избор на брой
начало
ТУРСКИЯТ КАПИТАН
През първата половина на месец май бях в Балчик - командировка. Денят беше топъл, почти летен. Вечерта настъпваше бързо и хладна. През май водата още е студена и след залеза на слънцето, нейният хлад се разпростира бързо и над сушата. Хубави вечери – тихи, спокойни и хладни. Вечерният хлад като че ли им вдъхва спокойствие. През пролетта тук е така.
Корабният кей на пристанището по това време е традиционно празен. Пристанището за лодки - почти пусто. Само няколко лодки на местни рибари стояха като изоставени на него. Встрани от тях, на достатъчно разстояние, усамотено беше вързана турска рибарска гемия. Около нея имаше хора. Някои довършваха своята работа, а други стояха на брега и разговаряха. Между тях забелязах и униформен полицай. Тази смесена съвкупност привлече вниманието ми и тръгнах към тях. Не познавах никого, просто исках да разгледам. Но ако възникнеше възможност за разговор, нямаше да се откажа. Наближих. Те ме заоглеждаха, поздравихме се мълчешком. Не разговаряха. Моята близост ги притесни. Желанието ми за разговор се провали. Не можех да остана при тях. Без да спирам, огледах гемията в движение. Тя имаше строен силует, сравнително нова постройка, с плавен водоотхвърлящ профил от носа към бордовете, силно изнесена към носа надстройка и естествено, характерния, изразително син цвят по бордовете. Външният вид беше типичен за този вид турски
Капитан І ранг о.р. Лъчезар Лазаров.
Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
рибарски корабчета. Нямах възможност да разглеждам повече. Отминах по пътя си.
Вечерта в ресторанта разговарях с бивш мой колега, сега притежател на микробус, работещ по необходимост и като такси. Той ми разказа следното:
Преди около два месеца „нашите” задържали гемията за лов на калкан в териториалните ни води. Арестували я с екипажа и я поставили под охрана в пристанището. Заведено било дело срещу капитана в Добрич. Турският капитан имал адвокат и преводач. Проведени били вече няколко съдебни заседания, но решение на съда още нямало. Делото се проточило. Турците чакали. Живеели тихо и се държали добре с местните хора. Общували с българските си колеги, не притеснявали с поведението си полицейската охрана, имали вече и „приятелки” измежду местните „жрици” на любовта .
За последното заседание на съда се обърнали към него за транспортна услуга до Добрич и обратно. Приел поръчката. Тръгнали рано. Слънцето току-що изгрявало. Пътували мълчаливо. Всеки вглъбен в себе си и загледан през прозореца. Пътят минавал направо, само през ниви, засадени предимно със зърнени култури. Зелените блокове от поотрастнали пшеница и ръж или добре покарала царевица се редували покрай пътя от ляво и дясно един след друг. Гледката се сменяла през няколко километра. По-точно сменяло се разположението на зелените блокове, но гледката си остава една и съща. Пътували мълчаливо повече от половината път. Тишината нарушил турският капитан. Задал въпрос. Преводачът вероятно не бил готов с отговора и превел въпроса на глас. Турчинът питал „Докъде е така?”. Замълчал и адвокатът. Шофьорът преценил, че се чака отговор от него и решил да се пошегува. Отговорил, че оттук нататък около 400-500 км все е така. Преводачът превел веднага. Турският капитан промърморил нещо тихичко и се завайкал. Шегобиецът се притеснил. Помислил си, че нещо е сбъркал или обидил капитана. Смутено попитал защо се вайка. Преводачът превел. Настъпила продължителна пауза. Турчинът мълчал. Това още повече смутило шегобиеца. Той настойчиво повторил въпроса си, даже започнал неволно и неловко да се оправдава, без сам да знае защо. Преводачът превеждал. След като завършил, отново настъпило мълчание. Мълчанието станало тягостно. Тишината прекъснал турският капитан. Изреченията били повече от едно. Този път преводачът мълчал. Той просто не превеждал или по-точно не искал да превежда. Шофьорът отново нарушил мълчанието, търсейки отговор на своя въпрос. Неохотно преводачът превел отговора на капитана, по-скоро неговия въпрос. Турският капитан недоумяващо питал: „Като имате толкова много злато, защо сте толкова бедни?”
Моят събеседник продължаваше да разказва, но аз вече не го слушах. Без да мога да обясня защо и сега се чувствам неловко и виновно.

Капитан І ранг от резерва
Лъчезар ЛАЗАРОВ