“Фаунтен хаус”
избор на брой
начало
EДИН ПОУЧИТЕЛЕН ПРИМЕР И ВЪЛНУВАЩ СПОМЕН
За гибелта на м/к „Гоце Делчев”, за арестувания италиански танкер и за човешката неблагодарност
Беше през есента на 1974 г. В офиса на  фирмата на ДСО „Воден транспорт” – „Болкан енд бляк сий шипинг къмпани” в Лондон, където работех като директор, пристигна притеснен и загрижен  Красин Ганчев, тогава заместник-генерален директор на външнотърговското предприятие, което търгуваше с петрол и петролни продукти. Красин бе дошъл в Лондон заедно с Нина Йотова - специалист по търговията с петрол. Търсеха решение, като последна мярка, чрез арбитраж да си получат парите за продаден петрол, който купувачът отказва да заплати. Междувременно Христо Христов – министър на външната търговия, ми се обади по телефона с указания да се направи всичко възможно, че иначе „момчетата са загинали”.
Тогава офисът на фирмата ни беше на единадесетия етаж в зданието с малък  фонтан до него, наречено „Фаунтен хаус”. То се намира и днес на най-централната улица на лондонското Сити – „Фенчърч стрийт”. След като ми разказаха случая и какво досега са направили, седяхме с Краси и Нина и мислехме какво да предприемем и откъде да започнем.
Тогава Ситито беше много различно от това, което е сега. От прозореца на офиса ни се виждаше по-голямата част на този световен център на бизнеса. В енциклопедията на Ситито е отбелязано,  че „Фаунтен хаус” е първото високо здание, построено на неговата  територия, която е само една квадратна сухопътна миля. Днес „Фаунтен Хаус” изглежда като джудже сред наболите небето около него високи като небостъргачи сгради.
Въпреки че Красин имаше имената на няколко известни лондонски арбитри, аз предложих, преди да ги потърсим, да отидем за съвет при адвоката на фирмата ни г-н Пърсър. Той водеше почти всички дела по света на търговския ни флот и наред с това делата на много други български организации в чужбина. В онези години България участваше много активно в международния стокообмен и такива дела имаха много български предприятия. Поради тези ангажименти Пърсър отказваше да се ангажира с дела срещу български фирми. Въпреки младостта си той беше  известен юрист, достигнал висок ранг в английската правна йерархия. Качествата и кариерата му до момента го бяха направили партньор на добре известната в Ситито адвокатска фирма „Мидълтън Луис”.
Кърмови флаг на “Фратели Д’Амико”
Пърсър ни прие почти веднага, след като му се обадихме. Офисът му не беше далеч и ние в рамките на десетина-петнадесет минути бяхме при него. Това беше и е едно от предимствата на лондонското Сити - всичко бе  наблизо и срещите, когато се налагаше, ставаха бързо.
Говореше се, че Пърсър е член на Масонската ложа, имаше специфично ръкостискане и способност търпеливо да изслушва хората. Такъв беше и сега. Изслуша мълчаливо (като на няколко пъти само се усмихна) Краси,  който разказа историята на случая и обясни създалата се ситуация, която всъщност беше следната:
В стокообмена между България и Египет страната ни получава известно количество нефт, който предприятието трябва да продаде на международния пазар. Някакъв руски колега от бранша им препоръчва непознатия за тях холандец  Кренендонг. Така, доверявайки се на руснака без други референции, подписват договор с Кренендонг и му продават нефта на база СИФ (доставен в италианска рафинерия). За транспортирането му чартират танкер на италианския корабособственик  „Фратели Д`Амико” (Fratelli D`Amico).
Дотук добре, но никой не следи как се изпълнява чартърът. Случайно или нарочно, но танкерът товари с два дни по-късно от определената по чартъра дата и след няколко дни преход разтоварва нефта, доколкото си спомням, в рафинерията на Палермо. Когато отиват да усвоят акредитива в банката на купувача - Хамброс банк, се оказва, че поради нарушаване на условията на чартъра купувачът отказва да изплати стойността на нефта, която е три милиона долара.
Почти три месеца в България юристи, дипломати, банкери, търговци безуспешно се занимават със случая. След като се убеждават, че освен една малка къща Кренендонг няма никакво имущество, което евентуално съдът да запорира за дължимата сума, правят опит да търсят отговорност от превозвача. Юридически имат основание, тъй като капитанът на танкера не се е съобразил с условията на чартъра и  е разтоварил нефта без коносамента. Български юристи отиват в Италия да търсят съдействие от италиански колеги, за да  арестуват кораб на превозвача, който носи основната вина за създалата се ситуация, като принудителна мярка, за да бъде изплатена сумата. Италианските адвокати, с които се консултират, уверяват, че „Фратели Д`Амико” е престижна корабна компания, а по италианските закони не може да бъде арестуван кораб заради сумата, която им дължи получателят на стоката. И така, като последна мярка и надежда, решили да поставят случая пред арбитражен съд в Лондон, за което бяха дошли. Накрая Краси прочете имената на тримата арбитри, които му бяха препоръчани от български юристи.
- И тримата са добри, стига ангажиментите им да позволят да се заемат със случая - каза Пърсър и запита: - Бихте ли желали да се свържа с тях и да проверя кой би се заел с вашия случай?
- Разбира се - потвърди Краси.
Пърсър веднага даде на секретарката си имената на арбитрите. Докато още разговаряхме, тя го свърза с първия и в типичния за англичаните непринуден разговор за удоволствието да се чуят, примесен с имена на общи познати и някой последен виц от гилдията, той сподели, че му се обажда във връзка с арбитражно дело на клиенти, които са при него в момента. Когато с  присъщата английска любезност и неизбежните пожелания затвори телефона, Пърсър каза, че първият арбитър е много зает и не е в състояние да поеме нашия случай.
При втория нещата се развиха по-благоприятно и Пърсър се обърна към Краси:
- Има възможност, приемате ли той да бъде?
- Да, разбира се - потвърди Краси.
Не можах да разбера точно какво си казаха, но нещо ги разсмя, преди   да Пърсър да привърши разговора да затвори телефона. Краси зарадван запита:
- И сега, кога ще отидем да договорим арбитража?
- В смисъл? - попита Пърсър.   
- Ами да подпишем договор с него и с вас.
Пърсър се усмихна, погледна ни, както седяхме в очакване около масата, докосна с пръсти челото си, замълча за миг и после каза:
- Ние сме в Ситито на Лондон. Предполага се, че тук работят джентълмени.
Той ни огледа отново и продължи:
- Ако някой от нас не е джентълмен, да напишем договор. Но аз не виждам такъв.
С това приключи срещата ни с Пърсър. По някаква за мен и сега необяснима причина, видимо респектирани, притеснени или поласкани от това, което каза Пърсър, всички замълчахме, сбогувахме се също мълчаливо и се разприказвахме чак на улицата. Погледите на Краси и Нина бяха обърнати към мен - нали уж  работя в Ситито. Но какво можех да кажа, когато и аз имах за първи път подобен случай. Тогава се сетих за девиза на навловата борса „Болтик ексчейнж”, разположена в центъра на Ситито, който гласи: „ Моята дума е моят закон”. Тук договорите между членовете се сключват само със стискане на ръцете, без писан документ и се изпълняват коректно. Това разказах на Краси и добавих нещо, за което бях чувал - че в тази страна джентълменското споразумение има същата юридическа стойност, както и писаният договор.
- Добре! - каза Краси. - Но кажи ми как в България ще докажа, че съм свършил работата, за която сме дошли? Как ще докажа, че съм ангажирал арбитър?
Дали от притеснение, или от наивност, или за това, че и аз работя в Ситито, му казах:
- Добре де, аз ще ти дам писмо за това, което сме направили и че аз поемам случая по-нататък.
Когато написахме писмото и аз го подписах, Краси доста време го държа и ме изгледа, без да разбера защо. След години, когато вече беше  генерален директор на „Химимпорт”, а аз - главен директор на „Корабоимпекс”, си спомнихме този случай. Той призна, че тогава е смятал, че от тази работа с арбитъра нищо няма да излезе, и се е колебал дали да ме забърква в такъв безнадежден случай.
Благодарение на това писмо имах възможност да участвам в редица вълнуващи събития, които последваха при решаването на  този комплициран казус. Да срещна хора с различен морал и поведение и да почувствам колко сиротна е загубата и колко много родители има успехът.
Единственото оръжие и силен коз в ръцете на продавача бе коносаментът, без който капитанът на танкера не би трябвало да разтовари нефта. За сигурност той бе депозиран в трезора на Външнотърговска банка в София. Този документ трябваше да бъде донесен  в Лондон, което направи юрисконсултът на Външнотърговска банка Венко Кръстев.
С него се познавахме доста добре, тъй като по едно и също време учихме английски език в школата в Банкя. Изключително харизматичен, веселяк с развито чувство за хумор, около него в свободното време винаги се събираха хора да го слушат.
Когато занесохме коносамента за по-голяма сигурност в трезора на Москоу Народний банк, кореспондентът на  Външнотърговската банка в Лондон беше съвсем отчаян. Понеже бе участвал във всички опити да принудят купувача да плати, като юрист бе убеден, че няма начин това да стане.  Обезверен сподели: „При тази голяма сума глави ще падат и доста хора ще операт пешкира.” Не му вдъхна надежда и срещата с Пърсър.
След няколко дни Пърсър ми съобщи, че от Италия е пристигнал Джорджо Винченцини и желае да се срещнем във връзка с арбитражното дело.
Винченцини беше и все още е, макар и на възраст, виден италиански адвокат. Работеше заедно с Пърсър по делото за нашия кораб „Гоце Делчев”, потънал в пристанището на Палермо. Като се има предвид къде бе потънал корабът, който на път за Виетнам се беше отбил да вземе попътен товар, и че на борда му имаше двеста тона карбид, което създаваше опасност от експлозия,  това предизвика истинска истерия в Сицилия…
Вестниците  бяха пълни със страшни писания. Някакъв италиански професор предупреди, че взривът ще бъде толкова голям, че трябва да се евакуират кварталите около пристанището, и нарече „Навибулгар” - „Навибомба”. За успокояване на обстановката тогава много допринесе Винченцини като наш адвокат. Разтоварването и изваждането на кораба бе истинска вълнуваща сага, за която заслужава да се разкаже. Доста време мина оттогава (и човекът, който беше в центъра на събитията, капитан Веселин Михайлов - неповторимият с харизмата си Бати Вес, от няколко години  не е между нас), но споменът за тази невероятна история е все още жив за тези, които по това време бяхме до него. (При възможност ще се постарая да я разкажа за читателите на „Морски вестник”). 
Морската катастрофа с  кораба „Гоце Делчев” и  делото, свързано с него, станаха причина да се запознаем с Джорджо. А аз ще го запомня завинаги с това, че в онези години ме накара да направя нещо, което и сега ми е трудно да повярвам, че съм сторил.
Когато след много премеждия корабът беше освободен от товара, после нарязан под водата с взрив и изваден на парчета, Джорджо дойде при мен с писмо, адресирано до президента на Италия, което предложи да подпиша от името на българската държава. С това писмо трябваше да протестирам че Италия не е осъществила контрол при строителството на вълнолома, който бе сринат от щорма и предизвика потъването на кораба. Обясни ми, че му е необходимо, защото бе започнал дело по този случай срещу държавата.
Това беше толкова далеч от моето въображение, че зяпнах от изненада. Кой бях аз, някакъв директор на фирмичка, дето при строгия йерархичен ред, който цареше в България тогава, за подобно нещо, ако се разбереше, щях да изгасна като свещичка само от дъха на това отминало време. Но този невероятен италиански адвокат ме убеди да го подпиша. За среща с него ме повика Пърсър.
Джорджо Винченцини беше строен мъж, по-висок от среден ръст, изискано облечен, със светли очи, красиво мъжествено лице и дълга, вече прошарена, добре подстригана и сресана коса. Винаги усмихнат, говореше английски с много силен италиански акцент, като проточваше напевно думите, което ми звучеше много добре. Срещата беше много сърдечна и премина повече в общи приказки и спомени, свързани със сагата на  кораб „Гоце Делчев”.  Пърсър го беше запознал със случая за арбитража и аз нямаше какво повече да кажа. Единственото, което разбрах, беше, че са решили да се започне с арестуването на кораб на „Фратели Д`Амико”. Това донякъде ме учуди. Те бяха адвокати, които знаеха какво и как да направят. На въпросителния ми поглед Пърсър само се усмихна, а Джорджо повдигна рамене и предложи да отидем да обядваме.
Не мина седмица и Винченцини арестува танкер на „Фратели Д`Амико”, както бе натоварен с нефт в някакво средиземноморско пристанище. Час след като ме информира за приятната новина, Пърсър ми се обади отново, за да ми каже, че го е потърсил адвокатът на „Пи енд Ай” клуба „Ошиянос” - клуб, който при подобни случаи осигурява протекции и гаранции за корабособственик. Тъй като „Фратели Д`Амико” е техен член, бяха готови да открият гаранция за освобождаване на танкера и Пърсър, с оглед на пропуснатите ползи лихви и други разходи, поискал гаранция от пет милиона долара. Клубът бе приел това условие и танкерът в рамките на няколко часа беше освободен.
При тази ситуация успехът на арбитража изглеждаше вече сигурен. Но дотам не се стигна. На другия ден с Пърсър отидохме на среща в клуба „Ошиянос”. Офисът също беше в Ситито. По пътя  дотам се опитвах да си представя срещата, но нещата се развиха неочаквано, което вероятно Пърсър бе целял.
Адвокатът на „Ошиянос” още след ръкостискането седна срещу нас, отвори папката, която носеше, и предаде на Пърсър писменото предложение на клуба за решаване на проблема. То беше кратко. Пърсър го прочете и ми го подаде.
Клубът предлагаше да изплати три милиона долара на продавача, като поеме и направените разходи по арбитража. В замяна на това продавачът трябваше да му предостави коносамента, да се откаже от претенциите си за пропуснати ползи и лихви и да сътрудничи на клуба  в очертаващия се съдебен процес против Кренендонг. Пърсър оцени предложението като много конструктивно, но поиска време да го съгласува с клиента си.
Като знаех какви са настроенията в България, където всички тръпнеха в очакване на най-лошото, подобно развитие беше неочаквано чудо. Но Пърсър не бързаше да ги зарадва. Адвокатът на клуба бе уредил за следващия ден среща с Кренендонг и, предполагам, искаше да си изясни дали цялата тази ситуация е създадена поради несъзнателни грешки на капитана на танкера, или е нагласена криминална история, при която става дума за много пари.
Срещата с Кренендонг се състоя в клуба „Ошиянос”. С Пърсър бяхме подранили. С вълнение очаквах да срещна човека, откраднал милиони, и  въображението ми рисуваше образа на този измамник. Когато Кренендонг се появи, всичко в мен се обърка. Като сега го виждам. В стаята влезе нисък човек, на средна възраст. Семпло облечен, с разкопчана риза и червен пуловер под сивото сако на костюма. Седна на стола в края на масата, сложи ръце пред себе си и ни изгледа с пъстрите си очи. Лицето му - топчесто, с леки бръчки от възрастта,  излъчваше абсолютно спокойствие. Такова, което те кара да забравиш за какво си дошъл.
Адвокатът на клуба каза няколко думи за повода на срещата и след обичайното представяне на присъстващите охарактеризира случая като драматичен за клуба заради ангажиментите, които е поел. После даде да се разбере, че отсега нататък Кренендонг ще си има работа с него и че желае да се постигне  бързо споразумение. Накрая  замълча и изчака отговора на Кренендонг.
Крененгдон, който слушаше невъзмутимо в настъпилата тишина на очакване, вдигна рамене учудено и каза:
- Какво ме засяга всичко това?  От този случай и аз търпя загуби и съм дошъл да говорим за тях.
Това подейства като шок. Пърсър, който седеше до мен, се надигна от стола, после седна отново. Гневът, който се изписа на лицето му, го зачерви. Адвокатът на клуба замълча, загледа втренчено Кренендонг и каза със саркастична усмивка:
- Вие чувате ли се какво говорите?
Кренендонг отговори невъзмутимо:
- Аз претърпях сериозни загуби, имам право на компенсации и ще предявя моите претенции.
Пърсър се изправи с  порозовяло от възмущение лице и каза ядосано:
- Не възнамерявам да си губя времето и да слушам разни глупости.
- И аз нямам време за губене - отвърна Кренендонг със спокоен глас и също се изправи.
Адвокатът на клуба, силно афектиран от държането на Кренендонг, се опря с юмруци на масата, сви устни и процеди през зъби заканително, като клетва:
-Аз ще посветя останалата част от живота си, за да ви видя в затвора.
Кренендонг се усмихна за първи път и подхвърли на излизане:
- Единственото нещо, което мога да направя, е да се откажа от правото си на компенсации за пропуснати ползи, но това зависи от вас.
Не мога да опиша колко искрено и професионално беше възмущението на адвокатите от поведението на Кренендонг, но след като той си замина, те бързо се успокоиха и заговориха за предложението на клуба. В този момент си припомних думите на един английски приятел, който, разгневен по повод на адвокатската демагогия, повтаряше ядосано, че някои адвокати трябва да бъдат убити, преди да са родени. Но аз бях доволен от нашите адвокати. Предстоеше да си получим парите.
След като още веднъж споделих с  Пърсър, че предложението на клуба ще се приеме добре в България, той потвърди, че клиентът му е съгласен.
Договорихме се плащането на парите и получаването на коносамента да стане в Москоу Народний Банк. Документът можеше да вземе от трезора  лично този, който го е оставил, затова се обадих на Венко Кръстев да дойде в Лондон, за да направим размяната.
Не знам как му е подействала тази новина, която му съобл
щих по телефона, но когато го посрещнах на летището, той беше силно скептичен. Не му се вярваше, че това е възможно. Съмняваше се, че е някакъв номер да вземат коносамента. Не искаше да повярва, че някакъв си клуб ще даде ей така три милиона долара.
Дали защото не познаваше тази страна на морската практика, или случаят го беше стресирал толкова силно, въпреки моите обяснения, но когато отидохме на среща в банката, съмнението не го беше напуснало. Срещата се проведе в кабинета на директора на Москоу Народний банк.  Венко погледна с недоверие чека за три милиона долара, който адвокатът на клуба сложи на масата, но не даде коносамента, докато директорът на банката не гарантира, че чекът е редовен.
И сега като страничен наблюдател не мога да си обясня каква бе причината Венко да преживява така странно всичко това, което ставаше тогава.
Когато му донесоха разчета, от който се виждаше, че сметката на Външнотърговска банка в Москоу Народний банк е заверена със сумата от три милиона долара, той се просълзи.  Щом излязохме на улицата, Венко даде воля на вълнението си, захълца и се разплака. Аз не знаех нито какво да кажа, нито как да постъпя. Неочаквано той ме прегърна и каза:
- Ощипи ме да повярвам, че не сънувам.
Така приключи този казус. Как е продължил нататък, никога не съм се интересувал. Но се радвах, че успяхме да си вземем парите, и си представях как всички, които бяха замесени в неприятния случай, са си отдъхнали облекчено, както и какъв урок получихме всички ние, които участвахме.
При първото си посещение в България, след като този вълнуващ казус приключи, отидох да се видя с Венко Кръстев.  Като му позвъниха от пропуска на Външнотърговска банка, той тутакси пристигна и ме поведе по коридорите към кабинета си. Когато след радостните прегръдки седнахме в меките кресла на кабинета му, изведнъж, разчувстван, той скочи. Сетил се, че няма с какво да ме почерпи и нали идвам от Англия, решил, че трябва да е с нещо шотландско, и тръгна да търси отнякъде уиски.
Той се забави доста и на мен ми доскуча. Огледах отрупаното с папки бюро за някой вестник или списание за четене и погледът ми попадна на папката с надпис „Кренендонг”. С любопитството  на активен участник в тази сага я отворих да видя какво има вътре. Така попаднах на последния класиран документ, който се оказа докладът на Венко до председателя на банката с копие до министъра на външната търговия във връзка с приключването на случая, и се зачетох. Бяха описани големите негови усилия и заслугите на хора, чиито имена никога не бях чувал. И нито дума за това, което ви разказах дотук...
КИРИЛ КОСТОВ
21 октомври 2008
Лондон







Светлосиньо изображение на фирменото лого върху жълт фон
Корабът “Аргус”, който в Параходство БМФ получава името “Гоце Делчев”.
Чертеж на кораба “Гоце Делчев”