НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











ЗА САМОТНИКА КАПИТАН ГЕОРГИЕВ И „КОР
КАРОЛИ”, ЗА МОРСКИТЕ ДУШИ И БЕЗДУШИЕТО...

(Пълното заглавие на автора е: „За самотника капитан Георгиев и „Кор Кароли”, за морските души и бездушието, за морската и речната индустрия като един от българските икономически приоритети”)

Преди известно време прочетох в електронното издание Varnautre.bg, че регатата „Кор Кароли” след 30-годишно съществуване придобива нова форма на провеждане ... Това съобщение ме върна назад в далечната 1977 г. в южноафриканското пристанище Порт Елизабет. Бях втори пом-капитан на х/к „Лазурен бряг” с капитан Георги Караманов от Созопол. Хладилният кораб тогава беше в състава на ДП „Океански риболов”. Бяхме на котва на рейда в очакване на свободно кейово място за зареждане с вода, горива и продукти за нас и за дузина риболовни траулери, които работеха в Южния район. Мястото е в източната част на Атлантическия океан, около паралела на Уолфишбей -  пристанище на държавата Намибия.
Събитията, за които искам да кажа няколко думи, се развиха на 8, 9 и 10 септември. Идеята ми е не само да отбележа фактите, а по-скоро те да ни послужат за размисъл – кои сме, откъде идваме, накъде отиваме, но отнесено само за нашата си българска морска общност. Имаме ли собствено виждане за това, което можем да направим за по-пълноценното използване на нашата акватория от Черно море и река Дунав, следвайки опита на по-добрите, международното законодателство и собствения си опит? Ако някога сме дали  на Европа доматите, краставиците и ракията, не можем ли да действаме по-обхватно, цялостно обвързано и организирано и в областта на морската и речната  индустрия? Това ли е „интегрирана морска политика”? Каква е ролята на държавните институции в тази политика?
На 8-ми в следобедната вахта около 14:00 ч. дочух по УКВ-то повикване, започващо с LZ. Вторите две букви не се чуха добре. Тъй като само ние от българските кораби бяхме в района, потърсих рейдовата кула, защото помислих, че ни викат, за да влизаме в пристанището. Оказа се, че не е така. Дежурният ми отговори, че към рейда подхожда яхтата „Кор Кароли” на самотния мореплавател капитан Георги Георгиев. Трепнах, тъй като година преди това други хора ми предложиха да им стана щурман за околосветско пътешествие. Те правеха яхтата „Хоро”. Но да се върнем към „Кор Кароли”. Повиках по радиото, но не получих отговор. Уведомих капитан Караманов и помолих от рейдовата кула да предадат на капитанГеоргиев, че на рейда има български кораб и е добре дошъл. От рейда ни съобщиха, че той ни чува, но неговия предавател е по-слаб и затова не можем да направим пряка връзка. Все пак продължихме общуването с помощта на препредаване от страна на дежурните на брега, които се включиха с интерес, по морски. Скоро въодушевлението се понесе и на борда на нашия кораб. Изпратихме радиограма до предприятието, върна се отговор за пълна подкрепа на капитан Георгиев. Подготвихме кабина. Всъщност това беше лазаретът, тъй като само там имаше собствена баня. Нямахме друга свободна кабина. Екипажите бяха около 70-80 души, рейсовете по 6-8 месеца, работата по 12 ч. на ден. И зачакахме ...
Неусетно се стъмни. Ни вест, ни кост от кап. Георгиев. Около 21:00 ч. най-после влязохме във връзка. Съобщи ни, че подхожда към рейда на двигател. Наистина времето беше щил. С чувство на хумор мога да добавя как се изразяваме още: „бунаца” или „море паркет – мравките вода пият”. Както виждате, последните два израза са свързани със сушата... По едно време кап. Георгиев помоли да му „мигнем” с някой от кърмовите прожектори, за да се ориентира кой е „Лазурен бряг”. Направихме го, той ни видя и отново зачакахме. Хората се бяха пръснали, но като се разбра, че скоро яхтата ще застане на борда всички се изсипаха на палубата и се разпределиха по фалшборда. Имаше омара, а тихото време и отблясъците от съседните кораби и града правеха картината да изглежда като от друг свят. Разбира се, имаше много коментари, предположения, препирни: как изглежда, откъде ще подходи,  кой го познава лично и т.н.
Улисани, в един момент забелязахме в сумрака и светлинките на водата едва-едва да се появява в димката „Кор Кароли”. Всичко стихна, чувстваше се дъха на моряците, напрегнатите им лица, мислите, които се блъскаха в главите им – този човек акъл има ли да ходи сам из океаните на такава „черупка”?  Имахме уговорка да спуснем щорм-трап на мидела. Яхтата подходи. Без платна изглеждаше някак странно, като „оглозгана”. Взехме носова и кърмова фалина, за да я задържим. Капитана помоли някой да слезе и да му помогне да подреди лодката. Спуснахме се аз и третия помощник-капитан – Николай Търновеца (добавка, която му дадох аз, за да се различава от Николай Габровеца, с когото правихме рейс предната година на траулера „Лимоза” в Северозападния Атлантик). Капитан Георгиев ни помоли да не обръщаме внимание на безпорядъка, но си спомням, че специално ни показа мивката с една тенджерка и следите от разлято кафе. Стана дума как при подхождането към континента една вълна-убиец го метва и обръща яхтата на 120 градуса, така че мачтата и той, седнал до румпела, остават под водата. След секунди нормалното положение се възстановява. Оставил кафето като доказателство за случката. Носех фотоапарат, но не се съгласи да снимам, за да не си личи безпорядъка. Докато разказваше, бяхме в кокпита. Изведнъж се усетиха няколко удара. Излетяхме навън и видяхме, че ятата се блъска в борда. Предложих да я вържем на кърмата, така че заедно с нашия кораб да стои на котва, а ние да се върнем с „дингито”. Стана.
Капитана се изкачи по трапа и със стъпването си на палубата тихо каза: „Здравейте, братя българи!” Отговорихме му всеки по своему. После до 2-3 ч. след полунощ разказваше в салета какво е преживял по време на плаването и най-вече от Австралия до Африка. Край Австралия заседнал. Опитвал няколко пъти, но не могъл да се снеме. Дошло му на ум да се гръмне, както той се изрази. Но тогава видял, че има и друга заседнала яхта (доколкото си спомням американска), която екипажът снел от плитчината. Казал си – да не съм по-прост от тях, продължил и успял да излезе на чисти води. После по време на прехода една нощ търговски кораб едва не го „премазал”. Оттогава решил вечер да не плава на автопилот, а да седи на стъпалата за кабината. Поясни, че когато заспи на всеки 40 минути се схваща, което го карало да се събуди и огледа.
Попитахме го какво мисли за Папазовите, които ядоха „луканков” планктон от Гибралтар до Куба. Съвременниците знаят, че става въпрос за Юлия и Дончо Папазови, които извършиха плаване с преоборудвана корабна спасителна лодка, за да докажат, че е възможно оцеляване и по този начин. Още си спомням точния му отговор: на тях ние (яхт-клуб „Порт Варна” - б.а.) им дадохме хляба, но трябва да знаете, че който е в морето - шапка долу. 
Очакванията на екипажа бяха за друг отговор, който да омаловажи стойността на направеното от Папазови. По този повод  винаги ще си спомням за редица факти, които са показателни за „делението” ни и като че ли вечното във взаимоотношенията ни: един срещу друг - вместо един до друг.
К.д.п. Александър Александров
Пощенска картичка, отпечатана специално за самотното околосветско плаване на капитан Георги Георгиев, с автограф, даден на капитан Александров на 9 септември 1977 г. в Порт Елизабет.
Капитан Георги Георгиев (вляво) вдига наздравица на борда на българския хладилен кораб „Лазурен бряг” в Порт Елизабет, 8 септември 1977 г. Вдясно са: старши-помощник капитанът Иван Христев, авторът и капитан Караманов. Автографът е даден от капитан Георгиев на 27 февруари 1978 г. в яхт-клуб „Порт Варна” (сега „Капитан Георги Георгиев – Порт Варна”.
Капитан Георги Георгиев пише текстове на радиограми на борда на българския хладилен кораб „Лазурен бряг” в Порт Елизабет, 9 септември 1977 г.
Поглед към кърмата на „Лазурен бряг”. Снимката е направена от автора на борда на яхтата „Кор Кароли”.
Работен момент от среща на представители на различни отрасли от морската индустрия и г-н Уйлям О'Нийл – генерален секретар на IMO, във Варна, проведена на Великден 30 април - 01 май 1994 г. в гранд-хотел „Варна“. Обсъждат се възможности за провеждане на интегрирана морска политика от България в областта на морската и речната индустрия.
Посещение на г-н Уйлям О'Нийл – генерален секретар на IMO, в БМКЦ по повод възможността центърът да стане филиал на Световния морски университет в Малмьо, Варна, 30 април - 1 май 1994 г.
Имаше питане защо е тръгнал сам при такива условия? Не си спомням отговора му. Аз си помислих - има много мотиви, но вероятно един от тях е, когато човек се чувства самотен на брега, тогава тръгва към морето? Като че ли по-късно в годините това се потвърди? Все в тази връзка си спомних и за още един белег - доколкото ми е известно наши самотници стават хора, които не са професионални моряци, т.е. те са движени повече от емоциите, отколкото от разума. Не споря, може би не е така.
Тук му е мястото да си зададем шаблонния въпрос - ние морска нация ли сме? Сами знаете, че отговорът е: не! Тогава ще последват още въпроси от рода: какви са белезите, за да бъде една нация морска; или след като от векове имаме цяла източна граница море, ако не сме морска нация какво чакаме, а не започнем да се учим как по-ефективно да го използваме това море, което ни принадлежи според условията на Конвенцията на ООН по морско право. Въпросите са безброй, но общото се заключава в това как морското общество доказва, че дава предложения, а властта не ги приема и/или не ги реализира. Властта пък показва как морската общност не дава стойностни предложения. Естествено, верно е и едното и другото. Не се изживявам като национален оценител. Споделям собствено мнение с надеждата, че ще се появят симптоми, че нещата се променят към по-добро.
В този смисъл си заслужава да кажа, че на 4 ноември 2010 г. ще бъде организиран национален форум - „Морската и речната индустрия - един от основните национални икономически приоритети на България”. Форумът е по инициатива на Българската асоциация на морските капитани, Фондация „Морски съдби” и Клуба на корабните механици с подкрепата на Българска морска камара, Бургаска морска асоциация, Българска Дунавска камара и голяма част от неправителствените морски организации. За идеята, същността, целите и задачите на този форум ще бъдат публикувани допълнителни материали. Тук мога да кажа само, че по тази тема работата в годините на прехода започна още в началото на 90-те. Тогава Параходство БМФ и БМКЦ станаха инициатори на редица сериозни морски международни инициативи, които се проведоха във Варна.
Позволявам си да спомена за тях, тъй като бях един от преките участници. Една от тях беше посещението на г-н Уйлям О’Нийл - генерален секретар на Международната морска организация (предлагам две снимки от личния си архив за това събитие). Беше предвидено това да даде добър отзвук не само в международните морски среди, но и у нас. Идеята беше от една страна да му покажем, че имаме морска индустрия и морска образователна система, а от друга да „набием” в нечии глави, че тази индустрия може да бъде един от националните икономически приоритети, за да я спасим от разруха. Имаше и други ефекти. (Повече за това  събитие виж в: 23 октомври 2009 г. Годишнина, която напомня на морските специалисти за нерешени въпроси)
Но да се върнем към събитията на борда на х/к „Лазурен бряг”. След срещата с екипажа в салета разговорът продължи в кабината на капитан Караманов. Тогава кап. Георгиев написа първите радиограми до България. Гришата радиста ги предаде. Някъде на разсъмване кап. Георгиев си тръгна с „дингито”. Аз останах на вахта. По едно време дочух откъм кърмата силни удари. Свързах ги с „Кор Кароли”. Излязох на крилото на мостика и видях, че течението е докало яхтата до борда, а реята се блъска в надстройката. Извиках няколко пъти кап. Георгиев, но той не се обади (предупреди ни, че спи тежко, а и от месец и половина практически не е спал). Издърпах за вантата яхтата до кърмата, събудих третия помощник. Спуснахме едно от швартовите въжета и той слезе по него. След малко се обади, че не може да събуди кап. Георгиев. Решихме да се редуваме и да дежурим на яхтата, за да я дърпаме настрани с малката лодка, когато се наложи. Наложи се, защото корабът стоеше на котва без да се върти, но течението непрекъснато избутваше яхтата към кърмата. По-късно влязохме в пристанището. Бункеровахме и отплавахме.
След година с кап. Георгиев се срещнахме в яхтклуба. Дадох му снимките. Повече не се видяхме. 
В гражданската секция на Военноморския музей, когато я имаше, прочетох една мисъл на Хемингуей: „Всичко, което е далеч от морето, е дълбока провинция”. Питам се в какъв смисъл се отнася това за нас? Откъде започват и докъде са границите на нашето провинциално мислене и действия? Ако сме морски труженици, ще участваме ли в съсипването на градените повече от 120 години морска и речна идустрии? Няма ли да успеем да надскочим това, което сами казваме за себе си - някои народи направиха от пустинята рай, а ние от рая - пустиня? 
К.д.п. Александър АЛЕКСАНДРОВ
Снимките са от личния архив на автора