избор на брой
начало
ГОЛЯМАТА ДАЛАВЕРА, ИЛИ КОГАТО ДОЛАРЪТ БЕ
МИНАЛ 60 ЛЕВА

Беше някъде края на лятото на 199… и някоя си година. Не си спомням точно как реших, че достатъчно дълго съм стоял на „газените тенекии”, както някои от намазаните пехливани, т.е. моряците от западните линии презрително наричаха танкерите. Един ден се озовах при началника на „Личен състав” в Параходство БМФ, обясних му как стоят нещата, той погледна досието и макар с неохота, одобри прехвърлянето. Не знам, но веднага се появиха смесени чувства и се обадих на инспекторката Стоянова - една изключително свястна жена, все пак да не „заравя  огъня”, да не ме отписва съвсем, че знае ли човек какво му се пише - може пак да се върна на танкерите. Все пак, камъкът тежи на мястото си. Няма да обяснявам как се озовах на един от новопостроените специално за Азовско море кораби за насипни товари и метали. Корабът разтоварваше на ТЕЦ-а, ама ние му казвахме „фабриката за ток”, защото „тец-а” се римуваше много лошо...
Корабът - нов, но нито едно познато лице, ама какво да се прави, сам си го исках и няма връщане. На другата сутрин гледам пристига комшията ми от съседния вход. Жилищата ни бяха едно до друго, но в различни входове, а ние се обръщахме един към друг с „брат’чет”, а брат`чеда - пълна „капия”, винаги готов за шеги и далавери, разбирай марфи грандиозни, колкото е позволено на моряка, разбира се. Жена му го докарала с „трабанта” и аз веднага го захапах, че не стига дето в блока ме буди с таралясника, ами и тук ме намери, а той ми се кани, хилейки се, че тоя път отърване няма, защото постоянно се заканвахме на табла с променливи успехи. Както и да е, олелията по настаняването мина и „По места за маневра!”


Михаил Аврамов
Случките в този спомен се случват на кораб от този тип.
Ударихме камшика и отпрашихме за Мариупол да товарим едни огромни метални плочи по около 20 тона едната. Товарът бе за италианското пристанище Савона, а от там се очертаваше да се върнем в Украйна, за да приемем и товар някъде за Западна Европа. Пристигнахме след денонощие и половина в Мариупол и брат’чеда веднага започна да я мисли и най-важното да я осъществява - нея, далаверата. Тъй като се очертаваше седмица товарене, веднага направи едно разузнавателно излизане и се върна с радостна вест. Намерил на пазара някакви арменци, които продавали „Марлборо” на сметка и с по една малка чантичка започнахме всеки ден по 5-6 картона, докато направихме 60-70. „Закопахме” всичко в едно празно пространство около балера на руля, което според брат’чеда можело да поеме цял ТИР с цигари, а щом го каже той, значи е така и коментари повече - забрави!
Запасиха се и другите и доволни поехме към Савона. Всеки моряк знаеше как бързо и на сметка се изкупува тази стока там. Всичко мина по ноти и поехме обратно за кюмура. През целия път брат`чеда мрънкаше как било хубаво да натоварим за Варна, а не за Европа и после да товарим за Равена от Бургас. Преди време бил на такъв чартър и направо се почуствал богат човек след няколко „врътки”, както се изрази. Не знам дали се е молил горещо в кабината си, или така ни е било писано, но тъкмо навлизахме в Керченския пролив и дойде новината, че товарът е за Варна, а после - в Бургас - за да натоварим метални рулони за Равена. Брат’чеда „полуде”, както казват шопите. Не можеше да си намери място от радост и току се провикваше по канижела: „Нямало Господ, а?” И другите трескаво взеха да пресмятат картони цигари, пари и стоки, направо корабът бръмна. Всички се радваха,че няма да се ходи в далечната Европа без връщане и че няма да е само „Азов гьол - Кара Дениз шипинг къмпани корпорейшън”, тоест само на „руската” линия.
В Мариупол кюмюрът се товари бързо, за това се организира и снабдяването. По какъв начин не знам, но имаш ли парички, стоката се доставяше директно. Всеки трескаво мъкне и закопава, по потайни места. Както и да е, всичко мина гладко и без забележки, както се казва. Варна, миене на хамбарите, Бургас - товарене на рулони - Равена. В Равена застанахме на един кей, дето само тръстики се виждат и започнахме разтоварване на метала и личната стока, даже единият моряк ни смъмри, че много дълбоко сме закопали стоката, че се бавим с изкарването на партидите и забавяме добросъвестните клиенти.
По едно време, както си стоим до трапа с вахтения моряк Бебо, пристига запъхтян брат’чеда и ме дърпа настрана. Пита ме колко цигари са останали. Казвам му: 38 картона. Вземи вика, назаем от Бебо 22, защото вика, голяма далавера става! Дойдоха, вика, двама играчи и предлагат видео и видеокамера за 600 долара или 60 картона цигари. А бе, брат’чет, казвам му, преди 5-6 години на „Легендата” така набутаха на стажантите и ръководителя им един кашон с камъни и тухли вместо телевизор, я не се занимавай с глупости!
Брат’чеда се замисли, но ме повика да отида и аз, поне да се уверя на място. Тръгнахме из надстройката, но ни казаха,че ІV-ят механик и старши камериерът са прилапали играчите и правят пазарлъка в кабините си. Изтърва брат’чеда далаверата и започна да се тюхка и да ме обвинява в страх и мудност. Тъй и тъй изтървахме далаверата, аз се върнах на поста при Бебо да чакаме нови клиети и да приключваме със стоката, че на другия ден със спечеленото трябва да пазарим за Коледа и Нова година. След десетина минути двамата играчи-шиптъри, както се оказа в последствие, се заспускаха по външните стълби на надстройката към трапа, носейки огромен пластмасов черен чувал с цигари, и както после се оказа - и 600 долара от ІV-я механик, но тях нямаше как да видим. Викам на Бебо: „Гледай сега как ще отрежат, когато стъпят на кея”. В следващите секунди стана точно това. Прибягаха до една кола, която явно бе със запален двигател и загасени фарове, присветнаха само стоповете за миг и оня отпраши с мръсна газ и след около 200 метра запали и фаровете, но какво ще видиш от такова разстояние: дръжки!
Само след 4-5 минути започна трагедията. Дойде ІV-ят механик с вид на яко припикано мушкато. К’во има бе мой - го пита Бебо, да не те е гонил смок с едно око, че си тъй пребледнял? А оня с съвсем тих и отчаян глас каза: „Прецакаха ме! Не знам за старши камариера, но на мен ми пробутаха дървено видео и само пласмасата на камерата! Ние гледаме невярващо и Бебо пак го пита. Как така дървено бе, дай да го видим, а онова ми ти момче едвам пророни, че изхвърлил всичко в инсенераторното помещение.
Инсенераторът е нещо като голяма печка, в която се горят битови отпадъци и нефтопродукти, за да не замърсяваме морето. Прибра се в надстройката ІV-ят механик, а аз се засилих в инсенераторното. В един от контейнерите видях голяма пласмасова торба, а вътре бяха фалшивите електроники. Аз, Бебо и брат’чеда веднага се заехме да разгледаме експонатите. Камерата си бе направо само обвивка и не си спомням с какво бе натъпкана, но когато отворихме видеото, тоест разковахме горния капак на кутията, вътре имаше сгънати две хавлиени кърпи за лице и по средата кутия с минерална вода като соковете „ВВВ”. Все пак помислили хората и за купувача! Значи, след като разбереш, че си балък, може да те заболи главата, и тогава мокриш кърпите и на челото. Та зер по-леко да понесеш ситуацията...
Другия пишман „бизнесмен” беше малко по-голям от нас и демонстрираше, че е вътре в нещата, макар да бе готин тип, но с малко по-голямо самочуствие. Него не го чух да говори поне седмица, а редовно се шегуваше преди. Но като всяко чудо и това бързо отлетя, макар че не се забрави лесно. Само че аз взех „електрониката” и я прибрах в кабината. Видеото го пъхнах под леглото, което бе с повдигащ механизум и отдолу  бе почти празно, като се разбрах с брат’чеда, че за нова година ще има смени в екипажа, и когато настъпи празника ще го пробутаме за сеир в томболата на някой от новите членове на екипажа, които не знаят за случката.
Първата вечер след отплаването, ел. техникът поиска да види камерата и я занесох в салета. Този я гледа, онзи я гледа и накрая заявиха, че остава за палубна команда. Не бях съгласен и се сборихме като на ръгби мач. Всеки гледа да я докопа, хапане по ръцете, но не злобно, а за сеир и стана голям смях и боричкане. Накрая я подарихме на ел. техника, за да си играе с нея внучето му. Никога преди и след този кораб не попаднах в екипаж, където толкова много да се смеят и да са събрани на куп толкова много веселяци. Издрапахме до Мариупол. Вече бе ноември и в Азовско море взе да става „кочан”, тоест студено, но кой ти гледа студа, когато има далавера, песни и пляски. Вече превъртели сумата няколко пъти, добихме самочувствие и някак си по-голяма смелост и безкраен оптимизъм, но това пък приспа вниманието ни. Със заставането на кея бизнес-партньорите цъфнаха на кораба и започна снабдяването. От тях, а и от града.
Ние с брат’чеда редовно си закопавахме дълбоко стоката, та да ни е мирна главата. Бяха гладни години на инфлация. Доларът бе минал 60 лв, цените хвърчаха, а министър-председателят преди една-две години се бе провикнал: „За Бога, братя, не купувайте!” Добре, ама гладен стои ли се, питам аз. Брат’чеда имаше един син и все когато станеше на дума, казваше му „малкия”. Когато го питаха колко е малък сина му, казваше, че като му давал в едната ръка под мишницата торба с цимент, а в другата електрожена - самоделка, много, много не ги усещал. В действителност бе едро и добродушно дете, та затова нашият се нагласи да взима и украински шпеков салам и прясно месо, тъй като бе видял на бившата циркова площадка в Мариупол да продават месо направо от багажниците, прясно. На въпросите колко салам ше вземе отговаряше, „петнайсет щафети”, а като го пиаха защо толкова, казваше: „Що бе, лошо ли е? Двамата с малкия на закуска омахваме една”..., при което всички прихваха в смях, заедно с брат’чеда.
Речено - сторено. Заредихме и покрихме стоката в камерата на камбуза под другите кашони, да не бие на очи, ако проверяват, и доволни се нагласихме да играем табла, докато други, като Бебо, продължили да трамбоват стока за марфа, и то под леглото, както разбрахме в последствие. Брат`чеда приготви по една бърканица от мента, метакса, чинцано с лимони и други работи, каквито той си знае, но в интерес на истината ги разбираше, за разлика от таблата. Когато „глътна джама”, взе да набира обороти в опит за летене и да се заяжда за таблата. Когато бие някой пул, ми вика: „Цигански шамар ял ли си?” Или при по-сложна ситуация пак се дуе: „Умирай трудно”, гледал ли си, ей сега ще го видиш!” Накрая падаше в киреча и почваше да хвали далаверата със салама, че ни отворил очите. Бързо го „накаутирах”, като му казах, че ако бях го слушал в Равена, за закуска щеше да ръба шпертплата от дървеното видео, при което брат`чеда се възпротиви и най-безотговорно заяви,че не е верно, хлъцна, стана и с походка на победител се отправи към кабината, да се търкулне в леглото.
Рано сутринта ни разбудиха за изходна контрола контрола. Отидохме до салета и ни казаха всеки да си вземе паспорта и да чака в кабината, защото щяло да има проверка. Брат’чеда като отговорен другар, заедно с палубния боцман, щяха да съпровождат проверяващите и да показват служебните помещения и кой в коя кабина е по списъка. Ами сега? Бяхме декларирали на влизане определени суми, но от лакомия или лекомислие изхарчихме почти всичко. На мене ми се водеха около четристотин долара, като се има предвид, че тогава заплатите в Украйна бяха далеч по-ниски. Някъде около 40-50 долара на месец... Взех паспорта, върнах се в кабината, загасих светлината и си легнах, като си мислех, че ще ме видят сънен и много няма да ме ровят. То в кабината нямах нищо, но парите... По едно време се чука на вратата. Ставам, отварям и какво да видя: пет-шест души група, от които две жени, и брат`чеда, и боцмана: „Доброе утро! Ну что у вас?” - пита таможникът, т.е митничарят. - Денги какие?” Посягам към гардероба и вземам чантичката. Отварям, а там се мъдрят някакви мизерни 30 долара. Оня веднага взе декларацията на пристигане и сверява. Гледа: декларирал съм 450. „Ну, что покупили?” А аз: „Ничего, прогулял!” Оня нищо не може да ми каже, но съмнението го гризе дълбоко и заявява: „Ну, увидим. Давайте осмотрим каюту!”
На свой ред аз се дръпвам, щото нали в чуждо село кучето трябва да си държи опашката между краката и измънквам едно: „Пожалуйста!” Започнаха внимателно, гардеробчето, чекмеджетата, под дивана и накрая ме накараха да вдигна и матрака. Съвсем бях забравил за тарабите на фалшивото видео. Онези, като видяха кашона, като че ли цъфнаха: „Ничего, а ето что?” А на мен хем ми е смешно, хем се чудя как да им обясня ситуацията. Брат’чеда го мярнах да се хили доволно, предчуствайки джумбиша. Казвам им, че не е това което си мислят, но таможникът бе непреклонен. Онези отвън, виждайки, че става нещо, се набутаха в кабината. Издишаха всичкия въздух и вече си мислех, че в главата ми всеки един момент ще се образува вкуум. Взе митничарят кашона и започна бързо да го отваря, измъкна опакованото в специален целофан на кухи мехурчета сандък и го издърпа. В следващия момент, явно не виждал такова чудо, го заобръща и взе да се пули. Последва въпрос откъде го имам. Как да му кажа, че е „далавера” на ІV-я механик. Пламна гората и иди обяснявай...
Казвам им, че като съм дошъл на кораба, то си е било там и доколкото знам, прекарали някакъв в Италия предната година и то си стои там. Оня видя, че нищо не може да ми направи, тъй като фактически има само една украсена дървена кутия. Взема нещо да говори на руски, но бързо и доколкото разбрах, обясни на колегите си, че вероятно съм голям балък и че са ме прекарали техните „ребята”. Онези взеха да се кискат, а двете мърши направо истерясаха, като след минута ме гледаха със съжаление, мислейки си: „Какой дурак!” Заизнизваха се със смях и коментари на висок глас, а брат’чеда само намигна и тръгна след тях. Не така се получи при Бебо. Под неговия матрак намерили 70 картона „Марлборо”. Той казал, че пуши много и се е запасил за рейса, но кой ти вярва! Прибрали му ги и великодушно му оставили един картон да си пафка, а аз се разминах с тараш и въпроси. Онези - доволни, си заминаха, а във Варна ние с брат`чеда доволни измъкнахме саламите, защото и у нас застудяваше, а в студено време трябва да се хапва здраво.
Михаил АВРАМОВ