избор на брой
начало
Доц. д-р Траян ТРАЯНОВ.
ПЕТАТА КОЛОНА (1980 Г.)
Епизод от строежа на мост-естакадата на Научно-изследователската база на Института по океанология в Шкорпиловци

Бележка на редакцията на „Морски вестник”: На 1 юли т.г. се навършват 40 години от учредяването на Института по океанология към БАН. По предварителна информация, официалните тържества ще бъдат на 17 септември т. г. Въпреки това, годишнината си е годишнина. Затова помолихме един от ветераните на института - доц. д-р Траян Траянов, наш приятел, читател и редовен автор, да ни предостави за публикуване свой спомен от първите години на това научно-изследователско формирование, с което се гордеем и днес.

Тук не става дума за внедрени разузнавачи, т. нар. „пета колона”, не става дума и за войнишки строй, става дума за истинска колона от строежа на мост-естакадата на Научно-изследователската база на Института по океанология в Шкорпиловци. За колона, впита в грунда повече от двадесет метра.
Технологията включваше забиване чрез вибриране на стоманена тръба с диаметър 1005 мм, като системно се изгребваше материал от вътрешността на тръбата посредством фреза или така наречената „шаба”. Този инструмент се привеждаше във въртеливо движение посредством централна ос (стержен) от моторна сонда. Сондата беше на някакво частно предприятие или АПК от Елин Пелин, а бригадата се ръководеше от опитния сондьор бай Пешо.
Така един слънчев майски ден бригадата спряла работа за обяд, гърлата зажаднели за бира. За беля обаче, забравили инструмента вътре в тръбата. Яли, що яли, бира пили по една, че по още една, върнали се на моста и без много да му мислят дали газ на двигателя, за да завъртят сондажния инструмент (шабата). Като включили съединителя на сондата, обаче се случило нещастието. Шабата била засипана от утаилия се фин алевритов пясък и валът се строшил с трясък.
Идва бай Пешо с момчетата си под навеса, където пък ние - прибористите, обядвахме и казва:
- Къде е Белберов? Стана беля! Трябва ни помощ!
Ние упътихме бай Пешо къде се намира шефа и продължихме обяда си с изчакване на кафето, което дядо Крум - пазача на полигона, умееше да прави по неповторим начин.
Една от тези крайни колони на новата естакада е 22-рата. Снимката е от личния архив на автора.
- Хубавото кафе - казваше дядо Крум - става с кипнала вода. Той винаги имаше на едно малко котлонче във фургона медно джезве с прекипяла вода. Кафето и захарта слагаше в друго джезве, разбъркваше сместа с дървена лъжичка и я заливаше с кипналата вода. Завираше кафето в това джезве три пъти и го наливаше в малки чашки. Пиехме вече от елексира на дядо Крум, когато пристигна бай Пешо с Белберов.
- Хайде сега да видим какво си научил от инж. Антон Беджев - обърна се директорът към  мен. - Трябва да извадим час по-скоро сондажния инструмент от колоната.
- Добре - казвам, - няма проблем, но като знам диаметъра на тръбата и че в средата й стои счупеният водещ вал, трябва да вляза с еднобутилков апарат. Сега ще заредим два еднобутилкови апарата, пък и трябва да мине малко време - сега обядвахме.
- Вие пригответе една кофа с дълго въже - обръщам се аз към хората на бай Пешо, - и вземете ей оня канчок - показвам им аз едно канче с дръжка за разбъркване на строителен гипс. Те естествено не могат да схванат защо ми е този канчок, но изпълняват моите указания.
Зареждаме апаратите, аз се обличам с неопренов костюм, а Наско, Петьо, Георги Димов и Мирко Караколев пренасят апаратите, баластния колан, останалите такъми и сигналното въже на естакадата до петата колона. Оборудвам се, завързват ми сигналното въже, уточняваме сигналите по него и по въжето на кофата и за да се вмъкна в тръбата ме вдигат с крана.
Успявам да се усуча около вала и периферията на 1005 милиметровата тръба и потъвам с главата надолу. „Дъното” е на осем метра и се оказва плътен алевритов пясък, по-фин от готварска сол. Подавам сигнал да ми пуснат поцинкованата кофа. Вдигам ръката си да посрещна кофата, преди да ме хлопне по главата. Кофата пристига и с канчока, който се оказва основния ми работен инструмент, пълня кофата и подавам сигнал да я изтеглят. Хората на повърхността изваждат кофата и изсипват съдържанието и в морето. И така кофа след кофа - египетски труд.
По този начин, преди да въведем ерлифт и хидроежектор сме чистили с Подводната аварийна група към Морския клуб  на ДОСО и по-късно в Подводната инженерна група към Водно стопанство - Варна, десетки шахти на язовири и помпени станции.
До едно време броих кофите, обърках сметките и реших като в оня виц за милиционера, който свързал времето с пространството - казал на затворниците „Ще копаете от тука до обяд” - да работя до свършването на въздуха в акваланга.
Въздухът най-накрая свърши. Успях да се извъртя и да изплувам с главата нагоре, но за да изляза от тръбата отново опрях до помощта на крана. Навън хубаво! Едно слънце ме напече, хич не ми се ще пак да влизам в тясното и студено пространство на дъното на тръбата, но осъзнавам, че всякакво отлагане работи в моя вреда. Вдигналата се мътилка щеше да се утаи и трябваше да изгребвам пясъка отново.
При второто влизане някъде към тридесетата кофа стигнах до арматурата на сондажния инструмент. Дадох сигнал да издърпат последната кофа, преобърнах се и подадох сигнал по сигналното въже, че искам да изплувам. Издърпаха ме до водната повърхност, снемам си мундщука на автомата и им казвам:
- Подайте ми вече с крана сапан с шегел накрая!
Слизам за последен път до „дъното” на тръбата, сапанирам сондажния инструмент в основата му и бавно изплувам. Горе, в началото на тръбата, казвам да задържат сапана докато крана ме измъкне от тръбата и ме спусне в морето, за да се изплакна от финия пясък, който е навлязъл навсякъде под неопреновия костюм. Не пропуснах да инструктирам как да извадят сондажния инструмент, крана да дръпне с определена сила и да задържи за известно време, докато се измъкне шабата от „пясъчния” плен и тогава спокойно да го вдигнат и да го изпращат за ремонт.
Изплаквам се в морето и бързам да изляза и да отида до душа със слънчева вода, да се облея, да съблека неопреновия костюм и да се стопля. Докато се облека и се стопля вече са извадили шабата и водещия вал и Мирко Караколев го „метнал” да го ремонтира. С допълнителни „Г” - образни винкели и заварки започнал да подсилва водещият вал. По-късно, когато се приготвяхме вече да си тръгваме за Варна сондьорите възобновиха работата си. Бяха доволни, че така леко се отърваха, но този случай им беше като обеца на ухото - до завършването на естакадата (до 230 метра) подобна авария не бе допусната.
Най-интересното обаче, беше че за 24 май, събираха се три почивни дни, получавам един телеграфен запис от АПК-то в Елин Пелин с парично покритие горе-долу като месечната ми заплата. Били толкова признателни и доволни от свършената работа, че взели адреса ми от нашето счетоводство и хоп - премия. Още по-куриозно беше, че и на следващата година за Деня на просветата и науката отново получих запис.
Малко по-особена ситуация се получи при бетонирането на двадесет и първа колона. Сипвали бетон от три бетоновоза, но нивото на горния край на бетона не се покачвало. Бетонът изчезвал в някаква каверна (но това са пари!). Директорът Здравко Белберов свиква съвет. Пристигна проф. Минков и проф. Щилянов от ВИАС - София и умуват как да процедират. Викат ме и мен.
- Траянов - казва Белберов, - ще влезеш ли да видиш какво става с тази колона?
Като си представих ситуацията - щом бетонират, значи са сложили и арматурата и физически по никакъв начин не бих могъл да се вмъкна в тръбата. Май уважаемите професори не бяха взели предвид това, но казвам друго.
- Мога да вляза до края на обсадната колона. По-надолу е неоправдан риск. Може да се обруши грунда и да ме затрупа.
Белберов мисли секунда, почервеня и каза:
- Отменям предложението си. Напълно си прав.
Продължиха да наливат бетон и в края на краищата запълниха каверната и колоната беше завършена. Имахме акустическа апаратура, чрез която можехме да регистрираме картината под двадесет и първа колона, но бързането за построяването на естакадата (това беше най-голямата инвестиция на „Капитално строителство” на БАН - Централно управление) не позволи да отделим време и средства за това изследване. Това, естествено, може да бъде осъществено и в бъдеще.

Доц. д-р Траян ТРАЯНОВ