оборудване, екологичен мониторинг, единично плаване в група с компютърно симулиран ядрен самолетоносач” или други нестресиращи ежедневни мероприятия. Изборът на кораб за мероприятието не бе труден. Сравнително новият размагнитващ кораб с бордови номер 206 се бе утвърдил като параден за флота. На него се бяха качвали и плавали от президенти до роднини и приятели, а веднъж дори държавната телевизия го ползва за декор на директно излъчвано публицистично предаване.
Основната подготовка за мероприятието естествено се падна на плещите на продоволствените служби. Тогава думата кетъринг не бе известна, поради което корабните готвачи се справяха сами с каквото им доставеха и то винаги перфектно. Не е случаен фактът, че един от готвачите му и в момента продължава да храни министри и депутати в резиденцията Евксиноград. На екипажа и кораба не бе необходима особена подготовка, защото ние си бяхме винаги готови за всякакви плавания. Няколко години по-късно почти започнахме да се готвим за плаване с експедицията на Пимпирев до Антарктида по личното настояване на един външен министър с библейско име, но това си е една друга история.
В посочения за начало на мероприятието час корабът бе готов -  двигателите подгряти, швартовката намалена, напитките изстудени и заедно със сервитьорките подредени под корабната тента. Както повелява традицията, официалните лица закъсняха, което при други плавания не би било проблем. Всичко планирано можеше да се смести във времето и да се изпълни, дай боже точно на време, по-често със закъснение и почти никога по-рано. Затъмнението обаче си имаше свой план, неподвластен на никое военно командване, поради което след като всички планирани пасажери се качиха на борда, корабът пое на пълен ход, използван само на заводски изпитания и то в присъствието на констатираща техническото състояние компетентна комисия и осигуряваща ремонтна група.
Сред планираните пасажери на кораба освен министъра бе и почти шестгодишния ми син. Причината за неговото присъствие бе фактът, че баща му се явяваше 20% от наличния в момента корабен офицерски механически състав на военния ни флот, което ми позволяваше известни облаги, срещу обещанието да не слизам от кораба и да не се уволнявам. Синът ми бе свикнал с корабната организация. Когато се роди, вече бях механик на кораба и нееднократно се бе качвал по различни празнични и делнични поводи. Бе му омръзнало отдавна да бяга по палубите, да се завира в трюмовете или да се катери по катерите. Седеше си кротко сам в каютата ми и си рисуваше коли, които го интересуваха много повече от някакъв си кораб.
Времето бе перфектно за целта на мероприятието. Морето бе гладко опънато като матроска койка, а слънцето грееше като за последно, явно несигурно дали луната ще се отмести след като го закрие. Министърът се бе разположил на нарочно поставено кресло за него на спортната площадка зад ходовия мостик. След като не помръдна от мястото си през следващите часове, взех да се чудя дали няма да получи слънчев удар, поради факта че площадката бе без тента. Човека обаче се оказа стоик и си стоя чинно на мястото, което му показаха. Това естествено за всички бе по-добрия вариант, отколкото варианта с разхождащ се неорганизирано по кораба министър, всяващ ужас в командването и паника сред екипажа. Не така обаче се държаха останалите цивилни придружители на министъра. Тези  хора, покриващи диапазона от предучилищна до пенсионна възраст, обикаляха навсякъде, където им се  струваше интересно, пипайки всичко, което им изглеждаше безопасно. Очакванията бяха, че като се уморят ще се кротнат в отредените им каюти, или в каюткомпанията и нарочно поставените за тях столове по палубата.
По някое време получих оповестяване за проблем в каютата на командира, която бе отредена за министъра и неговото семейство. Оказа се, че министерската дъщеря се е заключила отвътре и не може да отключи вратата. На вратата на командирската каюта бе монтирана щатна вътрешна секретна брава, която никога не бях виждал да се ползва от Командира. Оказа се, че функционира перфектно, но еднократно. Вратите на каютите на командира и на механика (т.е. моята), рядко се заключваха, а в работно време стояха и широко отворени. За цялата ми дългогодишна служба на борда на кораба  никога нищо не изчезна от каютите ни. Идеята, че някой може да се опита да  влезе невикан в тези две каюти бе немислима за членовете на екипажа. Важността на произшествието не се състоеше толкова в бравата, отколкото в това какво и най-вече кого щяхме да видим вътре.
Преди плаването бе проведен инструктаж с членовете на екипажа на тема: „Що е то Министър, как се заобикаля, а при невъзможност за последното - как се приветства, и какво не се прави в близост и особено със дъщерите на министрите”. В най-ужасният си кошмар, виждах как мъжкия глас зад вратата е на някой наш матрос. Слава на бога, гласът се оказа на приятеля на щерката или там който е бил този младеж, но не и на някой не вникнал в деликатността на ситуацията матрос.
Всъщност доста от бравите по кораба проявяваха характер. Особено на една от тоалетните. По ежедневие бравата си работеше безотказно, но обявявахме ли я за женска тоалетна, проявяваше избирателност при отключването, с афинитет към задържането на млади репортерки и журналистки. Обичайна гледка за такива плавания бе машинният боцман с отвертка в ръка да отключва вратата. Гледката на мънкаща, почервеняла и засрамена репортерка е незабравимо преживяване, дори за виделия какво ли не екипаж на кораба с бордови номер 206. Той, машинният боцман, на такива плавания си седеше с отвертката в джоба, готов за незабавно действие.
И така без други запомнящи се произшествия доближавахме времето за слънчевото затъмнение. По обяд в офицерската каюткомпания, на две смени, бяха нахранени гостите на кораба и офицерския състав на кораба. Самото хранене не прерасна в лек извънпланов банкет, както често се бе случвало, поради неизбежността на предстоящото затъмнение.
Каюткомпанията на кораба изисква внимание, не заради конструктивните си особености, а заради събитията, които се бяха случвали и предстоеше да се случат в нея. В нея бяха гостували президенти, министър-председатели и министри, народни представители, аташета и чуждестранни военни делегации, артисти и журналисти. Давани са протоколни мероприятия при международни учения и посещения зад граница. Провеждани са летучки, заменени от брифинги и презентации. На щатния екран бяха прожектирани от диапозитиви, през слайдове от шрайбпроектори до пауър пойнт презентации от лаптопи. Чествани са различни празници, присвояване на следващи офицерски звания, както и рождени дни. Самата каюткомпания не се промени през годините с изключение на моята гордост - голямата офицерска маса, тайно пренесена от каюткомпанията на последния бракуван парен стражеви кораб. Сменяха се само телевизорите.
Тук съвременният военен читател би попитал и то с право, ама там алкохол ли сте консумирали? Когато започвах службата си алкохолът не само не бе забранен, но и бе полезен, а за водолази и подводничари - задължителен. С развитието на медицината и най-вече след покачването на доставната му цена за флота, алкохолът се оказа вреден, а за някои и пагубен. Накрая го забраниха за всички във военното министерство, без значение дали си на работа или не. Поради тази причина всеки път, когато по телевизията или  в пресата видя военен министър на официален коктейл с чаша в ръка, вярата ми във безпристрастността на Военната полиция силно се разклаща. Лично аз мисля, че няма вредни питиета, а има вредни количества. На времето почерпките ставаха организирано, под строгия поглед на някой началник, поради което случаите на злоупотреба бяха рядкост.
На 11.08.1999 г. в 14 часа и 10 минути луната захапа слънцето. Стана някак необичайно тихо, двигателите сякаш заглъхнаха, морето спря да драска по корпуса, а хората по палубите замлъкнаха. Започна да притъмнява и хлад смени лятната жега. Когато луната закри изцяло слънцето, настана неестествен мрак и студ. Синът ми, който наблюдаваше затъмнението със специалните тъмни очила, получени като подарък към някакъв ежедневник, инстинктивно се хвана за ръката ми. След няколко секунди, траяли сякаш цяла вечност, слънцето провря пръсти по рамото на самозабравилата се луна и бавно започна да я отмества от сцената, докато не засия отново с пълния си блясък. Цялото затъмнение продължи повече от две минути или 147 секунди за по-педантичните астрономи и историци. Двигателите забръмчаха с нормалният си тембър, морето започна да се плиска по бордовете, а хората започнаха да си обясняват взаимно какво са видели. Сякаш другите са гледали нещо друго или не както трябва, защото са неподходящо екипирани. Последното бе вярно, но за държавната ни телевизия.
След затъмнението дойде  време за морско къпане. От една страна да се охладят натрупаните от затъмнението страсти, от друга да се изпълни следващата точка от плана за културно-масовите мероприятия, предвидени по посещението на министъра. Корабът с бордови номер 206 е чудесно екипиран за плаващ плаж с двете си падащи бордови площадки, предназначени за заставане на работните катери и спускане на водолази при специални обработки на кораби, или по просто казано - при  размагнитване. Първо, съгласно корабните правила, бе създаден плувен полигон от десния борд на кораба, където бе спусната съответната площадка. Полигонът бе ограничен от едната страна  от  корпуса на кораба, а от другата, мористо, от линията преминаваща през топнатите във водата двама офицери-водолази в пълно специално снаряжение. Същите играеха ролята и на спасители.
На борда на кораба, до трапа водещ към площадката, стоеше един съсредоточен капитан І ранг от командването на флота, без специално снаряжение, но в пълна ежедневна униформа с фуражка, броящ влезлите и излезлите във водата. Оказа се, по думите му, отговорник за равенството между сумата от главите във водата и излезлите от нея с броя на влезлите във водата индивиди. Няма нищо по-изравняващо служебния статус от морското къпане. Заради едно недоглеждане от страна на интендантските служби - липсата на униформа „плувки с пагони”, всички във водата са равни. И се държаха като такива, забравяйки и звания и длъжности и най-вече възраст. Смях, коментари, пръскане, плуване до водолаз и обратно както и други дейности и активности свързани с пребиваването в морска вода. Появи се и топка. Аз също се топнах във водата, но служебно. Използвайки бистрата вода и голямата подводна видимост, със любезната помощ на един от водолазите, огледах винто-рулевата група на кораба за обраствания, както и решетките на подрулващото устройство и задбордните отвори. По онова време корабът сравнително редовно ходеше на док, поради което констатациите от извънредния оглед на корпуса бяха положителни.
В същото време къпането бе прераснало в скокове във водата от различна височина, за ужас на съсредоточения капитан. Съответно и мой, като отговорник за безопасността на екипажа и пасажерите. Тук вече министърът бе неудържим. Скачаше във водата от различни места с нарастваща височина, докато накрая започна да скача от носа на работния катер или от около 5-6 метра височина.
Тази суматоха предизвика интереса на сина ми, който до тогава не проявяваше особен интерес към важните персони, разхождащи се по кораба. Естествено предварително му бях обяснил какво е министър, какво е командващ на флот и още няколко по-нисши висши военни длъжности, като се бях концентрирал в обясненията си на това кой кого командва. Синът ми бе изслушал обясненията ми без да задава въпроси, пък и аз не го попитах дали разбра, за да не се забърквам излишно в сложната йерархическа схема на флота и военното министерство. Така или иначе вида на тичащия министър до работния катер и скоковете му в морето определено му харесаха, поне колкото любимите му филми по кабелната телевизия в къщи.
След като къпането приключи и сметките на съсредоточения капитан се занулиха, водолазите излязоха от водата, а извънбордната площадка бе прибрана по походно. Униформите бяха облечени, а военната субординация - възстановена. Всеки си зае мястото в строя, или по-точно на съответния боен пост. Корабът пое курс към родната  военноморска база.
Седейки със сина си на столовете за гости по палубата, го попитах: „Стоилов!” - така се обръщах обикновено към сина си - „Ти разбра ли какво е министър?” „Да!” - каза с известна досада той. „Какво?”- настоявах аз. „Ами този, който скача от най-високо, той е министър.” - отговори синът ми. Първоначално се разсмях, но лека полека смехът ми секна. В простичкия отговор усетих дълбочината на детската мъдрост, недостъпна за нас, възрастните. Точно в това време покрай нас мина командващият флота или по-точно
началникът на Главния щаб на Военноморските сили. В нарушение на субординацията го спрях и накарах сина си да му обясни кой е министър. Грамадният адмирал, родом от Добруджа, взе да се превива от смях и след минутка поведе синът ми за ръка при министъра за да разбере и той, кой е всъщност. Плаването завърши с обща снимка на екипажа на кораба с бордови номер 206 с военния министър и началника на Главния щаб на ВМС. На нея, пред министъра стои и едно дете - моят син, най-безкористният министерски съветник в най-новата ни политическа история.
След няколко месеца при „ремонт” на кабинета, министърът на отбраната бе освободен от длъжност. Като машинен инженер имам някаква представа какво ще рече „ремонт”, а именно - възстановяване на първоначално зададени характеристики на изделие, чрез комплекс от организационно-технически мероприятия, свързани понякога с подмяна на износени, счупени или отработили ресурса си възли и детайли, а почти винаги с много писане. Вероятно и в политиката е същото, но разсъждавайки като сина си, бих предположил че, или много вдигнаха височината пред министъра, или на него вече не му се скачаше.
(Край)

О.з. капитан ІІІ ранг Николай СТОИЛОВ
В публикацията са използвани снимки от личния архив на автора и от архива на „Морски вестник“

7 юни 2018 г. Обектът с бордови номер 206 (30 години от вдигането на флага на КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев“)

14 юни 2018 г. Обектът с бордови номер 206 (30 години от вдигането на флага на КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев“)
избор на брой
начало








ОБЕКТЪТ С БОРДОВИ НОМЕР 206 (30 ГОДИНИ ОТ
ВДИГАНЕТО НА ФЛАГА НА КСР „КАПИТАН І РАНГ
ДИМИТЪР ДОБРЕВ“)


3. Слънчево затъмнение
Когато на някаква случка, особено военна, има повече от един свидетел, версиите какво точно се е случило, винаги са няколко, много често доста противоположни към взаимно изключващи се. Колкото повече са свидетелите, толкова повече нарастват и версиите за събитието, по някаква особена военна прогресия, докато достигнат  бройка надвишаваща броя на целия личен състав на флота включая и цивилните му служители. „Не, не... чакай...чакай, аз да кажа какво стана!” е най-честата реакция в разговор с флотска история. В това от военноморска фолклорна гледна точка, няма нищо лошо, защото от една прозаична случка се получават много героични истории, обогатяващи флотския летопис. На практика обаче различията най-често са повод за сръдни и дразги, които разединяват и без това малобройното военноморско братство. Поради това с известна тревога пиша тези редове, очаквайки да се окаже, че не съм видял каквото и както трябва и че дори и случилото се по същото време слънчево затъмнение не е било слънчево, а лунно.
Това е една история за министър и дете на борда на кораба с бордови номер 206 по време на слънчево затъмнение. Слънчевото затъмнение е последното за отминалия век, същото, което националната телевизия отрази от брега на морето чрез директни репортажи с разкази на очевидци, но без картина поради липсата на някакъв филтър за камерите. Същото това затъмнение бе и повод висшето морско командване да дръпне с едни гърди пред другите родове войски в очите на министъра на отбраната. Едно е да гледаш затъмнение от танк, друго от борда на кораб пред нос Калиакра. Пък и в танка колко народ ще събереш? За авиацията да не говорим, те нямат самолети да натоварят собствените си генерали, камо ли и гости. А на подходящия кораб можеш да събереш ако не цялото Народно събрание с Министерския съвет, то поне министъра на отбраната с фамилията си. Естествено, освен него можеш да качиш още хора, като началници от целия щаб на Военноморските сили, някои заслужили висши офицери, няколко сервитьорки и естествено материал за сервиране, за да не скучаят последните. Към тази бройка за съжаление се налага да се добави и екипажът, без който корабът отказва да помръдне. По правило екипажите на военни кораби проявяват неразбиране към такъв тип плавания, не заради самото плаване, което така или иначе е източник на допълнително заплащане, а поради тълпите, търчащи по кораба, лишени от чувство за самосъхранение, неподозиращи за съществуващите мерки за безопасност и вършещи всичко забранено от добрата морска практика.
В армията и в частност флота, всичко без изключение задължително трябва да е документално планирано и отчетено. Изпълнението е по възможност. За да не се стресират изпълняващи и евентуални проверяващи, но основно за заблуда на врага, такова плаване не се планира като „Разходка с лодка на началник”, а се планира като „Проверка на навигационното
О.з. капитан ІІІ ранг Николай Стоилов


Бойно използване на КСР № 206 „Капитан І ранг Димитър Добрев“ за размагнитване на спасителния кораб № 224 „Протео“, 2011 г.
Описаното в този спомен плаване завършва с обща снимка на екипажа на кораба с бордови номер 206 с военния министър и началника на Главния щаб на ВМС. На нея, пред министъра, стои и едно дете - синът на автора, „най-безкористният министерски съветник в най-новата ни политическа история“.
Честване на рожден ден на колега от КСР № 206 в каюткомпанията, 2011 г.
КСР № 206 „Капитан І ранг Димитър Добрев“ в открито море, 2015 г.