БУРГАС: СТАРИННО ИМЕ НА МОДЕРЕН ГРАД (2)
(Продължение)
Следващите писмени сведения и находки вече се отнасят към Средновековието. Съществено място сред тях заема
Поемата на Мануил Фил (1275-1345 г.)
Твърде често в нашето съвремие Бургас е наричан “град на поезията” или “град на поетите”. Причините за това са ясни. През последните десетилетия тук се родиха и израснаха много повече хора на перото, отколкото в другите провинциални градове. Когато говорим за миналото на Бургас, обаче, трябва веднага да изтъкнем, че за първи път под името “Пиргос” тукашното селище се споменава в една византийска поема. Това е творбата на известния средновековен поет Мануил Фил (1275-1345), която носи заглавието “За военните подвизи на известния чутовен протостратор”. Тя е написана в 1306 г. в самото начало на 14 век.
Събитията, описани и прославени от Мануил Фил, са станали малко преди неговото раждане. Поетът не е пряк участник в тях, не е свидетел на събитията, но по негово време е имало все още живи участници, съществували са и исторически съчинения на тази тема. Най-важното от тях той е използвал, пресъздавайки ги в стихове.
Още Константин Иречек в книгата си “Пътувания из България” и в други свои съчинения локализира Пиргос на мястото на днешния Бургас. На същото мнение са и други историци като проф. Петър Петров и проф.Васил Гюзелев. През 1976 г. проф. Гюзелев посвети на този проблем специална статия, която беше отпечатана във вестник “Черноморски фронт” (бр. 9002 от 26 август 1976 г.) Ето буквалния превод на стиховете, касаещи Пиргос, осъществен от него:
“Узнай сега и по-сетнешните победи:
Девелт свидетелствува и се провиква
какво от него (пълководеца) е прибавено
към извършените подвизи.
Известява и Кастрицион сред скалите.
Сочи ги и здраво укрепената Скафида.
Пълководецът победи дори и природата,
като вдъхна душа на камъните.
Обкръжи и ПИРГОС със умение
и направи кула, бранеща от нападения,
кула, укрепяваща прекрасните победи.”
Поемата на Мануил Фил е посветена на прославения пълководец Михаил Тарханиот, който, според изследователите, бил от български произход. Това съвсем не му пречело да води византийските войски срещу своите сънародници българи. Напротив, обстоятелството, че е българин, сигурно го е улеснявало, защото вероятно е познавал езика, а също така и района на полесражението.
Най-напред в поемата е отбелязано, че Михаил Глава нанесъл поражение на българите в днешна Източна Тракия и превзел няколко крепости в района на днешния Лозенград. В цитираните стихове Девелт е средновековният град, наследник на античния Деултум при сегашното село Дебелт. Кастрицион, според Божидар Димитров, се е намирал в местността Кастрич, недалеч от Синеморец. Останките на Скафида са на дъното на Мандренското езеро в района на вилата на НХК при село Димчево (бившето Скеф). През Средновековието Факийска река, вливаща се в езерото Мандра, недалеч от Димчево, също е носела името Скафида.
Това, което прави най-силно впечатление в цитирания пасаж, е редът, в който са изброени превзетите крепости и укрепления: Девелт, Кастрицион, Скафида, Пиргос. На първо място е Девелт. Вероятно това се дължи на значимостта на това селище и неговата широка известност през Средновековието. Второ е Кастрицион, който, ако е правилно локализиран, се е намирал югоизточно от Девелт. Следва близката Скафида и малко по-далечния от Девелт Пиргос. Този ред на изброяването на крепостите не буди съмнение, че Пиргос се е намирал на мястото на днешния Бургас. Напротив, той красноречиво свидетелствува за това.
Какви са археологическите доказателства в подкрепа на тази теза? Пиргът, т.е. Кулата и досега не е открита на територията на стария град. Съществува вероятност тази кула да се е намирала на върха на носа, който някога е съществувал в основата на днешния вълнолом на старото пристанище. Този нос добре се вижда върху една гравюра от албума на френските пътешественици Сеиже и Огюст Дезарно, които са били в Бургас през 1829 г. Ако е била върху този нос, кулата би трябвало да е пропаднала впоследствие в морето и нейните остатъци са били изгребани при удълбаването на Бургаското пристанище в началото на ХХ век.
Средновековни материали се откриват на много места в стария град. През седемдесетте години каничка, гърне и зидове бяха открити на ул. “7-ми февруари” (“Войнишка”) до училище “П. Р. Славейков”. Глинена стомна от 15-16 век е била намерена на пресечката между ул. “Богориди” и “Лермонтова”. Средновековни монети са открити между сградата на Археологическия музей и Художествената галерия. Многобройни съдове и фрагменти от Средновековието е имало при драгирането на Рибното пристанище. Колкото и да са скромни тези находки, все пак те са свидетелство, че на мястото на старите квартали на Бургас през Средновековието е съществувало селище.
Според сведения на стари бургазлии, запазени от Георги поп Аянов, една кула се е намирала в района на Пожарна служба. Той смята, обаче, че тази кула е датирала от османското владичество. Какво е станало с Пиргос - Бургас
През първите векове на робството
За окончателното завладяване на Пиргос - Бургас от турците свидетелствува късновизантийският автор Дука (1400 - 1470). Той разказва събития, които са станали през март 1453 г. Именно тогава турски военни части, предвождани от Караджа бег превзели: “Виза, Ахтопол, ПИРГОС (Бургас), Анхиало и Несебър”. Според световноизвестния английски историк Ричард Рънсиман днешното българско Южно Черноморие се явява последният свободен хинтерланд на Константинопол. Оттук всъщност са потеглили последните кораби с жито и други припаси, предназначени за населението на милионния град. След няколко месеца, през есента на 1453 г., вековният Константинопол паднал под ударите на османците.
Настъпило време, което, ако използваме съвременния израз, бихме могли да наречем “време на информационно затъмнение”. Писмените извори за Пиргос стават по-редки, но все пак те съществуват. Само че допреди няколко години част от тях не бяха известни. Светлина върху този въпрос хвърли арменският автор Сурен Вартанович Овнаян в книгата си “Армяно-болгарские исторические связи и армянские колонии в Болгарии во второй половине ХІХ века”, издадена в 1968 г. в Ереван от издателството на Академията на науките на Арменска ССР.
Овнаян използва трудно достъпни исторически извори, за да проследи връзките на арменците с българските земи. Ето какво пише той на стр. 43 от своята книга: “Както свидетелствуват изворите в 1549 г., голяма група арменци се преселила от Нахичевана, Шорота и Карби в България и се установила в Айтос, Бургас и Шумен.”
Под черта авторът посочва източници, които сега не са достъпни за нас. Тук трябва да обърнем внимание преди всичко на датата. Става дума за 1549 г. Това е приблизително 100 години след датата на падането на Константинопол (1453 г.), за която, както споменахме, ни говори византиецът Дука. Какво се получава? У Мануил Фил срещаме Пиргос в началото на 14 век, у Дука в средата на 15 век, а арменските извори говорят за него през 16 век. През втората половина на 16 век Бургас се споменава в съчинението на турския географ Хаджи Калфа. Той пише малко по-късно, но, според изследователите, се базира на данни от това време.
Всичко това е едно мъчително преодоляване на “информационното затъмнение”, което ни довежда до извода, че Бургас е съществувал през целия период на късното средновековие, като се почне от времето на Мануил Фил и се стигне до средата на 17 век, когато през тукашното пристанищно селище преминава турският пътешественик Евлия Челеби.
Текстовете на Евлия Челеби и Хаджи Калфа са използвани и от по-старото поколение историци на Бургас Георги поп Аянов и Горо Горов. Те обаче ги поставят в началото на съществуването на Бургас и свързват тези писмени сведения с т.нар. “устно предание за възникването на Бургас”. Тогава, когато те правеха тази връзка, сведенията на Дука и на арменските автори още не бяха известни. При това положение “устното предание” имаше някаква стойност. Но сега, когато вече имаме на разположение писмени свидетелства от 14, 15 и 16 век, това трябва да получи друга интерпретация. То може да се свърже с прословутата българо-гръцка религиозна разпра от втората половина на миналия век. Тогава при подялбата на епархиите между първия български екзарх и вселенската патриаршия Бургас е попаднал в диоцеза на анхиалския гръцки владика. А към края на века той вече се е бил оформил като солидно пристанище на цяла Южна България. Умножавал се и броят на населението на българската махала. За да бъде доказано, че Бургас е селище, основано от гърци, според нас, възниква тази легенда. Тя разказва, че гърци от Анхиало, Созопол и Бандърма са основали Бургас в средата на 17 век. Това всъщност трябвало да обоснове принадлежността на града към Анхиалската епархия.
Тези борби продължили и в началото на ХХ век. Тогава те се изразили в съперничеството между българи и гърци за собственост върху манастира на остров “Света Анастасия”. Сериозният аргумент на българите бил, че главен ктитор на манастира е Матей от Котел, а на гърците, че това е ставропигиален манастир, т.е. манастир, директно подчинен на цариградския вселенски патриарх. Тези ежби са довели до изчезването на ктиторската икона на Матей и на цялата документация от манастирската библиотека. Ако сега не съществуваше ктиторския надпис върху иконостаса в църквата, ние нямаше да имаме доказателство за дарителството на котленеца Матей.
Този надпис гласи: “Направата на този иконостас стана (благодарение) на някого: от жителите на Василико е дърворезбата, а иконописта и позлатяването на Матей Котленеца, во нине и присно и во веки веков, 1802 г.” Втори надпис над царските двери свидетелствува, че сградата на църквата е направена чрез дарение от ковчежника на месемврийската митрополия Натанаил през същата 1802 г.
В случая имаме пряко свидетелство, че в началото на 19 век българи и гърци действуват съвместно и задружно като християни, докато сто години по-късно, в началото на ХХ век, действията и на едните, и на другите са продиктувани от враждебност. Това довежда до упадъка на манастира с един от най-старите иконостаси у нас.
Остава ни да направим извода, че никоя църковна или етническа разпра не води до добър край. Та нали този прекрасен манастир в края на краищата беше превърнат в затвор, а през последното петдесетилетие Червенковите, или може би Живковите кинематографисти разрушиха фреските на старата църква. Наистина, за да “правят кино”.
Българският ктитор на манастира “Света Анастасия” Матей от Котел завинаги свързва живота си с този регион. Той е основателят на Хаджипетровия род. Неговите наследници са построили Големите български мелници в Бургас. Някои от тях, като известната баба Ганка, са се прочули като големи благодетели на града. Но да се върнем към далечния 18 век, тогава, когато нашият град за първи път попада
(Продължение)
Следващите писмени сведения и находки вече се отнасят към Средновековието. Съществено място сред тях заема
Поемата на Мануил Фил (1275-1345 г.)
Твърде често в нашето съвремие Бургас е наричан “град на поезията” или “град на поетите”. Причините за това са ясни. През последните десетилетия тук се родиха и израснаха много повече хора на перото, отколкото в другите провинциални градове. Когато говорим за миналото на Бургас, обаче, трябва веднага да изтъкнем, че за първи път под името “Пиргос” тукашното селище се споменава в една византийска поема. Това е творбата на известния средновековен поет Мануил Фил (1275-1345), която носи заглавието “За военните подвизи на известния чутовен протостратор”. Тя е написана в 1306 г. в самото начало на 14 век.
Събитията, описани и прославени от Мануил Фил, са станали малко преди неговото раждане. Поетът не е пряк участник в тях, не е свидетел на събитията, но по негово време е имало все още живи участници, съществували са и исторически съчинения на тази тема. Най-важното от тях той е използвал, пресъздавайки ги в стихове.
Още Константин Иречек в книгата си “Пътувания из България” и в други свои съчинения локализира Пиргос на мястото на днешния Бургас. На същото мнение са и други историци като проф. Петър Петров и проф.Васил Гюзелев. През 1976 г. проф. Гюзелев посвети на този проблем специална статия, която беше отпечатана във вестник “Черноморски фронт” (бр. 9002 от 26 август 1976 г.) Ето буквалния превод на стиховете, касаещи Пиргос, осъществен от него:
“Узнай сега и по-сетнешните победи:
Девелт свидетелствува и се провиква
какво от него (пълководеца) е прибавено
към извършените подвизи.
Известява и Кастрицион сред скалите.
Сочи ги и здраво укрепената Скафида.
Пълководецът победи дори и природата,
като вдъхна душа на камъните.
Обкръжи и ПИРГОС със умение
и направи кула, бранеща от нападения,
кула, укрепяваща прекрасните победи.”
Поемата на Мануил Фил е посветена на прославения пълководец Михаил Тарханиот, който, според изследователите, бил от български произход. Това съвсем не му пречело да води византийските войски срещу своите сънародници българи. Напротив, обстоятелството, че е българин, сигурно го е улеснявало, защото вероятно е познавал езика, а също така и района на полесражението.
Най-напред в поемата е отбелязано, че Михаил Глава нанесъл поражение на българите в днешна Източна Тракия и превзел няколко крепости в района на днешния Лозенград. В цитираните стихове Девелт е средновековният град, наследник на античния Деултум при сегашното село Дебелт. Кастрицион, според Божидар Димитров, се е намирал в местността Кастрич, недалеч от Синеморец. Останките на Скафида са на дъното на Мандренското езеро в района на вилата на НХК при село Димчево (бившето Скеф). През Средновековието Факийска река, вливаща се в езерото Мандра, недалеч от Димчево, също е носела името Скафида.
Това, което прави най-силно впечатление в цитирания пасаж, е редът, в който са изброени превзетите крепости и укрепления: Девелт, Кастрицион, Скафида, Пиргос. На първо място е Девелт. Вероятно това се дължи на значимостта на това селище и неговата широка известност през Средновековието. Второ е Кастрицион, който, ако е правилно локализиран, се е намирал югоизточно от Девелт. Следва близката Скафида и малко по-далечния от Девелт Пиргос. Този ред на изброяването на крепостите не буди съмнение, че Пиргос се е намирал на мястото на днешния Бургас. Напротив, той красноречиво свидетелствува за това.
Какви са археологическите доказателства в подкрепа на тази теза? Пиргът, т.е. Кулата и досега не е открита на територията на стария град. Съществува вероятност тази кула да се е намирала на върха на носа, който някога е съществувал в основата на днешния вълнолом на старото пристанище. Този нос добре се вижда върху една гравюра от албума на френските пътешественици Сеиже и Огюст Дезарно, които са били в Бургас през 1829 г. Ако е била върху този нос, кулата би трябвало да е пропаднала впоследствие в морето и нейните остатъци са били изгребани при удълбаването на Бургаското пристанище в началото на ХХ век.
Средновековни материали се откриват на много места в стария град. През седемдесетте години каничка, гърне и зидове бяха открити на ул. “7-ми февруари” (“Войнишка”) до училище “П. Р. Славейков”. Глинена стомна от 15-16 век е била намерена на пресечката между ул. “Богориди” и “Лермонтова”. Средновековни монети са открити между сградата на Археологическия музей и Художествената галерия. Многобройни съдове и фрагменти от Средновековието е имало при драгирането на Рибното пристанище. Колкото и да са скромни тези находки, все пак те са свидетелство, че на мястото на старите квартали на Бургас през Средновековието е съществувало селище.
Според сведения на стари бургазлии, запазени от Георги поп Аянов, една кула се е намирала в района на Пожарна служба. Той смята, обаче, че тази кула е датирала от османското владичество. Какво е станало с Пиргос - Бургас
През първите векове на робството
За окончателното завладяване на Пиргос - Бургас от турците свидетелствува късновизантийският автор Дука (1400 - 1470). Той разказва събития, които са станали през март 1453 г. Именно тогава турски военни части, предвождани от Караджа бег превзели: “Виза, Ахтопол, ПИРГОС (Бургас), Анхиало и Несебър”. Според световноизвестния английски историк Ричард Рънсиман днешното българско Южно Черноморие се явява последният свободен хинтерланд на Константинопол. Оттук всъщност са потеглили последните кораби с жито и други припаси, предназначени за населението на милионния град. След няколко месеца, през есента на 1453 г., вековният Константинопол паднал под ударите на османците.
Настъпило време, което, ако използваме съвременния израз, бихме могли да наречем “време на информационно затъмнение”. Писмените извори за Пиргос стават по-редки, но все пак те съществуват. Само че допреди няколко години част от тях не бяха известни. Светлина върху този въпрос хвърли арменският автор Сурен Вартанович Овнаян в книгата си “Армяно-болгарские исторические связи и армянские колонии в Болгарии во второй половине ХІХ века”, издадена в 1968 г. в Ереван от издателството на Академията на науките на Арменска ССР.
Овнаян използва трудно достъпни исторически извори, за да проследи връзките на арменците с българските земи. Ето какво пише той на стр. 43 от своята книга: “Както свидетелствуват изворите в 1549 г., голяма група арменци се преселила от Нахичевана, Шорота и Карби в България и се установила в Айтос, Бургас и Шумен.”
Под черта авторът посочва източници, които сега не са достъпни за нас. Тук трябва да обърнем внимание преди всичко на датата. Става дума за 1549 г. Това е приблизително 100 години след датата на падането на Константинопол (1453 г.), за която, както споменахме, ни говори византиецът Дука. Какво се получава? У Мануил Фил срещаме Пиргос в началото на 14 век, у Дука в средата на 15 век, а арменските извори говорят за него през 16 век. През втората половина на 16 век Бургас се споменава в съчинението на турския географ Хаджи Калфа. Той пише малко по-късно, но, според изследователите, се базира на данни от това време.
Всичко това е едно мъчително преодоляване на “информационното затъмнение”, което ни довежда до извода, че Бургас е съществувал през целия период на късното средновековие, като се почне от времето на Мануил Фил и се стигне до средата на 17 век, когато през тукашното пристанищно селище преминава турският пътешественик Евлия Челеби.
Текстовете на Евлия Челеби и Хаджи Калфа са използвани и от по-старото поколение историци на Бургас Георги поп Аянов и Горо Горов. Те обаче ги поставят в началото на съществуването на Бургас и свързват тези писмени сведения с т.нар. “устно предание за възникването на Бургас”. Тогава, когато те правеха тази връзка, сведенията на Дука и на арменските автори още не бяха известни. При това положение “устното предание” имаше някаква стойност. Но сега, когато вече имаме на разположение писмени свидетелства от 14, 15 и 16 век, това трябва да получи друга интерпретация. То може да се свърже с прословутата българо-гръцка религиозна разпра от втората половина на миналия век. Тогава при подялбата на епархиите между първия български екзарх и вселенската патриаршия Бургас е попаднал в диоцеза на анхиалския гръцки владика. А към края на века той вече се е бил оформил като солидно пристанище на цяла Южна България. Умножавал се и броят на населението на българската махала. За да бъде доказано, че Бургас е селище, основано от гърци, според нас, възниква тази легенда. Тя разказва, че гърци от Анхиало, Созопол и Бандърма са основали Бургас в средата на 17 век. Това всъщност трябвало да обоснове принадлежността на града към Анхиалската епархия.
Тези борби продължили и в началото на ХХ век. Тогава те се изразили в съперничеството между българи и гърци за собственост върху манастира на остров “Света Анастасия”. Сериозният аргумент на българите бил, че главен ктитор на манастира е Матей от Котел, а на гърците, че това е ставропигиален манастир, т.е. манастир, директно подчинен на цариградския вселенски патриарх. Тези ежби са довели до изчезването на ктиторската икона на Матей и на цялата документация от манастирската библиотека. Ако сега не съществуваше ктиторския надпис върху иконостаса в църквата, ние нямаше да имаме доказателство за дарителството на котленеца Матей.
Този надпис гласи: “Направата на този иконостас стана (благодарение) на някого: от жителите на Василико е дърворезбата, а иконописта и позлатяването на Матей Котленеца, во нине и присно и во веки веков, 1802 г.” Втори надпис над царските двери свидетелствува, че сградата на църквата е направена чрез дарение от ковчежника на месемврийската митрополия Натанаил през същата 1802 г.
В случая имаме пряко свидетелство, че в началото на 19 век българи и гърци действуват съвместно и задружно като християни, докато сто години по-късно, в началото на ХХ век, действията и на едните, и на другите са продиктувани от враждебност. Това довежда до упадъка на манастира с един от най-старите иконостаси у нас.
Остава ни да направим извода, че никоя църковна или етническа разпра не води до добър край. Та нали този прекрасен манастир в края на краищата беше превърнат в затвор, а през последното петдесетилетие Червенковите, или може би Живковите кинематографисти разрушиха фреските на старата църква. Наистина, за да “правят кино”.
Българският ктитор на манастира “Света Анастасия” Матей от Котел завинаги свързва живота си с този регион. Той е основателят на Хаджипетровия род. Неговите наследници са построили Големите български мелници в Бургас. Някои от тях, като известната баба Ганка, са се прочули като големи благодетели на града. Но да се върнем към далечния 18 век, тогава, когато нашият град за първи път попада
Бронзова статуетка на гладиатор, открита в района на църквата „Успение Богородично”
Позлатен бронзов кръст-енколпион, намерен в района на сградата на Океански риболов.
Огърлица от стъклени мъниста, открита в късноантичния некропол в центъра на Бургас
Скица от края на 17 век, на която са отбелязани Порос и Пиргос като отделни селища.
Картата на Черно море от холандеца Николаас Витсен (1641-1717 г.).
Бургас върху гравюрата на френския художник Огюст Дезарно.
Руският медел, сечен в чест на Одринския мир с изображения на Одрин и Бургас.
Бургаското пристанище преди построяването на вълнолома през 1903 г.
Ксавие Омер дьо Хел (1812-1849 г.), описал Бургас през 1844 г.
Планът на Бургас от граф фон Молтке от 1829 г. Наложен върху план от края на ХIХ от художника Митко Иванов
В полезрението на европейците
Малко преди последната четвърт на 17 век в 1673 г. през Бургас минал арменският епископ Мартирос Кримеци. На него дължим втората стихотворна творба, посветена на нашия град. Мартирос се нарича Кримеци, понеже неговата религиозна дейност е свързана с полуостров Крим. Голямата му обиколка е отразена в десетки стихотворения, в които той изразява отношението си към много градове и техните жители. Бургас му направил силно впечатление с лошата вода, която пиели жителите му. Той като чувствителна натура никак не пести изразите си, за да наругае водата, въпреки че тя по понятни причини не е била от язовир Камчия. Силно впечатление на Мартирос Кримеци направили тукашните лозя, които заобикаляли Бургас. Още по-голям гняв у епископа-поет събудил съседният Анхиало. В случая недоволството се изсипва върху псалта Никол.
По всичко изглежда раздразнението на Мартирос е предизвикано от обстоятелството, че бургаските и анхиалските арменци не подкрепили разколническата позиция, която епископът заемал в религиозните борби сред арменската диаспора през 17 век. За нас в случая има значение споменаването на Бургас като лозарски център, а не сравняването му с библейски градове, придобили изключително лоша слава.
Следвайки хронологията, ние ще продължим с писмените извори от 18 век. Тогава именно Бургас за първи път е забелязан от европейците. Първите автори, които говорят за него, са французите Жан Белен (1703-1772 г.) и Шарл дьо Пейсонел, чието съчинение е отпечатано в Париж в 1765 г.
Най-ранни засега са сведенията на Жан Белен. Те датират от 1738 г. и съдържат подробно описание на Бургаския залив, който Белен нарича залив Форос. Ето текста, публикуван за първи път в България от Елисавета Тодорова:
“Заливът Ворос има дълбочина около 12 левги в посока Изток-Запад, при 3.5 - 4 левги ширина. Турците го наричат просто Ворос. В древността той се е казвал Анхиалос. Малката рекичка, която се влива в дъното му, се казва Нисус. Тук в старо време се е намирала Аполония Магна.
Има много места в този залив, където може да се пристане както на южния, така и на северния бряг.
На 5 левги западно (от Созопол) има едно място, наречено Ченгене скеля. Това е един кей (пристанище), защото това е значението на думата “скеля”, т.е. място за приставане на кораби, морско място за търговия. Оттук идва обичаят всички градове в държавата на Великия султан, които се занимават с морска търговия, да се наричат “Скеля”.
Селото (Ченгене скеля) се намира върху ивица земя с форма на език (вдаден в морето). Точно срещу него има малък остров (“Света Анастасия”). Пристанът се намира западно от носа. Той е доста добър, с дълбочина 10-12 разтега до самия бряг и така да се каже е защитен от всички ветрове. Съвсем наблизо има една малка рекичка, която би могла да бъде античната Аргианус.
Пристанището е често посещавано. Тук се транспортира желязо от Босна и тютюн от Сяр (Серес), като смятат, че е по-удобно оттук, отколкото през Бяло море. Има един хан - голяма покрита сграда. Това е сградата на митницата, удобна за търговците.
Мястото носи името на чингианците (циганите). Така се наричат скитниците, на които ние казваме египетски бохеми. И понеже тук има цигански колиби, по тях е наречено Циганско пристанище. В Турция има много цигани, които се движат на тълпи по селата и градовете. Те носят дайрета, под звуците на които танцуват по улиците и пътищата, като водят със себе си мечки и кози, дресирани да правят разни номера. Циганите нямат никаква религия. Мъжете само се преструват на мохамедани.
На 3 левги по-нататък се намира селото Пургас или Бургас, което не е голямо, въпреки че е пристанище на железни мини, намиращи се при Самоков. Освен това оттук се изнася тютюн и зърно.”
Не трябва да ни смущава фактът, че Белен нарича Бургас “село”. В неговия текст така са наречени Анхиало, Месемврия и др. Прави впечатление, че авторът обръща по-голямо внимание на Ченгене скеля, отколкото на Бургас. Освен това целият Бургаски залив, според Белен, се наричал “залив Форос”. През последните години Божидар Димитров и други автори излязоха с твърдението, че Форос (Порос) и Пиргос са идентични и са просто старите имена на Бургас. При това те се базират на италианските карти, върху които Порос е обозначен северно от Скафида. Новоиздаденият текст на Белен хвърли допълнителна светлина върху този въпрос. Форос (Порос), както подчертахме, е името на целия залив. Това обяснява и съответното му поставяне на картата. Освен това и до днес съществува нос Форос, недалеч от Крайморие (Кафката). Миналата година на този нос беше отрита крепостна стена и кула от късната античност и средновековието. От наименованието на “Босфора” съвършено ясно личи, че гръцкото “Боспорос” (“Волски проток”) звучи на италиански “Босфорос”. В нашия случай съотношението “Порос” - “Форос” е същото. За местонахождението на селище с името Порос говорят и някои турски документи от 15-16 век, които бяха публикувани от Цвета Райчевска. Според един от тях землището на Порос достигало до брега на Мандренското езеро. Това изключва смесването на Порос и Пиргос, извършен само поради близкото им звучене. Те имат съвършено различна семантика, а също така и локализация. Пиргос е бил разположен на мястото на Бургас, а Порос върху днешния нос Форос.
Белен е високообразован французин. От текста му личи, че той добре познава античните автори, но неговите древни локализации са съмнителни. Едва ли можем да приемем, че малката рекичка, която тече край с. Маринка и при устието си се разширява, в античността е носела името Аргианос. Последната, доколкото ми е известно, се поставя от изследователите в Централна Странджа. Същото се отнася и до хидронима “Нисус”. Белен прави грешка и при локализацията на Аполония Магна. Той плаща дан на Монтескьо и френските просветители и търси античния пристанищен град там, където природните и стопански условия са най-благоприятни. Търси го в дъното на залива Форос, откъдето започва най-краткият път към вътрешността на Тракия, както вече имахме случай да подчертаем.
Позволихме си да цитираме пълния текст на Белен, защото, доколкото ни е известно, той нито веднъж не е използван в проучванията на историята на Бургас.
Вторият френски автор Шарл дьо Пейсонел е използван и друг път. Той е минал през Бургас близо две десетилетия след Белен в качеството си на френски дипломат. Неговият текст, отпечатан в 1765 г., съдържа много повече данни за Бургас. И това е естествено. Докато Жан Белен е обикновен картограф, то интересите на Пейсонел са били много по-широки. Ето как Пейсонел характеризира нашия град:
“Бургас е едно важно пристанище на България за търговия в Черно море. Именно тук достигат всички стоки от Татария и други селища, разположени на брега на това море. (Тези стоки) са предназначени за Румелия. Това (т.е. Бургас) е един голям град (употребен е терминът “бург”), където има много търговци. Пристанището е изключително добро, дъното му е пясъчно. Всички кораби могат да намерят тук подслон през зимата.
Независимо от транзитната търговия, която е твърде значителна в Бургас, както по отношение на вноса, така и на износа, донасят се много стоки и за жителите (на самия Бургас). Вносни стоки са: ориз, кафе, бонета от Франция, шалове, вълнени пояси, дървено масло, черни маслини, сапун от Смирна … панталони от Солун, престилки от Кайро, барут за стрелба … платно от Анатолия и др. Територията на Бургас произвежда само жито, от което се изнасят всяка година от 30 до 40 товара за Константинопол. Освен това (се изнася) и малко сирене.”
Съчинението на френския консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел е отпечатано в Париж (1765 г.) под заглавие “Сведения за Черноморската търговия”. Още един факт у Пейсонел привлича вниманието ни. Между Форос и Бургас той поставя селото Зудус. Според нас то се е намирало на брега на провлака между Мандренското езеро и морето близо до късносредновековната кула, чиито развалини се виждат при Пода. Зудус е бил върху близкия хълм, пресечен от шосето Бургас - Созопол. Там сега има археологически останки от Средновековието и първите векове на османското владичество.
Богатите сведения на Пейсонел са ярко доказателство, че около средата на 18 век развитието на Бургас е било във възход. Всъщност това е било най-важното пристанище на юг от Балкана.
Казаното дотук се потвърждава и от австрийския дипломат и разузнавач Венцел Фон Броняр. Той пише: “Точно срещу нос Форос, на разстояние 3-4 мили се намира касабата или пазарното градче Бургас, най-голямото и богато селище на цялата тази област, състоящо се от 1100-1200 къщи. Под негова юрисдикция са всички крайбрежни селища от Ахтопол до Гьозекен (Обзор).”
Броняр е бил в Бургас през 1786 г. От същото време са сведенията на французите Жан Батист дьо Шьовалие и на Божур, който казва: “…Бургас, който е главният пункт на този залив, е център на голяма транзитна търговия с Константинопол и останалите черноморски пристанища. Тук се товарят тютюни, ленени платна, желязо от Самоков, зърнено масло, сирене и вино.”
В началото на 19 век Бургас отново се споменава от арменски автори, а също така и от биографа на Бимбеловия род и Стефан Караджа, Балчо Нейков. Съществува вероятност в самото начало на 19 век Бургас да е станал жертва на кърджалийските грабежи. Тогава той попада и
В далекогледите на руски офицери
Стратегическото значение на Бургас е било оценено от русите десетина години преди Руско-Турската война в 1828/1829 г. Това е направено в едно описание на пътя Тулча - Варна - Бургас - Мидия - Цариград, което според публикацията на Б. Цоцов датира от 1819 г. Според описанието: “(Бургас) доставя възможност да се направи диверсия в тила на турската армия в това време, когато тази ще оспорва прехода на нашите (руските) войски през Балкана. Бургас в това отношение е изгоден за руската армия, преминала Балкана, както сега Варна за турците, защото остава първото важно пристанище зад веригите на тия планини.”
Тази оценка се потвърждава десет години след това във войната. Тогава пълководецът Дибич за първи път минава през Балкана и получава съответното прозвище “Забалкански”. Данни за Бургас от 1829 г. намираме у Феликс Фонтон. Той констатира, че в града имало много празни и полусрутени къщи. Руските офицери и войници се възползвали от това и използвали дъските и гредите от тези къщи за горене. Може би това е косвено свидетелство, че в началото на 19 век тук са вилнели кърджалийските разбойници.
След като осъзнало стратегическото значение на Бургас, руското командване разположило тук своя щаб. От 1829 г. датира и първото графично изображение на града, с което разполагаме. Това е гравюрата на френския журналист Сеиже, който заедно с художника Огюст Дезарно придружавал армията на Дибич Забалкански, за да отразява нейните победи и спасителната й роля в историята на балканските християнски народи: българи, гърци, сърби и др.
Върху гравюрата на Дезарно на преден план е изобразен голям залив, няколко големи и малки платнохода. Следва един врязан в морето нос с високи, стръмни брегове, разположен вдясно на гравюрата, и един по-малък нос, вляво. В дъното на заливчето, оформено от тях, се вижда самият град. Ясно се открояват минаретата на две джамии, издигащи се непосредствено зад бреговата ивица. Едната, според намерените надгробни надписи на османотурски език, се е намирала вдясно от сградата на митницата в района на Морската гара, а другата - при спортната площадка на ул. “Лиляна Димитрова”. Преди 15 години се откриха основите на втората джамия. Тяхната ширина беше 2.50 м. Спойката беше от водонепропусклив хоросан. Характерен белег за него е силната наситеност със счукана тухла или керемида. Вдясно от втората джамия се вижда голяма сграда с ъглови кули. Вероятно това е казарма.
Гравюрата на Огюст Дезарно (1788 - 1840 г.) може да бъде съпоставена с руския медальон, сечен от сребро и от бронз през същата 1829 год. в чест на победата във войната с Турция и сключването на мир в Одрин на 2 септември.
Върху лицевата страна на този медальон на преден план е изобразена джамия с четири минарета. В отреза има надпис, който гласи: АДРІАНОПОЛЪ и дата 2 септември 1829 г. В полето над джамията е отразено събитието, в чест на което е отсечен комеморативният медальон: МИР СЪ ТУРЦІЕЮ - т. ест Одринския мир. Според изследователката на медальона Анастасия Стефанова върху неговата лицева страна е изобразена джамията “Селиме”, строена от султан Селим ІІ (1524-1574) между 1569 и 1575 г.
По-интересно за нас е изображението върху опакото на този сребърен медальон. Тук е изобразен голям крайбрежен град и от надписа в отреза: БУРГАСЪ става ясно кой е той. На преден план са изобразени една джамия с две минарета (вляво) и една с едно минаре (вдясно). В общи линии тяхното разположение повтаря разположението на тези култови паметници върху гравюрата на Дезарно. На заден план забелязваме голяма сграда с ъглови кули и кубе. Може би това е корелат на сградата от гравюрата, която нарекохме казарма. Стефанова успя да прочете името на гравьора на опакото на медальона - В. В. Алексеев. Изображението на Адрианопол върху сребърната емисия е дело на Р. А. Клепиков, а на бронзовата - М. См. Зорский. Независимо от различното авторство двете изображения са еднакви. Сребърният медальон има диаметър 63 мм и тегло 124.76 гр.
Но да се върнем към изображението на Бургас върху опакото на този изключително интересен паметник. Зад града в залива са гравирани още три полуострова. Вероятно това са: Анхиало, Месемврия и Емине. В лявата страна е гравирана планина, а горе в центъра е разположен двуглав орел под царска корона. В клюновете виждаме лаврови клонки. Доколкото ми е известно, засега Бургас е единственият град, изобразен под символа на Руската империя, който преди това е бил хералдически знак на Константинополската вселенска патриаршия.
След Руско-турската война през 1828/1829 г. Бургас става предмет на
Предсказанията на един французин
Когато се говори за българското Възраждане, обикновено се обръща внимание на развитието на занаятите, на зараждането на буржоазната класа и преди всичко на националноосвободителните борби. Някои историци дори стигат до примитивизъм. Ако в дадено селище не е пукнала пушка, там е нямало възраждане, опитват се да ни докажат те. По тая логика Бургас е останал встрани от този съдбоносен за България процес. Така ли е в действителност? Нима морските контакти нямат значение за българския ренесанс? Не трябва ли в случая да припомним, че великите географски открития стоят в зората на Западноевропейското възраждане? Бидейки “врата на света”, какво е мястото на Бургас, каква е неговата роля в процеса на пробуждането на българската народност.
Не можем да отговорим на тези въпроси, без да се спрем на наблюденията на френския енциклопедист Ксавие Д’Омер Фон Хел, известен като географ, етнограф и геолог, който през 1846 г. е посетил Бургас и ни е оставил изключително ценни сведения за града. За първи път тези сведения бяха интерпретирани от колегата Божидар Димитров, но тъй като те заемат съществено място в историята на града, отново ще се спрем на тях.
Ксавие Д’Омер Фон Хел е тръгнал от Константинопол. Той пътувал по море. Още при отпътуването силно впечатление му направило, че на север от Босфора целият риболов е в ръцете на българите. Екипажът на гемията, с която той пътувал, се състоял предимно от българи. Сега обаче ние се интересуваме от сведенията за Бургас.Ето какво казва френският енциклопедист: “Преди да влезем в Бургас, ние виждаме манастира “Света Анастасия”…, разположен живописно на едно островче. Той е обитаван от един монах, който живее тук като истински пустинник…” Този текст ни помага да разберем, че след построяването на метоха и след разширяването на църквата в 1802 г., когато главен ктитор на манастира е споменатият Матей от Котел, към средата на 19 век “Света Анастасия” изглежда преживява криза. Тук е живеел само един монах. От културно-историческа гледна точка това е парадоксално, защото манастирската черква, в която се намира иконостас, носещ стиловите белези на западноевропейския барок и наполеоновия имперски стил, само няколко десетилетия след това се оказва полупустеещо място. Подобни явления не са рядкост. Оказва се, че току-що проникнало по крайбрежието, западното влияние поема пътя към Котел и другите балкански градчета. Приморските селища остават само един жалон, който маркира пътя на това влияние към светините на нашето Възраждане.
Ксавие Д’Омер Фон Хел продължава: “След известно време виждаме с изненада едно минаре, изплувало като че ли от водата, силно наведено извън своя център на гравитация. Това минаре, достойно за честта на кулата в Пиза, е място за срещи на турците, които прекарват времето си, жумейки срещу слънцето, излегнати около основите му, без да се безпокоят ни най-малко, че минарето ще рухне върху тях. Това неизбежно ще стане. Политическите духове, които вярват в несъмнения край на турската империя, могат да видят в това падащо минаре и полузаспалите турци под него една точна и убедителна картина на сегашното състояние на империята.” Ето как една бургаска реалия - джамията, която се е намирала при днешната спортна площадка до пристанището, става образ на прогнилата феодална империя. Един прогресивен французин синтетично и неподправено изразява отношението си към феодалната изостаналост на османците.
А ето какво той пише за презморските контакти на града: “Бургас е една от най-оживените точки на крайбрежието благодарение на двама генуезки капитани, които създадоха неговата търговска репутация преди 7-8 години. Дотогава никой търговец не познаваше нито мястото, нито името му.” (Ксавие фон Хел не познава развитието на Бургас през 18 век. Сведенията му са косвено доказателство за упадъка на града и търговията през първата четвърт на 19 век.)
Но да видим какво казва фон Хел по-нататък: “Няколко търговски операции на тези генуезци бяха последвани от други също така успешни и те привлякоха вниманието на съседите.
От този момент нещата вървят така бързо, че през 1842 г. 109 кораба извозиха 1 200 000 кг жито. Всички товари заминават за Константинопол и оттам в по-голямата си част те се изнасят за Европа. През тези последни години качеството на зърното се подобри значително, но все още е по-ниско от качеството на зърното от Галац и Одеса. Обаче бързият напредък на земеделието при българите ни кара да се надяваме, че скоро по качество на зърното няма да има какво да се желае повече. Населението на Бургас е 2500 души и всяка година се повишава чувствително. Рейдът при залива Ченгене скеле срещу Бургас е без съмнение най-добрият по целия западен бряг на Черно море…”
“Околностите на Бургас са препълнени с коли, теглени от чудесни биволи, водени от българи, които карат в града продуктите на своите реколти. В Бургас има едно трескаво оживление, което е удоволствие да се наблюдава. Улиците са пълни с моряци, търговски агенти, строителен материал. Къщите се вдигат трескаво, без предварителен план, без ред и без симетрия…През 1841 г. капитанът на един кораб се сетил да изнесе товар жито от Бургас направо за Европа. Четири години по-късно оттук се изнасят за Марсилия 350 000 кг жито…”
“Между всички пристанища на Черно море Бургас изглежда ще играе най-важна роля. Разположен в дъното на един широк басейн, на входа към огромни равнини, които се разстилат, разширявайки се на запад, този град събира в своите складове цялата продукция на юг от Балкана.”
Ето как малко преди средата на 19 век енциклопедичният ум на французина Ксавие Д’Омер Фон Хел прозира бъдещето на Бургас. В края на века един алманах нарича Бургас “бъдещата българска Марсилия”.
Малко преди края на 19 век нашият град е посетен от известния историк Константин Иречек. Той цитира румелийската статистика от 1879 г., според която тогава броял само 2950 жители. В 1885 год. той е вече 5865 жители, а в края на века надминава 10 000.
Оборотът на пристанището постъпателно расте и градът се подготвя за ХХ век екипиран с железница и пристанище, обнадежден и проспериращ. Още през първите десетилетия на новия век градът претърпява изключително ускорено развитие. Наред с положителните страни на това бясно препускане през новата история се получава и една недопустима амнезия по отношение на миналото. Като че ли опиянен, градът забравя своите древности. Новото строителство добавя към това едни твърде резки промени на терена в старите квартали. По този начин погребенията от 4 век на нашата ера при строителството на Областния съвет са били открити на повече от 4 м дълбочина. Дебелината на модерните напластявания е била над 2 метра и чак тогава се достигало до нивото, на което са били направени ямите на античните гробове.
Все пак, макар и не без усилия, ние успяваме да доловим богатото минало на Бургас, който е достигнал до нас от глъбините на вековете не само с древното си име, но и с богати, пищни старини.
(Край)
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Малко преди последната четвърт на 17 век в 1673 г. през Бургас минал арменският епископ Мартирос Кримеци. На него дължим втората стихотворна творба, посветена на нашия град. Мартирос се нарича Кримеци, понеже неговата религиозна дейност е свързана с полуостров Крим. Голямата му обиколка е отразена в десетки стихотворения, в които той изразява отношението си към много градове и техните жители. Бургас му направил силно впечатление с лошата вода, която пиели жителите му. Той като чувствителна натура никак не пести изразите си, за да наругае водата, въпреки че тя по понятни причини не е била от язовир Камчия. Силно впечатление на Мартирос Кримеци направили тукашните лозя, които заобикаляли Бургас. Още по-голям гняв у епископа-поет събудил съседният Анхиало. В случая недоволството се изсипва върху псалта Никол.
По всичко изглежда раздразнението на Мартирос е предизвикано от обстоятелството, че бургаските и анхиалските арменци не подкрепили разколническата позиция, която епископът заемал в религиозните борби сред арменската диаспора през 17 век. За нас в случая има значение споменаването на Бургас като лозарски център, а не сравняването му с библейски градове, придобили изключително лоша слава.
Следвайки хронологията, ние ще продължим с писмените извори от 18 век. Тогава именно Бургас за първи път е забелязан от европейците. Първите автори, които говорят за него, са французите Жан Белен (1703-1772 г.) и Шарл дьо Пейсонел, чието съчинение е отпечатано в Париж в 1765 г.
Най-ранни засега са сведенията на Жан Белен. Те датират от 1738 г. и съдържат подробно описание на Бургаския залив, който Белен нарича залив Форос. Ето текста, публикуван за първи път в България от Елисавета Тодорова:
“Заливът Ворос има дълбочина около 12 левги в посока Изток-Запад, при 3.5 - 4 левги ширина. Турците го наричат просто Ворос. В древността той се е казвал Анхиалос. Малката рекичка, която се влива в дъното му, се казва Нисус. Тук в старо време се е намирала Аполония Магна.
Има много места в този залив, където може да се пристане както на южния, така и на северния бряг.
На 5 левги западно (от Созопол) има едно място, наречено Ченгене скеля. Това е един кей (пристанище), защото това е значението на думата “скеля”, т.е. място за приставане на кораби, морско място за търговия. Оттук идва обичаят всички градове в държавата на Великия султан, които се занимават с морска търговия, да се наричат “Скеля”.
Селото (Ченгене скеля) се намира върху ивица земя с форма на език (вдаден в морето). Точно срещу него има малък остров (“Света Анастасия”). Пристанът се намира западно от носа. Той е доста добър, с дълбочина 10-12 разтега до самия бряг и така да се каже е защитен от всички ветрове. Съвсем наблизо има една малка рекичка, която би могла да бъде античната Аргианус.
Пристанището е често посещавано. Тук се транспортира желязо от Босна и тютюн от Сяр (Серес), като смятат, че е по-удобно оттук, отколкото през Бяло море. Има един хан - голяма покрита сграда. Това е сградата на митницата, удобна за търговците.
Мястото носи името на чингианците (циганите). Така се наричат скитниците, на които ние казваме египетски бохеми. И понеже тук има цигански колиби, по тях е наречено Циганско пристанище. В Турция има много цигани, които се движат на тълпи по селата и градовете. Те носят дайрета, под звуците на които танцуват по улиците и пътищата, като водят със себе си мечки и кози, дресирани да правят разни номера. Циганите нямат никаква религия. Мъжете само се преструват на мохамедани.
На 3 левги по-нататък се намира селото Пургас или Бургас, което не е голямо, въпреки че е пристанище на железни мини, намиращи се при Самоков. Освен това оттук се изнася тютюн и зърно.”
Не трябва да ни смущава фактът, че Белен нарича Бургас “село”. В неговия текст така са наречени Анхиало, Месемврия и др. Прави впечатление, че авторът обръща по-голямо внимание на Ченгене скеля, отколкото на Бургас. Освен това целият Бургаски залив, според Белен, се наричал “залив Форос”. През последните години Божидар Димитров и други автори излязоха с твърдението, че Форос (Порос) и Пиргос са идентични и са просто старите имена на Бургас. При това те се базират на италианските карти, върху които Порос е обозначен северно от Скафида. Новоиздаденият текст на Белен хвърли допълнителна светлина върху този въпрос. Форос (Порос), както подчертахме, е името на целия залив. Това обяснява и съответното му поставяне на картата. Освен това и до днес съществува нос Форос, недалеч от Крайморие (Кафката). Миналата година на този нос беше отрита крепостна стена и кула от късната античност и средновековието. От наименованието на “Босфора” съвършено ясно личи, че гръцкото “Боспорос” (“Волски проток”) звучи на италиански “Босфорос”. В нашия случай съотношението “Порос” - “Форос” е същото. За местонахождението на селище с името Порос говорят и някои турски документи от 15-16 век, които бяха публикувани от Цвета Райчевска. Според един от тях землището на Порос достигало до брега на Мандренското езеро. Това изключва смесването на Порос и Пиргос, извършен само поради близкото им звучене. Те имат съвършено различна семантика, а също така и локализация. Пиргос е бил разположен на мястото на Бургас, а Порос върху днешния нос Форос.
Белен е високообразован французин. От текста му личи, че той добре познава античните автори, но неговите древни локализации са съмнителни. Едва ли можем да приемем, че малката рекичка, която тече край с. Маринка и при устието си се разширява, в античността е носела името Аргианос. Последната, доколкото ми е известно, се поставя от изследователите в Централна Странджа. Същото се отнася и до хидронима “Нисус”. Белен прави грешка и при локализацията на Аполония Магна. Той плаща дан на Монтескьо и френските просветители и търси античния пристанищен град там, където природните и стопански условия са най-благоприятни. Търси го в дъното на залива Форос, откъдето започва най-краткият път към вътрешността на Тракия, както вече имахме случай да подчертаем.
Позволихме си да цитираме пълния текст на Белен, защото, доколкото ни е известно, той нито веднъж не е използван в проучванията на историята на Бургас.
Вторият френски автор Шарл дьо Пейсонел е използван и друг път. Той е минал през Бургас близо две десетилетия след Белен в качеството си на френски дипломат. Неговият текст, отпечатан в 1765 г., съдържа много повече данни за Бургас. И това е естествено. Докато Жан Белен е обикновен картограф, то интересите на Пейсонел са били много по-широки. Ето как Пейсонел характеризира нашия град:
“Бургас е едно важно пристанище на България за търговия в Черно море. Именно тук достигат всички стоки от Татария и други селища, разположени на брега на това море. (Тези стоки) са предназначени за Румелия. Това (т.е. Бургас) е един голям град (употребен е терминът “бург”), където има много търговци. Пристанището е изключително добро, дъното му е пясъчно. Всички кораби могат да намерят тук подслон през зимата.
Независимо от транзитната търговия, която е твърде значителна в Бургас, както по отношение на вноса, така и на износа, донасят се много стоки и за жителите (на самия Бургас). Вносни стоки са: ориз, кафе, бонета от Франция, шалове, вълнени пояси, дървено масло, черни маслини, сапун от Смирна … панталони от Солун, престилки от Кайро, барут за стрелба … платно от Анатолия и др. Територията на Бургас произвежда само жито, от което се изнасят всяка година от 30 до 40 товара за Константинопол. Освен това (се изнася) и малко сирене.”
Съчинението на френския консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел е отпечатано в Париж (1765 г.) под заглавие “Сведения за Черноморската търговия”. Още един факт у Пейсонел привлича вниманието ни. Между Форос и Бургас той поставя селото Зудус. Според нас то се е намирало на брега на провлака между Мандренското езеро и морето близо до късносредновековната кула, чиито развалини се виждат при Пода. Зудус е бил върху близкия хълм, пресечен от шосето Бургас - Созопол. Там сега има археологически останки от Средновековието и първите векове на османското владичество.
Богатите сведения на Пейсонел са ярко доказателство, че около средата на 18 век развитието на Бургас е било във възход. Всъщност това е било най-важното пристанище на юг от Балкана.
Казаното дотук се потвърждава и от австрийския дипломат и разузнавач Венцел Фон Броняр. Той пише: “Точно срещу нос Форос, на разстояние 3-4 мили се намира касабата или пазарното градче Бургас, най-голямото и богато селище на цялата тази област, състоящо се от 1100-1200 къщи. Под негова юрисдикция са всички крайбрежни селища от Ахтопол до Гьозекен (Обзор).”
Броняр е бил в Бургас през 1786 г. От същото време са сведенията на французите Жан Батист дьо Шьовалие и на Божур, който казва: “…Бургас, който е главният пункт на този залив, е център на голяма транзитна търговия с Константинопол и останалите черноморски пристанища. Тук се товарят тютюни, ленени платна, желязо от Самоков, зърнено масло, сирене и вино.”
В началото на 19 век Бургас отново се споменава от арменски автори, а също така и от биографа на Бимбеловия род и Стефан Караджа, Балчо Нейков. Съществува вероятност в самото начало на 19 век Бургас да е станал жертва на кърджалийските грабежи. Тогава той попада и
В далекогледите на руски офицери
Стратегическото значение на Бургас е било оценено от русите десетина години преди Руско-Турската война в 1828/1829 г. Това е направено в едно описание на пътя Тулча - Варна - Бургас - Мидия - Цариград, което според публикацията на Б. Цоцов датира от 1819 г. Според описанието: “(Бургас) доставя възможност да се направи диверсия в тила на турската армия в това време, когато тази ще оспорва прехода на нашите (руските) войски през Балкана. Бургас в това отношение е изгоден за руската армия, преминала Балкана, както сега Варна за турците, защото остава първото важно пристанище зад веригите на тия планини.”
Тази оценка се потвърждава десет години след това във войната. Тогава пълководецът Дибич за първи път минава през Балкана и получава съответното прозвище “Забалкански”. Данни за Бургас от 1829 г. намираме у Феликс Фонтон. Той констатира, че в града имало много празни и полусрутени къщи. Руските офицери и войници се възползвали от това и използвали дъските и гредите от тези къщи за горене. Може би това е косвено свидетелство, че в началото на 19 век тук са вилнели кърджалийските разбойници.
След като осъзнало стратегическото значение на Бургас, руското командване разположило тук своя щаб. От 1829 г. датира и първото графично изображение на града, с което разполагаме. Това е гравюрата на френския журналист Сеиже, който заедно с художника Огюст Дезарно придружавал армията на Дибич Забалкански, за да отразява нейните победи и спасителната й роля в историята на балканските християнски народи: българи, гърци, сърби и др.
Върху гравюрата на Дезарно на преден план е изобразен голям залив, няколко големи и малки платнохода. Следва един врязан в морето нос с високи, стръмни брегове, разположен вдясно на гравюрата, и един по-малък нос, вляво. В дъното на заливчето, оформено от тях, се вижда самият град. Ясно се открояват минаретата на две джамии, издигащи се непосредствено зад бреговата ивица. Едната, според намерените надгробни надписи на османотурски език, се е намирала вдясно от сградата на митницата в района на Морската гара, а другата - при спортната площадка на ул. “Лиляна Димитрова”. Преди 15 години се откриха основите на втората джамия. Тяхната ширина беше 2.50 м. Спойката беше от водонепропусклив хоросан. Характерен белег за него е силната наситеност със счукана тухла или керемида. Вдясно от втората джамия се вижда голяма сграда с ъглови кули. Вероятно това е казарма.
Гравюрата на Огюст Дезарно (1788 - 1840 г.) може да бъде съпоставена с руския медальон, сечен от сребро и от бронз през същата 1829 год. в чест на победата във войната с Турция и сключването на мир в Одрин на 2 септември.
Върху лицевата страна на този медальон на преден план е изобразена джамия с четири минарета. В отреза има надпис, който гласи: АДРІАНОПОЛЪ и дата 2 септември 1829 г. В полето над джамията е отразено събитието, в чест на което е отсечен комеморативният медальон: МИР СЪ ТУРЦІЕЮ - т. ест Одринския мир. Според изследователката на медальона Анастасия Стефанова върху неговата лицева страна е изобразена джамията “Селиме”, строена от султан Селим ІІ (1524-1574) между 1569 и 1575 г.
По-интересно за нас е изображението върху опакото на този сребърен медальон. Тук е изобразен голям крайбрежен град и от надписа в отреза: БУРГАСЪ става ясно кой е той. На преден план са изобразени една джамия с две минарета (вляво) и една с едно минаре (вдясно). В общи линии тяхното разположение повтаря разположението на тези култови паметници върху гравюрата на Дезарно. На заден план забелязваме голяма сграда с ъглови кули и кубе. Може би това е корелат на сградата от гравюрата, която нарекохме казарма. Стефанова успя да прочете името на гравьора на опакото на медальона - В. В. Алексеев. Изображението на Адрианопол върху сребърната емисия е дело на Р. А. Клепиков, а на бронзовата - М. См. Зорский. Независимо от различното авторство двете изображения са еднакви. Сребърният медальон има диаметър 63 мм и тегло 124.76 гр.
Но да се върнем към изображението на Бургас върху опакото на този изключително интересен паметник. Зад града в залива са гравирани още три полуострова. Вероятно това са: Анхиало, Месемврия и Емине. В лявата страна е гравирана планина, а горе в центъра е разположен двуглав орел под царска корона. В клюновете виждаме лаврови клонки. Доколкото ми е известно, засега Бургас е единственият град, изобразен под символа на Руската империя, който преди това е бил хералдически знак на Константинополската вселенска патриаршия.
След Руско-турската война през 1828/1829 г. Бургас става предмет на
Предсказанията на един французин
Когато се говори за българското Възраждане, обикновено се обръща внимание на развитието на занаятите, на зараждането на буржоазната класа и преди всичко на националноосвободителните борби. Някои историци дори стигат до примитивизъм. Ако в дадено селище не е пукнала пушка, там е нямало възраждане, опитват се да ни докажат те. По тая логика Бургас е останал встрани от този съдбоносен за България процес. Така ли е в действителност? Нима морските контакти нямат значение за българския ренесанс? Не трябва ли в случая да припомним, че великите географски открития стоят в зората на Западноевропейското възраждане? Бидейки “врата на света”, какво е мястото на Бургас, каква е неговата роля в процеса на пробуждането на българската народност.
Не можем да отговорим на тези въпроси, без да се спрем на наблюденията на френския енциклопедист Ксавие Д’Омер Фон Хел, известен като географ, етнограф и геолог, който през 1846 г. е посетил Бургас и ни е оставил изключително ценни сведения за града. За първи път тези сведения бяха интерпретирани от колегата Божидар Димитров, но тъй като те заемат съществено място в историята на града, отново ще се спрем на тях.
Ксавие Д’Омер Фон Хел е тръгнал от Константинопол. Той пътувал по море. Още при отпътуването силно впечатление му направило, че на север от Босфора целият риболов е в ръцете на българите. Екипажът на гемията, с която той пътувал, се състоял предимно от българи. Сега обаче ние се интересуваме от сведенията за Бургас.Ето какво казва френският енциклопедист: “Преди да влезем в Бургас, ние виждаме манастира “Света Анастасия”…, разположен живописно на едно островче. Той е обитаван от един монах, който живее тук като истински пустинник…” Този текст ни помага да разберем, че след построяването на метоха и след разширяването на църквата в 1802 г., когато главен ктитор на манастира е споменатият Матей от Котел, към средата на 19 век “Света Анастасия” изглежда преживява криза. Тук е живеел само един монах. От културно-историческа гледна точка това е парадоксално, защото манастирската черква, в която се намира иконостас, носещ стиловите белези на западноевропейския барок и наполеоновия имперски стил, само няколко десетилетия след това се оказва полупустеещо място. Подобни явления не са рядкост. Оказва се, че току-що проникнало по крайбрежието, западното влияние поема пътя към Котел и другите балкански градчета. Приморските селища остават само един жалон, който маркира пътя на това влияние към светините на нашето Възраждане.
Ксавие Д’Омер Фон Хел продължава: “След известно време виждаме с изненада едно минаре, изплувало като че ли от водата, силно наведено извън своя център на гравитация. Това минаре, достойно за честта на кулата в Пиза, е място за срещи на турците, които прекарват времето си, жумейки срещу слънцето, излегнати около основите му, без да се безпокоят ни най-малко, че минарето ще рухне върху тях. Това неизбежно ще стане. Политическите духове, които вярват в несъмнения край на турската империя, могат да видят в това падащо минаре и полузаспалите турци под него една точна и убедителна картина на сегашното състояние на империята.” Ето как една бургаска реалия - джамията, която се е намирала при днешната спортна площадка до пристанището, става образ на прогнилата феодална империя. Един прогресивен французин синтетично и неподправено изразява отношението си към феодалната изостаналост на османците.
А ето какво той пише за презморските контакти на града: “Бургас е една от най-оживените точки на крайбрежието благодарение на двама генуезки капитани, които създадоха неговата търговска репутация преди 7-8 години. Дотогава никой търговец не познаваше нито мястото, нито името му.” (Ксавие фон Хел не познава развитието на Бургас през 18 век. Сведенията му са косвено доказателство за упадъка на града и търговията през първата четвърт на 19 век.)
Но да видим какво казва фон Хел по-нататък: “Няколко търговски операции на тези генуезци бяха последвани от други също така успешни и те привлякоха вниманието на съседите.
От този момент нещата вървят така бързо, че през 1842 г. 109 кораба извозиха 1 200 000 кг жито. Всички товари заминават за Константинопол и оттам в по-голямата си част те се изнасят за Европа. През тези последни години качеството на зърното се подобри значително, но все още е по-ниско от качеството на зърното от Галац и Одеса. Обаче бързият напредък на земеделието при българите ни кара да се надяваме, че скоро по качество на зърното няма да има какво да се желае повече. Населението на Бургас е 2500 души и всяка година се повишава чувствително. Рейдът при залива Ченгене скеле срещу Бургас е без съмнение най-добрият по целия западен бряг на Черно море…”
“Околностите на Бургас са препълнени с коли, теглени от чудесни биволи, водени от българи, които карат в града продуктите на своите реколти. В Бургас има едно трескаво оживление, което е удоволствие да се наблюдава. Улиците са пълни с моряци, търговски агенти, строителен материал. Къщите се вдигат трескаво, без предварителен план, без ред и без симетрия…През 1841 г. капитанът на един кораб се сетил да изнесе товар жито от Бургас направо за Европа. Четири години по-късно оттук се изнасят за Марсилия 350 000 кг жито…”
“Между всички пристанища на Черно море Бургас изглежда ще играе най-важна роля. Разположен в дъното на един широк басейн, на входа към огромни равнини, които се разстилат, разширявайки се на запад, този град събира в своите складове цялата продукция на юг от Балкана.”
Ето как малко преди средата на 19 век енциклопедичният ум на французина Ксавие Д’Омер Фон Хел прозира бъдещето на Бургас. В края на века един алманах нарича Бургас “бъдещата българска Марсилия”.
Малко преди края на 19 век нашият град е посетен от известния историк Константин Иречек. Той цитира румелийската статистика от 1879 г., според която тогава броял само 2950 жители. В 1885 год. той е вече 5865 жители, а в края на века надминава 10 000.
Оборотът на пристанището постъпателно расте и градът се подготвя за ХХ век екипиран с железница и пристанище, обнадежден и проспериращ. Още през първите десетилетия на новия век градът претърпява изключително ускорено развитие. Наред с положителните страни на това бясно препускане през новата история се получава и една недопустима амнезия по отношение на миналото. Като че ли опиянен, градът забравя своите древности. Новото строителство добавя към това едни твърде резки промени на терена в старите квартали. По този начин погребенията от 4 век на нашата ера при строителството на Областния съвет са били открити на повече от 4 м дълбочина. Дебелината на модерните напластявания е била над 2 метра и чак тогава се достигало до нивото, на което са били направени ямите на античните гробове.
Все пак, макар и не без усилия, ние успяваме да доловим богатото минало на Бургас, който е достигнал до нас от глъбините на вековете не само с древното си име, но и с богати, пищни старини.
(Край)
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Програма за тържественото откриване на Бургаското пристанище.