избор на брой
начало
„КЪРВАВ” БЪЛГАРИН ВЪВ ВЕЛИКА БРИТАНИЯ
В края на 1996 г., след конкурс в Британския съвет в София, бях удостоен с честта да уча английски език в Бекънсфийлд, Великобритания. Значех се в Главния щаб на ВМС, като заместник-началник на отдел „Оперативен”. Курсът, с времетраене дванадесет седмици, трябваше да се проведе в специализиран център, наречен „Defence School of Languages” (Езиково училище по отбраната).
Заминах за София на шести, а за Англия - на седми януари 1997 г. На летище „Гатуик” трябваше да ме чака военния аташе и бивш началник на Военноморското училище, тогава капитан І ранг Иван Йорданов. Нямаше го, но ме чакаше шофьорът на посланика Стефан Тафров, защото Иван беше на летище „Хийтроу”, за да посрещне генерал Любен Пандев – началник на Управление „Личен състав” в Генералния щаб. Шофьорът ме закара в посолството, настани ме в апартамента за куриери и си замина. Информация за мен той нямаше. Реших, че в едно посолство не може да няма дежурен и го намерих. Представих се и казах, че при него трябва да има нещо за мен. Така и се оказа. Иван беше оставил домашния си телефон и кратка бележка: „Ако не дойда до 22 часа - лягай си, утре сутринта в осем ще те карам в Бекънсфийлд”.
Легнах, но беше трудно да заспя. Притеснявах се дали ще се справя с учението, дали са ми достатъчни знанията по езика като за начало, и главно за пари. Защото преди да тръгна от София, касата на Генералния щаб се оказа празна, и вместо да ми бъдат изплатени по седем паунда на ден (съгласно заповедта на министър Димитър Павлов), аз получих по два! Тоест – за дванадесет седмици – 168 паунда, което по тогавашните цени в


Капитан І ранг от резерва Станко СТАНКОВ
Англия означаваше цифром и словом тридесет кутии цигари! Знаех, че ще бъда на пълен пансион, имах някой друг долар, но ... Как да е, заспал съм.
В полунощ се почука на вратата, ама яко, и мощният глас на Иван ме извади от съня:
-  Ставай, новобранецо, през първата нощ в Англия не се полага сън!
Отворих, честитих му именния ден (беше седми януари - Ивановден), и извадих бутилка домашна ракия. Изпихме я. Без мезе. До четири сутринта.
В девет сутринта отново ме събуди Иван. Изтръпнах! Нали в осем трябваше да се явя в училище! Ванката се засмя:
-  Станко, в добрата стара Англия хората са дипломати! Никой няма да те попита защо, дори ако отидеш на обяд! А сега сядай да закусиш, Катя (жена му) ти е приготвила сандвичи, сода с дъх на къпини и кафе! Тъкмо и аз да „отходя” малко!
Закара ме, представи ме на началника на училището, кoйто се оказа дама - подполковник, на шефа на курса и на даскалите, вече в класната стая, където колегите водеха занятия.
На входящия тест направих 141 точки от 200 възможни. Това ме окуражи много, тъй като бях в „челото на колоната”! А в колоната бяхме дванадесет - Франтишек от Чехия, Леван от Грузия, Аурел от Румъния, Янис от Латвия, Валерий и Виктор от Украйна, Веслав от Полша, Зоран от Македония и две дами - от Естония и Украйна. Имаше и унгарец - не помня името му... И започна курсът, именуван „English Language Course for Central and Eastern Europe” (ELCEE-10)…

* * *
Това пребиваване в Англия бе решаващо за моя английски. Дванадесет седмици английски - уроци, упражнения, презентации, дискусии, тестове, общуване, екскурзии, музеи, нови контакти ... - и всичко на английски! През седмицата нямах време дори да гледам телевизия! Домашни, слушане, четене, писане - и всичко под зоркия поглед на двама преподаватели, бивши разузнавачи естествено, вадещи нашите души неуморно!
Майкъл Уайт и Алън Кови. Двама мъже, които ми „отвориха голямата врата” към езика на  Уйлям Шекспир. И към нови възможности...
Всяка седмица имахме екскурзия. „Стоунхендж”, Парламентът, Дворецът в Уиндзор, Бъкингам, Уорминстър, с неговите демонстрационни военни стрелби и показ на техника, Уорик касъл, Музеят на британската марина в Портсмут, Музеят на авиацията в Хендън, къщата на Шекспир в Страдфорд на река Ейвън, Оксфорд - градът университет, посещение на театрална постановка, въобще - приказка! Заслужава да се отбележи факта, че на 15-и февруари, събота, посетих Гринуич и се снимах, стъпил с по един крак във всяко полукълбо!

* * *
... Случи се преди първата ни екскурзия до „Стоунхендж”. На двадесети януари капитан Йорданов ме покани, както обеща, на имен ден. Не му позволих да дойде да ме вземе - трябваше да се справям сам. Лондон бе на около петдесет мили югозападно от Бекънсфийлд. Пътуваше се с влак. Еднодневна карта за пътуване, включваща и целия градски транспорт струваше осем паунда. Ще отворя една скоба - това означаваше, че ако през уикенда решах да ходя в Лондон, през седмицата не си позволявах нито кафе, нито бира! Поне докато „тръгна” финансирането от кралицата - по пет паунда на ден!
Стигнах без проблеми до спирката на метрото, от която ме взе Иван. Кръгът от гости бе ограничен - аташето по отбраната на Русия - генерал лейтенант Пронин, съпругата му, Галина, моя милост и домакините. Стана имен ден - чудо! Приказки, песни, китара, сълзи и смях - до четири сутринта! Напразно се опитах да се измъкна преди дванадесет - генералът забрани!
Сутринта Ванката ме закара направо до автобуса, който вече се готвеше да отпътува без мен. Тръгнахме, и унгарецът ме попита:
-  Стен (всички имахме английски имена), кой беше шофьорът ти?
-  Как кой - казвам - аташето по отбраната!
-  Сигурно ти е голям приятел?
Реших да го „полюлея” малко.
-  А-а не, просто е флотски офицер, и уважава пагона.
-  И нашият е от моя вид въоръжени сили - отговори ми той - но когато се обадих и му казах кой съм и защо съм тук, той просто ми отговори „Разбрах”, и затвори телефона!         
Не коментирах, само казах, че нашият флот е малък и ние се познаваме, за да не се тревожи повече човекът...
На 21-ви февруари ни правиха междинен изпит. Представих се най - добре  в групата. А вечерта тихо се напих от кеф...

* * *
Имаше и още едно знаково събитие, за което съм много благодарен на (вече) адмирал Иван Йорданов. И това бе честването на Националния празник - 3 март. Две седмици преди празника, по телефона, Иван ме попита:
-  Станко, имаш ли парадни дрехи, шарф, кортик?
-  Хубава работа - казвам - в Англия без парадна форма не се ходи, нали ти ми го каза?
-  Утре ще получиш две покани - за теб и за началничката на училището. За коктейла в посолството. За пръв път ще бъдем двама моряци с парадна униформа!
Началничката не дойде. Но аз присъствах за пръв път на тържествено честване на 3 март в българско посолство. И имах честта да се запозная и беседвам с двама изключителни, бележити българи! Професор Петър Увалиев (царство му небесно!) и потомствения български дипломат Иван Станчов! Капитан Йорданов ме представи и ме остави в тяхната компания, която, повярвайте ми, никога няма да забравя! Хора на възраст, кипящи от енергия, мъдри, компетентни и респектиращи с интелект. Удоволствие, истинско удоволствие е да контактуваш с такива персони!
Всичко завърши отново у семейство Йорданови с „Хубава си моя горо”, „Лудо младо”, „Аз съм моряк - в отпуска пак” и „Ако умрам ил’ загинам”! Но, ние оцеляхме!

* * *
А курсът си вървеше... Преди последната седмица преподавателите ни направиха събеседване, на което Алън Кови ми каза буквално:
-  Командир, оценката на Вашите знания е много висока, възнамеряваме да Ви препоръчаме на Вашето командване за последващо обучение за напреднали (Аdvance course), който трае един месец, и по-нататък - в Кралския колеж по отбраната (Royal College of Defence Studies), в Лондон.
„Хвръкна ми шапката”. Едно от най престижните в света висши военни заведения! Хайде бе, баща ми не беше нито адмирал, нито генерал!
-  Благодаря, Алън, но аз мисля, че още не мога да говоря английски както трябва!
-  Как мислиш, командир, на какъв ли език говорим с теб от половин час?- очите му се смееха - Ти, Стен, вече си отворил голямата врата към езика на Шекспир! Остава само да я държиш отворена в двете посоки!

* * *
Няма как да забравя тези даскали - знаещи, можещи и същевременно - атрактивни, в най- добрия смисъл на думата!
Имахме и спорове, особено с Майк Уайт. На презентацията на България влязохме в лют спор с него. Говорех за Второто българско царство. Той нещо не ми повярва, с ирония отбеляза:
-  Аха, значи е имало и Първо?
-  Да - отговорих - но Второто е било много по-развито, макар че още във втората ни столица, в Първото Българско царство, в тронната зала е имало централно отопление. Не зная дали тогава на мястото на Лондон е имало дори и колиби... Тук май сбърках...
Майк се изду, почервеня, явно се засегна, започна да ръкомаха, нарече ме „bloody bulgarian” (кървав българино!) и напусна класа. След малко дойде Алън, загадъчно усмихнат и занятието продължи.
На другия ден Майк, изглежда справил се с част от българската история, поиска да му обясня системата на централно отопление. Е, известна е - в канал около тронната зала е течала геотермална вода... После ми се извини, че ме е нарекъл варварин...
След две години Алън ми писа, че Майк е пенсионер и много болен. После закриха училището, и всичко потъна в забвение... Затова го оставям на белия лист...

* * *
Контактувах и с обикновени англичани. През март в Бекънсфилд пристигнаха за освежаване на езика две преподавателки от нашето Морско училище - Вяра Петкова и Соня Тончева. Бяха настанени по програма „home stay” (домашно пребиваване) в едно семейство в Бекънсфилд. Канихме се взаимно, та когато бях „у тях”, домакинът с гордост ми показа своята къща и двора. В края на показа зададох грешен въпрос:
- Сър, извинявайте, бихте ли ми казали, имате ли маза?
Домакинът, поглеждайки ме хитро (в смисъл, знам че си военен), много сериозно ми отговори:
- Не, командир, нашите скривалища са общи.
А де? Кой какво мисли? После, в разговор с Майк, си признах за грешния въпрос. Тогава той ми каза, че от края на плана „Маршал”, в Западна Европа, домашно консервиране не се практикува. Има дами, на които е хоби да приготвят по няколко малки бурканчета със сладко от горски плодове - за основните празници само...
Още един неправилен въпрос зададох, когато се разхождахме в града. Гледам една оградка, педя висока и направена от летвички подобни на китайски клечки за хранене. Питам защо им е тази ограда - тя не може да спре нищо? Оказва се, че това е просто демаркационна линия - навътре от нея, за чистотата отговаря собственикът, а навън - общината! И който не си почисти - плаща на другия! Просто...
Капитан І ранг от резерва Станко СТАНКОВ