избор на брой
начало
ДЕНЯТ, В КОЙТО КОМУНИЗМЪТ ДОЙДЕ
Няма да кажа на кой кораб се случи. И името на капитана няма да споменавам – отдавна не е между живите човекът. Но всички, които са били на този рейс, сигурен съм, помнят случката. Ще кажа само, че се случи в Алжир.
Беше сутринта. Ранна сутрин. По-скоро още нощ. Нещо ме събуди – отваряне на вратата, но отваряне не като хората, а сякаш с ритник. Напънах се да се измъкна от лапите на пропития с алкохол сън.
- Помполит, ставай… - заграчи странно познат глас до ухото ми. – Ставай… Ела, ела… Ти разправяше, но все не ти вярвахме… Ала-бала, си викахме… Пък то стана!
С мъка разлепих клепачи. Капитанът. Разчорлен, с кръвясал поглед, в очите му –  нещо невярващо, нещо почти налудничаво. Сънувам, си казах и понечих да се обърна на другата страна.
- Ставай!.. Ела бе! Наистина дойде…
И ме издърпа от леглото. За да не се пльосна на пода, стъпих, изправих се, почесах се между чатала, поотворих още малко очи и се наканих да го питам какво става, но не би. Той просто ме задърпа към вратата. Зашляпах бос подир него. Не беше лесно. Организмът ми изнемогваше.
Предния ден привечер бе надникнал в кабината ми:
- Помполит, тука, значи, алжирските другари ли, господа ли, как да го кажа, ни канят на вечеря. Нали знаеш как е. Шефа няма да идва, продължават с моточистката, значи отиваме само двамата.
Само че знаех как е  - наздраве, наздраве  и прочие, докато се нацапаме. И после все ще се намери някой от тайфата да изпее в Параходството. И да ми трият сол на главата. Случвало ми се е и се опитах да се опъна. Започнах да мърморя, че си имам работа, но, както и очаквах, не стана. Завършекът на разговора бе:
- След десет минути!
Използвах ги да се облека, пътьом да наредя на старпома да събере вместо мен паспортите, да притичам надолу по трапа и да се напъхам в пежото, което ни чакаше. Е, казах си, няма да ми е за пръв път…
Нататък е ясно. Първото и второто уиски проправи път на някое и друго шише черно алжирско вино, после френски коняк и… Нацапахме се. Както се и очакваше. Както си му е редът.
Като се върнахме, взех сандъчето с паспортите от старпома, попитах го станало ли е нещо необичайно, той ми отвърна, сетне, много по-късно се сетих, че нещо позаекна, но ми каза, че вече всичко е о`кей,


Любен Любенов като четвърти механик в Параходство БМФ.
Любен Любенов като социолог в Параходство БМФ.
позасмя се, рече, че, като гледа, и ние с капитана сме о`кей, и се гмурнах в дълбините на нищото. Докато ме изрита капитанът. Докато ме помъкна надолу по трапа към оазисчето, от което обичаше да пие студена вода като прекали вечер, докато натисна и… от дюзата  на хитрата машинка рукна… вино!
Сега да обясня. На най-горната палуба на тогавашния ни кораб имаше една  цистерна, в която се качваше вода, тя минаваше през охладител и отиваше в двете оазисчета, както ги наричахме, и се стрелваше нагоре като се натисне бутончето.
Е, натисна. Потече вино. Пак натисна - пак вино. Беше си подложил  шепата - да не се пилее ценната течност. Помирисах. Вкусих. Вино. Истинско. Започнах да проумявам какво искаше да ми каже горе, в кабината ми, когато ме изтръгна от леглото. И се изумих. Беше станало чудо. По-голямо от онези, за които разправях на политическите занятия.
Макар че, по-късно разбрахме всичко, нещата да са били най-обикновени. Докато машинкаджиите бачкали в мазата по двигателя, хайтите от палубата поразузнали наоколо. Оказало се, че близо до пристанището има големи складове за вино. Попитали кое как е и се установило, че срещу  кутия “Марлборо”, могат да ти напълнят съдина. Без ограничения. Каквато съдина занесеш. И се започнало. Отначало шишета, после дамаджани и кофи, по-после -  тенджери и казаните за супа. Докато посудата не свършила. Пълна с вино. Тогава се включили в епопеята машинкаджиите, които тъкмо били приключили трудовата си битка. Някой  предложил да  изхвърлят водата от единия питеви танк и да почнат да го пълнят. Преценили, че задачата е непосилна, все пак са тонове и тонове това, и на някого му дошло на ум, че щом това е непосилно, то цистерничката за оазисчета не е чак пък тонове - стотина-двеста литра е. И се започнало. Ако човек е виждал колона от мравки-работнички, ще се сети как е лумнало прословутото българско трудолюбие. Докато с кофи, дамаджани, тенджери била напълнена цистерната, завити отново гайките на гърловината й, после… е, после както му е редът - нощната закуска за мезе и наздраве... Значи заради това беше позаекнал старпомът, когато го бях запитал наред ли е всичко и ми беше отвърнал, че вече е о`кей. Вече.
Но всичко това го разбрах много по-късно. На чиста глава. Сега капитанът ме гледаше ококорен. Онова налудничавото в очите му се беше поотместило, избутано от задоволство, от блаженство дори.
- Прав си бил, помполит! Прав си бил - комунизмът наистина дойде. Пък не вярвах… - Отпи от шепата, пак я напълни, пак отпи. - Ще ми разправят поповете за мед и мляко, за рай и прочие. Детски закуски. Това си е истината. Нали? Във виното е истината. Комунизмът… - Засмя се щастливо. - Що не идеш да донесеш една чаша да не се мъчим така?
Пък - сол на главата ми триха. Никой не зачете, че под мъдрото ми политическо ръководство се е изградил такъв стегнат трудов колектив - нали без указания и заповеди е издирвана посуда, събирани са цигари, организиран е график на пренасянето и прочие. Задружност, трудов морал, себеотрицание… Няма значение. Вече бях свикнал. Важното е, че ние първи посрещнахме комунизма…
Любен ЛЮБЕНОВ
Снимките са от архива на Параходство БМФ АД

Бележка на редакцията: ЛЮБЕН ИВАНОВ ЛЮБЕНОВ е роден през 1948 г. През периода 1962-1966 г. е курсист в  Техникума по корабостроене и корабоплаване - Варна, специалност „Корабни машини и механизми”. По-нататък, през 1966-1968 отбива военната си служба като старшина школник и младши лейтенант в бойната Трета армия на БНА. Следващата петилетка (1968 - 1973) е кадър на Параходство БМФ: работи последователно като моторист, четвърти и трети механик. Временно зарязва морето, за да следва в София „Социално управление и социология” (1973 - 1977). Вече дипломиран, се завръща отново в Параходство БМФ, където през следващите шест години е последователно първи помощник-капитан, завеждащ „Отдел за работа с моряци” и социолог. Макар че през периода 1983 - 1985 г. да е вече на друга работа - в Държавно издателство “Г. Бакалов” (Варна), той все пак завежда морската редакция. В годините на перестройката (1985 - 1990) е политически сътрудник в Общинския комитет на БКП. И от 1991 г. - до сега, е книгоиздател, редактор-стопанин на Издателска къща „Компас”. И нещо много важно - добър приятел на вестника.