избор на брой
начало
Евгени Ценов като капитан-лейтенант.
ПЪРВОТО МИ ОТИВАНЕ В ПОРТ МАРИУПОЛ
Беше втората половина на месец юни, когато със заповед за назначение от инспектора ми, се качих на палубата на м.к. „Средна гора“. Вторият механик бе решил да излезе в отпуск, с уговорка после пак да се върне на него. Капитан беше к.д.п. Щерев, когото познавах от първия си ден на постъпване в училището. Тогава той беше зам. командир на взвод на капитаните, с които деляхме едно спално помещение. Механик бе моят съвипускник, но от 012 класно отделение, В. Добрев. Когато корабът беше във Варна, той биваше повечето време в Параходството или някъде другаде. Корабите се включваха на брегово захранване и агрегатите се спираха. Въглевозите от японската серия, какъвто бе и нашият кораб (той беше първият от серията), чакаха с дни да получат направление. В най-добрият случай правехме по две врътки на месец. Преди промяната, на тази линия задграничните са се изплащали в рубли. Ето защо, за едни да бъдеш на тази линия е било наказание, за други – почивка. Възможност често да си у дома. Носиш от тук търсените в братския Съюз стоки, от там купуваш обратно фотоапарати и други недостигащи в нашите магазини товари. И в двата случая си на печалба. Някои моряци дори си имаха и там „семейства“ – така дори не се налага сам да разнасяш стоката си. Просто я оставяш на приятелката си, а тя вече ти е осигурила исканите от жена ти покупки. Когато аз започнах работа в Параходство БМФ, навсякъде вече се заплащаше в долари, но на тази линия имаше повече престои в България и се губеха валутни дни.
Близо 20 години не бях посещавал съветско пристанище. Новините научавах от екипажите, които идваха на ремонт в „Лъджата” (КРЗ „Флотски арсенал” – бел. ред.), където работех до тогава. У нас „демокрацията“ бе дошла. В София липсата на месо и млечни продукти се чувстваше най-силно. Варненци търсеха тези продукти в Добрич и Шумен. В магазините нямаше цигари, но на улица „Розова долина“ всички цигани свободно предлагаха български „дефицитни“ цигари. Тепърва щях с очите си да видя резултата от перестройката на „големия реформатор“ Горбачов. До опита за преврат в Москва оставаха близо два месеца, а до рухването на могъщия Съветски съюз – половин година.
Пристигнахме в Мариупол и застанахме на кея на машинките. Незабавно пред кораба застанаха на пост двама граничари. После се качи и комисията. Почти за всеки член от екипажа имаше и по един от комисията. Пред салона се събра цялата команда, получихме си обратно паспортите, за да можем лично да ги покажем на проверяващите. Представяхме се един по един. Подаваш си паспорта, първият го взема, оглежда теб, после снимката и го дава на друг, за да се увери и той, че няма грешка. Ленин е казал, че „контролът е висша форма на доверие“. Ето защо, на всеки проверяващ имаше по още един, за да е спокоен първият и да знае, че му имат доверие. Само месеци по-късно видях как мръсните капиталисти правят проверка на доскорошните си идеологически противници. Разликата бе огромна. За жалост, украинските митнически и гранични служби възприеха цялата тази съветска бюрократична система, докато след разпада на Съветския съюз в Русия вече имаше някакви опити на промяна към опростяване на системата.
В Съветския съюз не можеше да се внася недекларирана валута, а да се изнасят съветски рубли, бе абсолютно забранено. Пази Боже да внасяш техни рубли, без да имаш документ за произхода им. Доларите се показваха при влизане пред комисията и се проверяваха с тези вписани в декларацията, а при излизане, трябваше за разликата да покажеш чека от обмяната в ГОС-Банк. След паспортната проверка, трябваше да влезем по кабините си и да стоим там до минаване на проверяващите митничари. Нямахме право да се движим и ходим другаде.
Други ограничения бяха, че бе забранено да се купуват хранителни продукти за износ. Консумацията им се разрешава на място. Т.е. докато си в града. Една от търсените стоки бе кафето. Тук все още имаше да се продава непечено, сурово кафе.
Излизаше се през старото (спрямо днес) КПП. То беше доста далеч от спирката на тролеите, но пък близо до Матроския клуб и до някои магазини. Но пък смяна на парите се вършеше само в Държавна банка. А тя беше в булеварда зад театъра и неговата градина. Трябваше да слезеш доста надолу, а после да се качваш по баира. Разговор по телефона можеше да се прави само от пощата. В тези времена дори от своя домашен номер, жителите на съветските градове не можеха да се обадят автоматично до съседно населено място. За всеки такъв разговор трябваше да те свържат чрез пощата след съответна заявка.
Моторният кораб „Средна гора” разтоварва въглища на Пристанище Варна. Поглед към носа на кораба. Снимката е направена през 1965 г. и е от дигиталния архив на „Морски вестник”.
Моторният кораб „Средна гора” разтоварва въглища на Пристанище Варна. Поглед към кърмата на кораба. Снимката е направена през 1965 г. и е от дигиталния архив на „Морски вестник”.
Поглед към кея за товарене на въглища в порт Мариупол в наши дни. Снимка: http://www.panoramio.com Фотограф: Алекс Зенин.
Дори с републиканската столица, връзката минаваше през Москва, за по-направо. Химлер ряпа да яде пред съветската система за тоталитарен контрол. И така след като ме заведоха до банката, където смених около 10 долара, които предвидливо си взех от близки, за да не моля екипажа за заем, отидох до близкия оптичен магазин да си взема очила. В това време, на последната година от историята на великия Съветски съюз, магазините бяха празни от към стоки, а и в хората нямаше достатъчно пари. Все още бе в сила „сухият“ режим и за водка трябваше да ходим в Дома на моряка. При следващото отиване вече бяха въвели и купони. Но да смениш валута за купони бе крайно неизгодно.
Съветският съюз се славеше с хубавите си шоколадени бонбони и с евтиното си злато. Отидохме с Капитана в близкия до театъра гастроном. Огледахме се и се зарадвах като видях няколко кутии от шоколадени бонбони на рафта зад продавачката. Зачакахме си реда. В това време жената пред нас, която бе с малко дете поиска парче торта. Опулих се от изненада, когато продавачката хвана парчето с ръка и го сложи в ръката на клиентката. А тя, вместо да протестира, бе доволна. Когато после го разказвах на съпругата ми тя мислеше, че я лъжа, до времето, когато я заведох в Украйна на гости на наши познати…
Дойде реда ни и аз поисках кутия шоколадови бонбони. Разговора ми с продавачката бе кратък: „Нету.“ „А это что?” - настоявах аз, като посочих към кутиите зад нея. „Были.“ - бе отговорът. Задоволих се с половин килограм сурово кафе. В големия магазин за ювелирни изделия се оказа, че златото вече не е толкова евтино. Пък и това, което се предлагаше, бе с ниско качество. От пазара, където ме заведоха да видя тази почти ориенталска тогава картина, посмях да си взема само един малък пъпеш. Съдържанието му бе в гарантирана от към хигиена опаковка - естествената … Трябва да поясня, че стоката и в магазините и на пазара се предлагаше в насипно състояние. Било то захар, брашно, ориз, грах или каквото и да е. Но нямаше нито книжните екологични кесии, нито замърсяващите околната среда, но така улесняващи тогава търговията найлонови пликове и торби.
Прибирах се сам, когато на КПП-то след проверка на пропуска и паспорта ме поканиха да вляза в стаята при митничаря и да покажа всичко, което нося. Не само купеното от мен кафе и пъпеш, но за мое учудване и съдържанието на моята „хюмнетка“ - чантичката с портмонето и документите.
Първите изненади за проверяващия се започнаха с това, което се оказа, че нося в чантичката си: малко джобно ножче и част от бинт, за които трябваше да обяснявам за какви нужди са ми. Учудваха ме въпросите? Ясно бе за всеки, който види ножчето, че то не става нито за отбрана, още по-вече за нападение. Можеше да си подостря молив или да си отрежа в най-добрия случай парче салам. Дори пъпеша не бих могъл да нарежа. Ами бинта?! Не знам, но като се сетя и до днес, си мисля, че такива тъпи въпроси могат да бъдат зададени от някой с повреден мозък. Дойде ред и до пъпеша. Трябваше да си изясняваме дали като продукт за храна, той спада към хляба наш насущний, или е по-скоро десерт. И ако е основната храна за братята по това време, дали надхвърля по цена минималната определена пак от тях - митничарите, разрешена сума. Накрая изяснихме и този въпрос, че е някак си некултурно да седна на пейка в парка и да ям пред очите на минаващите купения от мен пъпеш.
След като изпълниха своя дълг бдително и съзнателно, и най-важното - че отчетоха за себе си дейност, бях пуснат без последствия да се прибера на кораба. Скоро, драги читателю, ще ти стане още по-ясна цялата нелепост на описаната картина. Но почакай, имай търпение.
Товаренето на въглища с машинките става бързо и след няма и 18 часа от пристигането ни, бяхме готови да си тръгнем. Но сега контролата не бързаше да дойде. Пред трапа до дежурния на пост войник, застана и офицер. Когато минаха два, а може би и още един час след това, време загубено както за кораба, така и за порта, защото след контролата трябваше да чакаме и за пилотите и за влекачите. С идването на контролата действията й се повториха: отново бяхме събрани, за да предадем лично паспортите си за проверка и после да чакаме по каютите. При проверката в каютите основното беше да покажеш, че имаш декларираната валута и че имаш банков чек отговарящ на липсващите по декларация долари. Защото се проверява и разликата с декларираната валута при влизане. И да нямаш скрити някъде пари и цигари.
Един от мотористите имаше оставена декларирана валута. Беше я събирал с намерение да си купи хладилник „ЗИЛ”. Един от стабилните съветски хладилници по това време. А и да купи друго, просто вече нямаше какво. Но хладилници в магазините нямаше и той отново трябваше да остави рублите си и да се върне обратно в България само с една митническа бележка… Дали можа по-късно, когато след три месеца слязох от кораба, да си купи хладилник, или парите му се обезцениха, не зная.
Когато напуснахме порта и беше време за моята вахта, някъде след 19.00 часа в машинното ми замириса на изгоряло. Миризмата идваше от към кърмата и се чувстваше като обгаряне на изолация. Дим не се виждаше. Обезпокоен от миризмата, тръгнах като куче по следа и скоро се отзовах пред камбуза, където бе източника. Във фурната бяха сложени всичките налични тави и в тях се печеше КАФЕ! Около тях се навърташе четвъртият механик.
След като дойде време за смяна, той ме открехна и ми разясни играта. Не бе необходимо да ходиш и да търсиш кафе по магазините и да се връщаш с един два пакета по половин кг и на КПП-то да те правят на маймуна. Просто докерите в пристанището сами идват и договарят колко килограма иска екипажа, а после сами ти ги носят на кораба. Чиста работа! А изпеченото на кораба кафе се слага в пластмасовите добре подсушени бутилки още топло и като му се сложи капачката, то се и вакуумира. Ето ти колкото искаш кафе. И още нещо. В пристанището има три лавки - по-точно дори магазинчета, в които се продават всякакви хранителни продукти - включително месни продукти, кайма, консерви, както и риба - замразена и в консерви. Има дори и бира. Като при следващото отиване можах да се убедя и аз - „девушките“ сами ни канеха да купуваме, защото работниците не можеха да си позволят това, а и продукти при тях купуват основно домакините. Работещите жени в порта са по-малко. Мъжете купуват основно водка и пиво. Но предпочитат да не я носят. Всичко става - може шишето и да се счупи. За по-сигурно, те я консумират директно. Възникваше въпросът, за какво бяха тези строги проверки на КПП-то. За хладилните камери отговарях аз и за да разбереш дали има друго месо, закупено от техните лавки, бе трудна работа. Трябваше да бъдат промишлени количества. А тук спокойно можеше да си купиш 10 кг кайма и до отиването в България да си направиш и надениците.
Когато след две седмици се връщах от Мариупол след поредния рейс и за мен имаше две шишета с прясно изпечено кафе. А понякога си купувах кога кайма, кога риба. Ето с това запомних моето първо отиване до Мариупол за въглища.
Капитан І ранг о.з.
Евгени ЦЕНОВ