избор на брой
начало
КРАТКИ СПОМЕНИ НА ЕДИН МЕХАНИК НА
ППК № 273

Капитан І ранг о. р. Румен Тотев е роден през 1943 г. в София. Завършва ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” през 1966 г. по специалността „Корабен механик за ВМФ”. Корабната му служба преминава на противопожарен кораб (ППК) № 273 в 96-и отделен дивизион за охрана на рейда (ОДОХР) – Бургас, и Брегова база – Созопол, до 1970 г. От 1970 до 1974 г. е слушател в КВИРТУ-ПВО(с), което означава Киевско висше инженерно радио-техническо училище на ПВО на страната. От 1974 до 1991 г. e научен сътрудник във Военния научно-изследователски институт към Генералния щаб (ВНИИ-ГЩ) в София - една година в Морската секция, след това в сектор „Въоръжение и тил”, последните години е началник на секция „Програмно осигуряване за персонални компютри”. От 1991 г. е пенсионер. Помолихме капитан Тотев да разкаже за службата му на ППК № 273, тъй като за този кораб и за поделенията, в чийто състав е бил, е публикувано твърде малко.

Всички новопроизведени морски офицери от моя випуск започнахме офицерската си служба в края на септември 1966 г. като взводни командири на новобранците матроси. Аз – в поделението „Пясъка” – Морските учебни школи. И с края на обучението на младите матроси в началото на м. декември с. г. пристигнах в Бургас с назначение механик на противопожарен кораб ППК № 273 (немски проект L26) в 96-и Отделен дивизион за охрана на рейда (ОДОХР). Цялата ми механическа одисея премина на този кораб – три години в Бургаската „Охра” и още една - в Брегова база Созопол (тогава имаше такова поделение).
Командир на 96-и ОДОХР бе капитан ІІІ ранг Господин Христозов (с прякор дядо Господ), заместник-командир по политическата част (ЗКПЧ) – капитан ІІ ранг Въндев, началник-щаб – капитан ІІІ ранг Ангелов, механик на дивизиона  – старши лейтенант Костадин Стойчев. Дивизионът се състоеше от Аварийно-спасителен отряд в състав: ППК № 273 с командир старши лейтенант Илия Обретенов и механик аз (лейтенант Румен Тотев), ППК № 274 (съветски спасителен кораб пр. 452, получен същата година от Нефтохимическия комбинат, а от СССР – няколко години по-рано) с командир лейтенант Иван Нестеров и механик лейтенант Борислав Чебишев и водолазен катер (преоборудван с барокамера рейдови катер пр. 501) с командир и механик – мичмани, и командир на водолазите главен старшина Марков; група катери с командир капитан ІІІ ранг Драганов в състав: три рейдови катера (пр. 501) с командири и механици -мичмани, един катер МЧК (пр. „Пампулов”) и един баркас с екипажи само от матроси; кораб за размагнитване - СБР (преоборудван спомагателен кораб пр. 510) с командир и механик – мичмани, и началник капитан ІІІ ранг Рашев; лодъчна станция с няколко лодки Ял-6 и рейдови пост. През 1967 г. дойде нов механик на дивизиона (не му помня името), капитан ІІІ ранг Рашев напусна и началник на СБР стана старши лейтеант Стойчев, за командир на водолазите дойде старши лейтенант Николай Парашкевов; през 1968 г. капитан ІІІ ранг Господин Христозов замина в София, в Министерството на транспорта, и за командир на дивизиона бе назначен капитан ІІІ ранг Светослав Великов (в миналото е бил командир на ППК № 273).
ППК № 273 е получен през 1956 г. от Рощок, ГДР (Германска демократична република – бел. ред.), заедно с еднотипния ППК, базиран във Варненската ОХРА. Разказваше се легенда, че корабите са били харесани от полковник -пожарникар от МНО. Корабите са провлачени по речно-каналните системи в Европа до устието на Дунав и от там – до Варна и Бургас. През първата му година на експлоатация в Бургас моторист на него е бъдещият му механик Костадин Стойчев и по негови спомени преди началото на експлоатацията му е направен пълен преглед, като в един от цилиндрите на главния двигател са открити гайки. В 1965 г., през последната година, когато механик му е старши лейтенант Стойчев, корабът е обявен за „най-добър спомагателен кораб във ВМФ”; през лятото на 1966 г. гаси пожар на кораб, застанал на търговския кей в Пристанище Бургас (за което е бил публикуван репортаж във в. „Работническо дело”).
Моята служба на него започна в края на годишния му планов ремонт. Службата ми тук беше сравнително нормална, дори лесна. Както се казваше в дивизиона: „На големите кораби условия за живот има, но живот няма; в ОХРА условия за живот няма, но живот има...” Корабът, двигателите и всичките му механизми и системи бяха в добро състояние и почти не се нуждаеха от сериозна работа за поддържане в изправно състояние. Единствено проблеми създаваха фрикционните съединители на главния двигател за предаване на движението към винта или главната пожарна помпа. И така беше до края на службата ми на кораба, единствено по време на дока във „Флотски арсенал” през 1968 г. се установи напукан цилиндър на компресора (DFW-37), пуснаха ни до Бургас без компресор – да се оправяме на място. Там в складовете се намери същия компресор... Поради факта, че на кораба бяхме само двама офицери, без палубен боцман, още през първото лято командирът на дивизиона разпореди да бъда научен да маневрирам с кораба и с вътрешна заповед в дивизиона ми бе дадено право при отсъствие на командира да управлявам кораба във вътрешния и външния рейд. И няколко пъти съм излизал самостоятелно с кораба на плаване в Бургаския залив.
През 1967 г. не участвахме в голямото лятно учение на ВМФ „Родопи-67” – бяхме на планов ремонт в ремонтна работилница в Бургас. През първите дни на учението пристигна един малък десантен кораб на съветския Черноморски флот (от типа Т-36, на която бяха отвлечени за 49 дни от разигралия се свиреп щорм в Тихия океан четирима моряци – Зиганшин, Попов, Крючковский и Федотов), от който разтовариха малък бронетранспортьор със секретна установка за изпитание. Само това можах да разбера от съпровождащия я съветски полковник, който спа в командирската каюта на нашия кораб; на втория ден бронетранспортьорът бе натоварен на един наш десантен кораб. По-късно разбрах от колегите, че малко преди стоварването на десанта на Републиканския плаж до Созопол (сега пак е Царския плаж) от един десантен кораб излетяла ракета, която прелетяла над бреговата ивица и зад нея избухвали мините от реално поставеното минно заграждение.
През пролетта на 1968 г. аз бях за няколко дни в отпуск, но ме викнаха да се явя в базата – корабът излязъл на плаване и точно до входните фарове загубва управление. Довлачват го до кея и водолаз установява, че са паднали болтовете, съединяващи перото на руля с балера, останал е само един, но и той е без гайка – лошо законтряне на гайките след док във „Флотски арсенал”. Новите гайки ги поставиха водолазите от дивизиона. През лятото под мое командване с ППК № 273 гаси пожар (събота след обяд, аз съм дежурен по дивизион, командирът ми старши лейтенант Обретенов си беше тръгнал малко по-рано от стража – в резултат навярно е наказан с „непълно служебно съответствие” и през есента се оказа химик в дивизиона МПК - малки преследвачи


Капитан І ранг о. р. Румен Тотев, актуална фотография
Екипажът на ППК № 273 през 1967 г. Най-вдясно е командирът старши лейтенант Илия Обретенов, а най-вляво механикът лейтенант Румен Тотев.
Старши лейтенант Румен Тотев към края на корабната си служба.
ППК № 273 по време на плаване, поглед от кърмата към носа.
ППК № 273 по време на плаване, поглед от носа към кърмата.
ППК № 273, поглед към надстройката с рулевата рубка и открития мостик.
на подводници - в Созопол) в машинното помещение на български търговски кораб от ТЕКСИМ (корабът бе от серията „Либърти”) на външния рейд. Същата година през август участвахме в лятното учение на ВМФ. Първо осигурявахме товаренето на десант от плажа на Крапец на мобилизирани кораби от БМФ и по средата на деня разбрахме за влизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия. По-късно, когато учех в КВИРТУ-Киев, при разговор със съветски офицер разбрах, че в същия ден съветската армия също е товарила десант в непосредствена близост северно от устието на Дунав (офицерът е бил участник в десанта). Единствено Румъния не участва в групата войски, влезли в Чехословакия и тези два десанта навярно са играли определена роля в отношенията с Чаушеску. След кратък отдих под нос Калиакра заехме мястото си в походния ордер на десанта до Бяла. По време на прехода се подпрях на сигналния прожектор (бях повикан на мостика), а той се отчупи и падна - задържах се в последният момент.
През есента започна разширяването на Пристанище Бургас и строителството на пункта за базиране Атия. За военните кораби в Бургас построиха временен кей извън пристанището от западната му страна - напълно открит за вятъра и вълните. По време на строежа няколко пъти изпращаха ППK № 273 да помагаме при пълненето с вода кесоните за новите стени на Бургаското пристанище. През есента на същата година една сутрин, при влизането ми в района на дивизиона, забелязах, че кърмата на кораба е потънала значително по-дълбоко от обичайното си положение. Оказа се, че салникът на дейдвудния лагер е пропуснал вода - недобре е натегнат след дока във „Флотски арсенал”, и се е напълнило с вода въгледвуокисното помещение. Това създаде проблем - оказа се, че салниковата набивка е с най-големи размери в Бургаската база и такава няма на склад. Помогнаха ни от кораб на БМФ. През есента корабът имаше нов командир - старши лейтенант Николай Тенев.
През пролетта на 1969 г. бяхме за ремонт на въгледвуокисната пожарогасителна инсталацията в торпедната работилница в база Созопол. На връщане плавахме със специално разрешение при 3-4 балова буря (корабът имаше право да плава до 3 бала). Справихме се без проблеми. През есента бяхме пребазирани в състава на Брегова база Созопол - предполагам че командването на Флота се е грижело за бъдещото осигуряване на вече предвижданата за създаване през 1970 г. Бригада торпедни и ракетни катери. Казаха, че никой от екипажа няма да бъде сменен (с изключение на уволняващите се матроси). Но смениха командира - дойде лейтенант Николай Корчев (по-късно разбрах, че не се справял на десантните кораби); смениха и няколко матроса - с бащи в Поморие и Несебър... До пребазирането на кораба с новия командир не излизахме на плаване. За да предадат кораба на командира на Бреговата база капитан ІІ ранг Гълъбин Стоянов с кораба до Созопол плаваха капитан ІІІ ранг Великов и капитан ІІ ранг Въндев. Плаването мина нормално, заставането на торпедния кей в Созопол обаче стана с над половин час маневри напред-назад... А на брега капитан Гълъбин Стоянов не ни чакаше и нямаше предаване на кораба на новия му стопанин...
В Брегова база Созопол заварихме още един малък противопожарен катер и един друг катер - и двата с екипажи само от матроси. А нашия кораб под командването на артилериста капитан ІІ ранг Стоянов и с новия командир лейтенант Корчев не излязохме до края на 1969 г. и през 1970 г. на нито едно плаване. А Корчев е бил свален от десантните кораби поради явното му неумение да маневрира. Не изпълнявахме никакви курсови задачи - К1, К2... И Корчев така и не се научи да маневрира с кораба. Първият ми командир - Обретенов, маневрираше плахо, но винаги успешно; втория, Тенев - смело, понякога с леки чуквания, но и той успешно (разказваше ми, че поради късогледство не виждал добре носа на десантния кораб от мостика и затова го махнали от там...); третият, Корчев, въобще не можеше и всяко едно излизане (плавахме само до горивния кей за зареждане с гориво, което го харчехме за отопление...) бе мъка при заставане на кея. Всички матроси от дивизиона торпедни катери му се смееха...
Но това се обърна в сериозен проблем при участието ни в лятното учение на ВМФ. От къде да знаят, че въобще не сме плавали цяла година! Както и да е, поставиха ни някакви задачи, криво-ляво ги изпълнихме. Накрая ни заповядаха да приемем от брега групата коректировшчици артилерийския огън на единия стражеви кораб (не помня СКР „Дръзки” или СКР „Смели”) начело със старши лейтенант Лазаров и да ги закараме на кораба им, а от там да вземем походния щаб на Бургаската бригада начело с капитан І ранг Николов (Мустафата) и да ги закараме до Бургас. Взехме групата коректировчици как да е и заплавахме към указаната точка в морето - намерихме я ... и се почна. СКР-ът на дрейф, духа свеж ветрец от към левия му борд, а ние като „младши” кораб трябва да застанем на него, но СКР-ът непрекъснато се отмества от този ветрец! И Корчев се засили да застане до левия му борд, но докато стигнем - СКР-ът е вече на разстояние над 50-60 м ... Пак се засили - и отново същото! Така близо час! Аз му поисках разрешение без да се качвам на мостика, от рулевата рубка, да се опитам да застана - бях сигурен, че поне на второто заставане ще се справя. Но Корчев: „Механик, стой си на мястото” (аз бях вече старши лейтенант). Помолих Лазаров да отиде на мостика да му помогне, но той с право отказа... Както и да е, най-накрая успяхме някак си, Лазаров с матросите се качиха на кораба си, капитан Николов с групата офицери се качиха на нашия кораб и заплавахме. Николов заповяда на щурмана на бригадата капитан ІІ ранг Дечо Матов да осигурява командира ни на мостика. Е, застанахме прилично под ръководството на капитан Матов, щабът слезе, а ние - към Созопол. Там Корчев отиде да докладва на оперативния дежурен, че сме пристигнали, но последва заповед на капитан Николов - три дни на котва в залива! Разбирам да беше 3 дни непрекъснато плаване с маневри „снемане и заставане на кей, на борд на друг кораб...”, но на котва - ползата беше, че до края на съвместната ни служба с Корчев повече не си казахме и дума.
През пролетта издържах конкурсен изпит за обучение по специалността „Военна кибернетика” в Академия связи, Ленинград, СССР. И в края на м. юли слязох от кораба (бяхме на планов ремонт в Бургаската работилница) без да го сдавам на следващия механик... Лейтенант Корчев го нямаше, началникът на тила на бригадата заповяда да сдавам на командира отделение мотористи, старши матрос Йордан Гроздев, но той естествено отказа. Така завърши кариерата ми на механик на кораб.
Капитан І ранг о. р. Румен ТОТЕВ