избор на брой
начало


Капитан ІІ ранг Павлик Петров
РОДИНАТА МИ Е СПОМЕН, А ОТ ДЪРЖАВАТА МИ -
НЯМА И ПОМЕН!

Спомени на капитан ІІ ранг о.р. Павлик Петров

Службата ми във ВМС на България продължи общо 22 години - нито много, нито малко в сравнение с останалите флотски офицери, но затова пък достатъчно интензивно, за да мога да говоря за нея 44 години, без да изчерпвам темата и без да се повтарям. Периодът между годините 1975-а и 1997-а бе период на възход, апогей и падение на ВМС на България. В тези времена аз и колегите ми офицери живеехме интензивно, често на ръба на човешките възможности и само за година, сгъстената интензивност на нашия живот се запълваше със събития, които обикновените хора не преживяваха за цяло житейско време. Аз лично съм минал през цялата закалка на нашето офицерско поколение, но имам и своята уникална опитност, както и всеки един от нас.
Ще споделя част от моята в най-компресиран вид, за да не отнемам прекалено много от житейското време на правещите си труда да четат тези редове.
В резюме - моята служба след завършването на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” започна в Първи дивизион противолодъчни (за борба с подводници), където служих и на СКР (стражеви кораб) и ПЛК (противолодъчен кораб), преминавайки бързо през длъжностите командир БЧ-1, командир БЧ-2 и 3, помощник-командир на ПЛК, а последните ми подписи фигурират като приел и по-късно сдал длъжността командир на ПЛК-33 през 1984 г. През този период от първодивизионна служба се случваха неща, които повечето от колегите до болка познават, но аз ще говоря за не толкова традиционните събития и някои „изненади”, които граничат с ЧП (чрезвичайно произшествие).
Като например провеждането на първата за 80-те години съвместна ескадра с братския тогава съветски Черноморски флот, когато наличните два наши СКР-а 31 и 32 подхождаха да застават в Севастопол и единият СКР (нарочно не споменавам името му, за да няма обидени) се вряза с носа си при развъртането за заставане в стоящата на самия край на пирса тоалетна и я срути до основите й – така и не разбрахме имаше ли вътре някой или не – следите бяха заличени заедно с тоалетната! Който се съмнява в току-що прочетеното да се свърже с командира на втория СКР, по това време капитан-лейтенант Емил Минчев – той пази снимки в личните си архиви от този „героичен” момент на диструкция, без използване на оръжие!
Друг забележителен момент бе, когато по време на торпедни стрелби с учебно торпедо на един от противолодъчните кораби (пак не споменавам името му), командирът след изстрелването докладва на флагмана: „Торпедото изтреляно успешно... Забележки няма!” И в секундата, когато завърши доклада си, последва доклад от сигналчика: „Торпедо - десет градуса, десен борд!” Беше си нашето торпедо, което, убило инерцията след изстрелването си, изплава като коркова тапа, защото двигателят му въобще не бе сработил.
Помня и други съвместни стрелби, когато командирът на БЧ-3 на единия СКР се бе доверил на старшината си новобранец, без да го проверява, и той вместо да изпише от склада учебни бомби за РБУ-12, бе докарал тренировъчни балванки, които освен заряд нямаха и реактивен двигател. Грешката се разбра едва в открито море. Тогава на командира на БЧ-3 му се наложи да обясни на командира на дивизиона Ричо Петров (по-късно адмирал Христо Контров) защо
Капитан ІІ ранг Павлик Петров (в дясно) подпомага командващия ВМС вицеадмирал (по-късно адмирал) Христо Контров (в средата) при разговора му с френски аташе по отбраната. Снимката е направена през периода 1995 – 1996 г. и е от личния архив на автора.
Стражеви кораб проект 50 от състава на Първи дивизион противолодъчни кораби. Снимката е от архива на „Морски вестник”.
Павлик Петров в САЩ, 12 декември 2011 г. Снимката е от личния архив на автора.
бомбите не излитат. И когато комдивът проумя, че се е случило немислимото за него, прехвърли „събеседването” на „ЗАС” (засекретена връзка). Не е здравословно за ушите и разума да бъде изложен тук проведеният по специалното средство разговор. И добре, че събитията се случиха на различни кораби, иначе можеше да има и трупове.
В тия времена ппр (планово-предупредителен ремонт) се провеждаше ежемесечно, а ППР (партийно-политическа работа) - ежеседмично. И когато се получаваше препокриване на мероприятията, омаслените до ушите моряци на бегом до кубриците събличаха работните униформи в движение, за да облекат парадните за два часа всеки вторник. В един подобен ден Пачо (капитан ІІ ранг Спартак Джуров) разпореди ппр-а да продължава, но точно в този момент ЗКПЧ (официалната му длъжност бе началник на политотдела) на Военноморска база Варна бе тръгнал да отчита дейност и ни „накри”, че работим, вместо да се просвещаваме. И след като реши да чете „конско” на Пачо, последният най-невъзмутимо му заяви: „Заме, пе-пе-ера движи кораба, ама този ппр, дето го правя аз, а не твоя ППР!” ЗКПЧ-то „се изстреля” директно при командира на базата да се жалва. Конфликтната ситуация бе разрешена мирно - следващата седмица, във вторник, парадно облечени наваксвахме пропуснатото, след което се просветихме и по новата тема в продължение сумарно на четири часа.
Ще ви информирам за още една „героична страница” от историята на флота, която по своята успешност „граничи” със славата, съпътстваща успешната торпедна атака срещу крайцера „Хамидие”, но поради скромността на нашето поколение не е отразена в писмените исторически източници на флотската ни история.
Става дума за втората успешно проведената торпедна атака от наш СКР срещу ... наш ПЛК.
Как се случи всичко? Беше доколкото си спомням в една от утрините на 1982 г. Провеждахме задължителното сутрешно „преглед и превъртане” на техниката. Аз бях на ГКП (главен команден пункт), командвайки мероприятието на борда на ПЛК-33. В един момент се чу съсък като от изстрелване на торпедо и корабът ми се разтресе под краката - ударът бе от левия борд, а аз по това време следях развъртането на 57-мм установка към десния борд. Едва запазих равновесие. От щурманска рубка изкочи пребледнял щурманският електрик и след като успя само да каже: „Торпедо в щурманска рубка!” - се срути, припадайки в краката ми. Аз го прескочих и с втори скок се озовах в щурманска, където щурманът с широко отворени очи гледаше и не вярваше, че вижда това, което вижда! Торпедото бе забито откъм левия ми борд и главата му бе проникнала около педя зад обшивката. Върнах се обратно на ГКП и погледнах към палубата на съседния СКР-32, с който бяхме застанали паралелно на котва и вързала на дистанция не повече от пет метра. Опашката на торпедото не бе успяла да изскочи изцяло от торпедния апарат и торпедото и обшивката поскърцваха при лекото поклащане на корабите. След преодоляване на първоначалното неверие, че се е случило невероятното, изтеглихме торпедото обратно в торпедния апарат на СКР-а, а по-късно торпедото бе сдадено за преглед и ремонт чрез торпедната гемия. Нашият кораб бе отремонтиран и пребоядисан до полунощ. На другия ден дивизионът се сне от котва и вързала, все едно че нищо не е станало.
Какво всъщност се случи? Младият командир на БЧ-3, за когото това трябваше да бъде първа торпедна стрелба, прочита в инструкциите, че продухването на торпедния апарат става с 50 атмосфери налягане, вместо задължителните 200 за изстрелване и решава, че понеже продухването е с по-малко атмосфери, може да го направи с торпедо в торпедния апарат. И едва след като заби учебното торпедо от левия ми борд в щурманска рубка, проумя, че продухването се прави без торпедо. В интерес на истината, това бе първият и последен подобен опит от негова страна. Иначе не знам дали щях да преживея втора торпедна атака, за да мога да разказвам.
На едно командирско събиране Пачо (капитан ІІ ранг Джуров), изпълняващ ролята на врид (временно изпълняващ длъжността) комдив на Първи дивизион ме бе „нагазил” за това, че съм направил таблото на вахтения офицер без дървен кафез, с лампички, които да го осветяват изотзад. Аз го гледах хладнокръвно и невъзмутимо, без дори да го слушам до момента, когато ме попита защо получавам заплатата си. Отговорих му светкавично, че получавам заплата като офицер от ВМС, а не като дърводелец. Пачо онемя и ме гледа с широко отворени очи около 2-3 секунди, след което първото нещо, което каза бе „Три денонощия арест!”
След командирското събиране се явих на врид началника на щаба на дивизион капитан ІІ ранг Василев (Васката) и поисках да ми напише разписка за влизане в ареста. Той само се усмихна и ми каза: „Пишлеме, същия си беше като курсант, такъв си и остана като офицер - не си се променил! (Васката ми бе преподавател по артилерия от ВНВМУ и се познавахме от години). Ти не разбра, ли че той те наказа, за да излезе от положение, защото го накара да онемее и не знаеше как да реагира?” „Мен това ми е ясно - отговорих аз, но на теб не ти ли е ясно, че ми писна от дивотии и искам да си почина за три дни. Така че изпълнявай заповедта на врид комдива и пиши разписката”. Васката ми написа и разписа. След като минах през библиотеката и си взех няколко прочитни книги, отидох за три дни на „курорт” в ареста.
Развитието на събитията обаче не спря до тук. „Доброто” (по-късно вицеадмирал Димитър Павлов) по това време бе началник-щаб на ВМБ Варна, като разбира, че командирът на ПЛК 33 е в ареста, иска обяснения от врид Комдива и като проумява какъв е случая решава, че няма основание да отмени заповедта, за да наложи по-строго наказание, но като отговарящ за това в Първи дивизион на всеки кораб от Първа линия да има правоспособен командир, който да снеме кораба при бойна тревога, назначава Пачо да ме замества за три дни. През това време моят ЗКПЧ капитан-лейтенант Стефан Москов води преговори и ускорява „издялването” на кафеза за таблото на вахтения офицер в ремонтната работилница и лично участва в поставянето на осветителните тела. След три дни, когато се върнах от ареста, целият екипаж ме чакаше строен на горна палуба, корабът блестеше от чистота и най-важното: кафезът бе на място и при това бе добре осветен! И всички бяхме щастливи - и аз след тридневния курорт, и ЗКПЧ-то ми Москов, и най-вече Пачо - нямаше нужда да осигурява бойната готовност на ПЛК 33.
През цялата си служба съм гледал ведро на нещата и в най-трудните моменти, защото съм вярвал, че това, което правя е нужно на страната и народа ми и съм действал по съвест по възможно най-професионалния начин, на който съм способен. По-късно обаче, след като се върнах в България, след завършването на Генерал-щабна академия във Франция, и бях назначен за началник на Изчислителния център на ВМС през периода 1994-1997 г. и видях перспективата на това, което се случваше в България и в Българската армия, проумях, че Българската армия съвсем целенасочено е оставена на саморазпад.
Контролът във Военното министерство в София бе завзет от лобиращи, понякога противостоящи групировки, които за лична изгода продаваха интересите на страната, а от тинята изплаваха като шамандури полуграмотни малоумници, които вземаха контрола в държавата и които тръгнаха по пластични операции за присаждане на силикон в еднопръстовите им по рождение челца, за да придобият по-интелигентен вид. Аз видях краят на Армията и Флота преди още да се е случил.
В личен аспект за мен чашата преля, когато след като сам уговорих през 1996 г. с капитан Руско Петров - тогавашният съветник на министъра на отбраната вицеадмирал Павлов (моят първи командир на дивизион) и последният потвърди да ми бъдат отпуснати 15 000 $ за изграждане на стационарна система за управление на силите на базата на УКВ станции и РС по време на съвместни учения с кораби на приятелски страни, тези пари не ми бяха дадени. И знаете ли защо - защото след като резервът бе освободен за усвояване през декември, в отсъствието на министъра на отбраната вицеадмирал Павлов, който бе служебно зад граница, вместо тези пари да бъдат изпратени по направление до Флота, бяха усвоени от зам. министър Витков за екскурзийка до Париж. Тогава проумях, че в България няма държавност, а там където няма държавност - няма и държава.
И като следствие взех решения за промени в моя живот, които разработих и проведох като военна операция.
И затова навремето под звездите на средните широти се подписвах всеки ден в заповедната книга на поделението, което командвах: Капитан II ранг, инж. н.с. I ст. Павлик Петров, д.т.н. А сега в дома си, между палмите под южните звезди на Флорида, се разписвам макар и рядко така: Paul Petroff.
Колкото до Родината ми - тя е спомен, а от държавата ми - не остана и помен!

Капитан ІІ ранг от резерва Павлик ПЕТРОВ