избор на брой
начало






ОЩЕ НЯКОИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА ДЕВЕДЕСЕТТЕ И НЕ САМО
През 90-те години имаше един американски филм, в който главният герой не вървеше, а бягаше. Без цел и без посока. Не, не беше куку - просто бягането беше любимото му занимание. Ей така, да не седи на едно място... И разказваше колко много му харесвало в армията, защото там непрекъснато го карали да бяга. Помня култовата му фраза от филма: „Във Виетнам беше много хубаво, защото винаги имаше накъде да се бяга” (по време на войната, бел. авт.)
Също като у нас. Най-хубавото на армията и до днес са й реформите. Който и министър да дойде веднага започва с реформите. Не продължава - започва! Не, че нещо да промени. Ей така, да не стои на едно място. В едната канцелария правят реформа, в съседната - друга. А на горния етаж, от двете реформи правят трета и я спускат отново на долния за реформиране.
И закриват, закриват... каквото и когото видят пред себе си. Така по времето на Големия реформатор (как никой не му свети името) излезе следният виц:
Министърът рапортува на заседание на Министерски съвет: Господин премиер, реформата във Въоръжените сили е завършена! Останахме aз и шофьорът ми!
-Ти книжка нямаш ли бе, Аню?!

* * *
Иначе, 90-те години бяха годините на английския език в армията. Учеха и лейтенантите и генералите (старшините отдавна го знаеха). А за да заемеш някаква длъжност, се искаше определено ниво. И стана някакво чудо. В един момент се оказа, че някои от по-долните редове на кадровите списъци се справяха по-добре с английския в сравнение с друг от по-предните редове. И стана една обърквация. Кадровиците пишман станаха кого къде да предлагат. Поразбъркаха се керемидите, но покривът още не беше протекъл...
В Генералния щаб през 92-ра имаше приповдигнато настроение. Бяха надошли млади офицери - майори и капитани, включително и моя милост „изхвърлен на брега от морето”. Даже не на брега, а направо във вътрешностите на континента.
Отделът на ГЩ, в който служех, отговаряше за установяването и развитието на
Армейски генерал Любен Петров - началник на ГЩ, майор Методи Милев и капитан Илиян Кръстев - офицери в международния отдел в състава на Кабинета на ГЩ. Ясно личи настроението и отношенията между висши - старши и нисши чинове. Виждат се и част от неотменните атрибути на военната дипломация. Снимката е от периода 93-94 г.



Капитан-лейтенант Миглен Шишков на среща в Министерски съвет 95-та година. Премиерът Жан Виденов приема генерал Джордж Джаулан (George Alfred Joulwan, US General), тогава командващ на силите на НАТО Европа. На снимката са още Димитър Павлов, министър на отбраната, и генерал Цветан Тотомиров - началник на ГЩ.
Капитан-лейтенант Шишков и съпругата му на прием по случай 4 ноември - празник на италианските въоръжени сили. Домакин на приема е военният аташе на Италия в София полк. Леонардо Рицо.
На преден план човекът, на който (може би) е бил зададен въпроса: „Ти книжка нямаш ли бе, Аню?!“ На по-заден план е негов вътрешен човек, който днес е вътрешен министър.
връзките със структурите на НАТО и въоръжените сили на страните - членки. Заедно с „едни други” колеги участвахме в изготвянето на Допълнителните по Виенския документ мерки за сигурност с въоръжените сили на Турция и Гърция, а по-късно и с останалите съседни държави. Но това са сериозни работи, за тях няма да пиша, за да не помисли някой, че се самоизтъквам.
Идваше, обаче, времето за академия. И каква академия? Русия по това време беше „взела-дала”. Оставаше вариантът в София, както я наричаха - „поземлената академия”.
Тогава (на попрището далече преди средата) много мислих „дали да ме има” в армията, или да слагам меката шапка. Но мека, мека, колко да е мека?... Съдбата имала други планове за мен. Всъщност не съдбата, а началникът ми на отдел и още един двама висши офицери (единият от тях - Бог да го прости!).
Извикаха ме един ден заедно с още няколко като мене капирани и ни казаха: То е ясно, че от вас нищо няма да стане, ами поне да ви направим еди-какви си...
И ни сложиха бомбето.
От този момент имам много хубав спомен: Един от задаващите въпроси (беше вторият по важност) ме попита дали съм чел „Аквариум” на Виктор Суворов. Изтръпнах. Нито го бях чел тогава, нито го бях чувал. Но като прохождащ в международните дела извъртях хитро поглед към останалите от комисията. Разгеле, един тях ми даде едва доловим знак с глава, че „не съм го чел”. Усмихнах се и отвътнах:
- Не, даже не знам, че има такава книга. Моите интереси са в по друга насока. Наскоро прочетох „Краят на историята и последният човек” на Франсис Фукуяма!
- Нищо - успокои ме изпитващият, - аз пък сефте чувам за този Фукън-яма, ли как го каза...

* * *
Но да се върна в ГЩ. През пролетта на 95-та вече бях проговорил езика на Берлускони, когато един ден началникът на отдела ми съобщава, че ме е предложил за курс по международно право в Торино, Италия:
- Дойде покана за двама офицери от ГЩ. Курсът е на английски, но тъкмо ще упражниш и двата езика. Тичай горе при, генерал Василев (началника на Оперативно управление на ГЩ) да определи другия участник в курса - нека да е някой майор, там капитани няма...
Вече съм на горния етаж при генерал Василев. Той, като разбра, че става дума за курс, взе да мърмори: Ми то от курсове не остана кой да работи в управлението, бе Шишков. Три дена не мога да събера група за проверка на поделения на пряко подчинение. Проваляме плана на Генералния щаб... Този на курс, онзи на курс, само полковници останаха - ядосваше се той докато се взираше в телефонния указател на бюрото си. - Международно право, казваш? В Торино?... Брей, то вие младите и без това само правата си търсите..., ми на какъв език?
- Английски, господин генерал! - отговарям бодро и едва доловимо се изпъвам.
- Английски! Ех, добре, че съм пред пенсия. Имаше да уокам и да уикам сега над учебниците на стари години. Добре, че тоя зор поне не ми е на главата, обаче синът ми го пердаши като майчин... (действително бях чул, за сина на генерал Василев, че е много талантлив математик, учел приложна математика в някакъв университет в САЩ, където по-късно станал преподавател, задомил се и до днес си е там). - А, е то го, ей този ще пратим, - въздъхна генерал Василев - майор Костадинов, бяхме го писали в групата проверяващи в Горна Малина, ама... имал късмет.
Докато чакахме да дойде майор Костадинов, разбрах от генерала, че наскоро са го взели от Айтоската бригада - направо от хангара с танковете. Момчето завършило академия, знаело английски, но... нямало места за началници и го върнали на същата длъжност, в същото поделение. Един ден му казали да сдава длъжността и до седмица да е готов за назначение в Генералния щаб, помислил че го майтапят, защото често разправял пред колегите как мечтата на жена му била поне децата им един ден да живеят в София. Почерпил началници и колеги за добрата новина, прибрал се късно и като казал на жена си, че ще се местят в София, тя горката не повярвала и го предупредила, че ако втори път се върне почерпен от работа ще го докладва на командира на поделението. Не му дала да надзърне при децата дори, а направо го натирила да си ляга на миндерчето в кухнята. Какви жени има - да не вярват  на мъжете си...
Майорът се представя от вратата, а генерал Василев свива вежди изпод очилата и започва отдалече - как е семейството, как са децата, съпругата тръгна ли на работа - все такива безмислени въпроси, които могат да те изнервят. Кой генерал ще те извика специално, за да те пита как са децата и жената. Може, но ако ти е тъст.
Майорът смотолеви нещо като „добре сме, но ще се оправим” и се приготви да узнае с какво е  предизвикал съдбата - собствената, а може би и на семейството си. Направо се беше приготвил за bed news.
Генерал Василев става още по-сериозен и драматично сменя темата:
- Костадинов, чувам добри отзиви за тебе, справяш добре с работата, навлязъл си бързо, старателен си..., пък и аз винаги съм държал младите да се развиват, а не да киснат по щабовете и да броят дните до пенсия... Мисля да ти гласуваме доверие... Какво ще кажеш да те изпратим за началник щаб на бригадата в Сливен? За две-три години само, малко са закъсали с кадрите...
Костадинов изцъкли очи, сниши се до към метър, метър и тридесет и аха да се свлече на паркета. Но като ме видя, че се извърнах, за да не прихна във смях, той се поокопити и намери сили да промълви:
- Ама аз, господин генерал,... току що идвам от Айтос...
- Майтапя се бе, Костадинов! - засмя най-после се генералът, видимо доволен от разиграния скеч - Хайде, отивай с морския капитан Шишков при Делева да си вадиш служебен паспорт. Заминаваш на курс в Италия ... ще ти кажат какъв е курса, нали знаеш английски..., а като се върнеш ... да не ми заемеш мястото! ... И да донесеш едно лимончино! ... заръчва той, но някой от телефоните зазвъня и ни даде знак с ръка да се изнасяме бързо.

* * *
- Какво е това лимончино, пита ме Костадинов, вече възстановил ръста и цвета на лицето си докато крачим по коридорите.
- Лимончело! (поправям го), нещо като лимонов ликьор, женско питие. Пие се ледено, от камерата.
-  Ами коя е тази Делева?
- Тинка Делева! Ще видиш, много е интересна - чиновничка в „Задгранични командировки”. Никога не е излизала зад граница.
Между другото, женорята които работеха в Генералния щаб и министерството през 90-те съсвсем не бяха ония „забитите”, като в  провинциалните щабове, пък били те и на морето. Резките промени засегнаха необратимо и тях. Нямаше ги вече дългите поли до под коленете и прическите „ала Дража Вълчева“. Младите бяха нахъсани, със самочувствие, но далеч по-интересни ми бяха тия от „средната класа” (40-50 годишните). Повечето бяха от околните села - дъщери и роднини на знайни и незнайни армейски и партийни величия от близкото минало и „съпротивата”. Не мога да скрия - бяха постигнали някакъв своеобразен аристократизъм. Имаха достатъчен опит и при едната и при другата власт и не можеше лесно да ги преметнеш. Работеха усърдно „докато се свърши работата”. Въпреки, че отдавна живееха в София те отразяваха колорита и акцентите на родния си край. Понякога ни черпеха с крехка сланинка, с винце, или ракийка, която носеха от селата. Ние пък им отвръщахме с нещо марково и така - кой каквото има...Това бяха приятни съприкосновения с истинските, простичките неща, които правят солта на живота.

* * *
Открехвам леко вратата на „Задгранични командировки”, за да видя има ли други хора, а от вътре чувам гласа на Тинка:
- Елате, елате, пак ли на екскурзия ще ходите, безделници!... - започва тирадата си тя докато ни раздава някакви формуляри за попълване и не спира с коментарите си - Що не свършите некоя работа, ами все у НАТО се врете... И ти бре (обръща се към майора), кога дойде в София, кога си очерни ... (обикновено употребяваше „гъзо”), но този път, не знам защо каза „капата“. Решавам да контраатакувам:
- Госпожо Делева, майка Ви защо не Ви е кръстила например „Скандалжийска” - което налива керосин в огъня, защото следва унищожителен рейд от нейна страна:
- Ей, това морското капитанче много е устато - обяснява на колежката си пред нея - Все зине да хапе!... Да мълчиш, бе кюрпе! Кака ти Тинка к’во е видела с очите си, ти още не си го чул по радиото!...
На свой ред и майорът се опитва да я омилостиви:
- Е, госпожо, следващия път ще вземем и Вас на курс в НАТО.
- Нема, чедо, нема-а-а-а-а...!. Стара съм вече за тия работи... Вземете си онова младото, дългокракото от Правно управление, ама не можете да се вредите, що оно все в командировки с полковници е милото. Как ли издържа?... Разправят, имала неколко езика, па я само с моя ... трънския за къде съм, не мога да ви насмогна ... Пък она ще ви светне и за некой член от международното право - смее се Тинка, върти лукаво очи и продължава шепнешком: Чувам, била човек на СДС-то, на Монката май, онова ... Пасито? Може пък да ви издигне ..., като нищо ще ви издигне... хи-хи-хи...
- Че „нищото” издига ли се бе каке? - намесвам се отново, докато попълвам формулярите.
- Издига се, чедо, издига се. От мен да знаеш, най-лесно на този свет се издига „нищото”, щото „нещото” тежи!..
После, леко натъжена, сменя тона и поглежда към прозореца: - Сладурчета, сега да съм на ваште години!... Живейте, ей, живейте, че сега ще мръкне...
Докато й подавам формуляра забелязвам, че се е просълзила...
- Да дойдете в четвъртък, че у петък ме нема!... В компенцация съм! - провиква се отново Тинка, докато захлопваме след себе си вратата.

* * *
Помня го и до днес: ..„Най-лесно на този свят се издига „нищото”, защото „нещото” тежи...”
Бих го написал със златни букви като предупреждение на входа на всички учреждения. А отдолу, със ситен шрифт:
Тинка Делева, обикновена служителка в МО, живяла по времето на капитан ІІ-ри ранг (р) Шишков”.

Капитан ІІ-ри ранг (р) Миглен ШИШКОВ
Снимките са от личния архив на автора