избор на брой
начало


ЕСЕ ЗА СТАРИТЕ КОРАБИ
Бяхме служили заедно повече от десет години. После пътищата ни се разделиха. И сега се срещнаха отново. Когато служех на тях, все си представях този ден, когато ще дойде заповед, ще ги разоръжат, а екипажите ще продължим службата си на новите, по-модерни и по-съвременни кораби. Като че ли ветераните ми бяха виновни за нещо. За това, че бяха малки, че помещенията им се задъхваха от техника, а условията на живот - мизерни. А колко трудно беше всичко това да се поддържа в строя! Почти нямаше плаване, след което да не се повреди нещо. Ей тъй – на, ако всичко в машинното беше наред, то най-малкото някой леер ще е смачкан при маневрата. А после пак механикът е виновен – двигателят късно отработил... Ами това, че палубната команда от първия път не може да си хвърли хвъргалото? Но, нейсе...
Ще се върнем от плаване, ще швартоват корабите. Началството ще строи екипажите, ще направи разбор, ще похвали проявилите се командири и хидроакустици. А после?
После щурманът ще допише журнала, командирът ще свали своите „доспехи”, ще сложи парадната форма и ще каже :
- Механик, един от двама ни трябва да остане! Аз си заминавам. Не забравяй, че утре сме дежурен кораб! – после ще заповяда да спуснат корабната лодка. Дежурните гребци ще заемат местата си и той ще се качи в нея. А аз:
- Мирно-о-о-о! - ще изкомандвам и ще приветствувам, докато лодката се отдалечи от борда съгласно Корабния устав. После: „Свободно!”
Следва вечерната проверка, след която „жандармеристите” (така машинната команда наричаше артилеристите и миньорите от откритите бойни постове, заради каските, с които бяха длъжни да стоят по време на плаване по местата си), ще отидат да почиват, като че ли през цялото плаване са правили нещо друго, освен да дремят. А мен и моите „масльонкаджии” – Колко работа ни чакаше!
Корабът трябва да се зареди с вода, с гориво, с масло.
-Трюмният, тегли шланговете! - И така цялата нощ – да се прехвърли масло и се допълнят разходните цистерни,горивните – също. Да се прегледат и забършат главните двигатели (а те са три!), дизел-генераторите, да се премине на брегово захранване, да се запусне котела и колко още трябва, трябва...
А там, на брега, в началото ме чакаше едно момиче, после то стана съпругата, дойде и дълго чаканото дете. Те ме чакат и сега. И утре пак ще ме очакват. Но аз няма да се прибера в къщи, защото сме дежурен кораб. И така седмици, месеци, години.
Ето, за това някога тъй много исках да сляза от тях. Е, слязох. И какво от това? Те пак продължиха да плават. И да си призная, тогава, като че ли нещо от мен завинаги остана там при тях – на палубата, в машинното, в тясната малка каюта. Те пак си бяха както и преди „момчета за всичко”. Нямаше учебна или бойна задача, в която те да не участвуват. Нямаха ограничение нито за района на плаване, нито за силата на щорма. Както и преди средната възраст на екипажите, беше малко повече от двадесет години.
Спомням си, бяха минали вече години от както се разделих с тях, една есенна вечер в Пловдив. Седяхме с жена ми на маса в ресторанта под Альоша. Дали заведението работи и сега? Не зная, отдавна не съм ходил там. Бяхме сами в непознатия град. Не очаквахме никого. Съпругата ми вече
скучаеше, а да се приберем в хотела беше още рано.
Евгени Ценов като капитан-лейтенант. Снимката е от архива на автора.
Малките противоподводни кораби (МПК) проект 201 М, за които става дума в този разказ. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
Евгени Ценов с матросите от електромеханичната бойна част (БЧ 5) на МПК 42. Снимката е направена през1974 г. Снимката е от архива на автора.
Евгени Ценов с матрос от МПК 42. Снимката е направена пред реактивните бомбометни установки (РБУ) на кораба. Снимката е от архива на автора.
В този момент келнера донесе бутилка вино. Останах изненадан, защото не бях поръчвал. На въпроса ми, сервитьора посочи съседна маса. А от там:
- Другарю капитан, разрешете!
Не бях в униформа, а към мен се обръщаха по военному, но и малко като на познат - без уточняване степента на капитанството. В началото дори не ги познах. Бяха трима младежи с приятелките си. Откъде ме познаваха ? От Морското, или от службата на корабите? Те вече се представиха: Били студенти, последна година. Служили сме на едни и същи кораби. Въпросите не дочакват отговорите. Жените остават сами, а ние сме там -сред морето.
- Другарю капитан, помните ли ? - Как няма да помня! Забравя ли се оная октомврийска есен?! Току що бях дошъл на корабите и още не бях успял да приема длъжността, когато кораба застъпи в дежурство. Тогава дойде заповедта да застъпим и в дозор. Докато разбера какво става, боцманът беше получил месо, хляб и продукти за цяла седмица, а щурманът се потеше над картата. Старият набор се беше уволнил, а новобранците още бяха в  подготвителния център. За броени минути екипажът бе попълнен с матроси от другите кораби и скоро брегът и градчето чезнеха зад хоризонта.
Първите два дни беше нормално. Дори приятно. Непознати брегове, движение на всякакви кораби. Времето - ясно, в морето се гонят бели „зайчета”,  а водата край кораба просто „ври “от паламуд. Никога после не ми се отдаде да видя такова чудо! Кому да разказвам това сега и кой ще ми вярва, когато и някои от рибарите вече не са виждали що за риба е паламудът. Пък и един късмет имахме - да няма нито едно чепаре на кораба. Така си и останахме само с гледането и приказките.
Кога и откъде се появи щормът, не разбрахме. От начало вятърът засвири във вантите, после морето се надигна, „зайчетата” избягаха и вълните с тътен се разсипваха. Корабът повече не можеше да остане на дрейф. От качката (клатенето) всичко падаше. Приличахме на оловно човече, дето не пада като го наведеш - корабът така се мяташе на борд, че загребваше вода. Опънаха щорм-леерите. Дадохме ход с единия двигател и още два дни останахме в точката, като щурмувахме срещу вълните и после обратно - по вълните, но продължихме да изпълняваме поставената ни задача. И така, до часа , когато морето и небето почти се бяха слели, а антената не издържа и падна пречупена. Вече нямахме връзка с Командването. Бяхме им съобщили за сложната метео-обстановка и поискали разрешение да се приберем, но отговора не можахме да приемем. Командирът на кораба и осигуряващият го от щаба офицер взеха решение да се приберем в базата. Дванадесет часа кораба се бори с морето, докато видим родния бряг и бъдем в обхвата на бреговите наблюдателни постове. Дванадесет часа,  през които никой на брега не знаеше къде сме. А през това време дизелите се „давеха” от недостига на ритмично подаваното гориво и трябваше непрекъснато да се помпи с ръчната бутална помпа, за да не загубим ход. Бяхме минали на две вахти. Само на мостика трети ден Командирът не слизаше от своя пост.
Два часа ни бяха нужни, за да заобиколим нос Скамня и влезем в пристанището. Преди да застанем на мястото си, корабът мина покрай Казиното и рибарския кей. Рибарите, които бяха седнали на чаша ракия по масите, до един гологлави излязоха вън на градския кей, оставяйки недопитите си чаши. Гледаха невярващо на очите си и се радваха, че се връщаме. Градчето е малко и такива неща бързо се знаят от жителите му.
Командирът на поделението не дочака да сложат сходнята. Скочи на палубата и прегръщаше всеки срещнат матрос, старшина и офицер. Поздравяваше ни и благодареше за изпълнената задача. Корабът и екипажа бяха издържали на щорма.
- Ами само тогава ли?
- Ами на съвместния рейд при Севастопол, когато връхлетя щормът  и на поворота „Тройката” легна на борд?!
Легна и то така, че чак килът й се видя. Колко бавно мина времето за нас, които гледахме, докато корабът се изправи отново. Вътре в машинното от качката фундаментните болтове скърцаха и едва удържаха дизелите по места. Още малко и те ще излязат през борда!
Пак тук на корабите матросите получиха най-добрият урок по родолюбие. Получихме самостоятелна задача. След двадесет часов преход влизахме в Севастопол и се насочвахме към Минная бухта. Бях идвал и друг път и всичко ми беше познато, но момчетата от екипажа идваха за първи път. За това с широко отворени очи през леко открехнатата врата на машинното гледаха стоящите на котва стоманени грамади. Моряците от палубата бяха по-щастливи. Те бяха строени по места за заставане на вързала - на носа и на кърмата и имаха простор за гледане от двата борда. И тогава момчетата станаха свидетели на нещо, което не ще забравят цял живот. На съседните кораби се чуха свирки, проехтяха команди по транслацията. За минути екипажите на крайцерите прекъснаха работа, строиха се и се обърнаха с лице към нас. С приспускане на корабните флагове, те, по традиция, първи приветствуваха нас с „Добре  дошли!” Момчетата гледаха и не вярваха.
- Нима приветствуват нас?
Едва сега те чувствуваха, че тази нямаща и двеста квадратни метра палуба е тяхната Родина. Че корабът е неделима част от територията на майка България.
Да, всичко това беше ставало и останало тук, на разкъсаната от резачите палуба, на вече празните фундаменти и турели. И някъде тук, в маслото и в мрака на трюмовете беше минала част от моята младост и може би най-хубавите ми години. Когато ги видях така изранени, нещо от вътре ме стегна за гърлото. Беше ми болно и мъчно за тези някога гордо развявали флага красавци, а сега отведнъж превърнати в мъртво желязо. И точно на мен ли се падна да ги подготвя за последния им път?! „Старите кораби са вече мишени”. Точно за това трябваше да ги подготвям. Но и като такива, те пак ще останат в строя. До тогава, докато има матроси, докато с разкъсана от учебните снаряди гръд, не ги приеме морето в своите обятия.
Капитан І ранг о. р.
Евгени ЦЕНОВ
Разказът е отличен с трета награда „Златен кортик” в конкурса за есе, организиран от ВМС до 1988 г.