НА ГОСТИ НА МАТРОС КОШКА
В Севастопол попаднах за първи път през 1965 г. с учебния кораб „Вапцаров” на Морското училище. Когато през 1968 г. започнах службата си като офицер на подводните лодки, този красив и славен град се превърна едва ли не в мой втори роден град, в който по реда на службата сме пребивавали ежегодно по 1-2 месеца. И независимо, че прекарах 4 години обучение на курс за командири и пълен академичен курс в Ленинград, по много причини – служба, приятели, приключения и т.н. – Севастопол е този град, който ми е „легнал” на сърцето, както и на много български военни моряци и особено подводничари.
Не, няма да разказвам за Севастопол, а за някои случки в града и служилите недалеч от мен съветски колеги. В края на 1969 г. нашите две подводници проект 613 се пребазираха в Южната бухта на Севастопол за около 2 месеца. Гостоприемен домакин на нашето пребиваване беше както винаги 153-а
Червенознаменна бригада подводници, командир на която беше един спокоен и уравновесен човек – капитан I ранг Пьотр Павлович Иванов. С негово разпореждане на нас ни бяха предоставени всички условия, даже повече от мислимото, за пребиваване и подготовка. Така беше прието, че ние се чувствахме едва ли не част от това съединение, наричано често „нашата бригада”.
Прието беше ние да носим на борда си някои основни продукти – брашно, картофи, ориз, месо и т.н., които се сдаваха в определено съотношение в складовете на бригадата, а по-нататък храненето се осигуряваше почти напълно от нейната брегова база. Разположението на нашите два екипажа беше редом със съветските, на втория етаж в старата, но поддържана в идеално състояние, казармена сграда до матроса Кошка (така всички наричаха мястото, където се издига и днес скромния паметник на героя от Кримската война).
След няколко десетилетия при посещение на Севастопол с учебния кораб на Военноморското ни училище нарочно взех тролейбуса и слязох на познатата ми спирка. Всичко беше по старому, само че срещу матроса Кошка, от другата страна на улицата, видях нов изумителен паметник, който за разлика от направените у нас надве-натри бетонни грозотии, съчетаваше красота и въображение, които могат да се срещнат само в Русия: насред голям ограден с мрамор и пълен с вода басейн се издигаше сякаш току-що изплавала черна рубка на подводница, на мостика на която се виждаха изваяните като живи от раменете нагоре фигури на командира и сигналчика. По-късно в Интернет прочетох, че има проблеми с поддържането на паметника в добро състояние. Такива проблеми имаше и с невероятното подземно пристанище (наричано “штольня”) за подводници в Балаклава, но с облекчение всички, които имаме някакво отношение към подводните дела, научихме, че са взети много сериозни мерки за запазването и превръщането на това чудо на архитектурата и реликва от Студената война в музей.
Естествено, веднага се установиха (впрочем, те не бяха се прекъсвали нито за миг, независимо от разделящото ни море) взаимоотношения на пълно разбирателство, съставен беше подробен план за подготовката и всичко започна да се отработва с пълна пара.
Една от най-важните и продължителни по време задачи беше усвояването на новото индивидуално спасително снаряжение за подводничарите ИСП-60, което включваше индивидуален дихателен апарат ИДА-59 и специални топли дрехи и херметично гумирано облекло, които бяха предназначени за спасяване на подводничарите при бедствие на подводницата до дълбочини до 120 м. Провеждаха се целодневни теоретични занятия по поведението на човешкия организъм и различните газове при увеличаване на дълбочината на потапяне, устройството на самото снаряжение и правилата за използването му. Всички занятия се провеждаха в УТС-247 (учебно-тренировъчна станция), преоборудвана от бракувана подводница, затова условията бяха възможно най-близко до действителните. Най-важната част настъпи, когато дойде времето за практическите действия, които се провеждаха от опитни ръководители – мичмани, някои от които бяха участвали в създаването и изпитанията на това снаряжение. Имаше ходене по дъното, преминаване през сух и мокър торпеден апарат, свободно изплаване и изплаване по буйреп от дълбочина 20 м, повишаване на налягането до 50 м и след това задължителната декомпресия и др.
Всичко е много трудно и дълго за описване, затова само го споменавам със задължителното наблягане на това, че не беше много приятно, затова имаше опити за заобикаляне и отсъствие от тренировките, но не би: създадената организация на проверка и лични подписи в дневниците осигуряваше всички да преминат пълния курс на обучение, което впоследствие се превърна в една от важните дейности на дивизиона във Варна, когато беше създаден подобен леководолазен комплекс.
Тук трябва да отбележа, че аз с изумление прочетох и видях в различни филми, че на трагически загиналата атомна подводница „Курск”, а пък и на руските атомни подводници клас „Тайфун”, се използват същите спасителни апарати, създадени през 50-те години. Нима не е било възможно да се разработи нещо по-съвремено за спасяване на хората или пък апаратите са се оказали толкова добри, че могат да се използват безкрайно?
Един от най-неприятните моменти настъпи, когато със започването на спускането по трапа за ходене и ориентиране по дъното температурата на въздуха достигна минус 13-14 градуса. Обличането и събличането на снаряжението и всички останали дейности се превърнаха с истинско мъчение. Такова студуване рядко бяхме изпитвали, независимо, че съм бил в Ленинград и при температури минус 30-40 градуса. Тренировките не бяха прекратени, поради изискванията на ръководството за леководолазни спускания, което предвиждало прекратяване, когато температурата падне под минус 15! Настъпи и много интересно явление: поради рязко нахлулия сибирски студ водата в пристанището започна да се изпарява и всичко наоколо се превърна като в сауна – плътна мъгла и видимост до три-четири метра. След няколко дни времето поотпусна и стана по-приятно да се живее и тренира. Накрая, всичко беше усвоено и отработено, на подводниците се прие новото спасително оборудване със съответните резерви и подготовка на специалистите, които щяха да се занимават с поддържането на състоянието на имуществото и провеждането на тренировките във Варна.
Паметникът на матрос Кошка в Севастопол
Заедно с това усилено се провеждаха тренировки по торпедни атаки, извършваха се някои ремонти на подводниците и подготовка за провеждане на ежегодното дълбоководно потапяне на работна дълбочина. Като щурман на подводницата аз отговарях за ремонта на заявените щурмански прибори, при което ярко запаметени у мен останаха два епизода.
При първия съветските специалисти отсъединиха, извадиха от трюма на подводницата и пренесоха с катер повредения ни лаг ЛР-5 в щурманската работилница, която беше на другия бряг на Южната бухта – точно срещу пирса, на който бе привързана нашата подводница. Лагът (прибор за измерване на скоростта и проплаваното разстояние) беше много сложен и използваше няколко килограма живак, затова и името му беше „Лаг Ртутный”. Сложността на прибора, както и на много други прибори на подводниците, се определяше от необходимостта да показва точни параметри на дълбочини от
повърхността до работната - 270 метра. Аз съпровождах своя лаг, без да подозирам какво ме очаква. А в работилницата, където стовариха устройството, ме посрещна ръководителката на цеха, жена с огромни размери като височина, килограми и глас, който за нула време промени цвета на лицето ми към доматеночервено.
- Как Вам не стыдно, молодой человек, содержать самого важного для подводной лодки прибора в таком грязном виде. Такого безобразия за всю свою жизнь я не видела.
Беше се надвесила над мен с такова искрено възмущение, сякаш всеки момент ще ми плесне два-три шамара. Изведнъж обаче лицето и просветна, появи се усмивка и Зоя Алексеевна Пушкарева (ще я помня цял живот) ме засъветва майчински:
- Ех, болгары, болгары! Как Вас зовут? А-а, Николай Васильевич, это Ваш первый ремонт, что-ли? Ну ничего, Вы молодой, еще научитесь. О материальной части надо заботиться как о девушке. Извините меня, но ремонт мы сделаем как надо.
Да, след месец лагът беше като нов, монтажът и по-нататъшната му експлоатация минаха без забележки. В моето завеждане влизаха и двата перископа на подводницата. Перископът е сложно и нежно съоръжение за наблюдение на надводната и въздушната обстановка, когато подводницата се намира на така наречената перископна дълбочина – 8-10 метра. Перископът представлява дълга от 12 до 15 метра стоманена тръба с диаметър около 20 сантиметра.
На горния край има обектив, през който се наблюдава, а на долния край – окулярна част с различни системи: за смяна на увеличението, за измерване на дистанцията, за фотографиране на обектите, за развъртане на перископа в хоризонталната плоскост и хидравличен подемник за вдигане и спускане. Вътре в перископа има сложна система от десетки лещи, призми, огледала, светофилтри, десетки метри специални въженца за управление на целия този сложен оптико-механичен апарат. Перископите са очите на подводницата и отношението към тях е подобно на отношението към очите на човека. В България няма работилница за ремонт на перископи, както и на някои други особени устройства на подводницата, затова ремонтът им се извършваше в Севастополската „Перископная мастерская”.
Всъщност в дивизиона имаше един мичман Людмил Стоянов, когото всички наричаха мичман Люси. Това име му бе останало от времето на усвояването на „Малютките” в Одеса, където той, заедно с отличното знание и обслужване на сложната щурманска материална част, проявил интерес и очевидна способност към „тънките” занаяти и по-специално той единствен имаше правото и смелостта да „бърника” в перископите. Странно беше да се наблюдава как този 130-килограмов мъж спокойно и акуратно борави с дебелите си пръсти с нежните лостчета, винтчета, огледалца и другите „карантии” на перископа. Повредата на зенитния перископ обаче бе от такова естество, че прочутият ни мичман не можеше да се справи.
И ето към борда на подводницата се ошвартова специален катер, перископът бе освободен от пречещите детайли и дългата тънка тръба бе измъкната с кран и внимателно положена на специалните подложки (такуси) които се намираха на борда на катера. При тази операция не се допуска никакво изкривяване, провисване или удари, тъй като това може да се окаже фатално за перископа.
След натоварването катерът пое на север през Южната бухта, пресече главния севастополски (Ахтиарски) залив и стигна до брега, където беше разположена перископната работилница. Аз имах големия късмет да съпроводя своя перископ до там, като за моя изненада ме допуснаха в главния цех. Още не свикнал на изненадите, които крие в себе си великата страна във всички направления, пред погледа ми се откри нещо невероятно за мен: в огромна зала в няколко реда бяха разположени хоризонтално (на специални маси-тезгяхи със съответните такусни подложки) няколко десетки перископи и антени на радио- и радиолокационни станции. Беглият поглед, понеже престояването вътре бе доста кратко, ми показа и невероятното разнообразие на тези видове изключително сложна и важна за дейността на подводниците техника – по дължини, по диаметри, по форма и сложност на конструкцията и т.н. Нашият перископ като че ли беше един от най-простите.
Както и другите технически средства, моят перископ бе доставен и монтиран навреме и в отлично работно състояние. Като един общ извод за провеждането на ремонтните работи следва да се отбележи голямата организираност, квалифицираност и работоспособност на работниците, включително и от секретния 13-ти завод, където след време се случи да пребиваваме с подводницата за около месец. Качеството на ремонтните дейности и специалното привилегировано отношение, което проявяваха бригадирите и работниците към българските подводничари, бяха изключителни.
Заедно с това съм длъжен да подчертая, че много от дейностите, доставката на запасни части и други, се осъществяваха на базата на създадените близки приятелски контакти. В това отношение голяма роля играеше алкохолът, както във вид на закупените в България бутилки за свои лични нужди, така и около 100-120 литра чист спирт, който се носеше на борда на подводницата, отиваща на ремонт и дълбоководни изпитания и се използваше за направа на КСП („коняк собственного производства”) или за директна размяна по установен или договарящ се на място курс: „ты – мне, я - тебе”.
Още от самото начало на моята служба аз бях впечатлен от особеното положение на съветските командири на подводници, от уважението на околните и особено любовта на подчинените към тях като към „първия след бога”. Това, естествено, е пряк резултат на системата за подбор и служебно израстване на офицерите, специфичния статут на личността на командира и много други фактори. По тези причини много често подчинените офицери и матроси дори започваха да приличат на своите командири – по поведение и маниери. През 1981 г. за участие в съвместно учение във Варна пристигна подводница С-376, с командира на която - Александър Пастернак, бързо се сприятелихме и по тази тема той изложи свои наблюдения: „Когда я был молодым лейтенантом, командир выглядел богом для меня: внешность безукоризненная, голос непререкаемый, решения точные и немедленные, по всем вопросам у него – четкие и правильные позиции и т.д. Короче я влюбился в своего командира, как и мои коллеги лейтенанты. Сейчас я командир подлодки, горизонт моих знаний и практики в командирской деятельности широчайший. Я принял многое от своих прежних командиров и, наверное, для своих подчиненных выгляжу таким-же гениальным и решительным, как выглядел для меня мой первый командир.”
Вървим веднъж с моя помощник-командир на подводницата и прекрасен приятел Недялко Йосифов (който беше любимец на много български и съветски подводничари, но почина неотдавна – 9 юни 2008 г.) от паметника на матроса Кошка към пирсовете на подводниците и насреща ни се движи под строй команда от двадесетина матроси, водени от някакъв старшина I степен. Изведнъж минаващ офицер от бригадата строго изкомандва: „Стой! Что за команда?” От строя се обади бодър матроски глас: „Мы Сибилевцы”. Гласът на офицера изведнъж придоби съвсем друг оттенък: „А-а-а, Сибилевцы, ну, идите тогда.”
После обсъждахме този дребен, но с голямо съдържание, факт: матросите с гордост заявяват, че са подчинени на командира Михаил Александрович Сибильов, а проверяващият, само чувайки името му, се отказа да проявява строгост и търсене на недостатъци. Такива командири имаше несметно количество в съветския и руския флот, аз си позволявам да спомена само някои фамилии на командири, с които съм имал допир: А. Лушников, Б. Данилов, А. Балашов, Ю. Ничик, И. Иванкин, В. Бабенко, А. Бабенко, А. Чикин и др., имената на които бяха образец на „първи след бога”. Често си мисля, че важността на личността на командира на подводницата е толкова голяма, че след няколко години екипажът някак си заприличва на своя командир, започвайки от офицерите и достигайки до последния матрос – младшият кок (готвач). Такива командири се превръщаха в кумири на своите подчинени и дълги години след уволнението си матросите с гордост си спомняха, под чие командване са служили. Фантастично потвърждение на тези мои мисли видях осъществени във филма на Александър Покровский „72 метра” – командирът Гена Яничар, на пръв поглед невзрачен човек, а всъщност е един създаден от цялата му служба под водата комплекс от знание, спокойствие, разчетливост, хитрост, флотски хумор и командирска решителност, които са го превърнали в кумир за подчинените или простичко „отец командир”.
Неусетно подходи 7 ноември, най-големият празник за СССР тогава, и на мен за пръв път ми се случи да участвам в организиран съветски празник. Впоследствие ми се е налагало да участвам в много празници – Деня на флота, Деня на Съветската армия, 1 май, 9 май и др., но този запомних, не само защото беше първи. Денят започна с построяване на всички екипажи и тържествено вдигане на флаговете, гюйсовете и флаговете за разцветяване на всички кораби. Церемонията, установена и отработена с десетилетия, внушава респект и трепет: когато точно в осем часа над огромната Южна бухта се раздават гръмките провлачени команди на десетки дежурни офицери по корабите: „Флаг, гюйс и флаги расцвечивания поднять!”, звуците на склянките и корабните свирки.
Дълги и неинтересни за описване са различните елементи на празника, като четене на заповеди, поздравления от шефските организации, празничен концерт, тържествен обяд и др. Затова пък като гръм от ясно небе ми дойде заповедта на командира на дивизиона капитан I ранг Гуцан Гуцанов (вечна му памет!): вечерта той, ЗКПЧ-то на нашата подводница Денчо Минчев и моя милост сме поканени на тържествена вечеря у командира на бригадата капитан I ранг П. П. Иванов. Защо аз, младият и зелен лейтенант,  попаднах в тази компания така и не разбрах (дали за разнообразие, защото бях млад и хубав, дали заради доброто знание на руския език или заради нещо друго?).
Около 18.00 часа служебна джипка ни откара до дома на комбрига – точно в центъра на града, срещу входа на централния универмаг. Бяхме посрещнати радушно от домакинята и от самия Пьотр Павлович. Но главната изненада предстоеше: около богато заредената маса вече седяха двама души: около 65-годишен леко побелял симпатичен цивилен човек, а до него двадесетина годишна русокоса красавица, която излезе неговата дъщеря. Запознахме се (жалко, че паметта ми изневерява след толкова години за имената им) и се оказа, че този гостенин е почетен за цялата бригада и целия им подводен флот: това бе директорът на завода „Красное Сормово”, гр. Горки (сега Нижни Новгород)! Заводът, който бе произвел не само повечето от подводниците на Черноморския флот на СССР, но и подводниците на България.
Вечерта потече по приетите съветски правила – красиви и точни тостове, прекрасни мезета и ядене, но още в самото начало аз попаднах едва ли не в шок от близостта с този човек, който, шегувайки се и разказвайки истории и спомени, неусетно ни въвеждаше в работната атмосфера на управлявания от него завод: един от най-големите може би не само в СССР, с над 300 хиляди работници и служители, произвеждащ танкове, самолети, подводници и какво ли не още. Някак си между другото стана дума, че всяка сутрин около 9 часа той, заедно с още няколко директора на важни заводи, докладва лично на Леонид Брежнев за състоянието и хода на производството в завода. Както разбрах по-нататък, в този завод не само са се построили стотици подводници, но и се е провеждало преоборудване на десетки подводници с нови оръжия, нови технически средства и технологии, които впоследствие са се експериментирали на Черно море (главно в Севастополската и Балаклавската бригада) и  периодически са се появявали като бойни средства на Съветския ВМФ в световния океан. Например, преоборудването на проект 613 и 633 с ракети, създаване и експериментиране на нови хидроакустически и информационни управляващи системи, строителството на подводниците проект 641, фантастично подобрената 641Б и накрая проект 877 „Варщавянка”.
Няма да скрия, че шокът, за който споменах, може би се дължеше и на красивото създание, което този голям човек лично беше създал  и аз, за мой голям срам, успях само да обменя няколко нищо не значещи общи фрази с нея. Наскоро научих от моя приятел контраадмирал Юрий Михайлович Ничик, че Пьотр Павлович Иванов, който по едно време беше и началник на учебния отряд за подводно плаване, отдавна вече не е между живите. Вечна му памет, както и на много други приятели, но такъв е животът.
Тези дни от Севастопол се завърна моя съсед Ангел, който според работата си, свързана с ремонта на български кораби, беше там в кратка командировка. Дадохме му един-два телефона и, о, чудо, когато той се върна, ни засипа с подаръци от приятели, с поздравления, а най-изненадващото беше, когато, разказвайки някаква история за пребиваването си, той изрече: „Отидох на спирката на матрос Кошка и ....”. Тук го прекъснах и се оказа, че той е бил в кораборемонтния завод, входът на който се намира на 200 метра от знаменития паметник, до който и сега се намират онези казарми, които много години приютяваха българските екипажи на подводниците, редом със съветските.  Приятно беше да получа чрез първо лице поздравления от някои  близки приятели – Юрий Михайлович Ничик, Едвард Борисович Зданевич и Рифат Андреевич Шамсутдинов. За повече не е имало време.
Най-скъпият подарък се оказа книгата “Подводные силы Черноморского флота”, автор на която е самият контрадмирал Ю. Ничик, която е ценна не само заради прекрасно и най-пълно изложените данни по създаването и дейността на съветския и руския черноморски флот, но тук се намериха много данни, имена и събития, свързани със създаването и развитието на подводните сили на Република България. Едновременно с това се роди идеята да бъдат поканени за почетни членове на създадения през 2007 г. Съюз на подводничарите на Република България много офицери и старшини, както действащи, но най-вече от резерва, които са съдействали за обучението, ремонтирането и другите съвместни дейности, провеждани от нашите подводници.
Оставям съвсем настрани политическата страна на въпроса, особено създалите се взаимоотношения между нашите държави – смятам да се спра на тези сложни въпроси на друго място, но историята на българското подводно плаване се сложи така, че без най-тясно взаимодействие и осигуряване с ремонтни и други дейности от подводните сили на Черноморския флот, съществуването, ежедневната и бойната дейност на подводния ни флот щяха да бъдат просто невъзможни. Най-малкото на това ниво, на което бяха. Бих искал само да отбележа, че разпадането на Съветския съюз ни донесе една малка изненада: ние никога не сме делили своите съветски приятели по националности, това бяха приятели с еднакви служба, еднакви проблеми като нашите. После обаче се оказа, че някои са руснаци, други  - украинци, трети – грузинци и т.н. Аз ясно съзнавам: историята е такава, каквато сме си я направили и приятелите, независимо от своята националност и официална политика, си остават приятели за цял живот.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ,
главен асистент във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”,
председател на Контролния съвет на Съюза на подводничарите на Република България
23.07.2008 г.

P.S. Изпратих този разказ на моя най-близък приятел контрадмирал Юрий Михайлович Ничик и с негово позволение ще процитирам много важната и точна мисъл, която той ми написа:
“Подтверждаю, что у надводников всегда между собой в разговорах спрашивают офицеры, мичманы, старшины, матросы - ты на  каком корабле служил? На "Бедовом". А у подводников в такой ситуации всегда вопрос: Ты у кого служил? У Бабенко. В этом особое отличие, можно  сказать, что даже какой-то флотский шик, гордость. Также и когда по телефону звонят в экипаж подводной лодки, то дежурный всегда представляется: "Дежурный по команде Иванкина!" А ведь такого представления в уставе не предусмотрено, но традиция вечна, никакими уставами не отменяется.”
избор на брой
начало