избор на брой
начало
В ГЕНЕРAЛЩАБНИЯ ФАКУЛТЕТ НА ВОЕННА АКАДЕМИЯ „Г. С.
РАКОВСКИ” (1998 – 1999 Г.)

През пролетта на 1998 г., бидейки заместник-командир на Военноморска база Варна, бях допуснат да кандидатствам за обучение в Генералщабния факултет (ГЩФ) на Военна академия „Георги Раковски” - София. Победих в конкурса. Готвих се много сериозно, включително един месец в самата академия, затворен по цял ден в един от кабинетите на катедра „Стратегия и oперативно изкуство”. Класирах се на първо място, както впрочем и завърших.
Интересно ми беше по време на подготовката, тъй като за пръв път се „сблъсквах” сериозно с тактиката и оперативното изкуство на Сухопътните войски и Военновъздушните сили. Дотогава се бях докосвал до елементи от тях, касаещи участието им в десантни и противодесантни операции, и съдействието, оказвано от ВМС на приморския фланг на Трета армия в Югоизточно направление. Елементи от построението им имаше и в някои оперативни планове на флота, които „рисувах” като заместник-началник на Оперативния отдел в Главния щаб на ВМС.
Сега беше много различно. Навлизах в подробности – строях полосата на корпуса в Стратегическата отбранителна операция, развръщах предни отряди, противотанкови резерви, организирах взаимодействието с ВВС, въобще – велики работи! Много ми помагаха полковник Любомир Илиев и полковник Костадин Господинов,  който после ни стана класен ръководител. Осигуряваха ми секретната литература, разясняваха ми нещата, които не разбирах от първо четене – с една дума – не жалеха време и сили за да успея. И аз успях.


Капитан І ранг от резерва Станко СТАНКОВ
Получих отлична оценка на изпита по „Политология”. После „Отличен” - 5.5 и по „Оперативно изкуство”. Там се падна въпрос - „Организация на командния пункт на армейския корпус”. Имаше и въпрос от тактиката на подводните лодки. И още нещо, което не помня. Работата ми бе добра. Месеци по-късно един от преподавателите ни - доцент Емил Велинов, пред цялото ни класно отделение си призна:
- Тази работа я четох два пъти, преди да поставя оценка 5.5. После я прочетох отново - няма грешка! Но, ако знаех, че е на „моряка”, щях да намаля оценката с една единица!
Не каза защо. Сигурно го беше яд, че моряците могат да знаят толкова много за тях - момчетата с ботушите. Поне си призна.

* * *
И така, в Пети випуск на Генералщабния факултет на Военната академия бяхме зачислени единадесет офицери, както следва:
-  от Сухопътни войски -  полковник Боян Боянов (царство му небесно - отдавна  не е между нас) - дошъл от длъжност „Началник на отдел „Личен състав” в Националния военен унивеситет и полковник Добрин Диков от Управление „Свръзки” в Генералния щаб;
-  от Военновъздушните сили - полковник Йохан Петков - зам. командир на корпуса за Противовъздушна отбрана по техническата част;  полковник Валентин Милев - началник на Втори център за управление и осигуряване в Ямбол и подполковник Васил Димитров - зам. командир по летателната част на база Безмер (МиГ - 23);
-  от Войските на Министерството на транспорта (железопътни) - полковник Боян Лукарски - зам. командир на Софийската бригада по тила;
-  от Строителни войски - полковник Иван Танев Иванов - зам. началник на щаба на войските, и подполковник Полян Петров - началник на щаба на Плевенската им бригада;
-  от Военноморските сили - капитан І ранг Станко Станков - зам.  командир на Военноморска база Варна;
-  от ВВС на Република Гърция - полковник Григорис Хадзис - разузнавач, маскиран като пилот (неуспешно);
-  от Сухопътни войски на Република Гърция - полковник Костас  ............. - танкист, който след завършването стана преподавател в тяхната академия.
Началник на факултета, той и заместник-началник на академията, беше полковник Васил Джелебов - бивш командир на ракетната бригада в Стара Загора, завършил първия випуск на ГЩФ - сериозен мъж! Негов заместник бе полковник доцент Любомир Николов - утвърдено име в академията, участник в събитията в Чехословакия от 1968 г. Войник!
Водеща катедра в обучението ни естествено бе „Стратегия и Оперативно изкуство”, с началник - полковник доцент Стойчо Стойчев - колорит и ерудит - две в едно. Нямаше по-добър от него в материята! Глава! Цялата академия с голямо уважение го наричаше „дядо Стойчо”, заради знанията и опита, които притежаваше.
Обучението и живота в столицата започнахме едновременно. По време на подготовката за конкурса живеех в порутеното общежитие, бивша конюшня на царското военно училище. След зачисляването ни получих, на книга, едностен апартамент в блок 6 на квартал „Полигона”, чието старо, и по-популярно сред софиянци име бе „Къро”. Намира се зад сградата на „София прес”, северно от булевард „Цариградско шосе”. Този апартамент следваше да бъде освободен от един випускник, след завършването си назначен за командир на батальона за осигуряване в Генералния щаб. Това момче обаче, не освободи жилището, под предлог, че семейството му няма къде да живее, като скри, че има жилище във Враца. Това аз разбрах по-късно, когато един ден по погрешка намерих в своята пощенска кутия писмо, с което му напомняха, че не си е платил данъка за апартамента. Във Враца. Както и да е - получих жилище два етажа над него. Когато влязох вътре се уплаших! Мокетите бяха на няколко ката, кой от кой по-мръсни, направо кални! По стените личаха останки от тапети, също безброй, като слоеве - избелели и накъсани. При всеки опит да отворя врата (на стая, или шкаф), или пък прозорец, дръжките оставаха в ръцете ми. Ами сега?
Проведохме операция „Ремонт и чистота”, с подръчни инструменти и смес „Молотов” - веро, емайл, прах за пране, белина и пясък. Жена ми се отказа да купува тапети - в края на краищата, който и да дойде, ще знае, че тук сме за една година и инвестицията не си струва. След  седмица упорит труд апартаментът доби що годе приличен вид и се нанесохме.
И тръгна животът в София, пък макар и на една заплата. Дорис бе в неплатен отпуск за срок от една година. Една стая от апартамента във Варна дадохме под наем за мижави пари на децата на наши приятели.
Имаше и хубави неща, например, наши съседи се оказаха семейство Илиеви - Тони и Любо, същият , който ми помагаще при подготовката за изпита. Това съседство роди приятелство, което продължава и до днес! Тони не оставяше жена ми без компания, през почивните дни със старичката им „бойна” „Лада”, ходехме за риба, по Витоша за боровинки, на „зелено”, и къде ли не! С една дума, те ни помогнаха да не се чувстваме чужди в този град. Защото аз никога не съм харесвал София, независимо от предимствата, нормални за всяка столица. Преживяхме го. За нещастие, Любо напусна белия свят много рано, само на петдест и четири години...

* * *
В академията имах шанса да бъда обучаван от много качествени хора. Генералщабният факултет бе приоритетен и в него се канеха елитни лектори - като започнем от ръководители на институти в БАН, преминем през утвърдени хора на науката, като професор Цветан Семерджиев, и стигнем до командващите видовете Въоръжени сили - Сухопътни войски, Военновъздушни, и Военноморски сили, и. т. н. Не че всички тези, особено последните, пък и политиците, като интелект стояха по високо от нас - нивото на институциите, които ръководеха бе много високо и престижно! Колкото до истинските „мозъци” от рода на Семерджиев - тях понякога бе трудно дори да ги разбереш!
Имаше и хора, които я караха по инерция. Един даскал, не му помня името - преподаваше Противовъздушна отбрана - започна да ни обяснява понятието „вторична обработка на  радиолокационната информация”. Пожелах да не ни занимава с познати неща. Той реагира много бурно:
-  Вие, господин капитан І ранг, като смятате че ви занимавам с известни неща, можете ли да ми дефинирате това понятие?
Дефинирах му го. Извини ми се. И мина по същество. Хайде бе, че аз съм завършил Морско училище, а тези неща се учат не само в Шумен!
В академията научих нещо, което ми „отвори очите”. А именно, дислокацията и въоръжението на нашите си Въоръжени сили! Може някой да се учуди, но дотогава аз познавах само тези на Турция, Гърция, Румъния, Сърбия, и Шести американски флот!
Хората от моето поколение ще потвърдят, че на страниците на военните списания техниката и оръжията на „вероятния противник” бяха изписвани с всичките им тактико-технически характеристики, а когато се появеше снимка на руски самолет, например, коментарът към нея обикновено бе: „Съветски боен самолет от последно поколение”!
Все пак, две събития ще останат завинаги в паметта ни. Това се потвърди на последната ни среща, десет години след завършването. И те са посещението ни в турските „Обединени военни академии”, в Истанбул, като част от програмата на обучение, и организираната почивка със семействата в авиобаза Балчик, в „прозореца” между завършването и промоцията.
„Поездка”-та в Турция започна със спор. Планът предвиждаше да се пътува с автобус, с едно преспиване в „черния полк” в град Марица. Болшинството от нас се възпротиви на такова пътуване. Защо е необходимо да се носим два дни „с камили”, като един самолет „Л - 17” щеше да ни стовари в Истанбул за малко повече от час? Така и попитахме. Не можело. Така било планирано. Често в академията гостуваше тогавашният началник на Генералния щаб - генерал Михо Михов. Издебнах случая и поисках да ни „даде” самолет.
-  Добре, Станков, доложете на половник Джелебов да препланира прехода със самолет! Няма проблем, ще се разберем с колегите къдe да се каца!
Да, казвам си, да! Успяхме! А пък нашите началници толкова ли се притесняват да поискат едно разрешение за препланиране?
Да, ама не. По Петко Бочаров. Оказа се, че лично началникът на академията - генерал Гелев, е разпоредил да се пътува с автобус и за това си има сериозна причина - човекът не бил добре със сърцето, та затова го било страх да лети! Човещина - и аз се качих на самолет на тридесет години - от страх!
Тръгнахме. С автобус на Генералния щаб - „Чавдар” ли бе, или „Сетра” не помня. Помня само, че до края на поездката ни беше срам за собственото ни возило. И страх, да не ни изостави на пътя. Пристигнахме в Марица, посрещнаха ни колегите, начело със заместник-командира на Втори армейски корпус - подполковник Мирослав Маринов. Показаха ни, и ни разказаха всичко за полка, дори защо го наричат „черния полк”. Не защото службата в него е тежка, както ще си помисли всеки от пръв поглед, а защото е бил черен от мъка през Първата световна война! Завърнали са се една каруца хора, буквално. Оградата на полка е била боядисана в черно, в знак на траур...
По пътя към Истанбул видяхме две неща. Първо, така наречения „Източнотракийски оперативен район”, и второ - обработавните до последния квадратен метър турски поля и ниви! При това с техника, която се наблюдаваше навсякъде в полето край пътя! А в това време у нас плодородни земи пустееха, в резултат от ликвидирането на кооперативната форма на собственост, но не „де юре”, каквито бяха намеренията на управляващите, „де факто” - физически!
Турците ни посрещнаха както само те умеят. Вече познавах тяхното прословуто гостоприемство от предишните ми визити там. При това тези от тях - с български корен, вече не криеха произхода си. Такива офицери имаше много, включително първият заместник-началник на Обединените турски академии - тризвезден генерал, чийто баща бе от Пловдивско, а майка му - от моя роден Омуртаг! Това разбрах по време на първата официална вечеря в чест на генерал Гелев.
Всъщност, „обединеното” на Турските академии бе техния общ район, разположен в един от най-престижните квартали на Истанбул, на северния бряг на Босфора - Левент. На централно място в района се намираха щабовете на Сухопътната, Военновъздушната и Военноморската академии, ситуирани на по сто и двадесет градуса, като в емблема на „Мерседес”. В центъра на терена, естествено, паметник на Кемал Ататюрк в цял ръст, със съответното послание - да пазят Родината. Отделно от трите „малки” академии бе Щабът на Колежа по отбрана, т. е. Генералщабната академия. Командването на всички бе общо, но всяка от тях си имаше и свое. Само названието „обединени” устройваше изискванията на партньорите от НАТО за съкращаване броя на учебните заведения, с цел икономии на ресурс.
А условията на живот на колегите бяха мечта! Жилищни блокове в самия район, със символичен наем, начално училище, детски градини, паркове, магазини ... каквото се сети човек, необходимо за спокоен живот и учение! Завидяхме им с „бяла” завист.
На втория ден в Истанбул ме откриха трима наши офицери, които учеха в турската военноморска академия. Има и такъв опит в нашите ВМС, макар, че тези трима бяха първи и последни. И така, Камен Кукуров - командир на подводница, Димитър Карамфилов - от канцеларията на командващия флота и синът на покойния адмирал Велков - вече командир на ракетен катер, се обявиха и ме попитаха какво искам да видя в Истанбул.
-  Момчета, - казвам - аз съм тук за кой ли път и съм се нагледал на Истанбул. Можете ли да ми покажете Цариград, или по-точно - нещичко от него? Защото турчин няма да ме заведе никъде, където „мирише” на Византия, или на българско!
Предложенията бяха - българската екзархия и църквата „Свети Стефан”, наречена още „желязната” църква. Тръгнахме. Бяха се обадили в Екзархията. На входа, след позвъняването, срещу нас се зададе висок и як мъж с къса брада, и отривисто отрапортува:
-  Господин капитан І ранг, младши сержант от запаса, отец Милко Топузлиев - на Ваше разположение!
-  Благослови, отче! - казах, като му целунах ръка.
Обзе ме чувство на благоговение. Целунах ръка на православен свещеник на „пъпа” на Истанбул! На българска територия, в Българската екзархия! Пожелавам на всеки българин да има този шанс!
Разгледахме района, видяхме църковната утвар от църквата в Одрин, която тогава, за мое голямо учудване, не функционираше, поради липса на миряни - по думите на отец Топузлиев. В екзархията има само малка черквичка, по скоро параклис, където отецът служи. Целият персонал на Екзархията се състоеше от него, жена му - презвитера Серафима, и двама-трима обслужващи старци, все българи от нашата колония, живуща на един от Принцовите острови - Хейбелиада. За наша радост в днешни дни черквата в Одрин вече е действаща.
Друг, малко известен факт от историята научих от отеца. Че българската екзархия в Истанбул е създадена през втората половина на деветнадесети век, по изрично настояване на самия турски султан! С аргумента, че ако българите не основат екзархия ще бъдат асимилирани от гърците в империята! Извод - дори и да е заради принципа „разделяй и владей”, ходът за нас е стратегически правилен! Апропо, от шест години знаех, че в Истанбул живеят над десет хиляди православни турци - истински турци, ама православни!
След огледа седнахме на масата, където ни чакаше ароматна салата от краставички с копър, и шише отлежала ракия. Отпих и оцених веднага гостоприемството - беше еликсир! Бай Милко предусети въпроса ми и ме изпревари:
-  Капитане, имам един мирянин, вече много болен, не може да дойде горкият, та аз го навестявам. Последният път, като бях при него, човечецът накрая ми вика: „Отче, на тавана имам една ракия, не помня от кога е, пък и не мога вече да я помириша даже. Моля те, качи се и я вземи, да се черпиш, и гости да черпиш - за мое здраве! Иначе току-виж се развалила!”
-  Развалена е, отче, - рекох - толкова развалена, че трябва по-бързо да я пиеш - да не стане „зян”! Да ти е жив и здрав старецът!
На тръгване разменихме адреси. Отец Топузлиев се оказа роден брат на Видинския владика - Дометиан, и първият свещеник в Екзархията, роден не в Турция, а в България! До него, всички завеждащи екзархията са били родени в Турция.
В църквата „Свети Стефан” за пръв път се изправих пред негова икона в цял, човешки ръст. Впрочем аз и до днес не съм виждал икона на „моя”* светия на която той да не е в цял ръст - не зная, може да е канон някакъв...
Най - веселата част от посещението бе пазаруването на прословутата „Капалъ чарши” - на мен добре известна, но за колегите - истинска атракция! То не бяха реклами от рода на: „Сър, след бутилка „Йени ракъ” и кутия рахат локум, ханъмата ви, сър, няма да спи цяла нощ!”, не бе чудо! Беше просто атракция ...
Оказа се предпоследната атракция за срока на обучение, защото между завършването и промоцията се появи десетдневен „прозорец”,  който ние чевръсто „запълнихме” с организирана, семейна почивка в профилакториума на авиобаза Балчик. Изпросихме си возене с един „Ан - 24” в десантен вариант (те и без това регулярно летяха за обучение на младите пилоти от транспортната авиобаза във Враждебна), натоварихме си жените и децата и ... напред! Командирът на базата (вече преобразувана в авиотехническа поради закриване на изтребителния полк) ни настани срещу мижави пари за пране на чаршафите само, а началникът на Балчишкия гарнизон, той и командир на Автомобилната школа - полковник Александър Кирилов, ни осигури храненето в стола на гарнизона. Пак на много „тънка” тарифа... От всичко това, по думите на колегите се получи едно „незабравимо лято”!
Дипломирах се като първенец на випуска. Първият моряк, първенец на випуск в академията! Получих много награди - грамота и нож от фондация „Христо Ботийов”, и награда от началника на ГЩ. След дипломирането, „великите” ми планове за командни длъжности отидоха „по дяволите”. Пак база Варна, и пак ... заместник-командир!
Гордея се обаче и с друго - за една година в академията, освен че научих много, успях да науча девет мои колеги, че морето не е преграда, а магистрала! Широк и отворен път - за всички! Те, дотогава, като видеха на картата море, казваха - „Водна преграда! Оттук не чакаме противник!” Не-е, братци! Ако не сте готови в това направление, той ще дойде точно от там! И ще ви свари „по бели гащи”! Трайно го разбраха. И заобичаха морето още повече! Затова, сигурно, сега и срещите си правим най-често край морето....
Капитан І ранг от резерва Станко СТАНКОВ

* на Стефановден имен ден празнуват и Станко, и Стоян, и други, всички под неговата егида