125 години от Съединението:
ОТВЛЕЧЕНИ ЛИ СА БЪЛГАРСКИ ВОЕННИ КОРАБИ СЛЕД 6 СЕПТЕМВРИ 1885 Г.?
Два дни след Съединението на Източна Румелия с Княжество България управляващият руското консулство в Русе получава шифрована телеграма от началника на Азиатския департамент в Министерството на външните работи на Русия. С нея на консула е наредено незабавно да свика съвещание на всички висши руски офицери от Русенския, Видинския, Търновския и Шуменския гарнизон, както и началниците на отделни части. Спешното съвещание трябва да реши няколко въпроса, включително: „Какви мерки руските офицери намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия?” (подч. м. – И.А.). По този въпрос на следващия ден, 9 септември, руските офицери единодушно вземат две забележително братски решения, от които второто засяга българския военен флот, наричан тогава Флотилията и Морската част в Русе: „По отношение на морските офицери и инженер-механиците от морските части на Княжеството предлагаме да се отзове цялата морска част от руски нисши чинове с отправяне за Русия на параходите, баржите и миноносците” (подч. м. – И.А.). Доколкото по това време завеждащ Флотилията и Морската част е капитан-лейтенент Зинови П. Рожественски, най-вероятно той е участвал в историческото съвещание и е подписал протокола му. И сигурно отлично е съзнавал какви биха били последствията за отбраната на Княжество България, намиращо се вече в предвоенна обстановка.
В твърде доверчиво ползваната и до днес монография „Военният флот на България 1879-1900” (изд. 1969 г.) Ради Боев споменава полугласно за указанието на началника на Азиатския департамент от 8 септември 1885 г., но сигурно не случайно премълчава както решението на руските офицери от следващия ден, така и изпълнението му. Вместо това известният флотски историк уверява читателите като как руските флотски офицери въпреки официалното им отзоваване на 10 септември с.г. „продължиха да носят службата си добросъвестно (подч. м. – И.А.) до последния момент, до уволнението им на 14 октомври 1885 година”. Официалната флотска история, издадена през 1989 г., е още по-потайна и не споменава нито дума за случая. А той има твърде интересно развитие в онези съдбоносни за България дни. За него през 1933 г. съобщава флотският механик Константин Р. Божков, съвременник на събитията: „На 15-и септемврий лейтенант Митрофан Яковлевич Бал ІІ, по неизвестни за нас причини заповяда да се поставят под пара параходите „Голубчик” и „Опыт”, като на първия се прикачиха двете миноноски (”Черепаха“ и “Бычок” – И.А.) с един шлеп, натоварен с минното имущество, а на втория – буксировият параход „Взрыв” с катерите и потеглиха по течението на Дунава. Те се спират на руското пристанище Измаил и след като прекарват там нещо около 20 дни се завърнаха обратно в Русе”. Преди отплаването им обаче лейтенант Иван Николаевич Лебедев предава на руското консулство в Русе „миноносните снаряди” на българския военен флот...
Че този като че ли невероятен антибългарски сценарий наистина се е случил, подсказва секретното съобщение на началника на Азиатския департамент до управляващия руското консулство в Русе от 23 септември 1885 г. С него под формата на молба нареждат на руския консул: „имам честта най-покорно да помоля, да съобщите на капитан-лейтенант Рожественски за незабавното връщане на параходите в Русчук и предаването на морските части по установения ред на българските власти. Съхраняваните в сградата на консулството миноносни снаряди благоволете да предадете на лейтенант Лебедев, задължавайки последния да ги постави на предните им места” (подч. м. – И.А.)”.
Вероятно това е била последната заповед, изпълнена от кап.-лейт. З. П. Рожественски като командир на българския военен флот, защото през същия ден
(23 септември 1885 г.) той се сбогува официално с поверения му личен състав и под предлог, че заминава на лечение в Букурещ фактически напуска завинаги командването на флота? Действителната причина е пълният провал в конфликта му с флотския инженер-механик Павел Д. Кузмински, възникнал четири месеца по-рано.
Известните досега факти по-скоро повдигат редица въпроси, отколкото да изясняват тази тъмна и старателно премълчавана страница от историята на българския флот.
ПЪРВО. Какво отвличат руските флотски офицери? Към началото на септември 1885 г. Флотилията и Морската част разполага с 4 парахода, 2 миноноски, 7 катера, 3 баржи и 15 лодки. От спомените на К. Божков следва, че към средата на септември 1885 г. българският военен флот остава само с княжеската яхта „Александър І”, две баржи и 15 лодки. Това означава, че са отвлечени 92 на сто от самоходните плавателни съдове. Все пак похитителите са подходили принципно и са отвлекли само подарените от Русия кораби с парно задвижване и почтено са оставили яхтата, купена през 1883 г. от правителството на Княжество България.
ВТОРО. Кой отвлича българските военни кораби? Към средата на септември 1885 г. в българския военен флот служат следните руски офицери: кап.-лейт. Зинови Петрович Рожественски – началник флота, о.з. кап. Павел Дмитриевич Кузмински, кап. Чехов – домакин на флота, лейт. Иля Илич Широков – щурман на флота, лейт. Митрофан Яковлевич Бал – командир на парахода „Взрыв”, лейт. Петър Петрович Теодосиев – командир на парахода „Опыт”, лейт. Иван Николаевич Лебедев – старши офицер на яхтата „Александър І” и завеждащ Минната част, пор. инж.-механик Матвей Николаевич Голубятников.
От участие в отвличането категорично може да бъде изключен само П. Кузмински, защото по това време той е арестуван на парахода „Взрыв”, където изтърпява наказание едномесечен гауптвахт, наложено му на 2 септември с.г. от военния министър заради конфликта между началника на флота З. Рожественски и П. Кузмински, избухнал през втората половина на май с.г. Арестантът е бил изолиран от външния свят и дори да е имал представа за случващото се, не е участвал в операцията. Нещо повече, само три години по-късно видният публицист и съвременник на събитията Захари Стоянов свидетелства във вестник „Свобода”: „В Русчушката дунавска флотилия имаше на служба някой си русин, морски офицерин на име Кузмински... човек, който се възмущаваше от всичките свои другари-офицери в България и от генералите Соболев и Каулбарс. Че повдигна глас срещу техните кражби на българската хазна, че каза, как те подир 6-ий Септемврий искаха да откраднат параходите и да ги занесат в Рени, а после хвърлиха в Дунава всичкия запалителен материал, който беше твърде нужен нам във време на войната – той се арестува от руските офицери най-напред, а
ОТВЛЕЧЕНИ ЛИ СА БЪЛГАРСКИ ВОЕННИ КОРАБИ СЛЕД 6 СЕПТЕМВРИ 1885 Г.?
Два дни след Съединението на Източна Румелия с Княжество България управляващият руското консулство в Русе получава шифрована телеграма от началника на Азиатския департамент в Министерството на външните работи на Русия. С нея на консула е наредено незабавно да свика съвещание на всички висши руски офицери от Русенския, Видинския, Търновския и Шуменския гарнизон, както и началниците на отделни части. Спешното съвещание трябва да реши няколко въпроса, включително: „Какви мерки руските офицери намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия?” (подч. м. – И.А.). По този въпрос на следващия ден, 9 септември, руските офицери единодушно вземат две забележително братски решения, от които второто засяга българския военен флот, наричан тогава Флотилията и Морската част в Русе: „По отношение на морските офицери и инженер-механиците от морските части на Княжеството предлагаме да се отзове цялата морска част от руски нисши чинове с отправяне за Русия на параходите, баржите и миноносците” (подч. м. – И.А.). Доколкото по това време завеждащ Флотилията и Морската част е капитан-лейтенент Зинови П. Рожественски, най-вероятно той е участвал в историческото съвещание и е подписал протокола му. И сигурно отлично е съзнавал какви биха били последствията за отбраната на Княжество България, намиращо се вече в предвоенна обстановка.
В твърде доверчиво ползваната и до днес монография „Военният флот на България 1879-1900” (изд. 1969 г.) Ради Боев споменава полугласно за указанието на началника на Азиатския департамент от 8 септември 1885 г., но сигурно не случайно премълчава както решението на руските офицери от следващия ден, така и изпълнението му. Вместо това известният флотски историк уверява читателите като как руските флотски офицери въпреки официалното им отзоваване на 10 септември с.г. „продължиха да носят службата си добросъвестно (подч. м. – И.А.) до последния момент, до уволнението им на 14 октомври 1885 година”. Официалната флотска история, издадена през 1989 г., е още по-потайна и не споменава нито дума за случая. А той има твърде интересно развитие в онези съдбоносни за България дни. За него през 1933 г. съобщава флотският механик Константин Р. Божков, съвременник на събитията: „На 15-и септемврий лейтенант Митрофан Яковлевич Бал ІІ, по неизвестни за нас причини заповяда да се поставят под пара параходите „Голубчик” и „Опыт”, като на първия се прикачиха двете миноноски (”Черепаха“ и “Бычок” – И.А.) с един шлеп, натоварен с минното имущество, а на втория – буксировият параход „Взрыв” с катерите и потеглиха по течението на Дунава. Те се спират на руското пристанище Измаил и след като прекарват там нещо около 20 дни се завърнаха обратно в Русе”. Преди отплаването им обаче лейтенант Иван Николаевич Лебедев предава на руското консулство в Русе „миноносните снаряди” на българския военен флот...
Че този като че ли невероятен антибългарски сценарий наистина се е случил, подсказва секретното съобщение на началника на Азиатския департамент до управляващия руското консулство в Русе от 23 септември 1885 г. С него под формата на молба нареждат на руския консул: „имам честта най-покорно да помоля, да съобщите на капитан-лейтенант Рожественски за незабавното връщане на параходите в Русчук и предаването на морските части по установения ред на българските власти. Съхраняваните в сградата на консулството миноносни снаряди благоволете да предадете на лейтенант Лебедев, задължавайки последния да ги постави на предните им места” (подч. м. – И.А.)”.
Вероятно това е била последната заповед, изпълнена от кап.-лейт. З. П. Рожественски като командир на българския военен флот, защото през същия ден
(23 септември 1885 г.) той се сбогува официално с поверения му личен състав и под предлог, че заминава на лечение в Букурещ фактически напуска завинаги командването на флота? Действителната причина е пълният провал в конфликта му с флотския инженер-механик Павел Д. Кузмински, възникнал четири месеца по-рано.
Известните досега факти по-скоро повдигат редица въпроси, отколкото да изясняват тази тъмна и старателно премълчавана страница от историята на българския флот.
ПЪРВО. Какво отвличат руските флотски офицери? Към началото на септември 1885 г. Флотилията и Морската част разполага с 4 парахода, 2 миноноски, 7 катера, 3 баржи и 15 лодки. От спомените на К. Божков следва, че към средата на септември 1885 г. българският военен флот остава само с княжеската яхта „Александър І”, две баржи и 15 лодки. Това означава, че са отвлечени 92 на сто от самоходните плавателни съдове. Все пак похитителите са подходили принципно и са отвлекли само подарените от Русия кораби с парно задвижване и почтено са оставили яхтата, купена през 1883 г. от правителството на Княжество България.
ВТОРО. Кой отвлича българските военни кораби? Към средата на септември 1885 г. в българския военен флот служат следните руски офицери: кап.-лейт. Зинови Петрович Рожественски – началник флота, о.з. кап. Павел Дмитриевич Кузмински, кап. Чехов – домакин на флота, лейт. Иля Илич Широков – щурман на флота, лейт. Митрофан Яковлевич Бал – командир на парахода „Взрыв”, лейт. Петър Петрович Теодосиев – командир на парахода „Опыт”, лейт. Иван Николаевич Лебедев – старши офицер на яхтата „Александър І” и завеждащ Минната част, пор. инж.-механик Матвей Николаевич Голубятников.
От участие в отвличането категорично може да бъде изключен само П. Кузмински, защото по това време той е арестуван на парахода „Взрыв”, където изтърпява наказание едномесечен гауптвахт, наложено му на 2 септември с.г. от военния министър заради конфликта между началника на флота З. Рожественски и П. Кузмински, избухнал през втората половина на май с.г. Арестантът е бил изолиран от външния свят и дори да е имал представа за случващото се, не е участвал в операцията. Нещо повече, само три години по-късно видният публицист и съвременник на събитията Захари Стоянов свидетелства във вестник „Свобода”: „В Русчушката дунавска флотилия имаше на служба някой си русин, морски офицерин на име Кузмински... човек, който се възмущаваше от всичките свои другари-офицери в България и от генералите Соболев и Каулбарс. Че повдигна глас срещу техните кражби на българската хазна, че каза, как те подир 6-ий Септемврий искаха да откраднат параходите и да ги занесат в Рени, а после хвърлиха в Дунава всичкия запалителен материал, който беше твърде нужен нам във време на войната – той се арестува от руските офицери най-напред, а
Капитан-лейтенент Зинови П. Рожественски, на снимката е със звание вицеадмирал.
О.з. капитан Павел Дмитриевич Кузмински, единственият, който няма отношение към отвличането на корабите от Дунавската флотилия.
Лейтенант Иван Николаевич Лебедев
Параходът „Опыт” (по-късно „Симеон Велики)
Параходът „Голубчик” (по-късно „Крум”)
Миноноската „Бычок” (по-късно „Христо Ботев”)
Парният катер „Мотала” (по-късно „Стефан Караджа”)
после княз Кантакузин го отчисли и онеправда...” (подч. м. - И.А.).
От останалите всички са потенциални участници. Друг е въпросът кой от тях отплава с корабите и кой остава в Русе?
ТРЕТО. За какъв период са отвлечени? Половин век по-късно К. Божков си спомня за „нещо около 20 дни”. Ако корабите са отплавали на 15 септември, това твърдение би означавало, че са били върнати към 5 октомври, но такъв голям период е изключен, т.к. от други източници е известно, че към края на септември параходът „Голубчик” превозва вече оръдия и боеприпаси до Видин. Съдейки по секретното нареждане на началника на Азиатския департамент от 23 септември, към тази дата отвлечените кораби са извън България, но според К. Божков тъкмо на този ден завеждащият Флотилията и Морската част напуска завинаги страната. При това в спомените на К. Божков прави впечатление фактът, че след сбогуването му с личния състав на флота, бившият му вече началник е придружен до пристанището на Русе (откъдето отплава за Гюргево) само от двама боцмани и нито един офицер, което е твърде странно за такъв случай. Приемам, че датата на заминаването на З. Рожественски е точна, защото друг съвременник - кап. Анастас Бендерев - само седем години след събитията съобщава, че към 25 септември, т.е. два дни по-късно, кап. Симеон Ванков изпълнява вече функциите на завеждащ Флотилията и Морската част в Русе. Възможно е З. Рожественски да е участвал само в подготовката на отвличането, но да е останал в Русе предвид планираното пътуване до Букурещ за лечение. От друга страна, ако руският консул в Русе още на 23 септември е препредал до Измаил нареждането руските офицери незабавно да върнат отвлечените български военни кораби, те очевидно са се появили в Русе след тази дата, но кога? Освен това, след като към 23 септември параходът „Голубчик” е в Измаил, той не може през периода 18-23 септември да е извършвал рейсове до Видин, както се твърди тук-там в историческата литература. Изглежда, по-вероятно е тези първи рейсове да са извършени от яхтата „Александър І”, но възниква загадката с какъв екипаж?
Случаят с отвличането на почти всички български военни кораби през втората половина на септември 1885 г. е уникален във флотската история на България и изисква задълбочено проучване. Той е епизод от драматичните събития непосредствено след Съединението 1885 г. и последвалата Сръбско-българска война 1885 г. и следва да бъде обективно изяснен. Необходимо е да се отбележи, че демонстрацията на „братски” чувства от страна на руските офицери, служещи тогава в българския флот, не е подкрепена от Министерството на външните работи на Русия въпреки рязко изострените след Съединението руско-български отношения. То категорично не одобрява отвличането, обосновавайки го с факта, че „параходите на българската флотилия са дар на българския народ от покойния Цар Освободител на България”. Тази принципна позиция заслужава справедливо признание, защото е част от секретен документ и съставителите му ясно са съзнавали, че той не е предназначен за популистки цели.
Иван АЛЕКСИЕВ
Илюстрациите са от фонда на Военноморския музей и от интернет
От останалите всички са потенциални участници. Друг е въпросът кой от тях отплава с корабите и кой остава в Русе?
ТРЕТО. За какъв период са отвлечени? Половин век по-късно К. Божков си спомня за „нещо около 20 дни”. Ако корабите са отплавали на 15 септември, това твърдение би означавало, че са били върнати към 5 октомври, но такъв голям период е изключен, т.к. от други източници е известно, че към края на септември параходът „Голубчик” превозва вече оръдия и боеприпаси до Видин. Съдейки по секретното нареждане на началника на Азиатския департамент от 23 септември, към тази дата отвлечените кораби са извън България, но според К. Божков тъкмо на този ден завеждащият Флотилията и Морската част напуска завинаги страната. При това в спомените на К. Божков прави впечатление фактът, че след сбогуването му с личния състав на флота, бившият му вече началник е придружен до пристанището на Русе (откъдето отплава за Гюргево) само от двама боцмани и нито един офицер, което е твърде странно за такъв случай. Приемам, че датата на заминаването на З. Рожественски е точна, защото друг съвременник - кап. Анастас Бендерев - само седем години след събитията съобщава, че към 25 септември, т.е. два дни по-късно, кап. Симеон Ванков изпълнява вече функциите на завеждащ Флотилията и Морската част в Русе. Възможно е З. Рожественски да е участвал само в подготовката на отвличането, но да е останал в Русе предвид планираното пътуване до Букурещ за лечение. От друга страна, ако руският консул в Русе още на 23 септември е препредал до Измаил нареждането руските офицери незабавно да върнат отвлечените български военни кораби, те очевидно са се появили в Русе след тази дата, но кога? Освен това, след като към 23 септември параходът „Голубчик” е в Измаил, той не може през периода 18-23 септември да е извършвал рейсове до Видин, както се твърди тук-там в историческата литература. Изглежда, по-вероятно е тези първи рейсове да са извършени от яхтата „Александър І”, но възниква загадката с какъв екипаж?
Случаят с отвличането на почти всички български военни кораби през втората половина на септември 1885 г. е уникален във флотската история на България и изисква задълбочено проучване. Той е епизод от драматичните събития непосредствено след Съединението 1885 г. и последвалата Сръбско-българска война 1885 г. и следва да бъде обективно изяснен. Необходимо е да се отбележи, че демонстрацията на „братски” чувства от страна на руските офицери, служещи тогава в българския флот, не е подкрепена от Министерството на външните работи на Русия въпреки рязко изострените след Съединението руско-български отношения. То категорично не одобрява отвличането, обосновавайки го с факта, че „параходите на българската флотилия са дар на българския народ от покойния Цар Освободител на България”. Тази принципна позиция заслужава справедливо признание, защото е част от секретен документ и съставителите му ясно са съзнавали, че той не е предназначен за популистки цели.
Иван АЛЕКСИЕВ
Илюстрациите са от фонда на Военноморския музей и от интернет