К.д.п. Н.Йовчев
избор на брой
начало
ЯПОНСКИТЕ ТАНКЕРИ И СМЕТАЧНАТА ЛИНИЙКА НА КАПИТАН ЙОВЧЕВ
Колкото и да звучи невероятно, смея да твърдя, че благодарение на сметачната линийка на капитан далечно плаване Николай Йовчев получихме разрешение от Министерството на външната търговия да потвърдим покупката на двата японски танкера, които под български флаг плаваха с имената „Осъм” и „Места”. След като сделката беше договорена и договорът бе подписан в Токио от екип  на ВТО „Корабоимпекс”, воден от директора по вноса Тодор Митев и главните специалисти капитан Бодев и механика Христо Гинев, предстоеше да се получи вносно разрешение, за да бъде той потвърден и да влезе в сила.
Аз, като директор на фирмата на „Воден транспорт” в Лондон „Болкан енд Бляк сий шипинг къмпани”, заедно с  Хю МакКой, брокер от лондонската компания „Кларксон”, и представителя на „Митсубиши Корпорейшън” в Лондон  Короки Сан, участвах в преговорите като брокер.
Днес всеки, който се занимава със сметки или изчисления, може да има в ръцете си калкулатор, с който за секунди се извършват най-сложни математически действия. През седемдесетте години на миналия век изчисленията се извършваха основно на ръка с молив. Казвам това, за да се върнем във времето, когато заедно с капитан Йовчев, като генерален директор на ДСО „Воден транспорт”, отидохме в Министерството на външната търговия, за да разберем защо се бави разрешението за внос, тъй като в договора имаше срок за неговото потвърждение, който трябваше да бъде спазен.
Междувременно се бе получила информация, че някои хора на отговорни позиции в правителството са против тази сделка, не за друго, а защото е станала без тяхно участие. Мои приятели от посолството ни в Токио ми се обадиха по телефона, за да ме предупредят, че при посещението си в Япония един такъв отговорен другар бил много разгневен, като научил, че в сделка, с която трябва да се прави държавната политика, се месят
Моторен танкер “Места”
разни брокери и някой си български директор на лондонска фирма. Тази информация и бавенето на вносното разрешение бяха внесли у мен известна тревога.
Срещата ни със заместник-министъра Иван Иванов беше определена за късния следобед на деня. Когато влязохме с капитан Йовчев в кабинета му, той ни очакваше с няколко сътрудници от министерството, видимо  подготвени за  срещата. С Иван Иванов се познавахме от Лондон, където до неотдавна беше заместник-търговски представител и се ползваше с  името на добър специалист, финансист, опитен търговец  и толерантен като човек. (За съжаление той загина при пожар в московския хотел „Русия”.) На него видимо беше възложено да проведе тази среща.
Много ми е трудно сега да възпроизведа аргументите, с които Иван Иванов направи опит да обясни защо Министерството на външната търговия се въздържа да даде вносно разрешение, но определено те бяха свързани с икономическата обосновка на покупката. 
Капитан Йовчев го изслуша спокойно и в свой стил им показа, че са навлезли в тематика, която той владее по-добре, и започна да оборва  аргументите им. В този процес на взаимно доказване, който продължи доста дълго време, се наложи да  правят допълнителни изчисления. Иван Иванов и сътрудниците му, всеки от тях взел лист и молив, смяташе упорито. Когато говорим за покупка или продажба на кораби, то цифрите нормално са от седем или осемзначни числа. Това създаваше големи трудности при изчисленията с молив и отне много време.
В министерството отдавна всички си бяха отишли, а ние продължавахме да спорим. Иван Иванов и сътрудниците изнервени продължаваха да смятат. В един момент, като ги гледаше как се мъчат, капитан  Йовчев, за да ги улесни, извади сметачната си линийка, с която той си служеше перфектно, и започна наистина да им помага. Докато Иван Иванов и сътрудниците му  смятаха с молив, Йовчев със сметачната линийка, още докато започнат, а някога преди да започнат да смятат, им казваше резултата. Сътрудниците с изненада и интерес откриваха, че е прав. Така Йовчев със своята сметачна линийка стана център на внимание. Това видимо раздразни Иван Иванов и започна да му личи, че се ядосва. Наред с това сметките показваха, че капитанът е прав. В един момент той се изправи и доста ядосано хвърли молива на масата и каза: „А бе, писна ми, потвърждавайте ги тези кораби!” Взе си палтото и излезе от кабинета.
Ние напуснахме министерството, радостни за полученото разрешение. Вече  на улицата, капитан Йовчев каза: „Хайде сега в пощата да потвърдим договора, че няма да се учудя, ако утре вземат да се отметнат.”
Часът минаваше единадесет, когато влязохме в безлюдния салон на Централна поща и застанахме пред гишето за телеграми. Взехме бланка и съчинихме текста. Когато служителката  изчисли колко ще струва, се оказа, че нямаме толкова пари в себе си, и заедно с нея започнахме да съкращаваме думи, без да променяме смисъла на текста, за да влезем в рамките на сумата, която имахме. Така потвърждението на договора бе изпратено.
На другия ден сутринта, заедно с капитан  Йовчев, рано-рано бяхме пред  кабинета на министъра на транспорта Григор Стоичков. С пристигането си той ни прие веднага с въпроса: „Какво стана?” Когато Йовчев му разказа накратко как е преминала срещата, първата реакция на Григор Стоичков беше: „Потвърдихте ли договора?” - „Да! Още снощи” - каза Йовчев и в момента, когато му подаде телеграмата, телефонът иззвъня.  Кой звънеше, не стана ясно, но Григор Стоичков отговори: „Но договорът вече е потвърден. Аз държа телеграмата в ръцете си. Ако желаете, мога да ви я донеса.”
Така стана потвърждаването на договора за двата танкера и приключи първият етап от процедурата за тяхното строителство. Това остана за мен един изключителен спомен и поучителен пример.
Може би трябва да спра дотук, но някои събития, които последваха при изпълнението на този договор, направиха както мен, така и всички, които участваха в този процес, свидетели на факти, които дори днес, след повече от тридесет години от онова време, не би могло да се случат у нас, а и не виждам да се случи в някоя друга европейска страна. Всичко това ме кара да споделя с читателите на „Морски вестник” тези невероятни събития и факти, които се случиха в Япония тогава и оставиха в мен друг вълнуващ спомен.  
След потвърждаването на договора и влизането му в сила, както при всяка сделка за покупко-продажба на кораби ново строителство, следва да се изпълняват условията на договора. Едно от първите условия е купувачът да одобри завода-строител и да проведе технически преговори в детайли по спецификацията на кораба. Така стана и сега. Заедно с екипа  специалисти от „Корабоимпекс” и Танкерния флот и аз отпътувах за Япония. В Токио прекарахме само ден, където бе проведена среща с представителите на „Митсубиши корпорейшън” и завода-строител, на която бе уточнена програмата за техническите преговори, които щяха да се водят в завода” Касадо”, който беше в префектурата „Ямагучи”. 
Заедно с представител на  завода напуснахме Токио с  известния японски бърз и комфортен  влак. Разстоянието беше доста голямо и пристигнахме  късно след обяд. Настаниха ни в малък семеен хотел с името „Кукуя”. С присъщото японско гостоприемство за “добре дошли” ни беше уредена чудесна вечеря.
На другия ден, съгласно условията на договора и програмата, трябваше да започнем с инспекция на завода. Първите ни впечатления, когато влязохме в завода, беше, че той с нищо не прилича на корабостроителница. Не се виждаше нищо от онова, които е присъщо за корабостроителен завод, като кранове, секции или заготовки, които обикновено се работят в цеховете или изпълват заводските дворове. Само в края на заводския двор, там, където граничеше със залива, някакви булдозери ръмжаха с моторите си.
След като приключихме огледа на цеховете, престоеше да бъде инспектирана доковата камера, където ще се строят танкерите, и домакините ни поведоха към ръмжащите булдозери. И сега, като се опитвам да го разкажа, не е за вярване онова, което ни показаха. Булдозерите, който продължаваха да работят, бяха издълбали огромен трап и продължаваха да изгребват и избутват към морето огромни купчини червена пръст, смесена с скална маса. В самото начало на този огромен трап, около десет-петнадесет метра, бе отлят фундаментът и бяха изградени стените на строящата се докова камера.
- Ето тук - каза директорът на завода, който ни водеше, - утре ще заложим кила.
Онемели от изненада, всички се гледахме един друг, без да знаем как да реагираме. Директорът повтори, че на следващия ден ще бъде церемонията по залагане на кила на първия танкер, и всички приехме това с мълчание. Дори и механикът Гинев, който имаше опит от японската действителност, защото беше наблюдавал строителството на въглевозите за БМФ, по време на строителството им от фирмата „Хитачи зосен”, и той не знаеше какво да каже.
Беше ясно, че заводът не беше строил кораби. Всички бяхме смутени от това, което видяхме, но въпреки този смут, не знам защо, никой не се съмняваше в думите на директора, че на следващия ден килът на първия танкер ще бъде заложен, така като той го каза. И все пак, за да се спазят условията на договора, официално и формално в този ден заводът трябваше да бъде одобрен, за да продължи процедурата по-нататък.
В такива моменти, когато волята не достига да бъде преодоляно колебанието, породено от нещо нечувано, невиждано и недопустимо, по законите на обществото, в което си се формирал, а същевременно да не ти се мисли за друго решение, така както беше при нас и по-специално в работната група, в такъв момент, дума, жест и пример, са достатъчни, за  да променят стереотипа и да намериш кураж да приемат някаква друга реалност и да поемеш отговорност. Така и стана. Това го направи капитан Бодев.
Когато бяхме в Токио, ни настаниха в известния многоетажен хотел „Отани”. Непосредствено до него, вероятно от същия собственик, се строеше нова, също така многоетажна хотелска сграда, която носеше името „Ню Отани”. Бяха построени някъде около петнадесетия или шестнадесетия етаж и продължаваше да се строи. Най-впечатляващото, което дълго коментирахме с учудване и възхищение, тогава беше, че като изключим последните три етажа, по които се работеше, останалите вече приемаха гости. Няма акт № 15, няма акт № 16, хотелът, който щеше да бъде висок двадесет и пет етажа като събрата си, се строеше и функционираше едновременно и нормално. Тази непозната за нас реалност  ни припомни капитан Бодев и това беше достатъчно, за да се премахне колебанието и да направим първа стъпка към приемането на тези японски реалности. Така заводът беше одобрен единодушно и работата продължи, като бяхме уверени, че танкерите ще бъдат построени качествено и в определените по договора срокове.
Така и стана. Първият танкер беше готов петнадесет дни по-рано от договорения срок и японците бяха много горди, че ще предоставят  възможност на корабособственика да започне да експлоатира танкера половин месец по-рано и при високия фрахт, който беше на пазара, щеше да започне да му носи добри приходи. Заедно с  комисията по приемане на танкера отидох и аз в Япония. За голяма изненада на японците водачът на приемателната комисията забави приемането на танкера толкова, колкото бяха дните на командировката им.
По време на предаването на първия танкер фрахтът бе скочил толкова много, че няколко заинтересовани купувачи контактуваха с мен  с предложение за покупка на танкера, като предлагаха цена в брой, двойно повече от тази, която бе договорена при петгодишен кредит. В сделката имаше и трети танкер, с опция да бъде потвърден в тридесетдневен срок след влизане в сила на договора за двата танкера, но както и да молихме Иван Иванов, той не пожела дори да слуша за подобно нещо.
Когато настъпи тази драстична промяна на пазара за танкери и цените скочиха толкова високо, тези, които се занимавахме с алъш-вериша на кораби, започнахме със съжаление да правим сметки, че ако бяхме взели и третия танкер, щяхме да го продадем и двата щяха да ни излязат без пари. Но както казва пословицата: след дъжд качулка! Нашият отказ без съмнение беше най-доброто, което можехме да направим за продавача.
Тази ситуация на пазара будеше учудване защо японците не се възползват от клаузата в договора, която им позволяваше да платят неустойка, която беше около милион, да развалят договора и да продадат танкерите при новата пазарна конюнктура в брой, на цена в пъти по-голяма.
Този въпрос поставих на Короки сан, който не се изненада, но поклати глава и каза: „Обсъждахме тази възможност, но решението бе, че това няма да бъде добре за компанията и за отношението на страната ни с България.”  Този отговор не ме изненада - и при други случаи той ме бе впечатлявал с мъдрите си разсъждения. 
Короки сан сигурно вече е пенсионер, но беше време, когато в кариерата  си бе достигнал да бъде един от тримата на върха на „Митсубиши корпорейшън”. Това искрено ме зарадва. Той имаше качества на голям ръководител. И тогава, и сега се чувствам поласкан, че съм имал тази възможност да участвам в съвместен бизнес с него. При такива ръководители не ме учудва и фактът, че бюджетът на „Митсубиши корпорейшън” е равен на държавния бюджет на Япония. Когато пиша тези редове, покойници са и Тодор Митев, и капитан Бодев, и механикът Гинев. Да си спомним за тях и да ги споменем с добро!
КИРИЛ КОСТОВ  
6 октомври 2008
Лондон