ЦАРЕВО - ВАСИЛИКОС
Царево, Василику (XII в.), Василикос (1352 г.) Василико (до 1934 г.), Царево (до 1950 г.), Мичурин (до 1991 г.) е пристанищен град, разположен на малък залив на 65 км. югоизточно от Бургас, на магистралния път - Е-87. Надморска височина: 0 - 50 м. През Царево се влиза в Парк “Странджа”. Пътят минава диагонално през него.
На 3 км. северно от Царево, в акваторията на къмпинг “Арапя”, се откриват археологически останки от късната античност. При подводни проучвания, проведени от проф. Велизар Велков, са намерени амфори от IV - VI в. и вносна червенолакова керамика от Северна Африка, Сирия и Константинопол. В самия град, на южния полуостров, има останки от средновековна крепост. Късноантична и средновековна крепост има и на близкия странджански връх “Папия”.
С името Василику градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси през XII в. Отбелязано е само местонахождението му и разстоянието на юг до Ахтопол (25 мили) и на север до Созопол (25 мили) по “брега на морето”. През януари 1352 г. двама генуезци от цариградския квартал Пера натоварили жито от пристанището на Василикос.
Като пристанище Василикос се споменава и през XV - XVI в. За малката крепост на южния нос на Царево малко повече данни дава турският пътешественик Евлия Челеби. През 1662 г. той я нарича Василикоз бургас. Според него “бургас” на гръцки език означава “крепост” и действително “върху един хребет на брега на морето има една хубава малка крепост”. По-нататък той съобщава, че тук живеят гърци, в околностите има лозя, “заливът поема и най-големите котви, обаче при южния и източния вятър е много противен. Ако корабите се уповават на железните вериги и на котвите си, работата им е оплескана, защото устието на залива е напълно отворено срещу тези ветрове”.
Василикос фигурира в официални данъчни регистри на кааза Анхиало от втората половина на XVII и през XVIII в. През 1802 г. жителите на Василико, заедно със собственика на големи стада хаджи Матей от Котел стават ктитори на манастирската църква на остров “Света Анастасия” при Бургас. Надпис на средногръцки език върху полихромния иконостас говори, че дърворезбата “произлиза от жителите на Василико, а зографисването и позлатяванията са от Матей Котленеца - 1802 г.”. Едва ли може да се изключи вероятността, че след като тези дарители отправят едно общо послание към небето, нямат и земни делови контакти. Нали хаджи Матей, родоначалникът на Хаджипетровия род в Бургас, е бил богат кехая. А старопланинските пасища покрай Котел и странджанските в приморския район на Царево имат различна ефективност през четирите сезона на годината. Сигурно е също така, че овчарският Котленски район се е нуждаел от реализация на продукцията си. Имал е нужда колкото може по-изгодно да я продава и близката Месемврия вероятно не го е удовлетворявала. А дали кърджалийските набези към Бургас, Анхиало и Месемврия, за които изворите говорят точно тогава, не са принудили хаджи Матей да търси изход във Василико бургас? И от тази принуда се е родил резбарския шедьовър на остров “Света Анастасия”.
Името Басилик се чете върху Картата на европейската част на Турция от Кристиян Готлиб Райнхард. Тя е изработена през 1821 г. и е отпечатана от Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Оригиналът се пази в Университетската библиотека в Лайден, Холандия. Градът Василико е отбелязан и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г. Нейният черно-бял оригинал се съхранява в Британската библиотека в Лондон. Тогава Странджанската област е в полезрението и на други картографи, които също маркират Царево на крайбрежния път и на пътищата към вътрешността. През годините на Кримската война картата на генерал Хатов е допълнена и преиздадена в Берлин през 1854 год. Василико (Wasiliko) отново не е забравено. Остава да се добавят по-късните карти на френския етнолог Гийом Лежан (1826-1871 г.) и Хайрих Киперт (1818-1899 г.).
През 1829 г. според Г. Енехолм във Василико имало 220 къщи, а според друг документ в 1831 г. градът наброявал 434 къщи и 1831 жители. От неговото пристанище са тръгнали с два товарни кораба първите странджанци, решили да се преселят в Руската империя. В преобладаващата си част те са били от пределите на Парк “Странджа”, но имало и жители на Созопол.
През всички исторически епохи презморската и континенталната търговия винаги е била подчинена на определен регламент. Стоките се облагали с такси, мита и данъци, според статута и разпоредбите за всяко тържище или крайбрежен търговски пункт. През османското владичество съществували т. нар. “законници за пазара” и почти всяка “касаба” (градско селище) имала такъв законник. Василико е бил една от тези “касаби” на Странджанското крайбрежие. Той имал съответния “законник за пазара” и “пристанищен законник”, датиращи още от втората половина на XVI в. Според едно “Навигационно и военно изследване на Бургаския залив” от М. Льоклерк, отпечатано в Париж през 1810 г., пристанището на Василико е поставено наравно по значение със Созопол и съседния Ахтопол.
През първите години след средата на XIX в. във Василико е открито гръцко училище. Тук се учат и деца от близките странджански села. Градът е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (Кърклиси). Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието при Атлиман.
През миналия век всяка черноморска корабостроителница строяла специфични плавателни съдове. Те били в зависимост от местната традиция. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно издаденият, остър вълнорез. И понеже тази част на кораба се нарича по гръцки “карина”, жителите на Василико носели прозвището “какарини”. Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина на миналия век във Василико имало флотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях били около 200 тонни - шхуни, баркове и тримачтови гемии.
Във Василико имало 5 риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 таляна. През някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби. Естествено този резултат се е дължал и на изобилието от черноморска риба през миналия век. Василиковските рибари продавали рибата по-евтино от созополските и сигурно са имали по-широк пазар от тях.
Както през Средновековието, така и през XIX в. оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде, което давало над 6000 ведра вино годишно. Активното население било групирано в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособствениците и търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа, а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно и Егейско море. Стопанският възход продължил до 30-те години на XIX в. Демографският срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция на 2 септември 1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо да границата със свободна България.
Началото на XX в. и Преображенското въстание в 1903 г. прогонват летаргичния сън на крайбрежното градче. След обявяване на въстанието на 18 срещу 19 август към Василико тръгнал освободителен отряд.
Царево, Василику (XII в.), Василикос (1352 г.) Василико (до 1934 г.), Царево (до 1950 г.), Мичурин (до 1991 г.) е пристанищен град, разположен на малък залив на 65 км. югоизточно от Бургас, на магистралния път - Е-87. Надморска височина: 0 - 50 м. През Царево се влиза в Парк “Странджа”. Пътят минава диагонално през него.
На 3 км. северно от Царево, в акваторията на къмпинг “Арапя”, се откриват археологически останки от късната античност. При подводни проучвания, проведени от проф. Велизар Велков, са намерени амфори от IV - VI в. и вносна червенолакова керамика от Северна Африка, Сирия и Константинопол. В самия град, на южния полуостров, има останки от средновековна крепост. Късноантична и средновековна крепост има и на близкия странджански връх “Папия”.
С името Василику градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси през XII в. Отбелязано е само местонахождението му и разстоянието на юг до Ахтопол (25 мили) и на север до Созопол (25 мили) по “брега на морето”. През януари 1352 г. двама генуезци от цариградския квартал Пера натоварили жито от пристанището на Василикос.
Като пристанище Василикос се споменава и през XV - XVI в. За малката крепост на южния нос на Царево малко повече данни дава турският пътешественик Евлия Челеби. През 1662 г. той я нарича Василикоз бургас. Според него “бургас” на гръцки език означава “крепост” и действително “върху един хребет на брега на морето има една хубава малка крепост”. По-нататък той съобщава, че тук живеят гърци, в околностите има лозя, “заливът поема и най-големите котви, обаче при южния и източния вятър е много противен. Ако корабите се уповават на железните вериги и на котвите си, работата им е оплескана, защото устието на залива е напълно отворено срещу тези ветрове”.
Василикос фигурира в официални данъчни регистри на кааза Анхиало от втората половина на XVII и през XVIII в. През 1802 г. жителите на Василико, заедно със собственика на големи стада хаджи Матей от Котел стават ктитори на манастирската църква на остров “Света Анастасия” при Бургас. Надпис на средногръцки език върху полихромния иконостас говори, че дърворезбата “произлиза от жителите на Василико, а зографисването и позлатяванията са от Матей Котленеца - 1802 г.”. Едва ли може да се изключи вероятността, че след като тези дарители отправят едно общо послание към небето, нямат и земни делови контакти. Нали хаджи Матей, родоначалникът на Хаджипетровия род в Бургас, е бил богат кехая. А старопланинските пасища покрай Котел и странджанските в приморския район на Царево имат различна ефективност през четирите сезона на годината. Сигурно е също така, че овчарският Котленски район се е нуждаел от реализация на продукцията си. Имал е нужда колкото може по-изгодно да я продава и близката Месемврия вероятно не го е удовлетворявала. А дали кърджалийските набези към Бургас, Анхиало и Месемврия, за които изворите говорят точно тогава, не са принудили хаджи Матей да търси изход във Василико бургас? И от тази принуда се е родил резбарския шедьовър на остров “Света Анастасия”.
Името Басилик се чете върху Картата на европейската част на Турция от Кристиян Готлиб Райнхард. Тя е изработена през 1821 г. и е отпечатана от Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Оригиналът се пази в Университетската библиотека в Лайден, Холандия. Градът Василико е отбелязан и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г. Нейният черно-бял оригинал се съхранява в Британската библиотека в Лондон. Тогава Странджанската област е в полезрението и на други картографи, които също маркират Царево на крайбрежния път и на пътищата към вътрешността. През годините на Кримската война картата на генерал Хатов е допълнена и преиздадена в Берлин през 1854 год. Василико (Wasiliko) отново не е забравено. Остава да се добавят по-късните карти на френския етнолог Гийом Лежан (1826-1871 г.) и Хайрих Киперт (1818-1899 г.).
През 1829 г. според Г. Енехолм във Василико имало 220 къщи, а според друг документ в 1831 г. градът наброявал 434 къщи и 1831 жители. От неговото пристанище са тръгнали с два товарни кораба първите странджанци, решили да се преселят в Руската империя. В преобладаващата си част те са били от пределите на Парк “Странджа”, но имало и жители на Созопол.
През всички исторически епохи презморската и континенталната търговия винаги е била подчинена на определен регламент. Стоките се облагали с такси, мита и данъци, според статута и разпоредбите за всяко тържище или крайбрежен търговски пункт. През османското владичество съществували т. нар. “законници за пазара” и почти всяка “касаба” (градско селище) имала такъв законник. Василико е бил една от тези “касаби” на Странджанското крайбрежие. Той имал съответния “законник за пазара” и “пристанищен законник”, датиращи още от втората половина на XVI в. Според едно “Навигационно и военно изследване на Бургаския залив” от М. Льоклерк, отпечатано в Париж през 1810 г., пристанището на Василико е поставено наравно по значение със Созопол и съседния Ахтопол.
През първите години след средата на XIX в. във Василико е открито гръцко училище. Тук се учат и деца от близките странджански села. Градът е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (Кърклиси). Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието при Атлиман.
През миналия век всяка черноморска корабостроителница строяла специфични плавателни съдове. Те били в зависимост от местната традиция. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно издаденият, остър вълнорез. И понеже тази част на кораба се нарича по гръцки “карина”, жителите на Василико носели прозвището “какарини”. Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина на миналия век във Василико имало флотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях били около 200 тонни - шхуни, баркове и тримачтови гемии.
Във Василико имало 5 риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 таляна. През някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби. Естествено този резултат се е дължал и на изобилието от черноморска риба през миналия век. Василиковските рибари продавали рибата по-евтино от созополските и сигурно са имали по-широк пазар от тях.
Както през Средновековието, така и през XIX в. оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде, което давало над 6000 ведра вино годишно. Активното население било групирано в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособствениците и търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа, а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно и Егейско море. Стопанският възход продължил до 30-те години на XIX в. Демографският срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция на 2 септември 1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо да границата със свободна България.
Началото на XX в. и Преображенското въстание в 1903 г. прогонват летаргичния сън на крайбрежното градче. След обявяване на въстанието на 18 срещу 19 август към Василико тръгнал освободителен отряд.
Пристанището на Царево
Общ изглед към Царево днес.
Църквата „Света Троица, заснета откъм морето.
Входът на църквата.
Кръстът над входа.
Надгробният надпис на капитан Ставри Георгиев.
Надгробният надпис. Детайл.
Корабът върху надписа на капитана.
Войвода бил Димитър Халачев, но действията били ръководени от самия Михаил Герджиков. Едно отделение, командвано от Христо Силянов, завзема хюкюмът (правителственото представителство) и турската махала. Съпротива срещнала основната въстаническа група, но до вечерта тя овладяла казармата и напълно освободила града.
След потушаването на въстанието Царево попаднал отново в турски ръце и окончателно бил освободен през Балканската война в 1912 г. През 1913 г. тук се заселват бежанци от Източна Тракия. Според преброяването в 1926 г. Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от Източна Тракия. През 20-те години тук е основана горско-производителна кооперация “Дъбрава”. През 1931 г. е построено пристанището, което беше ремонтирано и разширено през предходните две десетилетия. В града е подновено корабостроенето. Произвеждат се лодки и яхти.
ПАМЕТНИЦИ
Църквата “Света Троица” самотно се извисява на южния полуостров на града. Построена е през 1831 г, но сегашният й архитектурен образ датира от 1895 г. На същото място е съществувала и по-стара църква. За нея напомнят някои икони от последните десетилетия на XVIII в. Те са “от ръката” на зографа Йоан от Ахтопол. Форматът на тези икони е по-малък и приспособяването им към нов иконостас говори за съществуването на по-стар. Върху тях са нанасяни и живописни корекции от зографа Г. Поликсоиду. До нас са достигнали една икона на “Свети Никола” (1805 г.), патрон на моряците и рибарите, и една на “Иван Кръстител”, почтително надписана от зографа Йоан.
Влияние на западния Ренесанс долавяме в сюжета “Архангел Михаил върху главата на Сатаната”. Това е една поразяваща композиция - Сатаната има зловещо изражение, а водачът на ангелите го е оковал и замахва меч да го срази. Според Асен Василиев тази икона напомня на италианския художник Гуидо Рени (1575-1642 г.), голям майстор на изразителния колорит. Тази икона на Архангел Михаил носи дата 1850 г. и принадлежи на ръката на Теодор, който в ктиторските надписи си е послужил и с български букви. От доайена на созополските образописци Димитър Зограф е иконата “Света Троица” с дата 1839 г. Това е една сложна композиция с фигурите на Христос, Бог Саваот, олицетворението на Дух Свети - гълъб - и много ангели, херувими и свещеници, носещи се в небесата и славословещи православното триединство. В долната част на иконата Димитър Зограф е добавил любимите светии на странджанци - Свети Георги и Свети Димитър на коне, а между тях Константин и Елена.
Към описаните образци на странджанската иконна живопис в царевската църква “Света Троица” трябва да се добавят и творбите на едни от последните зографи: Г. Поликсоиду, нарисувал още една “Света Троица”, “Успение Богородично”, “Богородица”, “Исус Христос” и Архангел Гавраил и Богородица на олтарните двери, датирани в 1895 г. Тук може да се види и иконата “Свети Спиридон“ от ръката” на Иерудиу Зографооглу, носеща белезите на залязващото иконописно изкуство.
Претенциозна експресивност внушават и царските двери в църквата “Света Троица”. Те са резбовани чрез моделирането на един голям орел, чийто тяло и крака съставляват двете половини на вратата. Долу в елипсовидни рамки виждаме Богородица и Ангелът на Благовещението. Това всъщност е гербът на Вселенската патриаршия, който е повлиял и върху герба на руските царе.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Снимки: Константин ГОСПОДИНОВ, археолог от Археологически музей, Бургас
След потушаването на въстанието Царево попаднал отново в турски ръце и окончателно бил освободен през Балканската война в 1912 г. През 1913 г. тук се заселват бежанци от Източна Тракия. Според преброяването в 1926 г. Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от Източна Тракия. През 20-те години тук е основана горско-производителна кооперация “Дъбрава”. През 1931 г. е построено пристанището, което беше ремонтирано и разширено през предходните две десетилетия. В града е подновено корабостроенето. Произвеждат се лодки и яхти.
ПАМЕТНИЦИ
Църквата “Света Троица” самотно се извисява на южния полуостров на града. Построена е през 1831 г, но сегашният й архитектурен образ датира от 1895 г. На същото място е съществувала и по-стара църква. За нея напомнят някои икони от последните десетилетия на XVIII в. Те са “от ръката” на зографа Йоан от Ахтопол. Форматът на тези икони е по-малък и приспособяването им към нов иконостас говори за съществуването на по-стар. Върху тях са нанасяни и живописни корекции от зографа Г. Поликсоиду. До нас са достигнали една икона на “Свети Никола” (1805 г.), патрон на моряците и рибарите, и една на “Иван Кръстител”, почтително надписана от зографа Йоан.
Влияние на западния Ренесанс долавяме в сюжета “Архангел Михаил върху главата на Сатаната”. Това е една поразяваща композиция - Сатаната има зловещо изражение, а водачът на ангелите го е оковал и замахва меч да го срази. Според Асен Василиев тази икона напомня на италианския художник Гуидо Рени (1575-1642 г.), голям майстор на изразителния колорит. Тази икона на Архангел Михаил носи дата 1850 г. и принадлежи на ръката на Теодор, който в ктиторските надписи си е послужил и с български букви. От доайена на созополските образописци Димитър Зограф е иконата “Света Троица” с дата 1839 г. Това е една сложна композиция с фигурите на Христос, Бог Саваот, олицетворението на Дух Свети - гълъб - и много ангели, херувими и свещеници, носещи се в небесата и славословещи православното триединство. В долната част на иконата Димитър Зограф е добавил любимите светии на странджанци - Свети Георги и Свети Димитър на коне, а между тях Константин и Елена.
Към описаните образци на странджанската иконна живопис в царевската църква “Света Троица” трябва да се добавят и творбите на едни от последните зографи: Г. Поликсоиду, нарисувал още една “Света Троица”, “Успение Богородично”, “Богородица”, “Исус Христос” и Архангел Гавраил и Богородица на олтарните двери, датирани в 1895 г. Тук може да се види и иконата “Свети Спиридон“ от ръката” на Иерудиу Зографооглу, носеща белезите на залязващото иконописно изкуство.
Претенциозна експресивност внушават и царските двери в църквата “Света Троица”. Те са резбовани чрез моделирането на един голям орел, чийто тяло и крака съставляват двете половини на вратата. Долу в елипсовидни рамки виждаме Богородица и Ангелът на Благовещението. Това всъщност е гербът на Вселенската патриаршия, който е повлиял и върху герба на руските царе.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Снимки: Константин ГОСПОДИНОВ, археолог от Археологически музей, Бургас