избор на брой
начало
Евгени Ценов като капитан-лейтенант.
А ИМАШЕ ВАРШАВСКИ ДОГОВОР ...
Старите варненци може би си спомнят, че през 1961 г. на магазина, намиращ се на булевард „Ленин” (сега „Княз Борис І”), почти срещу сегашния хотел „Черно море”, на витрината имаше изложени два „Москвич”-а. Цената им беше 18 000 тогавашни лева. Те си стояха така до началото на 1962 г., когато стана обмяната на парите при курс 10 към 1. Изненадващо цената им не остана 1800 лв, а скочи на 2500 лв и скоро след това те бяха продадени. Пак в тези години, почна и строителството на жилищни блокове, ако не се лъжа в района на 8-ми полк. Цената им беше съизмерима с тази на колите. И пак в началото хората не бързаха да купуват, а търсенето скочи през 1962 г. Едва бяха минали 10-на години от дните на масовата колективизация в селата, а в градовете бяха превърнали малките частни кооперации и сдружения в държавни.
Сред хората се ширеше психозата, че няма защо да се строят нови къщи и апартаменти , когато всичко това ще се национализира. Но след смъртта на Сталин и последвалите пленуми на КПСС, постепенно социализмът започна да придобива по-човешки вид. Призна се, че отделният гражданин има право и на ограничена, но лична собственост като свой дом, превозно средство, а по-късно вилно место и дори право на крайградска вила. Построиха се и първите черноморски курорти. Увеличи се и броя на туристите от т.н. соц. страни. Почнаха да се правят и младежки екскурзии обратно в тях. Зачести обменът по професионална линия и т.н.
Но в тези години не бе достатъчно да имаш пари. За жилище, кола, дори за хладилник или нафтова печка, трябваше да внесеш определена сума и да чакаш с месеци и дори години, да ти излезе реда или да събереш нужните лихво-точки. По същото време на Запад всичко това можеше да се купи на кредит. Но забележи, читателю, да купиш на кредит, това беше форма на допълнителна експлоатация на работника – т.ест – трудещия се. А при нас, това, че парите ти стоят в държавата и тя не ти дава лихва, това не е експлоатация. Това е проява на загриженост ...
Когато завърших Морското училище и бях изпратен на служба в Созопол и аз започвах по този начин да си купувам нужното за един дом. В началото не вярвах, че ще дойде ден, да си купя лека кола. След няма и 10 години служба, вече можех да помисля да направя вноска и за такава. Когато най-после успях с помощта и на майка ми (Бог да я прости) да си купя лека кола „Лада”, от още първите модели „Жигули”, бях вече на 35 години. Курс за професионален шофьор бях карал още  в края на 5-ти курс в Морското училище, но не се бях явил на изпит. Но сега да се запишеш на курс, също не ставаше да занесеш просто исканата сума и да започнеш обучението. Не, млади ми читателю. Първо трябваше да станеш редовен член на СБА (Съюз на българските автомобилисти), да си плащаш членския внос, нищо, че нямаш автомобил и да чакаш докато ръководството реши да те впише в курса. Всичко постепенно и по реда си. И така 6 месеца по-късно вече имах и книжка. През това време цената на бензина бе успяла да скочи драстично.В началото тя беше по-евтина от газираната лимонада , но сега беше почти 1 лев.
Голяма работа беше тогава да имаш лека кола. Не се буташ в препълнените влакове и не стоиш прав в коридора дето всеки минаващ те бута, не чакаш да дойде свободно такси, или отивайки на автогарата, да разбереш, че всички билети за деня са продадени.А и „Жигулата”  не изискваше да лежиш под нея в свободното си време. Сипвай бензин и карай. Паднал ти акумулатора – малко да те бутнат и готово. Скъсал се ремъкът – и чорапогащникът ще свърши работа. Но не дай Боже да се наложи да ти изчукат я калник или нещо друго, а още по вече да я боядисаш – без връзки не става. Същото бе за нови гуми и акумулатор.
Първоначално колите се продаваха в областни авто-центрове. Преди да се открие такъв във Варна, коли се купуваха от Шуменския клон, който снабдяваше цяла Северо-източна България. Майка ми живееше в Шумен и това ме улесняваше.
В края на 70-те и началото на 80-те години, по линия на СБА се организираха самостоятелни екскурзии до всички страни от лагера. За СССР се изискваше да се даде точен маршрут избран от каталог, с указване кога къде ще бъдеш. За да имаш сигурна резервация и най - вече, за наша сигурност. Ако нещо закъснееш, да те търсят. В никакъв случай , това не е ограничаване на твоята свобода, а грижа за твоята безопасност и сигурност.
През 1982 г. вече работех като строител в КРЗ „Флотски арсенал”. Водех ремонта на спомагателните кораби на Съветския Черноморски флот. Работата ми с техните екипажи ми помогна да усъвършенствувам руския си език. По-възрастни от мен колеги вече бяха ходили на такава екскурзия. Всичко се организираше от гарнизонния СБА. В Полша по това време вече имаше размирици (профсъюз „Солидарност”, Лех Валенса) и не бе желателно да се минава през нея. От колегите разбрах, че в Германската демократична република (ГДР) като български офицер можех да ползувам за спане военните хотели  на Съветските войски. Необходимо било само да се обадя на коменданта на съответния гарнизон.
Подадох молба и подготвих исканите от мен документи, но все не ми се вярваше, че ще стане тази екскурзия. Маршрутът ми беше: Варна през Видин, Калафат, Тимишоара, Будапеща, Братислава, Прага, Дрезден, Берлин и обратно през Карлови Вари за България. Осигурих си палатка и успях да си купя чехски гуми и с тях да „обуя” колата. Извадих си и задграничен паспорт. В България всички, без
Нощна снимка на военноморски парад пред Варна по времето на Варшавския договор.
Новооткритият (1979 г.) автомобилен подлез на тогавашния булевард „Червеноармейски” (днес „Приморски”). Снимката е публикувана във фотоалбума „35 години социалистически възход на Варненски окръг”.
Пропаганда на военноморската служба в детска градина във Варна. Снимката е публикувана във фотоалбума „35 години социалистически възход на Варненски окръг”.
Парк-паметник на българо-съветската дружба. Снимката е публикувана във фотоалбума „35 години социалистически възход на Варненски окръг”.
Нови времена – нови съюзници. Снимка: Добромир СИМОВ.
военнослужещите, имаха паспорти. Не лични карти, а паспорти. Макар, че паспортът е документ за пътуване в чужбина, то с тези наречени паспорти никъде извън България не можеше да се излезе.
За незнаещите и за забравилите ще кажа, че и задграничните паспорти бяха различни по цвят и по предназначение. За капиталистическите страни бяха с червен цвят - да ги стряска като го вземат в ръце. Спомнете се стихотворението на Маяковски. За пътуване в командировка - сив на цвят. Моряшките паспорти бяха сини. За отиване на екскурзия в социалистическите страни (сега известни като страни от Източна Европа), се даваше допълнение към паспорта, в който бе вписана визитата. Тя пък беше само щемпел със инициалите на страната. Аз получих червен по цвят паспорт.
Толкова за паспортите. Сега за валутата и за бензина. Валута се купуваше от БНБ при наличие на издадено бордеро. Валутата - банкноти или чекове, бе съобразена с престоя в тази страна. Разрешаваше се на човек по 10 лева за обмяна във всяка страна като краен случай, и за връщане. Бензинът в ГДР бе на по-ниски цени от нашия. Ние си го плащахме тук, а за там получавахме талони. За Румъния, която бе в криза, имахме издаден документ, но купоните за гориво можехме да получим от определени хотели в градовете през които щяхме да минем. Имахме право да носим със себе си една туба бензин като резерва.
В края на първата десетдневка на август всички документи бяха в ред, пуснаха ме в отпуск и можехме да потеглим. От набелязания маршрут, най-дългото разстояние бе Варна - Видин. В село Якимово, Михайловградско тогава, живееше пенсионираната ми леля (лека й пръст). Смятах там да пренощувам и сутринта през Лом да продължа за Видин.
Беше събота , когато тръгнахме на път. За всеки случай взех със себе си и военната си книжка. Бе в нарушение, но го направих. В селото стигнахме по тъмно и  изненадахме леля ми. Въпреки това тя ни посрещна, а на сутринта ни изпрати със сварено пиле, пълен багажник дини и пъпеши (колкото можеше да се тури) и пресни домати. До тук добре. Неочакваните изненади ни чакаха напред. В Лом се оказа, че трябва да чакаме да заредят бензиностанцията с бензин. После се оказа, че не дават пълен резервоар , а само колкото да стигнем до Видин. Там имало. Във Видин пък пристигнахме по обедната почивка.
За младите читатели пояснявам, че бензиностанции имаше само в градовете и то по една в града. По пътя просто няма такива. При това те не работят денонощно или ако работят, имат време за почивки. В резултат на всичко това на фериботната връзка пристигнахме след 14.00 часа и докато ни дойде реда и преминем Дунав минаха още два - три часа. По график не предвиждах да спя в Румъния, но се наложи да спра на една отбивка от пътя, преди Тимишоара и там да разпъна палатката.
Това, което искам да Ви разкажа, не е за самата екскурзия, а както се вижда от заглавието на разказа, за ролята на Варшавския договор. Още в първите километри по пътя за Будапеща настигнахме военен камион на съветските войски. Той бе пълен с млади войници. Съпругата ми им махна с ръка, в отговор те също весело й махаха. „Ще имаме компания до Германия”- сподели с мен съпругата ми. „До каква Германия - й казах - забравяш ли, че те са постоянно тук, има ги и в Чехословакия”. И наистина, скоро камионът се отби по някакъв страничен път и се изгуби. Докато пътувахме до Германия и обратно постоянно по пътя срещахме или ни задминаваха български ТИР-ове. Това ни даваше увереност, че не сме сами на пътя. Знаех, че на Арат има винаги в готовност два български влекача, готови да окажат помощ на закъсалите наши коли.
Вече в Чехословакия, когато наближаваше време да спрем и потърсим място за почивка, ни настигна българска „Шкода”със софийска регистрация. Със знаци ги запитахме ще спират ли за спане. Бяха готови. Намерихме подходяща отбивка, спряхме и опънахме палатки. Бяха брат и сестра със половинките си. От приказка на приказка, казахме си и фамилиите. Братът и сестрата бяха  Герджикови. Тази фамилия е Бургаска, Странджанска. Те потвърдиха, че са от Бургас. Навремето имах моторист Васил Герджиков. Много грамотен и разумен младеж. Благодарение на него машинното светна и техниката винаги бе в изправност. Оказа се, че са братовчеди. И те като нас отиват към Дрезден. Предложих им да потърсим место в руските военни хотели. Бяха съгласни.
В Дрезден пристигнахме вечерта, нямаше време за губене и се отбихме да спим в къмпинга. Дежурният на входа, възрастен немец, бе понаучил руския език в Сибир. Още при тръгването ни бяхме предупредени никъде по пътя да не говорим на руски. Тук той сам като видя българските номера на колите заговори и с руски думи.  
На другия ден аз с един от мъжете тръгнахме да разучим къде са руските казарми. Другата кола отиде с трите жени да разглеждат магазините. Не знаех къде мога да срещна руски офицери и за това реших да отидем до Цвингера, там от някой преводач ще научим как да стигнем до тях. Бързо видяхме група български студенти с водач младо момче немец. Чрез водача на групата го попитах за руската комендатура. Момчето като чу това и косата му се изправи: „Ди рюсише, Комендатуре?! Их вайс нихт, их вайс нихт!” - уплашено каза то. Благодарих и тръгнахме.
За да няма грешки, реших да питам някой немски офицер. Излязохме от района и скоро видях един майор. Запитах го на немски, той изненадано запита: „Ди рюсише Командатурен?!” Потвърдих. Тогава той спокойнo почна да ми обяснява по кой мост да минем на другия бряг на Елба, и т.н. Казах му, че имам карта на града, ако може да ми покаже на нея. Той погледна картата, после посочи един квартал на другия бряг на реката, голям колкото нашия квартал „Чайка” и каза: „Целият квартал е с руски казарми. Там ще Ви кажат.”
Върнахме се в къмпинга, събрахме багажа и потеглихме към руските казарми. Имайки пред себе си картата и добър навигатор като съпругата ми, скоро ги открихме. Спряхме пред портала на първата, която беше на пътя ни. Веднага пред бариерата изскочи един войник. Приближих се и му казах, че съм български офицер и искам да ми каже къде е военния хотел. През това време извадих и показах и червения си паспорт. Трябва да Ви кажа, че още при пресичане на румъно-унгарската граница, офицера от паспортната служба на няколко пъти ми подхвърляше на развален български език „Ценов, защо има червен паспорт?” Офицерът зад бариерата разбра и каза да влезна вътре. През гишето ми обясни как да стигна до руския, по- точно съветския военен хотел. Качихме се по колите и отидохме на указаното място. На рецепцията  имаше две „тетки” , мощни като Съветския съюз. Казах кой съм, двете семейства представих като работници от нашия завод. Мамашките ми обясниха, че то не ставало така лесно, а трябва да имам разрешение от Коменданта. На въпроса ми къде да го намеря, ми дадоха номера на казармата където е той.
Обратно с колата отидох до тази казарма. Тя се оказа наблизо. На портала, напечен от лятното слънце, дремеше в пълно въоръжение млад боец. Казах му на руски къде отивам, той кимна с глава, посочи една сграда наблизо и каза, че там има телефон и ме пусна, без да ми проверява каквито и да е документи. В едноетажната барака влизаха и излизаха офицери от всякакъв род войска и звание, както и старшини. Имаше и цивилни, също и жени без униформи. Пред телефона имаше голяма опашка. Мисля, че опашките бяха две, а встрани имаше телефон, но никой не чакаше там. Нямаше, или аз не виждах, кой би ме упътил или къде да видя записан номера на Коменданта.
Неочаквано към мен се обърна един от офицерите и ме запита какво искам. Като разбра кого търся, показа ми свободния телефон и ми каза номера. Благодарих и веднага звъннах. Отговорът бе -„Слуша Коменданта”. Представих се уставно, казвайки звание име и презиме. Че съм български офицер (от званието бе ясно, че съм от флота), къде работя и каква ми е молбата. Казах и че с мен са още две семейства на наши работници. Казах му, че съм ходил до хотела и от там са ми каза ли да се обадя на него. „Вие от къде се обаждате?” - запита той. Казах му къде съм. Той остана изненадан, че не са ми дали да говоря с него от хотела. Без да се среща с мен, без да му давам или показвам паспорт, той ми каза че мога да се ползувам от правата си като офицер и че той ще даде нужните указания на дежурната в хотела. Когато напускахме казармата, Альошката все така дремеше на портала.
Когато отново застанах пред рецепцията, двете жени стояха прави и се мъчеха да се оправдаят, че не са ме свързали с него, а са ме пратили да отивам в казармата. След словесното, вече любезни, те се обърнаха към мен и почнаха да се извиняват, че  този хотел не е като гражданските, че баните и тоалетните са общи (разбира се имаше отделни дамски и мъжки) и че удобствата са войнишки. Не възразихме. Щяхме да останем още два дни. Жените разбраха, че съм старши офицер по звание, а другите две семейства са цивилни служители. Записаха данните ни от паспортите в книгата и отидоха да ни осигурят стаи. Стаи за двама нямаше. Имаше наблизо в коридора две преходни стаи. Първата бе с четири легла. Втората - с осем. Намиращите се там двама младши офицери бяха натирени в мазето в общата спалня. Мен и съпругата ми ни дадоха голямата стая, за да не минава никой през нашата, а на двете семейства първата. Беше ми малко неловко, че тези офицери бяха заставени да опразнят заеманата от тях стая. Но старшинството си е старшинство. Като станат старши офицери и на тях ще правят място. Колите ни бяха паркирани в двора и събираха завистливите погледи на съветските офицери, особено иностранната марка - Шкодичката.
Съпругата ми за пръв път почувствува , какво е да си съпруга на старши офицер. Да си призная, аз също бях изненадан. Никога после освен там и в Потсдам, не съм чувствувал такова уважение, че съм офицер. Вярно, в Созопол ни уважаваха, защото професията ни беше близка за тези хора, които си изкарваха прехраната от морето и които знаеха, че при нужда ние първи ще им се притечем на помощ. Не зная как е сега, когато там останаха само няколко полицейски гранични катера. Но във Варна, може би на униформите се радваха курортистите. А и в те времена да стоиш на опашка в униформа и да носиш мрежа с провизии, далеч се е различавала от представата на старите варненци за напетите морски офицери с небрежно преметнати пелерини от недалечното минало.
Руските казарми представляваха нещо като град в града. Всяка беше оградена, и вътре в това пространство, освен казармата, строевия плац и гаражите за техниката, бяха жилищните сгради за офицерския и старшински състав, детските градини и училища, както и шивашките, обущарските работилници, пералните и ремонтните работилници за поддръжка на техниката. Имаше много цивилни служители  от помощния персонал. Казваха, че ГДР не продава на окупационните войски дори тухли и цимент. Всичко за тяхната поддръжка и издръжка се носи от СССР. Към всеки военен хотел имаше и лавка, в която се продаваше освен нужното за един военнослужещ, то и всякакъв вид хранителни продукти, плодове и зеленчук. В тези лавки влизаха да пазаруват свободно и немкини.
За опрятността на излизащите в града военнослужещи следяха многобройни комендантски тройки. Униформата на окупационните (официално наричани временно пребиваващи на територията ограничен контингент съветски войски), бе куртка, вратовръзка, панталон и шапка. Беше лято и в другите страни, през които минахме, войниците бяха по ризи. Унгарците дори си бяха навили ръкавите, а шапките носеха под мишница. Най-често съветските войници бяха в група с офицер. Пази Боже някой от войниците да не бе опрятен. Отнасяше го първо офицера му.
На другия ден, след обяд, мамашките се обърнаха към мен с молба може ли да направим нещо, да им помогнем, за да настанят голяма група офицери които дошли. Незабавно са съгласихме трите семейства да се съберем в нашата стая и да опразним другата. Жените искрено ни благодариха .
След трите дни и вечери в  Дрезден, дойде време да тръгнем за Берлин. Време беше да се разделим и с нашите познати. Те продължаваха за Лайпциг. В Берлин нямаше съветски гарнизон и трябваше да  търсим военния хотел в Потсдам. Там пристигнахме към 18.00 часа. В  ГДР, а и днес в цяла Германия, животът след 17.30 - 18.00 ч. замира. В 18.00 магазините затварят. Хора по улиците няма. Ако видите някои да се движат, то вероятно са българи, бързащи да си купят нещо за вечеря преди да затвори магазина. Разбрахме къде е комендантството и след като паркирах в близост на позволено място колата, пеш отидох до там.
До руското комендантство бе немското. Часовият стоеше леко разкрачен , с навити ръкави на ризата на три четвърти и с автомат на гърди. Гледа напред и не помръдва. До него на другата врата, стои съветският боец.Той е обърнат с лице към вътрешния двор, зад който е сградата на самото комендантство и с интерес следи волейболната среща. Две команди смесени войници, старшини, офицери , играят волейбол. Около тях други гледат и с викове вземат участие в играта. Оказа се, че този, който ми трябва в момента, играе. Изчаках срещата да свърши, след което той ме покани да вляза в дежурната стая на комендантството.
При влизането, погледът ми се спря на огромната карта на цял Берлин, която заемаше стената зад масата с телефоните. Дебела линия показваше стената, разделяща града на две. Източната, заемаща около 1/3 от територията на града, бе столицата на ГДР. Другата, по-голямата извита и слизаща на долу, на юг, бе Западен Берлин. На нея част, с малки лампички, бяха означени консулствата и военните части базирани там. Потсдам подпираше Западен Берлин отдолу. Градът не беше голям както Дрезден. Както после видях, имах чувството, че по улиците немците се движеха незабележимо, защото преобладаващата част бяха граждани и военнослужещи на СССР. На много места из града се чуваше руска реч. В Дрезден  освен военнослужещите, цивилните руснаци не разговаряха открито.
Разбрал молбата ми, дежурният каза, че ще се обади и дано имам късмет, защото хотелът не бил голям, а гостите били много. Имах шанс и като разбраха, че ще бъда само две вечери, казаха, че ще ме приемат.
Сградата наистина приличаше на хотел. И беше почти в центъра на града.Тук и посетителите бяха по друга категория, както и стаите. Разбира се, санитарните възли и баните бяха общи за целия коридор, но това в сравнение с ниската цена за престой бе нищо.
Разгледахме Двореца, където са се срещнали победителите, за да решат съдбата на победена Германия, видяхме оригиналната маса и обстановка от срещата на големите, бяхме в Берлин, качихме се на телевизионната кула. Непознат немец любезно ми показа къде е било мястото на Райхстага и на канцеларията на фюрера. Разходихме се и по „Унтер дер Линден”, видяхме Бранденбургската врата, дълго пътувахме с колата покрай стената, разделяща града. Не пропуснахме да видим и паметника на съветския войн в Трептов парк.
Много има да се разказва и за видяното и преживяното. Искам обаче да подчертая, че докато пътувахме към Германия и на връщане, имахме спокойствието, че с нас се движат в неспирен поток и в двете посоки нашите ТИР-ове. А в самата ГДР, знаех, че каквото и да се случи, показвайки само червения си паспорт на всеки руски офицер, ще ми бъде обърнато внимание и ще получа нужната помощ. Това, че Съветският съюз и съветските офицери приемаха нас, българските им колеги, с нужното уважение, го бях видял още от съвместната работа с тях и техните екипажи в завода, а така също и при посещенията ни в Севастопол. Но това, което ми бе оказано в Дрезден и Потсдам, надмина всичките  ми очаквания. И аз, но най-вече съпругата ми, за пръв път се почувствува удовлетворена, че е съпруга на офицер.
Сега отново, както и преди 1944-та г., сме в два противникови лагера. Сега няма посещения на съветски (руски) кораби в нашите пристанища. Идват корабите на новите ни приятели. Няма да забравя едно от първите посещения на НАТО-вските кораби във Варна. Да ме прощават някои, но тогава американските моряци повръщаха на варненските площади, а немските им колеги ги гледаха с открита насмешка. В Бургас един от американците премери сили с нашите момчета в един бар и яде пердаха. Може би се държаха грубо и бих казал просташки, защото още не бяхме още член на НАТО, не зная.
Сега се държат по-нормално. Не зная само, защото на нито едно съвместно учение не успяха да открият и успешно да „атакуват“ старите ни подводни лодки ли, та решиха, че не ни трябват. А как те затрябваха на Румъния, която и преди си имаше само една?!
Простете, това може би са мисли на остарял военнослужещ. Не зная как е сега и колко ни уважават новите ни партньори по оръжие. Жалко е, че няма да доживея времето, когато сегашното поколение ще напише своите спомени. Но вярвам, че и такъв ден ще дойде.

О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ