ОЩЕ ЗА ПОТЪВАНЕТО НА РУСКАТА ЯХТА
„КОЛХИДА” (1920 Г.)
Парно-ветроходната яхта „Колхида” е построена през 1898 г. в английския корабостроителен завод „Крейтън” за императорското семейство на Русия под името „Тамара”. Яхтата e тримачтова и имала водоизместване 992 тона, дължина 67,1 метра, ширина 8,7 метра, газене 4,3 метра и мощност на парната си машина 125 конски сили при 109 оборота в минута. През 1913 г. Морското министерство купува яхтата и я преименува на „Колхида”, на името на линеен кораб от руския военен ветроходен флот. През 1913 – 1914 г. яхтата е на разположение на руското посолство в Константинопол. Но през октомври 1914 г., няколко дни преди началото на военните действия между Русия и Турция, „Колхида” се прибира в Севастопол, където е въоръжена с три 75 мм оръдия и радиостанция.
През есента на 1917 г. „Колхида” е на ремонт в Ростов на Дон. Тук я заварват и събитията през октомври. Екипажът на „Колхида”, заедно с екипажите на линейните кораби „Свободная Россия”, „Три святителя”, „Ростислав” и „Борец на свободу” вдигат червени знамена. Радиостанцията на „Колхида” приема от Санкт Петербург декретите на Ленин за победата на Октомврийската революция. За участието си в революционните събития в южна Русия „Колхида” е наречена „Донската Аврора”.
През декември 1917 г. яхтата засяда на плитчина в Дон и е изоставена. В последствие е завладяна от германски окупационни войски, а през април 1920 г. става флагмански кораб на белогвардейския флот. Генерал Краснов я прекръщава на „Пернач”. През ноември 1920 г. висши руски офицери белогвардейци напускат родината си с „Колхида” („Пернач”) от едно от пристанищата на полуостров Крим.
На 20 ноември 1920 г. (4 декември по стар стил) яхтата претърпява корабокрушение на скалите пред Черни нос при загадъчни обстоятелства.
Има различни хипотези за обстоятелствата довели до корабокрушението. Най-достоверната от тях, описана в книгата ми „Тайните на морското дъно” 2008 г. е следната: Яхтата с руските емигранти пристига в Истанбул, но турските власти отказват на руснаците политическо убежище. Оттам белогвардейците се отправят към българско пристанище – най-вероятно към Варна (курсът им е бил на север). В България правителството на Александър Стамболийски е установило дипломатически отношения със Съветска Русия и било твърде вероятно и Царство България да им откаже политическо убежище. Оставал само един изход – да се инсценира корабокрушение. Тогава, според международните закони, България нямало как да откаже помощ на корабокрушенци. Фактът, че бягащите с „Колхида” били висши военни, между които и морски офицери, познаващи лоцията на Черно
„КОЛХИДА” (1920 Г.)
Парно-ветроходната яхта „Колхида” е построена през 1898 г. в английския корабостроителен завод „Крейтън” за императорското семейство на Русия под името „Тамара”. Яхтата e тримачтова и имала водоизместване 992 тона, дължина 67,1 метра, ширина 8,7 метра, газене 4,3 метра и мощност на парната си машина 125 конски сили при 109 оборота в минута. През 1913 г. Морското министерство купува яхтата и я преименува на „Колхида”, на името на линеен кораб от руския военен ветроходен флот. През 1913 – 1914 г. яхтата е на разположение на руското посолство в Константинопол. Но през октомври 1914 г., няколко дни преди началото на военните действия между Русия и Турция, „Колхида” се прибира в Севастопол, където е въоръжена с три 75 мм оръдия и радиостанция.
През есента на 1917 г. „Колхида” е на ремонт в Ростов на Дон. Тук я заварват и събитията през октомври. Екипажът на „Колхида”, заедно с екипажите на линейните кораби „Свободная Россия”, „Три святителя”, „Ростислав” и „Борец на свободу” вдигат червени знамена. Радиостанцията на „Колхида” приема от Санкт Петербург декретите на Ленин за победата на Октомврийската революция. За участието си в революционните събития в южна Русия „Колхида” е наречена „Донската Аврора”.
През декември 1917 г. яхтата засяда на плитчина в Дон и е изоставена. В последствие е завладяна от германски окупационни войски, а през април 1920 г. става флагмански кораб на белогвардейския флот. Генерал Краснов я прекръщава на „Пернач”. През ноември 1920 г. висши руски офицери белогвардейци напускат родината си с „Колхида” („Пернач”) от едно от пристанищата на полуостров Крим.
На 20 ноември 1920 г. (4 декември по стар стил) яхтата претърпява корабокрушение на скалите пред Черни нос при загадъчни обстоятелства.
Има различни хипотези за обстоятелствата довели до корабокрушението. Най-достоверната от тях, описана в книгата ми „Тайните на морското дъно” 2008 г. е следната: Яхтата с руските емигранти пристига в Истанбул, но турските власти отказват на руснаците политическо убежище. Оттам белогвардейците се отправят към българско пристанище – най-вероятно към Варна (курсът им е бил на север). В България правителството на Александър Стамболийски е установило дипломатически отношения със Съветска Русия и било твърде вероятно и Царство България да им откаже политическо убежище. Оставал само един изход – да се инсценира корабокрушение. Тогава, според международните закони, България нямало как да откаже помощ на корабокрушенци. Фактът, че бягащите с „Колхида” били висши военни, между които и морски офицери, познаващи лоцията на Черно
Табелка от отсек на „Гайред и Мелли”. Снимката е от архива на автора и не е публикувана досега
Чертеж на „Колхида”. Източник: Энциклопедия корабли Российского императорского флота (под общ. ред. А. Е. Тараса), Минск, 2000
Български и немски военнослужещи правят оглед на заседналия върху скалите пред Черни нос турски контраминоносец „Гайред и Мелли”. Снимката е от фонда на Военноморския музей
Парна сирена на яхтата „Колхида”. Снимката е от архива на автора и не е публикувана досега
море и морското право, говори в полза на тази хипотеза.
През май 2004 г. („Морски вестник” от 19 май 2004 г.) д-р Атанас Панайотов ползвайки данни от ЦГАВМФ на Русия („Судостроение” 11/1987 г. стр.74 ) цитира, че „Колхида” се разбива пред Карабурун, натъквайки се на потънал кораб”.
В тази връзка е интересно да се знае, че на 23 октомври 1916 г. на скалите на Кара бурун засяда турския контраминоносец „Гайред и Мелли”, а почти три години по-късно (февруари 1919 г.) съвсем близко до него се разбива и потъва и българския миноносец „Летящи” с френски екипаж.
През 1957 г., когато започнах да плавам с учебните кораби на Морския клуб на ДОСО Варна останките от парния котел на „Гайред и Мелли” все още чернееха върху подводните скали пред Черни нос. Но през август (8 и 9.VІІІ) 1963 г., когато Иван Казаков ни поведе в първата леководолазна експециция на потъналата „Колхида” (с подход от брега и влизане в морето с надувни десантни гумени лодки) над водата върху подводните скали вече нямаше никакви железа.
Съвсем наскоро един колега сподели своя версия за потъването на „Колхида”. Ще се опитам да я резюмирам накратко: „Капитанът на „Колхида”, знаейки, че в багажите на бягащите от Русия „пътници” има скъпоценности, е обсебен от мисълта да ги заграби. За целта намислил да „качи” кораба на скалите, да свали корабокрушенците на брега и с доверени хора от екипажа да се рови из изоставените багажи, включително и в потопените под вода кабини.”
В полза на тази версия мога приведа следните факти. Заседналият върху скалите турски кантраминоносец „Гайред и Мелли” се е виждал отдалече над водата и представлявал чудесен ориентир къде са подводните скали и капитанът насочил яхтата към тях. „Колхида” засяда върху скалите, а може би действително върху останките от потъналия български миноносец „Летящи”, но от южната страна на рифа. До тук планът на капитана се развивал успешно, но както казват руснаците „Все что на бумаге написано (в случая замислено), на море не получаеться”. След два дни голяма буря снема кораба от скалите и той потъва на около десет метра дълбочина. Мачтите му, разбира се, дълго време са стърчели над водата и са указвали мястото на потъването му.
Друг интересен факт, все в тази насока, публикува Веселин Венков („Морски вестник” от 19 май 2004 г.). Той цитира по памет разказа на Киро Ганев, първият среден водолаз, който още през 1963 г. се „преквалифицира” на леководолаз, на българин от Шкорпиловци - очевидец на корабокрушението: „Повечето от пасажерите били униформени и носели ръчно оръжие. Част от багажите им като чанти, куфари и „скъпи” платове били разтоварени. По необясними причини започнала престрелка между екипажа и униформените. Имало и леко ранени” (това станало на брега - бел. авт.).
Още вечерта след слизането им на брега корабокрушенците по горския път стигнали до село Горица. Бившият директор на Военноморския музей Варна ст.н.с. д-р Вълкан Вълканов, понастоящем професор във Варненския свободен университет, успя да издири през 1994 г. в Държавния архив - Варна, две телеграми от кметския наместник на село Горица до областния управител на Варна от декември 1920 г. В първата телеграма пишело „По горският път откъм Самотино пристигнаха руски емигранти корабокрушенци! Какво да правя?” Не е ясно какъв е бил отговорът на областния управител на Варна, но кметският наместник настанил руснаците да нощуват в църквата и училището на селото. На другият ден кметският наместник изпратил по телеграфа ново питане: „Руските корабокрушенци искат водолазна помощ. Чакам вашите указания”.
Все в тази връзка са и спомените на Александра Раева (Алекс) за разказаното от майка и Наталия Бардская за корабокрушението. Нейната баба, прабабата на Александра, Любов Сергеевна Тарновская успяла да се качи на „Колхида”. Съпругът и Георгий Тарновски, с чин капитан І ранг, загинал през Първата световна война в Балтийско море. За да се качи на борда на „Колхида” с двете си деца, им ходатайствал лично внукът на известния руски мореплавател Крузенщерн (също висш морски офицер). След като живеят няколко дена в Горица, руснаците са доведени във Варна и са били известно време под карантина. Любов Сергеевна живяла във Варна до 1926 г. При едно посещение в заложна къща вижда и познава заложени за продан техни семейни бижута.
Кой и кога е извадил бижутата, дали „доверените хора” на капитана в първата нощ на корабокрушението или по-късно български водолази, остава загадка.
Няма място за съмнение обаче, че още през лятото на 1921 г. „Колхида” е „посещавана” от български рибари, чиито гмуркачески умения не бива да се подценяват, а може би и от руснаци от екипажа на „Колхида” останали да живеят в Горица, Бяла или Фъндъкли (Шкорпиловци). Със сигурност малките плажове и крайбрежни скали срещу мястото на потъване на яхтата системно са оглеждани от българи или руснаци след бури от ранни зори за „плячка” - изхвърлени на брега ценни предмети, още от декември 1920 г.
Известно е, че български военни водолази през 1922 г. демонтират оръдията, главният магнитен компас с нактоуза, носовото украшение и щандартът (военноморски флаг) на „Колхида”. Още през 1923-1924 г. нактоузът, носовото украшение и щандартът постъпват в току що открития Морски музей и които могат да се видят и сега във Военноморския музей във Варна.
Що се отнася до извадени ценности от „Колхида”, се позовавам на разказа на мичман Михаил Чавров от Дивизиона подводни лодки за ветерана водолаз на Военноморския флот мичман (званието му е било „кондуктор” - най-високото за старшинския състав - бел. ред.) Вълчо Стисков, който е имал щастието да се спуска на яхтата в първите години след потъването й. Според „легендата” Вълчо Стисков намирал златни руски рубли (червонци -монети по 5 рубли, малко по-големи по диаметър от сегашните български левове). Той криел монетите в маншетите на водолазната си риза или в канията на водолазния си нож. …
27.VІІІ.2012 г.
Доц. д-р инж. Траян ТРАЯНОВ
През май 2004 г. („Морски вестник” от 19 май 2004 г.) д-р Атанас Панайотов ползвайки данни от ЦГАВМФ на Русия („Судостроение” 11/1987 г. стр.74 ) цитира, че „Колхида” се разбива пред Карабурун, натъквайки се на потънал кораб”.
В тази връзка е интересно да се знае, че на 23 октомври 1916 г. на скалите на Кара бурун засяда турския контраминоносец „Гайред и Мелли”, а почти три години по-късно (февруари 1919 г.) съвсем близко до него се разбива и потъва и българския миноносец „Летящи” с френски екипаж.
През 1957 г., когато започнах да плавам с учебните кораби на Морския клуб на ДОСО Варна останките от парния котел на „Гайред и Мелли” все още чернееха върху подводните скали пред Черни нос. Но през август (8 и 9.VІІІ) 1963 г., когато Иван Казаков ни поведе в първата леководолазна експециция на потъналата „Колхида” (с подход от брега и влизане в морето с надувни десантни гумени лодки) над водата върху подводните скали вече нямаше никакви железа.
Съвсем наскоро един колега сподели своя версия за потъването на „Колхида”. Ще се опитам да я резюмирам накратко: „Капитанът на „Колхида”, знаейки, че в багажите на бягащите от Русия „пътници” има скъпоценности, е обсебен от мисълта да ги заграби. За целта намислил да „качи” кораба на скалите, да свали корабокрушенците на брега и с доверени хора от екипажа да се рови из изоставените багажи, включително и в потопените под вода кабини.”
В полза на тази версия мога приведа следните факти. Заседналият върху скалите турски кантраминоносец „Гайред и Мелли” се е виждал отдалече над водата и представлявал чудесен ориентир къде са подводните скали и капитанът насочил яхтата към тях. „Колхида” засяда върху скалите, а може би действително върху останките от потъналия български миноносец „Летящи”, но от южната страна на рифа. До тук планът на капитана се развивал успешно, но както казват руснаците „Все что на бумаге написано (в случая замислено), на море не получаеться”. След два дни голяма буря снема кораба от скалите и той потъва на около десет метра дълбочина. Мачтите му, разбира се, дълго време са стърчели над водата и са указвали мястото на потъването му.
Друг интересен факт, все в тази насока, публикува Веселин Венков („Морски вестник” от 19 май 2004 г.). Той цитира по памет разказа на Киро Ганев, първият среден водолаз, който още през 1963 г. се „преквалифицира” на леководолаз, на българин от Шкорпиловци - очевидец на корабокрушението: „Повечето от пасажерите били униформени и носели ръчно оръжие. Част от багажите им като чанти, куфари и „скъпи” платове били разтоварени. По необясними причини започнала престрелка между екипажа и униформените. Имало и леко ранени” (това станало на брега - бел. авт.).
Още вечерта след слизането им на брега корабокрушенците по горския път стигнали до село Горица. Бившият директор на Военноморския музей Варна ст.н.с. д-р Вълкан Вълканов, понастоящем професор във Варненския свободен университет, успя да издири през 1994 г. в Държавния архив - Варна, две телеграми от кметския наместник на село Горица до областния управител на Варна от декември 1920 г. В първата телеграма пишело „По горският път откъм Самотино пристигнаха руски емигранти корабокрушенци! Какво да правя?” Не е ясно какъв е бил отговорът на областния управител на Варна, но кметският наместник настанил руснаците да нощуват в църквата и училището на селото. На другият ден кметският наместник изпратил по телеграфа ново питане: „Руските корабокрушенци искат водолазна помощ. Чакам вашите указания”.
Все в тази връзка са и спомените на Александра Раева (Алекс) за разказаното от майка и Наталия Бардская за корабокрушението. Нейната баба, прабабата на Александра, Любов Сергеевна Тарновская успяла да се качи на „Колхида”. Съпругът и Георгий Тарновски, с чин капитан І ранг, загинал през Първата световна война в Балтийско море. За да се качи на борда на „Колхида” с двете си деца, им ходатайствал лично внукът на известния руски мореплавател Крузенщерн (също висш морски офицер). След като живеят няколко дена в Горица, руснаците са доведени във Варна и са били известно време под карантина. Любов Сергеевна живяла във Варна до 1926 г. При едно посещение в заложна къща вижда и познава заложени за продан техни семейни бижута.
Кой и кога е извадил бижутата, дали „доверените хора” на капитана в първата нощ на корабокрушението или по-късно български водолази, остава загадка.
Няма място за съмнение обаче, че още през лятото на 1921 г. „Колхида” е „посещавана” от български рибари, чиито гмуркачески умения не бива да се подценяват, а може би и от руснаци от екипажа на „Колхида” останали да живеят в Горица, Бяла или Фъндъкли (Шкорпиловци). Със сигурност малките плажове и крайбрежни скали срещу мястото на потъване на яхтата системно са оглеждани от българи или руснаци след бури от ранни зори за „плячка” - изхвърлени на брега ценни предмети, още от декември 1920 г.
Известно е, че български военни водолази през 1922 г. демонтират оръдията, главният магнитен компас с нактоуза, носовото украшение и щандартът (военноморски флаг) на „Колхида”. Още през 1923-1924 г. нактоузът, носовото украшение и щандартът постъпват в току що открития Морски музей и които могат да се видят и сега във Военноморския музей във Варна.
Що се отнася до извадени ценности от „Колхида”, се позовавам на разказа на мичман Михаил Чавров от Дивизиона подводни лодки за ветерана водолаз на Военноморския флот мичман (званието му е било „кондуктор” - най-високото за старшинския състав - бел. ред.) Вълчо Стисков, който е имал щастието да се спуска на яхтата в първите години след потъването й. Според „легендата” Вълчо Стисков намирал златни руски рубли (червонци -монети по 5 рубли, малко по-големи по диаметър от сегашните български левове). Той криел монетите в маншетите на водолазната си риза или в канията на водолазния си нож. …
27.VІІІ.2012 г.
Доц. д-р инж. Траян ТРАЯНОВ