ИСТОРИЧЕСКИ ЛИЧНОСТИ В ДВЕ СТРАНДЖАНСКИ
ПЕСНИ
През годините на робството странджанското село Близнак е най-забележително със събитията, наречени „катастрофата на Караевренската кула” от ненадминатия събирач на странджански устни предания Балчо Нейков (Нейков-85,72-80). Тези трагични събития от „кърджалийско време” така са разтърсили цяла Странджа, че тяхната уникалност изглежда е била подложена на допълнителна универсализация през следващите десетилетия. И тя достигнала до Балчо Нейков, обогатена от безмерната трагедия и от нарастващия народен копнеж за нейното преодоляване.
В народните песни и предания няма точни исторически дати. Затова е съвсем нормално, когато се появиха писмени документи „Караевранската катастрофа” да бъде предатирана от 1810 в 1803 г. (Мутафчиева-62 и 93, 193 и 299-300). Но по-ранната дата диктува и смяна на действуващите лица. И на мястото на Кара Фейзия и Индже Войвода от песните в документа изскача някой си Али Молла, който точно в 1803 г. (според документа, цитиран от Вера Мутафчиева) унищожава и ограбва село Каравиран (Караеврен). И от народното предание остава само огромната цифра на загиналите и осакатените.
Народът е подменил действащите лица. Излиза, че в подножието на странджанските Близнаци през „кърджалийското време” са станали събития, фиксирани точно от турските документи и деформирани от народната памет. А дали трябва безусловно да вярваме на османотурските китапи и да се отнасяме свръхкритично към домашните си извори, събрани от Балчо Нейков (Нейков-85)?
На помощ ни идва обстоятелството, че основната песен за „караевренската катастрофа” е записана от малкотърновския учител Тодор Милков още в началото на 70-те години на ХIХ век и публикувана от Марин Дринов в 1876 г. (Дринов-71, 476-477) в Периодично списание на Българското книжовно дружество (том XI-XII). Моментът на записването в този случай е най-близък до времето на събитието. Интервалът е по-малък от 70 години, т.е. средното времетраене на човешкия живот. Това подсилва историческата автентичност на текста:
Тевна се мъгла зададе
Oт гope от Яла-гюня
Яла-гюн и кара-еврен.
He било мъгла от бога,
Ми било мъгла от барукь,
от барукь още от курщум, -
Като Ефендето идеше
Ендже и Карафезия.
Домуз-араба караха,
Праве в Ала-гюн врвеха,
Та запалиха кулата,
Кулата Ала-гюнската.
Гореха млади ханъмки,
Дразът на варта стоеше,
Крвави сълзи ронеше
И на момите думаше:
„Горите моми и булки,
Да ве Енджето не лови,
Енджето, Карафезия.”
Оште си дума думаха
И сейменето стигнаха.
Дразът сейменем думаше:
„Сеймене, белюк башие!
Мятайте бели трепечи,
трепечи още халища,
да слизат бели ханъмки, -
Мойта ханъмка да слезе,
Ка носи кемер елтъне,
Халал да ви е сеймене!”
Този пълен запис, осъществен от Тодор Милков, е твърде различен от стигналите до нас чрез Горо Горов, Петко Росен и Павел Делирадев. (Тази песен не е цитирана от Балчо Нейков) Отличават го не само по-точните диалектни особености, но самата интерпретация на събитието и названието на кулата, наречена „Алагюнска” по старото име на съседното село Варовник. Според „Факийското предание” на Балчо Нейков именно в Турско Алагюн (Варовник), при Маринчо Кехая Згуров е пребивавал войводата Индже след „Караевренската катастрофа”. Записът на Милков завършва с идването на сеймени на помощ на
ПЕСНИ
През годините на робството странджанското село Близнак е най-забележително със събитията, наречени „катастрофата на Караевренската кула” от ненадминатия събирач на странджански устни предания Балчо Нейков (Нейков-85,72-80). Тези трагични събития от „кърджалийско време” така са разтърсили цяла Странджа, че тяхната уникалност изглежда е била подложена на допълнителна универсализация през следващите десетилетия. И тя достигнала до Балчо Нейков, обогатена от безмерната трагедия и от нарастващия народен копнеж за нейното преодоляване.
В народните песни и предания няма точни исторически дати. Затова е съвсем нормално, когато се появиха писмени документи „Караевранската катастрофа” да бъде предатирана от 1810 в 1803 г. (Мутафчиева-62 и 93, 193 и 299-300). Но по-ранната дата диктува и смяна на действуващите лица. И на мястото на Кара Фейзия и Индже Войвода от песните в документа изскача някой си Али Молла, който точно в 1803 г. (според документа, цитиран от Вера Мутафчиева) унищожава и ограбва село Каравиран (Караеврен). И от народното предание остава само огромната цифра на загиналите и осакатените.
Народът е подменил действащите лица. Излиза, че в подножието на странджанските Близнаци през „кърджалийското време” са станали събития, фиксирани точно от турските документи и деформирани от народната памет. А дали трябва безусловно да вярваме на османотурските китапи и да се отнасяме свръхкритично към домашните си извори, събрани от Балчо Нейков (Нейков-85)?
На помощ ни идва обстоятелството, че основната песен за „караевренската катастрофа” е записана от малкотърновския учител Тодор Милков още в началото на 70-те години на ХIХ век и публикувана от Марин Дринов в 1876 г. (Дринов-71, 476-477) в Периодично списание на Българското книжовно дружество (том XI-XII). Моментът на записването в този случай е най-близък до времето на събитието. Интервалът е по-малък от 70 години, т.е. средното времетраене на човешкия живот. Това подсилва историческата автентичност на текста:
Тевна се мъгла зададе
Oт гope от Яла-гюня
Яла-гюн и кара-еврен.
He било мъгла от бога,
Ми било мъгла от барукь,
от барукь още от курщум, -
Като Ефендето идеше
Ендже и Карафезия.
Домуз-араба караха,
Праве в Ала-гюн врвеха,
Та запалиха кулата,
Кулата Ала-гюнската.
Гореха млади ханъмки,
Дразът на варта стоеше,
Крвави сълзи ронеше
И на момите думаше:
„Горите моми и булки,
Да ве Енджето не лови,
Енджето, Карафезия.”
Оште си дума думаха
И сейменето стигнаха.
Дразът сейменем думаше:
„Сеймене, белюк башие!
Мятайте бели трепечи,
трепечи още халища,
да слизат бели ханъмки, -
Мойта ханъмка да слезе,
Ка носи кемер елтъне,
Халал да ви е сеймене!”
Този пълен запис, осъществен от Тодор Милков, е твърде различен от стигналите до нас чрез Горо Горов, Петко Росен и Павел Делирадев. (Тази песен не е цитирана от Балчо Нейков) Отличават го не само по-точните диалектни особености, но самата интерпретация на събитието и названието на кулата, наречена „Алагюнска” по старото име на съседното село Варовник. Според „Факийското предание” на Балчо Нейков именно в Турско Алагюн (Варовник), при Маринчо Кехая Згуров е пребивавал войводата Индже след „Караевренската катастрофа”. Записът на Милков завършва с идването на сеймени на помощ на
Руската атака за превземане на Созопол по време на Руско-турската война 1828/1829 г. Гравюра от французина Огюст Дезарно.
Надгробна плоча на Стоянка, дъщеря на Нико от с. Факия с дата 1775 г.
Маринчо Страшния от Факия. Гравюра от Васил Захариев, базирана върху надгробната плоча на странджанския герой.
Поп Георги, созополски и бургаски свещеник, зет на Вълкан от Старо Паничарево (Чанакчи).
спахията Юмер Драза (Идриз). В него става дума и за специалните „домуз-араба”, защитени със свински кожи коли, които били използвани при запалването на укреплението. Налице е фактът, че кулата била наричана и „Алагюнска” и „Караевренска”. За участието на Индже Войвода и Кара Фейзи в описаните събития свидетелствува и първият и вторичните записи на песента.
„Караевренската катастрофа” е оставила дълбоки следи в народната памет. Между стотиците жертви е имало много българи и българки, защото Драза (Идриз) често попълвал харема си с хубави момичета от съседните села (Дачев-90,11). Неговата ханъма била от Кирово (Мадлеш), а в една песен от Ябълково (Алмали) се говори за поробване на „млади булки” и потурчване на „малки моми” от караевренския дерибей. Лиричната героиня на песента призовава любимия си да отиде при Вълчан Войвода и да го „доведе при Юмеровите сараи”, за да я спаси. Събитията, наричани „Караевренска катастрофа” и тяхната интерпретация са още едно доказателство, че историческата истина не се постига само на базата на документи. Даже и тяхната безпристрастност да е безспорна, те никога не могат да заменят живата памет на народа. Защото именно чрез нея до нас достига състоянието на народностния дух в определени исторически моменти. Всъщност това е живата история, преливаща от психологизъм, деформираща понякога фактите, но за сметка на това съхраняваща пулса на духа от миналото време. А това е много по-важно от броя на овцете и козите в дадено село, фалшифициран и от най-глупавия овчар пред лицето на данъчните чиновници.
Другата песен, върху която искам да спра вниманието ви, е публикувана от Горо Горов (Горов-Странджански, 216, № 311). Частично текстът се повтаря и в новата книга на Горов за поп Георги и Стоян Шивачев (Горов-99, 15). Но този вариант на песента с нищо не привличаше вниманието ми. Когато, обаче, преди около 20 години моя приятел Вълчо Йорданов, родом от село Ново Паничарево ми изпя един куплет от тази песен, бях буквално разтърсен, защото открих функционалното отношение на странджанския българин към морето. Запомних куплета и няколко пъти съм го използвал в различни свои статии. Ето текста, според г-н Йорданов, който се пенсионира като филмов продуцент в киностудия „Бояна”:
„He му на Вълкан приляга
в Панчарьово да седи
със крави оран да оре.
Най му на Вълкан приляга
в Созополя да иде
на море сметка да държи...”
Наскоро Петко Хундрев, офицер от запаса, ми продиктува един по-архаичен вариант:
„He гу Вълкана приляга
във Панчарьово да седи,
на Мусакьово да оре,
мусакьовските угари,
на Уграш дугень да има,
че там е холан кръстопът.
Минават хора всякакви
и турци още и гърци,
най-много бяли българя.
Ще го Вълкана затрият
пък му е млада булката
и му са дребни децата,
хем дребни холан, хем женски.
Ми гу Вълкана приляга
на Созополе да седи
в Голямото кафене,
наргеле тутунь да пие
и да си пие кафето…”
Вариантът, записан от Горов през 30-те или 40-те години на XX в. и вариантът, документиран от Г-н Хундрев са едновременно близки и далечни по начин на изказ. Но, както е прието от фолклористите, и трите варианта не са лишени от автентичност и разликите в тях произтичат от спецификата на народното творчество.
В пасажа за Мусакьово и Уграш записите на Горов и Хундрев се различават. Горовият вариант говори за „много хайдути”, докато цитираният от нас подчертава различната народност на преминаващите: турци, гърци и българи.
Цитираният вариант притежава по-голяма автентичност. Той е изпъстрен със архаични странджански диалектни форми. Би следвало да приемем, че той е по близо до оригинала. За съжаление информаторът не беше в състояние да ми каже цялостния текст, но последният куплет, който записахме, се различава от варианта на Вълчо Йорданов. В него не става дума за морето, а за „Голямото кафене в Созопол”, а това само косвено отразява социалния статус на Вълкан Чорбаджи, вероятно защото неговите занимания с търговия вече са споменати в по-горния текст за „дюгеня на Уграш”. Така или иначе стихът „на море сметка да държи”, изпят от Вълчо Йорданов е изцяло в контекста на песента. Той не толкова обогатява съдържанието й, а по скоро е един по-точен щрих от реалния портрет на Вълкан Чорбаджи и ни помага да го възприемем не като безделник, който се застоява в голямото созополско кафене, а като делови човек, който не е чужд на презморската търговия и с това буди завистта на созополските “хаджии и чорбаджии”.
Кой е бил Вълкан Чорбаджи от село Старо Паничарево (Чанакчи)? Това всъщност е реална историческа личност играла съществена роля в събитията свързани с Руско-турската война от 1828/29 г. Историците Велко Тонев и В. Конобеев, на базата на документи от царските руски архиви, идентифицират Вълкан от Чанакчи като тъст на прочутия странджански учител и свещеник поп Георги Стоянов, син на големия скотовъдец Стоян Джелепина от Гьоктепе (Звездец). Документирано е също така, че Вълкан от народната песен е участвал в прочутата среща с руския адмирал Александър Грейг на 11 май 1929 г. на борда на кораба „Париж” (Тонев-95,277; Горов.99,14). Другият български парламентьор е бил Стойко Мавруди от село Граматиково (Тонев-95,164). Те двамата били ръководители на въстаническите отряди, съставени от българи и гърци, прогонили турците още преди идването на руските войски.
Вълкан Чорбаджи е бил упълномощен от въстаналите жители от крайбрежието и вътрешността на Странджа да уведоми руското командване за размаха на българския бунт и да търси единодействие с тях.
Дъщерята на Вълкан Чорбаджи Еленка се омъжила за поп Георги Стоянов (Горов-99,10). Бъдещият възрожденец преди да бъде ръкоположен работил няколко години като писар (язаджия) по крайбрежните странджански скели. Този, всъщност счетоводителски за времето стаж, вероятно е сближил бъдещия бургаски просветител с авторитетния търговец от Чанъкчи. Вълкан чорбаджи, често предприемал делови пътувания и при едно от тях, според семейното предание, разказано от Цвета Низамова, той бил отровен в една браилска страноприемница (Горов-99,16). Посещенията на този странджанец в Браила веднага събуждат асоциацията за прочутия Вазов герой Странджата, който, според повествованието на народния поет, няколко десетилетия след Вълкан ще прехранва умножилите се хъшове със скромни гозби, откърмили българската свобода.
Преди да се запозная с трудовете на Конобеев (Конобеев-72) и Тонев за мене Вълкан от Чанакчи беше просто един буден българин със сърце и очи обърнати към морето. На фона на българските комплекси, предизвикани от „голямата вода”, с които нашата историография и художествена литература са изпълнени до краен предел, съчетаването на историческите документи с народното песенно творчество, говори за този странджанец в още един аспект. Той е бил пряк участник в събитията през 1829 г. Всъщност те са произлезли в зората на нашето възраждане и е време и Странджанското население от началото на ХIХ век да получи своето признание като съществен фактор в българския възродителен процес. Трябва също така да се отърсим от догматичната интерпретация на нашия Ренесанс, който се свързва преди всичко със занаятчийските центрове в подбалканските области.
Струва ми се, че голяма роля за пренебрегването на Странджанското възраждане, е неговата едновременност със събуждането на гръцкия народ и съвместните действия на българи и гърци в този район. Последвалата българо-гръцка църковна разпра, балканските и световните войни задвижиха мелницата на историографията през ХХ в. и в България, и в Гърция на такива обороти, че нашите и гръцките модерни историци все още трудно преодоляват главозамайването от национализма. Затова тези народни песни, които са съхранили чрез живи персонажи най-живителните импулси на историческия процес биха ни помогнали не само да възстановим равновесието на българската идентичност, но и да осъзнаем реалното място на нашите предци в пълнокръвния отминал живот на Балканите.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Литература:
Дринов-71- Марин Дринов, Избрани съчинения, т. II, С., 1971 с. 476-477
Горов-Странджански. Горо Горов, Странджански песни, МСб, 1983.
Горов-99- Горо Горов, Будители на българщината в Бургаския край, Бургас, 1999
Дачев-90- Никола Дачев, История на с. Вълчаново, Бургас, 1990
Конобеев-72- В. Конобеев, Българското национал-освободително движение, София, 1972 г.
Мутафчиева-62- Вера П. Мутафчиева, Феодални размирици в Северна Тракия през края на XVIII и началото на XIX в. In: Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962) С. 1962, с. 167-212
Мутафчиева-93- Вера Мутафчиева, Кърджалийско време, С., 1993
Нейков-85- Балчо Нейков, Факийското предание, Сбирки от народния живот, С. 1985
Тонев-95- Велко Тонев, Българското Черноморие през Възраждането, София, 1995
„Караевренската катастрофа” е оставила дълбоки следи в народната памет. Между стотиците жертви е имало много българи и българки, защото Драза (Идриз) често попълвал харема си с хубави момичета от съседните села (Дачев-90,11). Неговата ханъма била от Кирово (Мадлеш), а в една песен от Ябълково (Алмали) се говори за поробване на „млади булки” и потурчване на „малки моми” от караевренския дерибей. Лиричната героиня на песента призовава любимия си да отиде при Вълчан Войвода и да го „доведе при Юмеровите сараи”, за да я спаси. Събитията, наричани „Караевренска катастрофа” и тяхната интерпретация са още едно доказателство, че историческата истина не се постига само на базата на документи. Даже и тяхната безпристрастност да е безспорна, те никога не могат да заменят живата памет на народа. Защото именно чрез нея до нас достига състоянието на народностния дух в определени исторически моменти. Всъщност това е живата история, преливаща от психологизъм, деформираща понякога фактите, но за сметка на това съхраняваща пулса на духа от миналото време. А това е много по-важно от броя на овцете и козите в дадено село, фалшифициран и от най-глупавия овчар пред лицето на данъчните чиновници.
Другата песен, върху която искам да спра вниманието ви, е публикувана от Горо Горов (Горов-Странджански, 216, № 311). Частично текстът се повтаря и в новата книга на Горов за поп Георги и Стоян Шивачев (Горов-99, 15). Но този вариант на песента с нищо не привличаше вниманието ми. Когато, обаче, преди около 20 години моя приятел Вълчо Йорданов, родом от село Ново Паничарево ми изпя един куплет от тази песен, бях буквално разтърсен, защото открих функционалното отношение на странджанския българин към морето. Запомних куплета и няколко пъти съм го използвал в различни свои статии. Ето текста, според г-н Йорданов, който се пенсионира като филмов продуцент в киностудия „Бояна”:
„He му на Вълкан приляга
в Панчарьово да седи
със крави оран да оре.
Най му на Вълкан приляга
в Созополя да иде
на море сметка да държи...”
Наскоро Петко Хундрев, офицер от запаса, ми продиктува един по-архаичен вариант:
„He гу Вълкана приляга
във Панчарьово да седи,
на Мусакьово да оре,
мусакьовските угари,
на Уграш дугень да има,
че там е холан кръстопът.
Минават хора всякакви
и турци още и гърци,
най-много бяли българя.
Ще го Вълкана затрият
пък му е млада булката
и му са дребни децата,
хем дребни холан, хем женски.
Ми гу Вълкана приляга
на Созополе да седи
в Голямото кафене,
наргеле тутунь да пие
и да си пие кафето…”
Вариантът, записан от Горов през 30-те или 40-те години на XX в. и вариантът, документиран от Г-н Хундрев са едновременно близки и далечни по начин на изказ. Но, както е прието от фолклористите, и трите варианта не са лишени от автентичност и разликите в тях произтичат от спецификата на народното творчество.
В пасажа за Мусакьово и Уграш записите на Горов и Хундрев се различават. Горовият вариант говори за „много хайдути”, докато цитираният от нас подчертава различната народност на преминаващите: турци, гърци и българи.
Цитираният вариант притежава по-голяма автентичност. Той е изпъстрен със архаични странджански диалектни форми. Би следвало да приемем, че той е по близо до оригинала. За съжаление информаторът не беше в състояние да ми каже цялостния текст, но последният куплет, който записахме, се различава от варианта на Вълчо Йорданов. В него не става дума за морето, а за „Голямото кафене в Созопол”, а това само косвено отразява социалния статус на Вълкан Чорбаджи, вероятно защото неговите занимания с търговия вече са споменати в по-горния текст за „дюгеня на Уграш”. Така или иначе стихът „на море сметка да държи”, изпят от Вълчо Йорданов е изцяло в контекста на песента. Той не толкова обогатява съдържанието й, а по скоро е един по-точен щрих от реалния портрет на Вълкан Чорбаджи и ни помага да го възприемем не като безделник, който се застоява в голямото созополско кафене, а като делови човек, който не е чужд на презморската търговия и с това буди завистта на созополските “хаджии и чорбаджии”.
Кой е бил Вълкан Чорбаджи от село Старо Паничарево (Чанакчи)? Това всъщност е реална историческа личност играла съществена роля в събитията свързани с Руско-турската война от 1828/29 г. Историците Велко Тонев и В. Конобеев, на базата на документи от царските руски архиви, идентифицират Вълкан от Чанакчи като тъст на прочутия странджански учител и свещеник поп Георги Стоянов, син на големия скотовъдец Стоян Джелепина от Гьоктепе (Звездец). Документирано е също така, че Вълкан от народната песен е участвал в прочутата среща с руския адмирал Александър Грейг на 11 май 1929 г. на борда на кораба „Париж” (Тонев-95,277; Горов.99,14). Другият български парламентьор е бил Стойко Мавруди от село Граматиково (Тонев-95,164). Те двамата били ръководители на въстаническите отряди, съставени от българи и гърци, прогонили турците още преди идването на руските войски.
Вълкан Чорбаджи е бил упълномощен от въстаналите жители от крайбрежието и вътрешността на Странджа да уведоми руското командване за размаха на българския бунт и да търси единодействие с тях.
Дъщерята на Вълкан Чорбаджи Еленка се омъжила за поп Георги Стоянов (Горов-99,10). Бъдещият възрожденец преди да бъде ръкоположен работил няколко години като писар (язаджия) по крайбрежните странджански скели. Този, всъщност счетоводителски за времето стаж, вероятно е сближил бъдещия бургаски просветител с авторитетния търговец от Чанъкчи. Вълкан чорбаджи, често предприемал делови пътувания и при едно от тях, според семейното предание, разказано от Цвета Низамова, той бил отровен в една браилска страноприемница (Горов-99,16). Посещенията на този странджанец в Браила веднага събуждат асоциацията за прочутия Вазов герой Странджата, който, според повествованието на народния поет, няколко десетилетия след Вълкан ще прехранва умножилите се хъшове със скромни гозби, откърмили българската свобода.
Преди да се запозная с трудовете на Конобеев (Конобеев-72) и Тонев за мене Вълкан от Чанакчи беше просто един буден българин със сърце и очи обърнати към морето. На фона на българските комплекси, предизвикани от „голямата вода”, с които нашата историография и художествена литература са изпълнени до краен предел, съчетаването на историческите документи с народното песенно творчество, говори за този странджанец в още един аспект. Той е бил пряк участник в събитията през 1829 г. Всъщност те са произлезли в зората на нашето възраждане и е време и Странджанското население от началото на ХIХ век да получи своето признание като съществен фактор в българския възродителен процес. Трябва също така да се отърсим от догматичната интерпретация на нашия Ренесанс, който се свързва преди всичко със занаятчийските центрове в подбалканските области.
Струва ми се, че голяма роля за пренебрегването на Странджанското възраждане, е неговата едновременност със събуждането на гръцкия народ и съвместните действия на българи и гърци в този район. Последвалата българо-гръцка църковна разпра, балканските и световните войни задвижиха мелницата на историографията през ХХ в. и в България, и в Гърция на такива обороти, че нашите и гръцките модерни историци все още трудно преодоляват главозамайването от национализма. Затова тези народни песни, които са съхранили чрез живи персонажи най-живителните импулси на историческия процес биха ни помогнали не само да възстановим равновесието на българската идентичност, но и да осъзнаем реалното място на нашите предци в пълнокръвния отминал живот на Балканите.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Литература:
Дринов-71- Марин Дринов, Избрани съчинения, т. II, С., 1971 с. 476-477
Горов-Странджански. Горо Горов, Странджански песни, МСб, 1983.
Горов-99- Горо Горов, Будители на българщината в Бургаския край, Бургас, 1999
Дачев-90- Никола Дачев, История на с. Вълчаново, Бургас, 1990
Конобеев-72- В. Конобеев, Българското национал-освободително движение, София, 1972 г.
Мутафчиева-62- Вера П. Мутафчиева, Феодални размирици в Северна Тракия през края на XVIII и началото на XIX в. In: Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962) С. 1962, с. 167-212
Мутафчиева-93- Вера Мутафчиева, Кърджалийско време, С., 1993
Нейков-85- Балчо Нейков, Факийското предание, Сбирки от народния живот, С. 1985
Тонев-95- Велко Тонев, Българското Черноморие през Възраждането, София, 1995