ВАРНА В НАЧАЛОТО НА КРИМСКАТА ВОЙНА - ИЗ
ДНЕВНИКА НА ФРАНСЕС ДЪБЪРЛИ
Франсес (Фани) Изабела Лок (Дъбърли) (Frances Isabella Duberly) е родена на 27 септември 1829 г. в Роудъ (Rowde), близо до Девизес (Devizes), графство Уилтшир (Wiltshire). Тя е най-малкото от осемте деца на сър Уадхам Лок (банкер в Девизес) и Анна Мария Селина Пауъл. Нейният баща умира когато Франсес е на шест години, а майка й - когато е на осем. Отгледана и възпитана от най-голямата си сестра - Селина. Завършва училището-интернат в Хай Уикъмб (High Wycombe) - графство Бъкингамшър (Buckinghamshire). През 1846 г. тя се запознава с лейтенант Хенри Дъбърли (1822-1891) и на 21 февруари 1850 г. става негова жена.
По време на Кримската война (1853-1856) тя придружава съпруга си - капитан Хенри Дъбърли, ковчежник на 8-ми ирландски хусарски полк (8th King's Royal Irish Hussars), и си води дневник. Първото издание на дневника излиза в Лондон през декември 1855 г. (още по време на войната) - „Дневник, воден по време на Руската война, от отпътуването на армията от Англия през април 1854, до падането на Севастопол“ (Journal kept during the Russian war, from the departure of the army from England in April, 1854, to the fall of Sebastopol. By Mrs. Henry Duberly. London, Longman, Brown, Green, and Longmans, 1855).
Умира на 19 ноември 1902 г. в Челтнъм (Cheltenham), Глостършир (Gloucestershire).
Дневникът на Франсес Дъбърли започва на 24 април 1854 г., когато тя напуска Ексетър на път за Плимут. На 25 април тя е на борда на „Шутинг стар“ (Shooting Star), заедно със своя съпруг и част от 8-ми ирландски хусарски полк, на път за Малта и Константинопол (Истанбул). Полкът (в състав 293 войници и сержанти и 20 офицери) дебаркира във Варна на 1 юни 1854 г. Той е един от 5-те кавалерийски полка (4th Light Dragoons, 8th Hussars, 11th Hussars, 13th Light Dragoons, 17th Lancers) в състава на Леката бригада (Light Brigade), под командването на бригаден генерал лорд Кардиган (Brigadier General James Brudenell, 7th Earl of Cardigan).
От 1 до 5 юни 1854 г. 8-ми ирландски хусарски полк е на лагер при Варна, от 5 юни до 27 юли - на лагер при Девня (Река Девня), а след избухването на холерата, от 27 юли до 26 август - при Ени пазар (Нови пазар). На 1 септември 1854 г. полкът е качен на борда на транспортния параход „Хималая“ (SS Himalaya) и на 5 септември се отправя за Балчик и от там на 7 септември за Крим.
„Дебаркиране и лагер при Варна
В четвъртък, 1-ви юни, започна нашето дебаркиране. Около 9 часа видяхме Варна. Градът е малък, но изглежда чист и във всички случаи откъм пристанището не дава никаква представа за непревземаемата крепост, която е устоявала на руснаците през 1828-29-та. Свалянето на конете беше опасно и трудно, защото трябваше да ги свалят в лодки и след това с гребане да ги откарат до брега. Всички бяха изплашени, някои - много непокорни. Един кавалерийски кон ритна двама, ухапа трети, а четвърти запрати през борда. В четири и половина двамата с Хенри слязохме на брега с лодката на г-н Кул. Сбогувахме се с голямо съжаление с капитан Фрейзър и офицерите от „Шутинг стар“ и, докато гребяхме към брега, всички юнги се събраха на кърмата и ни насърчаваха. Беше мило и сърдечно; не го очаквах, разнежих се и очите ми се насълзиха. Мястото, където стъпихме на брега, ми даде по-добра представа за „военно време“ от всяко едно описание.
ДНЕВНИКА НА ФРАНСЕС ДЪБЪРЛИ
Франсес (Фани) Изабела Лок (Дъбърли) (Frances Isabella Duberly) е родена на 27 септември 1829 г. в Роудъ (Rowde), близо до Девизес (Devizes), графство Уилтшир (Wiltshire). Тя е най-малкото от осемте деца на сър Уадхам Лок (банкер в Девизес) и Анна Мария Селина Пауъл. Нейният баща умира когато Франсес е на шест години, а майка й - когато е на осем. Отгледана и възпитана от най-голямата си сестра - Селина. Завършва училището-интернат в Хай Уикъмб (High Wycombe) - графство Бъкингамшър (Buckinghamshire). През 1846 г. тя се запознава с лейтенант Хенри Дъбърли (1822-1891) и на 21 февруари 1850 г. става негова жена.
По време на Кримската война (1853-1856) тя придружава съпруга си - капитан Хенри Дъбърли, ковчежник на 8-ми ирландски хусарски полк (8th King's Royal Irish Hussars), и си води дневник. Първото издание на дневника излиза в Лондон през декември 1855 г. (още по време на войната) - „Дневник, воден по време на Руската война, от отпътуването на армията от Англия през април 1854, до падането на Севастопол“ (Journal kept during the Russian war, from the departure of the army from England in April, 1854, to the fall of Sebastopol. By Mrs. Henry Duberly. London, Longman, Brown, Green, and Longmans, 1855).
Умира на 19 ноември 1902 г. в Челтнъм (Cheltenham), Глостършир (Gloucestershire).
Дневникът на Франсес Дъбърли започва на 24 април 1854 г., когато тя напуска Ексетър на път за Плимут. На 25 април тя е на борда на „Шутинг стар“ (Shooting Star), заедно със своя съпруг и част от 8-ми ирландски хусарски полк, на път за Малта и Константинопол (Истанбул). Полкът (в състав 293 войници и сержанти и 20 офицери) дебаркира във Варна на 1 юни 1854 г. Той е един от 5-те кавалерийски полка (4th Light Dragoons, 8th Hussars, 11th Hussars, 13th Light Dragoons, 17th Lancers) в състава на Леката бригада (Light Brigade), под командването на бригаден генерал лорд Кардиган (Brigadier General James Brudenell, 7th Earl of Cardigan).
От 1 до 5 юни 1854 г. 8-ми ирландски хусарски полк е на лагер при Варна, от 5 юни до 27 юли - на лагер при Девня (Река Девня), а след избухването на холерата, от 27 юли до 26 август - при Ени пазар (Нови пазар). На 1 септември 1854 г. полкът е качен на борда на транспортния параход „Хималая“ (SS Himalaya) и на 5 септември се отправя за Балчик и от там на 7 септември за Крим.
„Дебаркиране и лагер при Варна
В четвъртък, 1-ви юни, започна нашето дебаркиране. Около 9 часа видяхме Варна. Градът е малък, но изглежда чист и във всички случаи откъм пристанището не дава никаква представа за непревземаемата крепост, която е устоявала на руснаците през 1828-29-та. Свалянето на конете беше опасно и трудно, защото трябваше да ги свалят в лодки и след това с гребане да ги откарат до брега. Всички бяха изплашени, някои - много непокорни. Един кавалерийски кон ритна двама, ухапа трети, а четвърти запрати през борда. В четири и половина двамата с Хенри слязохме на брега с лодката на г-н Кул. Сбогувахме се с голямо съжаление с капитан Фрейзър и офицерите от „Шутинг стар“ и, докато гребяхме към брега, всички юнги се събраха на кърмата и ни насърчаваха. Беше мило и сърдечно; не го очаквах, разнежих се и очите ми се насълзиха. Мястото, където стъпихме на брега, ми даде по-добра представа за „военно време“ от всяко едно описание.
Les flottes a Varna, le 5 septembre 1854. // L'Illustration, Vol. XXIV, No. 605, 30 Septembre 1854.
Fanny Duberly, Camp before Sebastopol. Roger Fenton, 15 April 1855.
„Himalaya” Steam-Ship. // The Illustrated London News, Vol. XXIV, No. 664, January 21, 1854.
Arrivee, au mouillage de Kavarna, le 26 mars 1854, de l?escadre combine franco-anglaise. // L'Illustration, Vol. XXIII, No. 581, 15 Avril 1854.
Varna Bay - The allied expedition fleet getting under way for the Crimea. // The Illustrated London News, Vol. XXV, No. 706, October 7, 1854.
Припадаше здрач. Кеят бе пълен с турци, гърци, пехотинци, артилеристи и хусари; навсякъде около нас имаше купчини гюллета и снаряди; пирамиди от пушки; конете ритаха, цвилеха и се дърпаха; а Боб, който аз трябваше да яздя, бе почти неуправляем заради суматохата и мухите. Най-после обмундировани и по седлата, и, почти по тъмно, започнахме похода си, с Хенри яздехме най-отпред. За щастие лагерът ни беше само на около миля. Оглеждах улиците - ужасно павирани, целите в дупки и хлъзгави като стъкло; но чувството колко безполезна е нервността ми, сега, когато зарът е вече хвърлен, ме накара да отпусна юздите на милия стар кон и той ме отведе до лагера без да се препъне ни веднъж. Палатката ни трябваше да бъде докарана с багажа.
Беше непрогледен мрак и росата падаше като дъжд. Майор Дьо Сали дойде най-любезно да ме посрещне и като ме отведе в палатката си ми даде малко шунка, бисквити, бренди и вода и ми позволи да полегна докато бъде опъната собствената ми палатка.
Петък, 2-ри. Изгаряща жега. Няма ни дърво, нито някаква сянка край лагера ни, който е добре разположен на просторна равнина, обърната към езерото. Артилерията, турската кавалерия и осем пехотни полка съставят в момента нашия лагер, макар че по праха върху дясната си ръка мога да позная, че френските войски напредват бързо насам. Някои от палатките на пехотата ни са издигнати върху могили, които са гробове на руснаците, паднали в кампанията от 1828-29-та.
Събота, 3-ти. Около 10 часа сутринта майор Дьо Сали ни донесе малко мляко в бутилка и ние си изпекохме резен шунка, любезно даден ни от капитан Фрейзър от „Шутинг стар“ и така си приготвихме закуската на лагерния огън. Вечерята ни беше същата, тъй като не бе раздаден друг порцион освен хляб и ако не беше нашата шунка нямаше да имаме никакво месо. По-късно ни се яви един приветстван знак в образа на капитан Фрейзър и няколко бутилки бира, едната от която изпих като жаден кон. Конете са полудели от жегата и мухите и цвилят и ритат денонощно.
Лорд Кардиган и хората му се присъединиха към нашите редици. Хенри отиде до Варна и купи едно много хубаво, сиво и яко ездитно пони от британския консул, за 20 гвинеи. Капитан Идън, от „Лондон“ (HMS London), ме посети и ме покани на църква и обяд за утре. Капитан Томкинсън, г-н Филипс, д-р Макей, аз и Хенри вечеряме на борда на „Шутинг стар“. Познайте дали не съм гладна!
Неделя, 4-ти. Яхнахме конете в девет и половина, за да посрещнем „лодката“, която ни чакаше в пристанището. Лейди Еръл, която съм любопитна да видя, също е поканена, но тъй като са задържали лорд Еръл в лагера, тя не могла да тръгне. След службата разгледахме кораба, великолепен двупалубен кораб с деветдесет оръдия, и се отправихме за един много подкрепителен обяд. Лорд Джордж Поле, който ми бе писал сутринта, дойде да ни отведе на „Белерофонт“ (HMS Bellerophon) и ни забавлява най-гостоприемно. Когато вечерта се отправихме на конете към дома, видяхме да дебаркира 17-ти Улански.
Капитан Уолъс от 7-ми Мускетарски, който вчера падна от коня си и почина, бе погребан днес - първите плодове на саможертвата! Утре сутринта в пет тръгваме на поход към Девна [Девня], едно село на около деветнадесет мили навътре в полето. След като опаковах багажа седнах пред палатката и се обгърнах с новостта на пейзажа - огромна равнина, спираща до обширно езеро; величествените цветове на залеза; военновременната суматоха на предния план; завързани артилерийски и хусарски коне, настанена в лагер пехота, турски войници, препускащи в галоп нанякъде, възседнали буйните си дребни коне, башибозук навсякъде около нас, и пушекът на лагерните огньове, хвърлящ синя мъглица над всичко това.
Понеделник, 5-ти. Събуждане от дежурния в два и половина; ставам, опаковам постелките и палатката, получавам престояло яйце и глътка бренди и към пет и половина съм на седлото.
Никога няма да забравя този поход!
Вторник, 29-ти [август]. „На поход към Варна в шест и половина“. Походът се забави до седем и половина, по което време тръгнахме (аз с флаконче етер) през хълмовете към Аладин, и към Варна по горния път. Полковникът не можа да стане от леглото си и ни последва в каруца. Ездата беше красива. Преминахме през самотно геоложко образувание от големи скали, наподобяващи руини на огромен храм с множество кули. Стигнахме до мястото на лагера ни (по средата на ожъната нива) в дванадесет часа. По пътя подминахме два лагера - единият на сър Дьо Лесли Еванс, а другият - на част от Леката дивизия, включваща 19-ти, 77-ми и 88-ми. 88-ми се видя тъжен: вчера хирургът им починал от холера и очакваха, че майорът им ще умре всеки момент. Навсякъде около нас лагеруват различните полкове - френска и английска кавалерия, пехота и артилерия, както и турска пехота и кавалерия. Щурмоваците ембаркират днес. Чух, че видели лейди Еръл да язди във Варна, за да се присъедини към тях. Полковник Йеа (7-ми Мускетарски) ме посети и ми каза, че полкът му ембаркира утре на „Емпърър”; каза ми още, че неговият полк ще дебаркира първи. В пет часа не виждахме шанс да получим нещо за ядене (не бяхме яли нищо от шест сутринта) и повече не можех да търпя; така че оседлахме конете и отидохме до Варна. Тук, разбира се, намерихме всички магазини затворени, но накрая открихме малък гостилничар в една задна уличка, който ни даде отлична супа, отвратителни котлети и добри макарони. В почти непрогледната тъмнина намерихме опипом конете си и тръгнахме налучквайки пътя си към дома, когато преминахме край болницата, в която живееше д-р Макей, който пътуваше с нас на „Шутинг стар“ и който бе разпределен към състава от 12-ти полк. Изтичахме по стълбите и го намерихме, с един-двама самаряни, да пият ром и вода и „да пушат трева“. Той ни посрещна най-сърдечно и, от неговите разкази за пациентите му, става ясно, че работи много и най-себеотдайно, опитвайки се да облекчи болката. Скоро го оставихме, за да продължим пътя си към дома. Лорд Кардиган, веднага след пристигането ми във Варна, отиде в главния щаб, за да поиска разрешение от лорд Раглан да придружа войските до Крим. Лорд Кардиган пое неприятността лично да ми донесе отговора на лорд Раглан. Той бе категорично не. „Но, добави лорд Кардиган (развълнуван, може би, от внезапното ми избухване в сълзи, защото бях толкова изтощена и слаба!), ако мислите за уместно да не зачетете забраната, аз няма да ви се противопоставя“.
Четвъртък, 31-ви. Поздравявах се за възможността за още един спокоен ден, когато адютантът пристигна в галоп, за да съобщи, че „Хималая“ е пристигнал в пристанището и ние трябва незабавно да се явим за ембаркиране. Беше един часа. Опитах се да стана, но отначало едва стоях и изоставих всяка надежда да събера багажа. Веднага след като ги натовареха, волските коли поемаха към кея. Увита в стара шапка и шал, Хенри ме качи на гърба на скъпото ми кротко пони и ние се затътрихме към Варна. Но тази нощ нямаше да се качим на кораба. До десет часа чаках да пристигнат каруците и да разпънат палатката ни; една добра жена от полка ми даде един кожен шал, а в десет и половина получихме скромна вечеря и си легнахме.
Експедицията до Крим
Петък, 1-ви септември. Ембаркирането започна в шест часа. Докато войските се нижеха надолу, капитан Локууд, един от адютантите на лорд Кардиган, пристигна със заповед от лорд Лукан, че никой офицер няма право да качи на борда повече от един кон; тези, които са качили повече, ще трябва да ги върнат обратно на брега. Каква приятна новина за мен! Но нямах време да мърморя, вместо това се покатерих на каруцата, пълна с багаж, и прикрита колкото мога, се спуснах към брега. Лорд Лукан, който беше там, оглеждаше всяка жена дали не е скрита изискана дама, но огледът му бе напразен и аз, давейки се от смях, преминах бързешком край коня му в лодката. Тук екипажът ме посрещна много гостоприемно, дадоха ми вода и ми направиха комплимент за бистрата кожа на страните ми, която „не изглеждала, сякаш съм се трудила усилено под слънцето“ и накрая ме качиха благополучно на борда на „Хималая“, където бях незабавно отведена до каютата си.
Понеделник, 4-ти. Надявахме се да отплаваме днес.
Вторник, 5-ти. Пазя каютата откакто съм на борда. Спокойно можем да се молим за „всички пленници и затворници“. След волния ми живот под „благословеното небе“ да бъда херметично запечатана в тясната каюта на един кораб. Не мога да дишам, дори и когато провра главата и раменете си навън през люка.
Откакто съм тук, смъртта е все между нас. Бедният капитан Лонгмор, който в петък ми помогна да се кача на борда, почина в неделя сутринта.
„Не е вече той в талигата на този груб живот“.
Угнетителната смърт прие при него най-отблъскващия си образ. Едва в петък той бе повален от диария, която в събота се обърна в холера и в неделя тялото му пое към безмълвната и мрачна самота. Докато той се бореше със смъртта, другите вечеряха в салона, отделени от ужасната схватка само с един параван. Със съвсем малко изключения вечерята бе мълчалива, но накрая излетяха тапите на шампанското и, как ми се повдига, не мога да нарисувам толкова ярка картина на живота и смъртта. Боже пази милия ми съпруг и мен от смърт посред врявата на живота! Дори и ангелите трябва да стоят настрана. Бог е нашата единствена надежда и сила и без Него ще бъдем напълно слаби.
Днес дойде сигнал да продължим към залива на Балчик и след като се закачихме към № 78, с Конотските щурмоваци на борда, дадохме пара да се присъединим към ескадрата, плаваща от Варна. До Балчик стигнахме за около два часа и видът на залива, претъпкан с кораби от всевъзможен вид, от трипалубни военни кораби до най-малките парни речни влекачи, изпълни ума с възхищение пред великолепните военноморски сили на Англия.
Закъснението и тук е преобладаващо, както навсякъде. Флотата е напълно събрана и чака заповед да продължи. Севастопол е на около тридесет и шест часа по море и очевидно няма препятствия: но нито един кораб не е вдигнал котва.
Сряда, 6-ти. Някои казват, че чакаме вятърът да се смени, или да утихне; други - че ще чакаме да пристигне „Банши“ (SS Banshee) с депеши от Англия. Още повече са тези, които се обзалагат, че е обявен мир и че в Севастопол ще бъдем посрещнати от мирно знаме. Аз съм склонна да приема, че чакаме „Банши“. Времето е все така прекрасно. Тази вечер капитанът на „Ишунга“ (Echunga) дойде на борда и ми казва, че лейди Еръл е на неговия кораб и че възнамерява да остане на борда по време на обсадата. Бях взела категорично решение, но тази нещастна заповед „само един кон“ преобърна всичките ми планове. Съпругът ми също сякаш мисли, че аз просто не бих могла да се справя с умората на вървенето, затова се страхувам, че ще трябва (и то с най-голямо нежелание) да се съглася да го последвам по море до Севастопол“.
Анастас АНГЕЛОВ
Беше непрогледен мрак и росата падаше като дъжд. Майор Дьо Сали дойде най-любезно да ме посрещне и като ме отведе в палатката си ми даде малко шунка, бисквити, бренди и вода и ми позволи да полегна докато бъде опъната собствената ми палатка.
Петък, 2-ри. Изгаряща жега. Няма ни дърво, нито някаква сянка край лагера ни, който е добре разположен на просторна равнина, обърната към езерото. Артилерията, турската кавалерия и осем пехотни полка съставят в момента нашия лагер, макар че по праха върху дясната си ръка мога да позная, че френските войски напредват бързо насам. Някои от палатките на пехотата ни са издигнати върху могили, които са гробове на руснаците, паднали в кампанията от 1828-29-та.
Събота, 3-ти. Около 10 часа сутринта майор Дьо Сали ни донесе малко мляко в бутилка и ние си изпекохме резен шунка, любезно даден ни от капитан Фрейзър от „Шутинг стар“ и така си приготвихме закуската на лагерния огън. Вечерята ни беше същата, тъй като не бе раздаден друг порцион освен хляб и ако не беше нашата шунка нямаше да имаме никакво месо. По-късно ни се яви един приветстван знак в образа на капитан Фрейзър и няколко бутилки бира, едната от която изпих като жаден кон. Конете са полудели от жегата и мухите и цвилят и ритат денонощно.
Лорд Кардиган и хората му се присъединиха към нашите редици. Хенри отиде до Варна и купи едно много хубаво, сиво и яко ездитно пони от британския консул, за 20 гвинеи. Капитан Идън, от „Лондон“ (HMS London), ме посети и ме покани на църква и обяд за утре. Капитан Томкинсън, г-н Филипс, д-р Макей, аз и Хенри вечеряме на борда на „Шутинг стар“. Познайте дали не съм гладна!
Неделя, 4-ти. Яхнахме конете в девет и половина, за да посрещнем „лодката“, която ни чакаше в пристанището. Лейди Еръл, която съм любопитна да видя, също е поканена, но тъй като са задържали лорд Еръл в лагера, тя не могла да тръгне. След службата разгледахме кораба, великолепен двупалубен кораб с деветдесет оръдия, и се отправихме за един много подкрепителен обяд. Лорд Джордж Поле, който ми бе писал сутринта, дойде да ни отведе на „Белерофонт“ (HMS Bellerophon) и ни забавлява най-гостоприемно. Когато вечерта се отправихме на конете към дома, видяхме да дебаркира 17-ти Улански.
Капитан Уолъс от 7-ми Мускетарски, който вчера падна от коня си и почина, бе погребан днес - първите плодове на саможертвата! Утре сутринта в пет тръгваме на поход към Девна [Девня], едно село на около деветнадесет мили навътре в полето. След като опаковах багажа седнах пред палатката и се обгърнах с новостта на пейзажа - огромна равнина, спираща до обширно езеро; величествените цветове на залеза; военновременната суматоха на предния план; завързани артилерийски и хусарски коне, настанена в лагер пехота, турски войници, препускащи в галоп нанякъде, възседнали буйните си дребни коне, башибозук навсякъде около нас, и пушекът на лагерните огньове, хвърлящ синя мъглица над всичко това.
Понеделник, 5-ти. Събуждане от дежурния в два и половина; ставам, опаковам постелките и палатката, получавам престояло яйце и глътка бренди и към пет и половина съм на седлото.
Никога няма да забравя този поход!
Вторник, 29-ти [август]. „На поход към Варна в шест и половина“. Походът се забави до седем и половина, по което време тръгнахме (аз с флаконче етер) през хълмовете към Аладин, и към Варна по горния път. Полковникът не можа да стане от леглото си и ни последва в каруца. Ездата беше красива. Преминахме през самотно геоложко образувание от големи скали, наподобяващи руини на огромен храм с множество кули. Стигнахме до мястото на лагера ни (по средата на ожъната нива) в дванадесет часа. По пътя подминахме два лагера - единият на сър Дьо Лесли Еванс, а другият - на част от Леката дивизия, включваща 19-ти, 77-ми и 88-ми. 88-ми се видя тъжен: вчера хирургът им починал от холера и очакваха, че майорът им ще умре всеки момент. Навсякъде около нас лагеруват различните полкове - френска и английска кавалерия, пехота и артилерия, както и турска пехота и кавалерия. Щурмоваците ембаркират днес. Чух, че видели лейди Еръл да язди във Варна, за да се присъедини към тях. Полковник Йеа (7-ми Мускетарски) ме посети и ми каза, че полкът му ембаркира утре на „Емпърър”; каза ми още, че неговият полк ще дебаркира първи. В пет часа не виждахме шанс да получим нещо за ядене (не бяхме яли нищо от шест сутринта) и повече не можех да търпя; така че оседлахме конете и отидохме до Варна. Тук, разбира се, намерихме всички магазини затворени, но накрая открихме малък гостилничар в една задна уличка, който ни даде отлична супа, отвратителни котлети и добри макарони. В почти непрогледната тъмнина намерихме опипом конете си и тръгнахме налучквайки пътя си към дома, когато преминахме край болницата, в която живееше д-р Макей, който пътуваше с нас на „Шутинг стар“ и който бе разпределен към състава от 12-ти полк. Изтичахме по стълбите и го намерихме, с един-двама самаряни, да пият ром и вода и „да пушат трева“. Той ни посрещна най-сърдечно и, от неговите разкази за пациентите му, става ясно, че работи много и най-себеотдайно, опитвайки се да облекчи болката. Скоро го оставихме, за да продължим пътя си към дома. Лорд Кардиган, веднага след пристигането ми във Варна, отиде в главния щаб, за да поиска разрешение от лорд Раглан да придружа войските до Крим. Лорд Кардиган пое неприятността лично да ми донесе отговора на лорд Раглан. Той бе категорично не. „Но, добави лорд Кардиган (развълнуван, може би, от внезапното ми избухване в сълзи, защото бях толкова изтощена и слаба!), ако мислите за уместно да не зачетете забраната, аз няма да ви се противопоставя“.
Четвъртък, 31-ви. Поздравявах се за възможността за още един спокоен ден, когато адютантът пристигна в галоп, за да съобщи, че „Хималая“ е пристигнал в пристанището и ние трябва незабавно да се явим за ембаркиране. Беше един часа. Опитах се да стана, но отначало едва стоях и изоставих всяка надежда да събера багажа. Веднага след като ги натовареха, волските коли поемаха към кея. Увита в стара шапка и шал, Хенри ме качи на гърба на скъпото ми кротко пони и ние се затътрихме към Варна. Но тази нощ нямаше да се качим на кораба. До десет часа чаках да пристигнат каруците и да разпънат палатката ни; една добра жена от полка ми даде един кожен шал, а в десет и половина получихме скромна вечеря и си легнахме.
Експедицията до Крим
Петък, 1-ви септември. Ембаркирането започна в шест часа. Докато войските се нижеха надолу, капитан Локууд, един от адютантите на лорд Кардиган, пристигна със заповед от лорд Лукан, че никой офицер няма право да качи на борда повече от един кон; тези, които са качили повече, ще трябва да ги върнат обратно на брега. Каква приятна новина за мен! Но нямах време да мърморя, вместо това се покатерих на каруцата, пълна с багаж, и прикрита колкото мога, се спуснах към брега. Лорд Лукан, който беше там, оглеждаше всяка жена дали не е скрита изискана дама, но огледът му бе напразен и аз, давейки се от смях, преминах бързешком край коня му в лодката. Тук екипажът ме посрещна много гостоприемно, дадоха ми вода и ми направиха комплимент за бистрата кожа на страните ми, която „не изглеждала, сякаш съм се трудила усилено под слънцето“ и накрая ме качиха благополучно на борда на „Хималая“, където бях незабавно отведена до каютата си.
Понеделник, 4-ти. Надявахме се да отплаваме днес.
Вторник, 5-ти. Пазя каютата откакто съм на борда. Спокойно можем да се молим за „всички пленници и затворници“. След волния ми живот под „благословеното небе“ да бъда херметично запечатана в тясната каюта на един кораб. Не мога да дишам, дори и когато провра главата и раменете си навън през люка.
Откакто съм тук, смъртта е все между нас. Бедният капитан Лонгмор, който в петък ми помогна да се кача на борда, почина в неделя сутринта.
„Не е вече той в талигата на този груб живот“.
Угнетителната смърт прие при него най-отблъскващия си образ. Едва в петък той бе повален от диария, която в събота се обърна в холера и в неделя тялото му пое към безмълвната и мрачна самота. Докато той се бореше със смъртта, другите вечеряха в салона, отделени от ужасната схватка само с един параван. Със съвсем малко изключения вечерята бе мълчалива, но накрая излетяха тапите на шампанското и, как ми се повдига, не мога да нарисувам толкова ярка картина на живота и смъртта. Боже пази милия ми съпруг и мен от смърт посред врявата на живота! Дори и ангелите трябва да стоят настрана. Бог е нашата единствена надежда и сила и без Него ще бъдем напълно слаби.
Днес дойде сигнал да продължим към залива на Балчик и след като се закачихме към № 78, с Конотските щурмоваци на борда, дадохме пара да се присъединим към ескадрата, плаваща от Варна. До Балчик стигнахме за около два часа и видът на залива, претъпкан с кораби от всевъзможен вид, от трипалубни военни кораби до най-малките парни речни влекачи, изпълни ума с възхищение пред великолепните военноморски сили на Англия.
Закъснението и тук е преобладаващо, както навсякъде. Флотата е напълно събрана и чака заповед да продължи. Севастопол е на около тридесет и шест часа по море и очевидно няма препятствия: но нито един кораб не е вдигнал котва.
Сряда, 6-ти. Някои казват, че чакаме вятърът да се смени, или да утихне; други - че ще чакаме да пристигне „Банши“ (SS Banshee) с депеши от Англия. Още повече са тези, които се обзалагат, че е обявен мир и че в Севастопол ще бъдем посрещнати от мирно знаме. Аз съм склонна да приема, че чакаме „Банши“. Времето е все така прекрасно. Тази вечер капитанът на „Ишунга“ (Echunga) дойде на борда и ми казва, че лейди Еръл е на неговия кораб и че възнамерява да остане на борда по време на обсадата. Бях взела категорично решение, но тази нещастна заповед „само един кон“ преобърна всичките ми планове. Съпругът ми също сякаш мисли, че аз просто не бих могла да се справя с умората на вървенето, затова се страхувам, че ще трябва (и то с най-голямо нежелание) да се съглася да го последвам по море до Севастопол“.
Анастас АНГЕЛОВ