. В условията на блоковото ракетноядрено противопоставяне, тази страна на морската мощ придобива голямо значение за неутрализиране на непосредствената военна заплаха. Съветският военноморски флот е разглеждан като материален израз на този аспект от морската мощ, характеризиращ реалната способност за отразяване агресията откъм море. Обстоятелствата, поради които в понятието „морска мощ на държавата” се включват приоритетно предпоставки от военен характер, са обусловени от причини от международен характер и преди всичко от съществуването на военнополитически опонент (САЩ и НАТО) с много големи амбиции, устойчиви позиции в Световния океан и многократно по-голяма морска мощ. Ето защо военноморският флот се определя като един от най-важните компоненти на морската мощ, като „сигурна гаранция за безопасността (сигурността) на страната” и като „важно средство за осигуряване на нейните морски интереси”.
Може да се обобщи, че идеите на адмирал Махън стоят в основата на американската военна стратегия през целия XX век и в много голяма степен са ключът към победата в Студената война с бившия СССР.
В наши дни, запазвайки националната си идентичност и целенасоченост, теорията за морската мощ все повече се обвързва с общочовешките ценности и се превръща във важен стабилизиращ елемент в сложните междудържавни отношения, възникващи при използване на морските пространства. Водещите морски държави, сред който САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция и др. продължават да градят своите национални стратегии и военни доктрини на базата на тази концепция.
Въз основа на гореизложената ретроспекция на развитието на концепцията за морската мощ и отчитайки особеностите на настоящия етап на формиране на морската политика на страната, както и проблемите при функционирането на нейната СЗМС, могат да бъдат формулирани основните схващания за ММД в конкретните условия на Р. България:
Морската мощ отразява преди всичко способността на държавата да противодейства на заплахите за сигурността, свързани с морето. Ето защо ВМС са неин най-важен компонент, гарантиращ безопасността на страната в НМП и представляват важно средство за осигуряване на морските й интереси. Освен това трябва да се отчитат и опитът и практиката на развитите морски страни, които традиционно разглеждат ММД като универсален инструмент за укрепване на икономиката, за ускоряване на научното и техническото развитие, за налагане на икономическа, политическа, културна и научна хегемония над своите опоненти и дори съюзници в контекста на използването на Световния океан.
Глобалната функция на морската мощ на всяка една държава е завоюване и удържане на „господство на море”. Тази функция има геополитически и военностратегически измерения и отразява стремежа за използване на Световния океан като комуникационна среда и с цел усвояването на неговите ресурси. В този смисъл ММД се дефинира като средство за реализиране на националните цели и защитата на държавните интереси, а от там - и на морския суверенитет при рационално съчетаване на възможности и необходимост.
Реализирането на тази функция в нашите условия не може да се абсолютизира. То ще се осъществява в рамките на наличните ресурси, чрез поддържане на благоприятен оперативен режим, провеждане на ефективен контрол в морските пространства и осигуряване на респектиращо военноморско присъствие в тях. Освен това трябва да се отчита и фактът, че членството на страната ни в НАТО радикално изменя условията, в които ще се осъществяват действията по защитата на морския суверенитет. Тези промени се обуславят от принципно новите възможности за информационно осигуряване и за взаимодействие с военноморски формирования на партньорите ни, имащи значително по-високи оперативни способности.
В по-тесен план основните функции на ММД са икономически, военноотбранителни, политически, социални, научни, изследователски, възпитателни и др. В съвременните условия приоритет трябва да се дава на икономическите и политически функции, като военноотбранителните функции също ще запазват своето значение поради обективната необходимост от сериозни гаранции за сигурността на държавата и за защита на нейния суверенитет в морските пространства.
Прилагайки подходите за анализ на сложните системи, ММД може да се декомпозира по функционален признак на следните подсистеми:
- за управление на морските дела на държавата;
- за контрол в НМП;
- за въоръжена защита на НМП;
- за поддръжка и осигуряване.
Типични нейни подсистеми по отраслов признак са: морското стопанство, морския транспорт, морската наука и морското образование, които имат специфична насоченост на действие. С особеното значение и място в разглежданата система са общонационалните информационно-комуникационна и финансово-кредитна системи, поради факта, че те осигуряват важни вътрешни и външни връзки.
Тази класификационна схема показва сложните вътрешни взаимоотношения в разглеждания феномен, които изискват интегриране на усилията, поддържане на военноорганизационна структура, недопускане на конкуренция и определят особеното място на държавата, като върховен субект на морската политика.
Целевата класификация на компонентите на ММД е подходяща за анализ на нейното състояние като основа на защитата на морския суверенитет, тъй като е свързана с конкретни субекти, функции и цели, по-важни от които са:
- основните морски институции на държавата, които по силата на законите и националната традиция заемат централно място в общата система и са свързани пряко с реализирането на нейните функции. За условията на нашата страна това са Министерството на отбраната (МО), с приоритетна роля на ВМС, Министерството на вътрешните работи (МВР) и Министерството на транспорта (МТ) - Изпълнителна агенция „Морска администрация” (ИАМА) и Изпълнителна агенция „Пристанищна администрация” (ИАПА);
- специализираните морски институции, на които са делегирани права да се занимават със специфични аспекти от използването на НМП или за реализиране на определена част от морската политика;
- националната морска научна и образователна система, включваща морските научни институти, специализираните висши и средни учебни заведения във Варна, Бургас и Русе;
- фирмите, които стопанисват и експлоатират гражданския флот, независимо от ведомствената си принадлежност и форма на собственост; сред тях по-особено място има Параходство „БМФ”- АД, тъй като по традиция чрез него се осъществяват важни функционални връзки между военните и невоенните компоненти на ММД.
Обособени структурни елементи на морската мощ са пристанищните комплекси, морската добивна и осигуряващата я промишленост, корабостроенето и кораборемонта и морският бизнес, които реализират не само икономически и социални функции, но са и с важно военноотбранително значение.
Анализът показва, че основните компоненти на ММД обхващат нематериалната сфера (духовни и концептуални аспекти материалната сфера (количеството и качеството на корабния състав; количеството, образованието, квалификацията на морските труженици; степента на развитие, качеството, състоянието, комплексността на крайбрежната й инфраструктура; състояние на системата за управление; възможности за осигуряване и много др.).
В новите икономически и военнополитически условия вътрешно структурните връзки на ММД стават много по-сложни и трудно се подават на изследване. Фактическото интегриране на усилията на всички морски институции за мирновременна защита на морските интереси на страната или за водене на въоръжена борба в прилежащото водно пространство става първостепенна задача.
(следва)