избор на брой
начало
ЗАКЪСНЕЛИЯТ БЛЯСЪК НА „ЦАРСКИТЕ” ОФИЦЕРИ
Сигурно вече се питате, уважаеми читателю, защо думата „царските” е в кавички? Ще ви отговоря с думите на покойният мичман ІІ ранг Христо Миевски – един от „тях”, думи, изречени през далечната вече 1994 година:
- Станко, ако аз съм „царски офицер”, то ти до преди пет години трябва да си бил „генерално-секретарски”, а сега – „президентски”! Офицерът, моето момче, е БЪЛГАРСКИ, независимо от това, кой му е Върховен главнокомандващ! Неговата партия е България и всичко друго е крачка назад и надолу!
Сега, близо двадесет години след първите ми срещи с тези хора, се чудя – колко много хубави неща чух, видях и научих от тях, при това за „нула” време! Някакви си десетина години общуване... Защото те, един по един си отидоха от този свят, колкото удовлетворени от промените, толкова и разочаровани...
Христо Кукенски, Анатоли Златарев, Христо Миевски, Матей Бачовски, Васил Родев, Красимир Герджиков... все патриоти, с желязно възпитание в дух на родолюбие, до наивност честни, горди българи, които никога и при никакви обстоятелства не са изневерили на принципите си и на Родината!
... Когато България обявява война на Германия мичман ІІ ранг Миевски с още няколко негови колеги е на стаж в Кригсмарината. За броени часове българите са привикани във флотския щаб и им е предложена служба във флота на Райха. Или ... пленнически лагер! Познайте какъв е отговорът им? При това дружен: „Ние сме български офицери и ще служим в българския флот!” След това, пак дружно са изпратени в лагер – военнопленнически!
В края на войната лагерът попада в „английската” зона. Сценарият се повтаря. Нашите хора получават покана за служба в Кралския флот. Отговорът им е съшият. Забележете, никъде не споменават, че ще служат на Царя! Все България им е в устата.
Следва ходене по мъките. За да се доберат до Сърбия. И с „радост” да посрещнат изпратеният да ги конвоира до Родината фелдфебел, който набързо им събрал коланите, като на арестувани и ги ескортирал до София. Каква радост, а?
От кумова срама ги назначават във флота. Временно.


Капитан І ранг Анатоли Златаров запази осанката си, дори и след като навърши 90 години.
Млади български морски офицери в германски, а след това – в английски плен, се снимат с дневната си дажба хляб.
Докато един ден прочитат във вестник „Работническо дело”, че са уволнени. Причината? Царски офицери!

* * *
Спомням си как трепетно пристъпваха, когато за пръв път ги поканиха в базата. Вълнуваха се като малки деца, плакаха! Пръв домакин им бе сегашният командващ флота - контраадмирал Пламен Манушев - тогава командир на дивизиона миночистачи.
После идваха често - на всеки празник. Гледаха, гледаха и ... започнаха да виждат! И да питат:
- Господин капитан, защо адмиралът набива крак, като приема строя?
- Ами - казвам - така е по устав!
- Недопустимо! Адмиралът никога не трябва да марширува пред матроса!
Или:
- Защо офицерите Ви приветстват със строева крачка?
За да не кажа, че се натягат заради гостите, пак се оправдавам с Устава.
- Не бива! Те са офицери!
И още:
- Защо когато влезе, офицерът докладва, че се явява по заповед, или по служба, че и името си казва, сякаш Вие не го познавате? То ако е по заповед е ясно, че сте го повикали, пък ако е по служба, или личен въпрос - той ще си каже! Никой няма да дойде при командира си заради „черните му очи”, нали?
„Ще се изчерпят” - мислех си, като се чувствах малоумник! Не би!
- Господин капитан, защо когато наградите Ваш подчинен той, вместо да Ви каже „Благодаря, г-н капитан І ранг!”, Ви обръща гръб и реве: „Служа на Република България!”. Че то е ясно! Служи! Или другите не й служат?
... Блясъкът на офицера идва от възпитанието. И от начина на мислене, граден също от офицери, ама не началнически, ами аристократично!
И блести до края...

Капитан І ранг от резерва
Станко СТАНКОВ