избор на брой
начало
„АЗЪ,  БУКИ” – ТО  НА  МОРЯКЛЪКА
Първия курс в Морско училище (става дума за лятото на 1973 г. – бел. ред.) завършваше традиционно с провеждане на летен гребно-ветроходен лагер, във  флотския район „Туфла Кула”, на южния бряг на Варненското езеро. Там, в близост до днешната територия на Института по хидро- и аеродинамика към БАН, някога имаше гребна база на спортен клуб „Академик”. В съседство с базата им ние разполагахме нашия лодъчен парк, а лагера строяхме над пътя за Белослав, на уреза на гората. Буквално за един ден разпънахме палатките, направихме алеи, очертани с варосани камъчета, оформихме плац, с пилон за знамето и преминахме процедурата по загуба на мъжка чест – проверка за отсъствие на стомашно-чревни инфекции! Всичко в името на човека!
Четиридесет дни живяхме в гребните лодки. С малки изключения, в дните на дежурства в лагера. И толкова нощи спахме на палатки, пак с изключение на нощите, прекарани на вахта при лодките, на брега на езерото. Започнахме обучението си от езерото и го завършихме в Созопол. Заработихме си мазоли за три години напред. Мазолите се оформиха след ужасните пришки, които мажехме с йод (?!) всяка вечер в първите дни на гребането. „Усетихме” вятъра и удоволствието на плаването под парус*. Имаше повороти „овъркил” **, морски катастрофи, „говорене с делфините”***, лагерни огньове, китарен звън и ... извънредно произшествие! Ама толкова извънредно, че чак страшно! Затова ще започна с него.
Една нощ неизвестен бандит открадна автомата на вахтения при лодките – курсант Владимир Колев. В първия момент бяхме ошашавени – аз лично за пръв път се „сблъсквах” с тежко криминално престъпление, а това важеше и за повечето от колегите ми. Умът ни не го побираше, но посегателството беше факт – единственото хубаво в случая бе, че Колев бе заспал на поста. Това може и да го е спасило, защото който е готов да краде армейско оръжие, като правило е готов и да убива!
Времената не допускаха изобщо разгласяване на криминални деяния – „социализЪмът” замазваше проявите на престъпност много старателно! Бяхме инструктирани да мълчим в името на престижа на Училището... Пък и, честно казано на никой не му идваше на ум да гъкне някъде нещо! Претърсихме брега по протежение на десетина километра и дъното до дълбочина  метър и половина – неуспешно! Разпитани бяха всички хора, живеещи, или работещи наблизо – нищо! Всички тръпнеха за последствията...
А те бяха жестоки. Николай бе изправен пред военен съд, при това на публичен процес, в Училището, и


Курсантски лагер на Варненското езеро. Разпределение по лодките преди гребния поход.
Проверка на такелажа на гребно-ветроходна лодка
Ял-10.
Височината на палатките е малко над пъпа на начинаещия културист.
Караулна двойка по бански, но с каски и противогази
осъден на шест месеца лишаване от свобода - условно. Повече не го видяхме, защото, логично, той бе изключен дисциплинарно. По-късно разбрахме, че баща му е военен прокурор. Този факт вероятно е довел до условната присъда. Но не това е най-важно в случая - момчето си бе жертва на обстоятелствата.
Ротният ни командир, старши лейтенант Богомил Бонев, бе снет от длъжността и приведен на служба  във флотската Хидрография. Без вина виновен...
*- ветроходно платно (от руски език)
** - преобръщане на лодката
*** - повръщане
Лошото се забравя. Когато в края на втори курс третокурсниците ни „сдаваха гребена”, защото от тогава ни разрешиха да носим коса, в хумористичното стихотворение по този повод, Стьопата (11 рота), бе сложил стих: „ ... но вий затрихте автомата, и му показаха вратата!” -  разбирай, на ротния. Случаят избледня, пък и фатални последствия нямаше...
Години  по-късно, по време на насилственото изселване на „българските турци” (грешно название, за съжаление използвано и до днес), се чу, че автоматът е намерен у заловен на границата бандит… И до сега не зная, дали това е истина, или просто слух, пуснат „на пазара”.
Добре помня и сблъсъка на нашата лодка (бяхме на десетогребни катери) с един самоходен шлеп във Варненското езеро. Командир ни беше взводният - старши лейтенант Петър Малинов - Малинката, светла му памет! Духаше свеж, да не кажа бурен вятър от изток. „Качвахме”* от запад към лагера и вече предвкусвахме почивка и вечеря, когато, в непосредствена близост до шалана, поредният оверщаг** не се получи. Бушпритът*** ни се „заби” в борда на кораба, чийто капитан нямаше време да реагира, счупи се като клечка за зъби, от удара фокът**** строши наметката на нагела*****, барабар с банката****** и почти падна в лодката.
Загребахме вода до половината на борда, но нямаше ударен човек. „Размина се” - си рекохме, но не би! Налагаше се да се прибираме с гребане, срещу вятъра. Една морска миля изгребахме за четири часа! Почивахме вързани за буйовете на канала, защото в момента, в който спирахме да гребем, вятърът ни връщаше с два пъти по-голяма скорост на запад! Да викаме помощ бе под достойнството ни - никой и не обели дума за това. Нали бяхме моряци! А и не искахме да злепоставим взводния - лодката си ремонтирахме сами, още същата вечер.
Венец на подготовката ни бе гребно-ветроходният поход до Созопол в края на лагера. Проведе се на два етапа - първият до Несебър, а вторият - от Несебър до Созопол. На пръв поглед вторият етап изглеждаше по-лесен, защото маршрутът просто пресичаше Бургаския залив, макар и в най-широката му част - на входа от изток.
Оказа се, че сметките ни са били „без кръчмаря”. Половината от етапа Варна-Несебър премина в буксировка. Буксираше ни естествено добрият стар учебен кораб „Вапцаров”. Лежахме в лодките и се наслаждавахме на хубаво време. Духаше южен вятър и командването бе преценило, че в условия на непрекъснато „качване” няма да ни стигне денят. А да оставиш нощно време десет лодки в морето си беше чиста проба „таралеж в гащите”.
Довършихме етапа под парус от нос Емине до Несебър на „бейдевинд”*******. Преспахме на кораба, а на сутринта, при лек източен вятър тръгнахме под парус за Созопол. Още като излязохме на „чиста вода” стана ясно, че вятърът „върти” на североизток, и ще „ядем хурката”. За връщане назад нито имаше време, нито вече беше възможно да съберат лодките. Най-добрият ветроходец измежду командирите на лодки - мичман Тито (това е прякор, а не фамилия! - бел. ред.), отчитайки факта, че етапът е състезателен, беше отпрашил под пълен комплект платна далеч на юг. Ние вървяхме трети.
* - плаване под платна срещу вятъра
** - поворот, при който носът на лодката пресича посоката на вятъра   
*** - носова греда, на която се закрепва платно, наречено кливер
**** - носовата мачта на лодката
***** - ухо, през което минава мачтовата греда
****** - седалка за гребците
******* - вятър, духащ откъм кърмата на лодката
Тогава „драйфах” (нахраних рибите...) за втори път в морето. Вълната достигна четири бала, лодката гребеше вода от всяка застигаща ни вълна, рифованите платна плющяха след всеки порив на вятъра, а той свиреше яко в оголените ванти и шкоти. Малинака с каменно, пребледняло лице, водеше лодката уверено. Командите му ни връщаха от „небитието” - повороти, балансиране на лодката с живи тела, изгребване на загребаната вода - сигурно за да нямаме време да мислим за лошото. Така, с „краката в зъбите” победихме стихията и пристигнахме в Созопол -  втори, след Тито.
И тук отново ще отбележа, че нашите командири носеха огромна отговорност, и то успешно я носеха! Сега едва ли има командир, който ще „пусне” в такова време подчинените си в морето с лодка...
Капитан I ранг от резерва
Станко СТАНКОВ

Снимките са от фонда на капитан II ранг от резерва Димитър ДИМИТРОВ