избор на брой
начало






В АТИЯ, КОГАТО СИ КЪПЕХМЕ БЕБЕТАТА С
МИНЕРАЛНА ВОДА, А ДУШИТЕ - С „БУРГАСКА
МУСКАТОВА”...

Случката се случи през 1985 г., в един от онези летни дни край морето, в които ти се иска да си на няма значение кой полюс стига да е прохладно. За професионалните туроператори ще припомня, че 1985 г. беше годината на така наречената „голяма екскурзия”. Който помни - помни, по-младите по-добре да не знаят. Жена ми (например) въпреки, че произхожда от прогресивно семейство и до днес не може да се начуди какво толкова е станало: като си български гражданин защо да не се казваш на -ов. Ако искаш да си -оулу, иди си при оулу-ците. Но жена ми е бамбашка - тя и до днес не прави разлика между демокрация и демократизация... Както и да е. Станалото - станало. Колкото повече го бършем, толкова повече се замацва.
По това време, през лятото на 85-та съм вече щастливо женен, имаме си едно тримесечно дете и съм активно служещ лейтенант втора година в Атия. „И там трябват хора” - оправда се един наш съвипускник от Морското, когото разпределиха да служи в София веднага след производството.
Връщам се една вечер от работа (каква вечер, слънцето още препичаше Буджака). Мисля си как ще си налея една бургаска мускатова от камерата и ще си мезя на балкона с таратора, дето съм го поръчал още вчера. Щяхме да застъпваме бойно дежурство, но имахме проблем с лява машина на 41. Даже Нейко - механикът на базата (капитан І ранг Атанасов, по-късно и контраадмирал, командващ ВМС) не излизаше от машината по цял ден, но и това не помогна. Видя се, че друг кораб ще го отнесе това бойно дежурство, което след няколко месеца ние трябваше да връщаме. Върнахме си го тъпкано. Ще направя едно отклонение: стана така, че ни се падна да го връщаме точно когато американски крейсер беше влязъл в Черно море, вероятно по грешка, защото беше излязла една вълна 5-6 бала, в резултат на което ние бяхме невидими. Всъщност не съвсем, а ту видими, когато сме върху вълната, и ту невидими, когато паднем в ямата...
Та американците бял ден не видяха с нас - ту се появим, ту изчезнем. Уплашиха се. После чухме, че доста от екипажа се подали рапорти за уволнение - с мотив „страхова невроза”. Бяхме нещо като „шутландския финландец”, или нещо такова. Хеле, по едно време ни изкомандваха „буки, буки”, та американците си отдъхнаха. Но за кратко, защото ги почнали братушките. Техните кораби тогава не още така бяха модерни като нашите, а по-стар модел. Един от тях напразно се мъчел на развален английски да обясни на янките, че курсът им „водел към опасност”, но те така и не виждали никаква опасност и продължавали по пътя си.
Като видял, че няма да излезе на глава, братушката им скочил с бутонките някъде в левия борд около водолинията. Янките помислили, че вахтеният на руснаците се е заблеял нанякъде, или просто им се е повредил автопилотът. Но след като краснознамянните черноморци повторили и потретили тарана, се наложило по-умният да отстъпи. После братушките ги наградили като герои. И до днес се смятат за герои. Забелязал съм, че в Русия има два вида хора: единият - героите, а другият - врагове на народа. Средно положение няма. Като например у нас..., където почти всички са „пас”.
Но да се върна на мускатовата с таратора, дето я бях поръчал от вчера:
- Няма вода! - посреща ме без настроение жена ми на вратата - oт обяд са я спрели... дано не започне някой режим...
Събличам униформата, добавяйки нови миризми към тези от пелените на детето, струпани в банята, отварям хладилника и утолявам жаждата си с половин бутилка бяло вино (онова от един лев). Едва тогава изпускам и поемам дълбоко въздух, а в това време детето протяга невинни ръчички към бутилката.
- Нито мога да изпера, нито мога да го измия - продължава жена ми, следвайки ме от стая в стая - тичай на магазина, дано има минерална вода...
Слагам тениска и бермуди, нахлузвам джапанките и търча към магазина, който, разбира се, вече е затворен. Паля жигулито и потеглям за Созопол.
„Летящи” (№ 41) лети (според своите възможности), за да пресрещне поредния американец, който се задава от към Босфора.
„Летящи” (№ 41) отплава към района за „среща” с американеца, а „Бдителни” (№ 42) остава да бди в базата.
На „Летящи” (в дясно) са изписали бордовия номер 41 на бака, за да се вижда от високия мостик на американските ракетни крайцери, „гостуващи” в Черно море.
Противолодъчен кораб (след 1990 г. - патрулна корвета) проект 204 (НАТО-клас „Поти”) в Атия (пункт за базиране на Военноморска база Бургас), а днес - Пункта за базиране Бургас на Флотилия бойни и спомагателни кораби. „Летящи” е единият от общо 6 кораба, които са били на въоръжение във ВМС на България.
На изхода на гарадока, на автобусната спирка ми махат на стоп 4-5 жени. Докато ги преброя, те налазиха колата и се намърдаха вътре една връз друга - били учителки от нашето гарадочно училище. Усетих по миризмата, че и в училището е нямало вода. Хахо хихи, хахо, хихи и сме на последния завой преди Созопол. Най-лошият завой, който бях вземал до момента, защото в края му, като в холивудски екшън изплуваха образите на няколко катаджии (за чалга-поколението - пътни полицаи), един от които с автомат Калашников, а на асфалта -  разпънали назъбена лента. Това беше част от заградните мероприятия на МВР заради няколкото атентата, извършени наскоро връзка с преименуването на българските турци. Всъщност, не знам дали бяха извършени в тази, или в някоя друга връзка...
Само за две, или три секунди си спомних първо: че преди малко изпих половин бутилка бяло вино (вместо вода), второ: не носех никакви лични документи (само талон на колата), трето: возех повече от позволения брой пътници, четвърто: за джапанките не ми остана време да се сетя. Вече си представях как ме тестват за алкохол, как ми вземат книжката, как пишат доклад до комбрига контраадмирал Христов (лека му пръст!), как ме наказват за срам и позор пред дивизиона, а може би щяха да ме уволнят... и какво ли още не. Представих си как гузно гледам жена си и невръстното си дете... Сигурно още неща щях да си представя, но настъпи мигът на неумолимата истина:
- Старшина Иванов! Документите на колата и личните документи! На пътниците също! - представи се, явно най-старшият от старшините.
Докато се чудех откъде да започна, женорята от задната седалка се запънаха: ама ние другарю милиционер, не сме пътници, ние сме стопаджийки, учителки сме в Атия, прибираме се в Созопол, а момчето беше добро да ни вземе.
Старшината изобщо не се трогна, наведе се към мен и изсъска в ухото ми: слезте от колата и си покажете документите. Този с калашника до него зае разкрачена поза, за да покаже, че съм му само на един спусък разстояние.
Изхлузих се от жигулито като мокра връв и започнах да разказвам одисеята за спряната вода, жената, детето, затворения магазин, минералната вода и пр., надявайки се да събудя поне малко съчувствие. Гледах да не стоя фронтално срещу катаджията, за да не усети винените изпарения. Когато стигнах до самопризнанието, че съм лейтенант от Атия, униформеният с калашника отпусна стойката, избърса челото си и заобяснява на останалите катаджии (които явно бяха от Бургас), че вчера и в Созопол е нямало вода и хората изкупили минералната в магазините - вмирисахме се, ама така е всяка година - като дойдат полякините и почват авариите...
Речта му, кратка по форма, но съчувствена по съдържание, даде достатъчно основание на органа Иванов да вземе най-тежкото, но справедливо решение:
- Оставете ми талона на колата и се върнете в Атия, за да си вземете документите. До половин час да сте тук, ако не - ще напиша доклад до коменданта на Бургас, а може и направо до адмирал Христов, че и без това ми е комшия.
Едва сега забелязах, че „стопаджийките” бяха офейкали. Зад мен се беше насъбрала колона от десетина коли, водачите показваха любопитни глави от страничните стъкла, недоумяващи какъв ли е тоя съмнителния, че не го пускат да премине...
Обърнах жигулито и потеглих обратно към Атия. Тениската мокра, бермудите мокри, седалката ми мокра, всичкото ми мокро... Само гърлото сухо. Сухо, ви казвам, не мога да преглътна.
Нямах време да обяснявам на жената какво е станало. Взех документите, разбручках бюфета, намерих шишето с олиото, отпих десетина едри гълтока (да не разберат, че съм пил, ако решат да ме тестват) и затърчах по стълбите обратно.
Преди последния завой към Созопол намалих скоростта до крейсерска и след като изчаках чинно проверката на няколкото коли пред мен, подходих на малък ход към катаджията Иванов с документите в ръка през прозореца.
Оня изобщо не ги погледна, върна ми само талона на колата и по бащински ме посъветва: Бъдете внимателен, другарю лейтенант...!
В Созопол освен две шишета минерална, взех и няколко бири за всеки случай, та вече спокойно можех да потегля обратно към дома. Ех това слънце, ще ми извади очите, нищо не виждам от пътя...
- Пуснаха я - посреща ме жената усмихната, гушнала детето (и то усмихнато сякаш разбрало за края на аварията) - ей сега дойде, ама мътна ... ти каква я свърши?
- Свърших я, какво да ти обяснявам... Направи таратор, че да си налея една „бургашка”.
Не мога да си кривя душата. „Бургаска мускатова” беше еликсирът на нашата младост в Атия. Включвам темата за ракията специално, понеже наскоро Наско деликатно ми напомни, че все пак ставало въпрос за „МОРСКИ вестник” (край на цитата), с което намеква, че спомените ми и особено размислите ми не отразявали морската тематика. Та за това - реванширам се за недоглеждането. Специално за ракията (като неотменим атрибут на военноморската идея) по-късно установих, че се повтаря като атрибут и при военносухопътната и при военновъздушната идея. Същото се отнасяше до Генералния щаб, в което по-късно и за дълго успях да убедя лично. Дори, в международен план, ракията се славеше като „първото секретно оръжие” на ГЩ. А моята колежка и съофисничка лейтенант Ралица Матеева беше „второто”. Но за отбранителните ни системи в онези бурни години на прехода - друг път.
И вместо тук (на ракията с таратора) да свърши моята одисея, тя едва сега започна: докато се радвахме на дошлата вода и на международното разведряване - изведнъж усетих силна турболенция в подстомашния ми оперативен район - разбунтува се олиото. Цяла нощ се бунтуваше, къде аврално, къде с леки предупреждения, та по някое време си легнах в другата стая, за да не будя жената и детето... Така до сутринта. Не помня кога съм заспал... и дали съм спал...
На другия ден службата в дивизиона започна нормално и почти без ЧеПе-та. След като вдигнахме флага, на 41 „Летящи” (флагманът) се качи щабът на дивизиона за някаква внезапна проверка на корабната документация. Периодът беше отпускарски, та повечето от офицерите, останали по корабите, бяха в сектора на нисшите чинове. След като комдивът даде указанията си, дивизионният химик - капитан Шопов, ми направи знак да се приближа:
- Шише, да идем с твоята кола до Бургас да свършим една работа по молба на комдива...
- Рабира се, но да се върнем до два часа, че проверката е сериозна.
- Спокойно, няма и два часа... отиваме до интендантството и се връщаме - почти прошепна той.
Докато пътувахме с моето жигули, му разказвам вчерашните си безводни, но мазни премеждия пред прага на Созопол, а той се смее с пълно гърло: Новобранец, ми защо не дойде в Бургас, друг път да знаеш - през лятото може в цяла България да няма катаджии - в Созопол ще има. Там вардят много, особено сега, при тези събития... с екскурзиантите...
Наближаваме Бургас, но гледам, че стрелката на бензина е слязла на нула. В ляво, преди „Меден рудник” има бензиностанция, отделена от моята лента на движение с двойна непрекъсната. Поглеждам назад - празно, поглеждам напред - също, свивам наляво, правя обратен и съм на траверс на бензино-колонката. Докато гледам влажното деколте на бензинджийката, която хем държи маркуча, хем гледа да не надхвърли 10 лева, усещам някакъв хлад откъм гърба ми:
- Вие, другарю лейтенант, така ли смятате да се движите по пътищата на Родината?.. - пред мен застана в цялото си достолепие същият пазител на реда Иванов и този път, по всичко личеше, че прошка няма да има. - Надявам се, че днес поне не сте си забравили документите - подкани ме иронично той докато прехвърляше листите на някакъв формуляр.
- Не го наказвайте, другарю старшина, скочи Шопето от колата - момчето изпълнява задача и нали е младо, видял бензинджцийката, не видял лентата, лейтенантска му работа - заобяснява настоятелно той -  недейте, ние в дивизиона ще го накажем, допълнителни часове ще му назначим...
Старшината прибра нервно формуляра в кожената си чанта, преметна я през рамо и като ме погледна ядосано отсече:
- Това да е за последно!...
Шопето като разбра, че старшината омекна, реши да ме довърши окончателно и пред органа, и пред бензинджийката:
- Какво ме гледаш бе новобранец, нали ти казах, че има двойна непрекъсната, влизай в колата, че да видиш какъв проверочен ще ти спретна след малко в базата.
Платих си по живо по здраво, сбогувах се с бензинджийката и плахо заех мястото на водача в собственото си (на баща ми) жигули.
- Мале-е-е-е, Шише, ама ти вчера на този ли се натресе бе - захили се отново Шопето под тлъстите си мустаци докато се друсахме по неравния паваж на Кумлука. - Ми той е много известен в Бургас, голям керпеден, като питбул е..., ама хайде, да ти е за урок... ми гледай бе, момче... - продължи да се зевзечи той и дори ме шляпна приятелски по врата - ще кара без документи, ще вози даскалици, ще чупи двойно-непрекъснати... Ал сана!...
В Атия често спираха водата. Но както казала оная баба, дето я питали как било едно време, пък тя отвърнала: Не ме питай, чедо - войни, болести, беднотия ... ама беше хубаво, щото бяхме млади.

О.р. капитан ІІ ранг Миглен ШИШКОВ