избор на брой
начало
МОРЯШКО ГОСТОПРИЕМСТВО
В кръчмата на карловското село Домлян цареше задушевна обстановка – може би за пръв път около масите можеше да се видят всички видове офицерски униформи от 80-те години на миналия век. Беше си празник, както за нас, така и за селото! Колоната випускници на военните академии и училища на България и Съветския съюз лагеруваше в полите на северния склон на Централна Средна гора – вървяхме по стъпките на средногорската партизанска бригада. Водеше ни началникът на Военната академия „Георги Стойков Раковски” – генерал-лейтенант Стефанов. Във всички села ни посрещаха с хляб и сол, и просто превръщаха деня в празник. Особено внимание обръщаха на заместник-началника – генерал-майор Нешо Нешев – бивш партизанин от Средногорската бригада.
Ние, осемте випускници на Военноморската академия в Ленинград (сега Санкт Петербург, Русия), заемахме малка маса в ъгъла на „хоремаг”-а и кротко си пийвахме студена мастичка с „кораво” мезе, когато нестройният хор на „лаф моабета” бе прекъснат гръмко:
- Къде са тука моряците, бе? А, ето ги! – среден на ръст, жилав българин се изправи пред нас – Хайде, момчета, пред мен и към къщи!
- Чакай, човече, кой си ти и защо е тази по-скоро команда, отколкото покана? - като старши на групата рекох да охладя страстта му.
- Аз съм бай ви Иван, „Бачкара” ми викат. Служих в бреговата батарея на Черноморец, през 1952 година, командир ми беше лейтенант Няголов. Ей, момчета, доживях да видя моряци, офицери, в село! Не можете ми отказа, да вървим! Кольо, пиши им сметката на тефтера – на мен!


Авторът като капитан-лейтенант, командир на подводница
Как да откажеш – тръгнахме. По пътя осведомихме бай Иван, че полковник Няголов е заместник командир на база Варна, жив и здрав е.
- Де да беше сега и той тук – моят командир, ама нейсе, заповядайте! – бяхме стигнали масивна бяла къща с китен двор.
Седнахме под асмата, на дълга дървена маса, отрупана с всички благини, които можеха по това време да се намерят в една селска маза – от върлата анасонлийка, че чак до свинското месо в буркани. Възрастна женица носеше нови ястия, а младо момиче ни наля ракия.
- Момчета, това са мама и дъщеря ми – те ще шетат, защото жената сега „подгъзува” на вашия генерал и големците в стола на АПК-то! Ха наздраве!
Наздраве, наздраве... „зацапахме свещите”, ама яко! След два часа плахо се понадигнах, с намерението да подкарвам народа, но бай Иван ме сряза:
- Не ви пускам никъде, докато това, - и той посочи с ръка към масата – не се изяде и изпие!
- Бай Иване, сполай ти, но вече сме в нарушение, късно е, утре ни чакат
двадесет километра поход...
- Искате ли сега да ида при генерала и да му кажа, че оставате у нас? Утре сабахлем ще ви кача в ремаркето на трактора и за един час ще ви закарам в крайната точка на похода! С всичкия ви багаж! Че и генерала откарвам, ако дойде при нас, ей, а? По-раничко само ще тръгнем, че работата в полето не чака!
Прибрахме се естествено, по-тихи от водата, но в главата ми все беше бай Иван – не само заради гостоприемството, а заради самочувствието му, запазилото се чувство за принадлежност към флота и широката му душа. Като прибавим към това и факта, че прякорът му идва от „работлив”, както каза майка му, ето ви един типичен български селянин, здраво стъпил на краката си, уважаван и ценен от роднини и съселяни. Бяхме горди и поласкани от преживяното. Е-е-ех, къде сега такива хора по село-о-о!
Така запомнихме Домлян – с бай Иван Бачкара, гостоприемното му семейство и веселата вечер, започнала на мегдана и завършила под натежалата есенна асма. Тежичко беше на другия ден, ама лошото се забравя!
Който не вярва, да пита Чеха, Стрелата, Кольо Геров, Гагаша, Гошката, и Кирцата Колев, а за подробности – мен. Заро Стоянов не можете попита – застреляха го като куче няколко години по-късно, царство му небесно, да го поменем ...

Капитан І ранг Станко Ат. СТАНКОВ
ветеран - командир на подводница от българските ВМС