избор на брой
начало
ЗАКОНЪТ НА ПАСКАЛ, БАЙ МАРИН И ПАСКАЛ
КЬОРАВИЯ

В един ден от месец май на 198? година получих заветната заповед за назначение в Параходство БМФ на танкер-легенда. Радост неописуема. Млад и енергичен, изпълнен с мечти, летящ високо, високо, както се пее в оная песен на „ФСБ”-то. Основното пристанище за нефтопродукти е в Бургас и се намира на другия край на залива срещу града, отиването до там ставаше с рейдовите лодки „Тюлен” и „Акула”. В тези времена, в тогавашния апогей на Параходство БМФ, ако може така да се каже, за обедните лодки се събираше народ за един митинг на една сегашна политическа сила. Естествено отивахме по-рано, защото пред пристанището имаше една кебапчийница с най-вкусните кебачета и бира на Балканския полуостров и винаги се намираха познати и приятели, с които да смениш по някоя приказка, да се пошегуваш за някоя весела случка или да споделиш впечатления от последния рейс или кораб. Случваше се даже лодките да правят по два рейса, тъй като моряците не можеха да се поберат в тях.
Беше време, когато БМФ трескаво обновяваше своя флот и старите труженици като „Богдан”, „Персенк”, „Русе” и други правеха последните си рейсове и се сменяха с новопострените в България и СССР кораби от серията „Войводи”, от 25 000 и 38 000 тонни бълкери. Качвахме се всеки по лодката си, тъй като едната бе за „каргото” - сухотоварните кораби на рейда, чакащи ред за обработка, а другата - за танкерите. Сега такова нещо като чакане на рейда отдавна няма, а кейовете са безнадеждно пусти, ако не смятаме някое друго турско корабче с размер на гемия. Двигателите на лодките, един след друг изреваваха мощно и след бърза и прецизна маневра се развъртаха и поемаха към изхода на пристанището, постепенно увеличаващи обороти и скорост, докато получиш чувството, че се намираш на състезателна лодка. От време на време пръски морска вода попадаха върху пасажерите и допълваха морската атмосфера.
Още първия път на излизане от порта в погледа ми се наби един стар парен влекач, привързан до входния фар на „апатитния кей”. Името му бе „Велико Търново”. Класически влекач от онова време, с овални форми на корпуса и надстройката и с голям димоход, нужен за осигуряване на необходимата тяга на котела. Стоеше самотно привързан и ръждясал, очакващ часа, в който ще бъде откаран някъде и нарязан за скрап.
След време на танкера се случи да работя с Ба’т Гошо Мустака. Добродушен, симпатичен, около 40 годишен, с черна коса и весели сини очи, готов винаги да разкаже увлекателно някоя интересна история. Tа един ден стана дума и за влекача. Гошето не чака дълго, а веднага започна поредната лакърдия.
Влекач, като влекач, вика, но най-интересното не бе той, а огнярът му, някой си Бай Марин, който дълго време работил на влекача и съвестно поддържал и обслужвал огненото му сърце. Така да се каже, чувствал влекача и котела му като свой най-близък


Михаил Аврамов
Кът от Пристанище Бургас от времето, когато се развива действието в този разказ.
Рейдова лодка и кораби на Параходство БМФ от този период.
другар, както е казал поетът. Работили предимно в залива: буксировки на кораби и несамоходни шалани от едно място на друго. Но и Бай Марин си имал един проблем и това бил един „капитан” на несамоходен шалан. Името му било Паскал и тъй като бил с едно око, неизвестно кога и как загубено, всички зад гърба му го наричали Паскал Кьоравия. Историята не казва от какво е била възникнала лютата вражда между двамата, но тя била факт. Колкото и пъти да се случвало влекачът да буксира шалана, толкова пъти взаимните ругатни огласяли двата съда за голям сеир на останалите. Враждата се ограничавала само до словесни атаки, но те били жестоки и злобни и най-вече съдържащи яки полови приветствия, персонално и до девето коляно, но в интерес на бизнеса трябвало да се работи макар и в такава обстановка. Иначе, глад, майка!
Един ден извикали бай Марин в техническия отдел на Портовия флот и му съобщили, че има нареждане всички огняри да положат допълнителен изпит за придобиване на степен. Връчили му и конспект с въпроси. Какво да се прави - щом от високото място нареждат, трябва да се изпълнява. Само че имало една малка подробност. Бай Марин бил малко нещо скаран с четенето. Когато бил ученик, годините били гладни и той трябвало да помага за осигуряването на насъщния. Поради тази причина, след училище родителите му го пращали да пасе козите. Слагали в торбичката хляб, сирене и читанката. Хем работа да  върши, хем и да чете, докато животинките пасат. Не е известно по каква причина, дали е заспал от умора, или се е заиграл, но една коза подушила хляба и заедно с него изяла читанката на бай Марин. И тъй като родителите му били бедни и нямали пари за нова читанка, той се простил рано с науката, но за сметка на това наблягал на практиката, трудолюбието и дисциплината. Но изпитната комисия иска първо теория и след това те допуска до практически изпит, да покажеш знания и чалъми.
А пустите му кавитации, наситени и прегрети пари, химически анализи и обработки на води, хич не искали да влизат в главата на бай Марин. Колко време е чел и какво е научил, не се знае, но накрая дошъл денят на изпита. Явява се бай Марин в уречения час на уреченото място, с надежда, че комисията ще е по-снизходителна към него, поради образцовата му служба. А там трима души стоят зад застланата със зелено сукно маса и чакат да зададат своите въпроси. Притеснен, бай Марин сяда на стола пред комисията и изпитът започва. Първи въпрос - бай Марин мълчи, втори, трети, ... пети - все същата работа. Гледа човечецът, пули се и нищо не вдява. Комисията се видяла в чудо, защото го знаели, че е съвестен и добър огняр и имали желание да му дадат изпита, но поне нещо да каже, а не да стои и да мълчи като пън. По едно време един от изпитващите се сетил и казал:
- Добре де, бай Марине, виждаме, че си притеснен, но също знаем, че си много добър огняр, хайде поне закона на Паскал ни кажи и да приключваме.
Но нашичкият не знаел нищо за Блез Паскал и за неговия закон, който се отнася за налягането на течностите и гласи, че външното налягане, което действа върху повърхноста  на намиращата се в равновесие течност, се предава без изменение във всички посоки на пространството, запълнено от течноста”. А това си е направо основен закон за такива съоръжения като парния котел. Ама откъде да го знае човекът? В съзнанието му веднага изплувал образа на ненавиждания едноок враг Паскал Кьоравия. Бай Марин изгледал изпитващите с подозрителен поглед, мислейки, че Кьоравия го е нагласил, взел въздух и изригнал:
-А бе, неговата мама кьорава, и той ли закони взел да измисля...
И  продължил с посланията със сексуална насоченост по адрес на Паскал Кьоравия. Членовете на комисията отначало се втрещили, но бързо се окопитили, тъй като знаели за враждата и избухнали в бурен смях, което пък на свой ред панирало бай Марин. Станал от стола и с бързи крачки напуснал, а подир него се носел бурният смях на членовете от комисията.
Историята мълчи какво е решила комисията и каква е по-нататъшната съдба на бай Марин, но след това колкото и пъти да минех с рейдовата лодка край влекача, неизменно се сещах за случката с Бай Марин и Закона на Паскал.
Михаил АВРАМОВ
Снимките са от архива на „Морски вестник”