избор на брой
начало


НА БОСФОРА В ГОДИНИТЕ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА
След завършване на Морското училище ме изпратиха на служба в Созопол на корабите МПК (малый противолодочный корабль - малък кораб за борба с подводници, в случая проект 201 М - бел. ред.), където пролетта бях на стаж. Имах заповед за назначаване, но никой от механиците още нямаше заповед за преместване. Все пак се очакваше, че механикът на „двойката” ще отиде на обичаната от него радиолокационна техника и ще смени командира на НИС - пост Колокита.свени командира на НИС - пост. И така аз бях изпратен на този кораб. Командирът на кораба не се бе върнал от курс в тогавашния Съветски съюз. Неговата длъжност изпълняваше помощник-командирът Ком Васко (старши лейтенант В. В.). Някои от матросите и офицерите от поделението бяха командировани в новобранския център.
Беше приятно октомврийско време. Сезона  на паламуда бе в разгара си. Много не ме търсеха за конкретна работа, защото вътрешна заповед за приемане на длъжността още нямах. Така минаха няколко дена, когато корабът застъпи в дежурство. Освен, че вдига флаг за означаване, че е дежурен и че командният състав остава и вечерта на него, други работи отличаващи го от останалите кораби нямаше. Но някъде след 10 часа преди обяд настъпи оживление. Боцманът на кораба отиде с матроси да получава допълнително количество продукти, най-вече зеленчуци, хляб и месо. Палубната лодка заприлича на зарзаватчийница. Напълниха я с плодове и зеленчуци. Попълниха екипажа с матроси и офицери от другите екипажи. Колегата, с когото деляхме една квартира в града, бе командирован за щурман. Вече бе казано, че отиваме на Босфора, за да сменим нашия кораб, който е бил там и получил неизправност. Командирът на ПУГ (поисково-ударна група - бел. ред.) капитан ІІІ ранг Русев дойде за старши осигуряващ офицер. На кораба се качи и шифрофчикът на поделението - мичман Балевски. Дадоха му за работа кабината на механика и когато трябваше да работи, аз излизах от там. Механикът отиде в командирската каюта, която бе най-голямата, а и бе по-близо да машинното.
На щурманската маса вече бяха разтворени картите и моя съквартирант чертаеше курса на кораба. Влагаше много старание и се притесняваше. За пръв път изпълняваше действителна заповед, а не учебно задание. Малка грешка в курса и отклонението от целта ни бе сигурно.
Минаваше обяд, когато корабът се сне и поехме курс към Царево (тогава Мичурин). Там бе застанал тралчикът, който е бил на дежурство. От него на кораба се прехвърли един армейски капитан с радиостанция. Дивизионният специалист по РТС (радио-технически средства) бе с нас. С офицерите от тралчика нашите командири размениха информация и след това продължихме с курс към Босфора. Наближихме го след 22.00 часа. Морето тихо и тъмно. Само от близкия бряг проблясват лъчите на фаровете. Далеч на запад се виждаше сиянието на големия град. Викат ме на мостика: „Кажи, това лято нали минава Босфора с пасажера, кой е фарът за него?”
Евгени Ценов като капитан-лейтенант. Снимката е от архива на автора.
Лейтенант Евгени Ценов като командир на БЧ-5 (елекромеханичната бойна част) на МПК 32 (по-късно 42) заедно със своите подчинени. До него е машинният боцман главен старшина Иван Иванов. Снимката е направена през 1967 г. и е от архива на автора.
БЧ-5 (елекромеханичната бойна част) на МПК 32 (по-късно 42) заедно с работници от КРЗ „Флотски арсенал” – Варна. Снимката е направена през 1967 г. и е от архива на автора.
Оказва се, че никой от командирите не е минавал пролива. Само аз, но ние го минавахме сутрин по светло, за да може туристите да си направят снимки и да не губят ден. Самият пролив е означен с двата си фара - на европейския и на анадолския бряг, носещи съответно имената Румели и Анадолу фенер. Днес отдавна турците смениха гръцките имена на всички фарове и градове по проливите. А освен тези фарове има и един малко по на север, на т.н. лъжлив Босфор. Знам ли кой от фаровете кой е?! След малко колебания, командирите решават да останем на дрейф и сутринта ще се оправят.
В тези години на т. н. Студена война ние изпращахме кораби да носят дозор заедно със съветските кораби. Командуването на Черноморския флот на СССР държеше винаги в дежурство свои бойни кораби близо до Босфора, които докладваха за всеки влязъл или излязъл от Черно море кораб, както и за неговия курс. От къде идва, накъде отива... Разбира се , това са вероятни направления. Те и по-късно бяха там. Но до тогава кораб от нашия дивизион не бе изпращан на дежурство. Българско присъствие имаше особено когато от 6-ти американски флот влизаше кораб в Черно море. А това ставаше два пъти в годината - пролет и есен. Целта на тези посещения бе да провери за нови радиолокационни станции по бреговете на не-натовските страни, както и за промяна на мощностите на вече действуващите. Корабът, изпратен на дозор, имаше задача да дава точните курсове и координати на влезлите кораби. А предстоящо бе влизането на два американски бойни кораба. Ето защо бе нужно нашето присъствие там. Разбира се, че още с наближаването на Босфора, бяхме засечени от съветския дозорен кораб и нашите размениха информация с тях.
Сутринта започна нормално с лека физкултура за командата и след това утринна приборка (почистване). Слънцето приятно топлеше със своите есенни лъчи. Морето направо „вреше” от пасажите паламуд, които напираха да минат пролива. Наоколо имаше турски риболовни кораби. За  съжаление, в бързината при подготовката на кораба, нямахме взето с нас нито едно чепаре. Направо да се пукнеш от яд. Никога по-късно, а аз имах възможност по-късно много пъти да минавам през Босфора и не само есенно време, никога не съм видял толкова много риба.
Никой не забеляза кога се появи турският военен самолет. Усетихме го, когато се спусна ниско над нас и мина над главите ни по цялата дължина на кораба. Това бе в противовес с международните правила. Последва команда от мостика : „БП (боен пост - бел. ред.) 1 и БП 2 - Зареди! Хвани на прицел целта!” Артилеристите мигом се озоваха до установките, заредиха и насочиха дулата към самолета. Матросите чувстваха, че тук работата не е като на тренировка и с много старание и бързина изпълняваха всички заповеди. Ако им бе заповядано да влязат в бой, нямаше да се колебаят и щяха да изпълнят незабавно заповедта. Корабът даде ход. Докато самолета правеше широк кръг и този път мина доста в страни и високо над нас, офицерите на мостика вземаха непрекъснато пелинг и дистанция, за да определят точното местонахождение на кораба. Оказа се, че ние сме в турските териториални води и те тактично ни напомнят за това. Изтеглихме се на дистанция далеч от тази зона, но този път на мостика бяха нащрек заради течението и се следеше по-често къде сме.
Американските гости бяха още в Мраморно море и не бързаха да дойдат. Надвечер времето се промени. Появи се вятър, морето се накъдри и вълните все по-силно взеха да мятат малкото корито, особено когато го обърнеха на борд. За безопасно придвижване по палубата бяха опънати щорм-леерите. Невъзможно бе да стоим на дрейф и корабът почна да се движи с курс по вълната и срещу вълната. Когато се движеше по вълната, се понасяше, но когато тръгнехме срещу нея, всеки оставаше там където си е. Армейският офицер се скри в офицерската каюта, легна на едната долна койка и не мръдна от там. Стискаше зъби да не му излязат червата на вън, защото отдавна вече нямаше какво да повърне, а и бе оплескал всички резервни чаршафи, които бе успял да докопа. Младият щурман също легна в кабината, но понасяше мъжествено кризата. Трябва да призная, че това бе първото му и последно напускане на поста. Виждал съм го да стиска зъби и да потиска пристъпа на гадене, но никога повече не слезе от мостика. Аз издържах още ден, но вече само на препечени филийки. Машинният боцман не излизаше от централния пост. Движението по палубата бе ограничено и дори забранено. Движехме се на малък ход на една машина.
Вечерта под прикритието на тъмнината двата американски кораба излязоха от пролива и взеха курс към западното турско крайбрежие. Съветският кораб потвърди за влизането. Нашето командуване бе уведомено, но заповед за тръгване нямаше. А бурята набираше сила. Никога повече не съм виждал такава буря в Черно море. Вече два дни, както ни люлее. Нашите командири се решиха и дадоха запитване за прибиране. При получаване на отговора по средата на шифрограмите, антената се счупи от клатенето. Вече нито ни чуваха, нито ние ги чувахме. От получените грами не ставало ясно дали да се прибираме. Трябва да призная, че нея нощ и аз не слязох от койката и шифрофчикът трябваше да работи в мое присъствие. Бях му обърнал гръб и се бях свил, та едва ли бих му откраднал кодовете.
Командуването на кораба решава, че повече е невъзможно и ненужно да оставаме тук и поехме курс към Созопол. Само че сега беше още по-лошо. Корабът се забиваше във вълните и се люлееше и на борд. Носът се зариваше в морето, а водата обливаше палубата. От клатенето на борд, горивните помпи на главните двигатели започнаха да смучат въздух и двигателите да се „задавят”. За това един от мотористите стоеше постоянно на ръчно подкачващата помпа и подхранваше двигателите. Скоростта  бе ниска. Насрещният вятър и силните вълни възпираха кораба. Бяха минали по-вече от 16 часа, откакто командуването нямаше връзка с нас, когато наближихме НиС (Наблюдение и свръзка - бел. ред.) пост Папия и локацията направи опознаване с нас. А до Созопол имаше още много път.
Минаваше обяд, когато видяхме остров Иван и града. Но още два часа   бяха нужни, докато заобиколим полуострова и влезем в залива. Дълго време след това моряците от палубата говореха, че осигуряващият офицер искал за по-безопасно да заобиколим острова мористо, но Ком Васко настоял и минал покрай острова и белите от разбиващите се вълни скали на брега. Когато се насочихме да застанем на кея, двете команди се строиха по места. Корабът минаваше близо до рибарския кей и градското казино. Рибарите, които седяха на масите, станаха прави и изчакаха минаването на кораба. Така те изразиха уважението си към нас, които се връщахме от неизвестността. Жителите на града са знаели, че близо ден няма вест от нас и като хора свързани с морето са споделяли тревогата за съдбата на кораба и екипажа.
Искам да подчертая, че никъде другаде не съм срещал такова уважение към военните моряци, както от жителите на този морски град. И мога да кажа, че онези от нас, които създадоха семейства с девойки от тук, останаха заедно до старини. За съжаление, днес нищо не напомня, че почти половин век Созопол бе военно пристанище и военна база.
Корабът още не бе застанал, когато първи на него се качиха командира на поделението и неговият заместник по политическата част. Те прегръщаха всеки матрос, старшина и офицер, който беше на пътя им и не криеха вълнението си. Почти 24 часа нищо не се е знаело за нас. Командирът докладва за изпълнената задача, а началството поздрави екипажа и изрази благодарността си към всички за проявеното мъжество и изпълнен дълг. Така започна службата ми на МПК 32/42/ и след 7 години отново завърши с отиване на Босфора, но тогава морето бе по-спокойно и всичко мина нормално.
На следващата година, в навечерието на празника на военния флот, радио София направи предаване озаглавено „Малкият (Далечният) гарнизон”. В него накратко бе разказано за случилото се. Изказаха се похвали към всички матроси. Хвалеха се усилията на всички палубни бойни части. Изброяваха се имена на отличилите. Само една бойна част остана някак си не спомената: БЧ 5 - електромеханичната (машинната) бойна част. Онези момчета, които не напуснаха два дни машинното, спяха заедно с боцман Сталю - Железния в ЦПУ (централен пост за управление), но осигуриха ел. енергията и хода на кораба. Има две бойни части, без които корабът не може да изпълнява задълженията си. И докато и рулевият може да мине на автоматичен режим, то машината не може. Искам още веднъж да благодаря на останалите живи участници в този труден дозор. Всеки дивизион има по една такава страница в своята история. Имат я и малките противолодъчни кораби. Те бяха малки по тонаж, но нямаха ограничение за плаване на море и излизаха за изпълнение на поставените им задачи независимо от времето и прогнозата.
Капитан І ранг от резерва
Евгени ЦЕНОВ