Емилиян Станев
избор на брой
начало
Йордан Радичков
Паметникът на Емилиян Станев във Велико Търново
Паметникът на Йордан Радичков в София









Емилиян Станев
НЕЗАБРАВИМ СПОМЕН
Чудно нещо са спомените. Стига човек да ги има. Те са нещо, като ненаписана книга, която по всяко време несъзнателно четем, или като филмова лента, на която са заснети моменти от живота на всеки един от на, режисирани от собствената му съдба. Някои от спомените пазим в дълбока тайна, а с други общуваме, за да разкажем за себе си и времето на миналите дни от нашия живот. Ще се опитам да разкажа на читателите на „Морски вестник”, за един много скъп и незабравим спомен, който ми поднесе съдбата, макар и не на морска тематика, но свързан с двама именити български писатели и един голям български учен и бележит дипломат.
Когато се връщам към този спомен, като сега чувам гласа, който разказа следната приказка по много специален повод в един лондонски ресторант. Било тука в Англия, преди много години. Един лорд, след като имал успешен ден в Камарата на лордовете, доволен и в добро настроение, се прибирал, по здрач, в имението си. Когато слязъл от каретата го лъхнала свежестта на ливадата, която се ширела пред замъка в който живеел, окъпана от наскоро паднал дъжд и това  подобрило още повече настроението му.
Така, в такова добро настроение, с неотменния чадър в ръка, закрачил по каменната пътека, която водела към осветения параден вход на замъка. Както вървял, така в това  добро настроение, чул тих човешки глас:
- Господине, господине!…
Огледал се лордът, но наоколо не видял никого и продължил, но отново чул:
- Господине, господине!...
Гласът идвал  някъде от към земята край пътеката. Лордът се навел и в сумрака, до самите му нозе, видял  да подскача някаква  жаба, която му говорела с човешки глас. Лордът бил в добро настроение, клекнал и се загледал в жабата.
- Господине, - казала жабата, - независимо, че съм една жаба, аз се боя много от тъмното, студеното и мокрото и ще Ви бъда много благодарна, ако ме вземете със себе си на топло и сухо в замъка.
Лордът бил в добро настроение, взел жабата, подържал я в ръцете си, като се чудел, къде да я сложи, пуснал я в джоба на палтото. На вратата на замъка, заедно с неговия личен прислужник,  го посрещнало и  неговото любимо, домашно куче, което заподскачало около него и лорда, както бил и в добро настроение, се заиграл с кучето, дал палтото на прислужника и забравил за жабата. Така в добро настроение лордът вечерял със лордицата, целунали се за лека нощ и всеки тръгнал към спалнята си. Като минавал през антрето, където слугата закачил палтото му, чул отново гласа на жабата:
- Господине, господине, казах ви колко се страхувам от тъмното,а сигурно ще стане и студено, моля ви, да ме вземете с Вас, във
Вашата спалня.
Лордът, както бил в добро настроение, не се поколебал, взел жабата в спалнята и я сложил до камината, на топло. Все така, в добро настроение, облякъл пижамата и се приготвил да си ляга, но тъкмо да изгаси  лампата, жабата отново  го замолила:
- Вие бяхте толкова добър с мене, сега като изгасите лампата ще угасне и камината и отново ще стане страшно тъмно и студено, много ви моля, да ме вземете на топло, до себе си в леглото.
Лордът бил в добро настроение. Взел жабата и я сложил на леглото. Тогава жабата му рекла:
- Вие направихте толкова много за мен, за което съм Ви много благодарна. Ако за момент забравите, че аз съм една жаба и намерите сили да ме целунете, ще ме избавите от зла магия, на която съм жертва.
Лордът, като бил все така в добро настроение, затворил очи и целунал жабата.  В този миг тя се превърнала в едно красиво, голо момиче, изтегнало се на леглото и точно тогава в спалнята влязла лордицата. И представи си, Емилияне, ако ти се случи на тебе, върви обяснявай  на жена си, че това е било една жаба?
Приблизително такова беше поздравлението на Йордан Радичков към Емилиян Станев, когато професор Янков, като посланик в Великобритания, прочете указа за удостояването му с академично звание. По това време бях директор на фирмата на ДСО „Воден транспорт” в Лондон „Болкан анд Бляк сий шипинг къмпани” и както аз, така и всички във фирмата се радвахме на особеното внимание от страна на посланика, професор Александър Янков, който като специалист по морско право, проявяваше интерес към нашата работа и намираше време да  ни посещава.  В този ден, когато посланик Янков бе получил указа за удостояването на Емилиян Станев с академична титла, ме повика при себе си и сподели, че двамата с Радичков, заедно със съпругите си, му гостуват и би желал оповестяването на тази радостна вест,  да стана при по- специални условия и на някое по-специално място, но е твърде затруднен с финансите и ме помоли за съдействие. Това ми даде възможност да участвам в организацията  и   да присъстваме на това за мен паметно тържество .
Заедно с посланик Янков избрахме, като най-подходящ за случая, ресторанта „Анкър”, който бе в близост до стария шекспиров театър и пирса на Темза, известен като място, където някога пиратите си обменяли плячката. Наред с това ресторантът бе известен и с добрата си кухня. Когато гостите  пристигнаха в ресторанта и професор Янков, като домакин, подреди кой къде да седне на предварително подготвената маса, вероятно  се досещаха, а може и да знаеха повода за това специално внимание, защото такова нещо не може да остане скрито. Независимо от това, когато след вечерята професор Янков, каза да напълнят чашите и поднесе новината, с най-красноречиво описание на мястото, където се намираме в момента, и прочете указа, Емилиян Станев,  видимо силно  развълнуван, се изправи, като благодареше на нашите аплодисменти.
Единственият човек на масата, които остана мълчалив, без да реагира, беше Радичков. Той седеше сериозен и продълговатото му лице сякаш стана по-продълговато. Емилиян Станев го погледна няколко пъти докато ние ръкопляскахме и видимо се притесни.
Всичко това  беше много странно и в настъпилата тишина Емилиян притеснен,като гледаше натъжен Радичков каза с виновен глас:
- Данчо, и ти ще станеш бе!
Това сякаш стресна Радичков. Той се усмихна широко и  в скороговорка каза:
- О, Боже! Емилияне! Не бе, не бе!  Мислех си нещо...
И започна да разказва приказката за лорда и жабата,  да го поздрави по своему за голямото признание. На другия ден имах възможността да прекарам почти половината от деня по покупки с Емилиян Станев. Това ми даде възможност да приказваме на различни теми и да го наблюдавам с любопитство,  как говори и се радва на обикновените неща, които го впечатляваха. Една от темите  беше лулата, която искаше да си купи. Дълго гледахме различни лули и той с всяка една си представяше как ще изглежда, докато се спря на тази, която най му хареса и от този момент тя стана най хубавата лула, която е произведена някога и той искрено й се радваше.
Втората покупка, която ни отне доста време, беше да си избере и купи палто. Сред богатия избор на балтони, пардесюта и шлифери от различни модели и цветове той се затрудни. Обличаше и събличаше всяка дреха, която му харесваше и се въртеше пред огледалото. Най- после се спря на тъмносиво палто с класическа кройка, което стоеше много добре на тялото му. Почувствах, че се хареса в него и ме попита:
- А какво ще кажеш?
- Много хубаво- казах аз, - като за академик.
Той ме погледна и повдигна снизходително вежди, с което искаше да ми каже, че това не е важно за него, но пролича, че му стана приятно. Това не ме учуди, защото и други талантливи творци са изпитвали неудобство от похвалите и жестовете на признател-ност.
В този момент тогава пред очите ми изплува образът на плачещия Чаплин, който развълнуван след успеха на филма му „Светлините на града” заплака при интервюто и публично призна, че не е бил искрен, когато е казвал, че не го интересува публиката, оценките, наградите  и че не  се е вълнувал от признанието, което са му отдавали за успеха на творбите му.
В същност, докато е жив, за твореца няма по-голямо удовлетворение за таланта му от признателността, поднесена под каквато и да е форма. След неговата кончина хората изразяват признателността си и общуват с него, чрез спомените, като този и чрез неговите творби.
КИРИЛ КОСТОВ
22 септември 2008 - Лондон