избор на брой
начало
СПОМЕН ЗА ПАРАХОДА „РИЛА“ (2)
Част втора
Продължение. Част първа: 9 март 2014 г. Спомен за парахода „Рила“

Не е трудно да се предположи, че на парен кораб в машинното отделение няма зима. Зима-лято - там си е горещо. Вентилацията основно идва от „лулите” и надолу по „маниките” до долна площадка в машинно отделение. На снимката на кораба тези лули се виждат добре на най-горната палуба на задна надстройка. С хладна вода се сдобивахме от един огромен чайник, наследство от „ингилизите”, окачен с въженце на изхода на маниката, която беше в близост до пулта за управление на машината. Във вахтата на Любо Куманов беше огнярът Димо. Образ и половина беше този Димо Манавски, както е по име и фамилия. Споделя с мен Любо, че трябва да разбере как стават някои работи с този образ. Съвсем трезвен слиза на вахта, а излиза „наквасен”. От Любо бяха изпробвани разнообразни методи да се разбере как става тази работа. Да спомена, че двамата бяха с еднакъв ръст и най-ниските на кораба. Имаше скован дървен стол като площадчица да могат да стигат на прилично разстояние до чайника с хладната вода. Чайника само се навеждаше и ако устата е далеч от чучурчето, въздушната струя разпръсква водата. Майтапчиите криеха платформичката, веднъж я бяха поразковали, за да се разклати, но тези майтапи взеха да ми идват досадни и някак си некоректни. Нали аз бях „високото дърво”, което далеч по-трудно се навираше в сантините. Те номерата ги правеха в края на моята вахта (20 - 24 ч.) преди тяхната (00 - 04 ч.). И какво да направя? Като ми писна, в края на една от вахтите, скрих чайника. То си беше малко некоректно, защото аз избягвах пиенето на студена вода. Много лесно правех „зачервено гърло”. Настана брожение за чайника. Особено страдаше огнярът Димо, който незнайно как запиваше по време на вахта и естествено бе да го „тегли” повече за студена вода.
Разбрахме се с Любо при поредната смяна на вахтите да дойде по-рано, за да му покажа къде е чайника и да го постави на другата маника с по-дълго въженце, без да пречи на свободното преминаване. И така, отивайки към тайника към 23:30 ч., забелязваме Димо да се промъква (нас не ни забелязва, разбира се) към един ъглов плит близо до дейдвуда, измъква от там една 300 мл „хулиганка” и я прикрива в друг тайник в котелното отделение. Ето защо нямаше резултат от претърсването на кабината му и всички други мерки за проследяване. Той, нашият, се зареждал за рейс-два в този тайник под плита. Като му казахме какво сме видели, той ни запита да си стяга ли багажа. Аз, казва, без това не мога, вие решавате дали ще ми вземете хляба. Аз пия да се подкрепям да мога да изкарам вахтата. То такава подкрепа … ? Почти не си спомням какъв съвет или пожелание разисквахме с него, но този секрет си остана между нас. Как да вземеш хляба на такъв човек? С него влизаш, като се наложи, да валцоваш тръби в горещия котел, с него се бориш при сваляне и шабарене на тежките лагери на главна машина. Може да има и възражения относно тази логика но … така го чувствахме ние тогава.
То трудности има навсякъде не само в „мазата” (машинното). Ето че дойде зимата, а в Азовско море идват и ледовете. В ледовата обстановка става много по-напечено за колегите на мостика. При нас „долу” си е същото с добавка повече „готовност”, а при парната машина разликите са почти нищожни. Първо бих припомнил, че парната машина понася почти безпроблемно кратковременни претоварвания до 300% от номиналното натоварване. При добър рефлекс и тренинг отработването на команда от „пълен напред” до „пълен назад” е също безпроблемно за не повече от 2-3 минути. Танашото ме „открехна” на едни нишани по „Кулисата на Стефансон”, рефлекс от спорта си имах, та маневрите бяха това, което най-лесно усвоих и се справях много прилично (без хвалби Николчо!!). Но голямото натоварване беше повече за огнярите. Без автоматика, те са тези, които подържат постоянно налягане на парата и ниво на водата в котлите, машинистът на маневра основно следи/поддържа вакуума, а останалото … както винаги.
С добавка, фактът че параходът „Рила” е строен да плава предимно в условията на Северния Атлантик (спомням си да се говореше, че е полуледови клас или нещо като усилен корпус в носовата част) и най-вече поради уменията на нашите навигатори, съвсем справедливо съветските пилоти ни именуваха „Ледокол „Рила”. Сашо Първанов като 3-ти помощник (впрочем 4-ти той беше само един рейс) беше награден с фотоапарат ФЕД-3, който предполагам още пази. Един от незабравимите моменти е, как ние изпреварваме закъсал керван, воден от ледоразбивач и пилотът на нашия кораб по УКВ-то хока капитана на ледоразбивача: „Ну, посмотри как „Рила” обгоняет вас, а ты стоишь!! ” Не са един и два случаите, когато сме замествали ледоразбивачите. Но пак да повторя, че голямата заслуга си е на момчетата от мостика. Ние долу си бяхме „подпирачка” - надявам се добра.
И така един ден в Жданов, между леда и снега, аз и Любо Куманов се добираме до възможността да се сдобием с най-добрите радиограмофони в СССР - стерео „Ригонда”. Страхотен тон, звук и стерео измъкваха от стерео-плочите тон-колоните на тези „Ригонди”. Това беше най-крупната ми покупка от СССР по време на плаването ми на „въглищарската линия” . Редно е все пак отбележа правилното отношение на продавачката към онези няколко бутилки „слънчев удар” (бренди „Слънчев бряг“), чрез които ни бяха запазени радиолите. Радостни сме „надули” стереото и на двете „Ригонди”, а в това време се връща Танашото от града (Жданов) и хлопайки по переборката крещи, правейки се на изненадан: „Какво става сега Любчо, Николайчо - вашите тавани (квартирите ни бяха на тавани) сега стават капани за гаджета”!! Отивам да викам Димо Черчевето да го почерпите, за да уговори в 1-во районно да не ви закачат, заявява Танашото и отива да го търси. За пояснение: Димо под прякор „Черчевето” заемаше длъжността „корабен дърводелец” и беше уволнил се старшина от въпросното 1-во районно. Запомнил съм Димо с чаровната му „тънка” усмивка и лицето му тип Жан Габен. Естествено започна почерпка и веселба до като изчаквахме формирането на кервана за минаване през ледовете. До колкото си спомням и Сашо
Първанов се сдоби с „Ригонда”,
Параходът „Рила” като Rookwood. Източник:
http://www.photoship.co.uk
Никола Дековски, снимката е направена през 2012 г.
К.д.п. Александър Първанов, снимката е направена през 2012 г.
Никола Дековски - главен механик
Никола Дековски (в дясно) - главен механик на моторния танкер „Al Kuwaitiah”.
Трима съвипускници: Драго Янев (тогава помполит на моторния танкер „Батова”), Никола Дековски (тогава главен механик на моторния танкер „Al Kuwaitiah” и домакин на срещата), капитан Желязко Ъков (тогава капитан на моторния танкер „Батова”). Срещата се е състояла в Порт Ла Вера - Марсилия.
но преди или след нас … нямаше ли надсвирване, не си спомням. Е, поне музика не ни липсваше. То ако става въпрос, по онова време в Жданов и черен хайвер от качета на Левий берег се намираше пък и много други рибни благини за подкрепа на ентусиазма ни за спечелване на кулинарното соц. съревнование. Трите обекта, където основно инвестирахме за спечелване на това приятно съревнование, бяха ресторантите „Волна” (най-близкия), „Украина”, „Строитель” и в добавка Интерклуба, но там ходехме по-рядко.
След един спор с една от активистките на интерклуба още повече разредихме. Не си спомням как се завърза разговор за азбуката и Кирил и Методи, та Любо Куманов започна да обяснява на девойката кои са Кирил и Методи, че те (руснаци, украинци и др.) пишат на нашата азбука. Лют отпор и възражения, въпреки всички исторически факти с дати и събития, които Любо знаеше и поднасяше много убедително. В един момент обаче, девойката не можеща да понесе поражението, заявява: „Слушай, Любомир!! Я не знаю, какие такие эти Кирилл и Мефодий, но они должны быть наши”. Любо се втрещи и едвам го запрях да приключи спора. То явно девойката беше изгубила контрол - те нали всички в интерклуба бяха с претенции за много образовани и амбициозни.
Та от Интера - право в „Строитель”. Както обичайно, места няма. Успяха да ни намерят две места на една маса, вече заета, с подпийнали две двойки. Момичетата по-малко, а младежите по-напреднали в „люта битка“ с водката. Включихме се и ние двамата и по едно време девойките ни поканиха да танцуваме. Погледнахме към кавалерите им за нещо като разрешение, а те никакъв интерес. Връщаме се на масата и след поредното „наздраве” дамата, която танцува с Любо заявява: „Любомир, а ты знаешь, что я тебя люблю”? Пълен туш!! И след малко към кавалера си, с раздвижване под масата: „Не наступай … тебе говорю, не наступай”. Опасна ситуация! С много такт и внимание се разплатихме със сервитьорката и … към кораба. То и без това си беше време. След много години, като се видим с Любо в Бургас (когато той плаваше на „континенталната” линия), първата закачка като парола звучеше „не наступай, тебе говорят”. И Марето и Нина (съпругите ни) знаеха случая, а забележката им винаги: „паролата стига, без продължения, моля”!
А проблемите с пропуските на димогарните тръби все повече и повече зачестяваха. Налагаше се да се влиза в горещия още котел, за да се спестява време, а валцоването си е много тежък, както казваха, непривлекателен труд.
Един ден по време на вахта машиниста Васко Глухия ми задава въпрос: „Четвърти, ние наливаме за смазване по масльонките и с попръскване не повече от две кани масло. От къде тогава идва в топлия сандък толкова много „масло”, което изгребвам вече през ? час и не смогвам? Ела да помиришеш и ти, то на масло не мирише.”
Отивам аз до топлия сандък и Васко ми подава от почти пълен вече варел да помириша. То си мирише на мазут. Казвам му на Васил, че мирише на мазут, а той веднага: „от къде ще дойде тогава?”. Единственото място, където са разделени от тръбна дъска пара и мазут са мазутоподгревателите, му казвам аз. А той явно решил и да ме поизпита ми казва: „то аз му казах за това на шефа, а той ме сряза да не говоря глупости и да си гледам моята работа”.
А логиката е още по-корава - налягането на мазута в тези подгреватели е по-голямо от това на парата за общи нужди, с която става подгряването. Васил не само че си я гледаше работата, ами е мислил за разлика от … (няма да го споменавам!).
Достатъчно е да се обърне внимание на едно изречение от инструкцията за водоконтрол и водообработка котелната вода на отдел „Топлотехника” в БМФ и обяснението за проблемите с пропуските на димогарните ни тръби е готово. Въпросното изречение е (почти цитирам): „Омасляването на нагревните повърхности на парните котли е много опасно, защото предизвиква много големи топлинни претоварвания. За сравнение - 1 мм маслен слой е 500 пъти (петстотин) по нетоплопроводен от 1 мм накип.”
Пристигнахме във Варна, а преди заминаване отново към Жданов, за инспекция на кораба се качи техническият инспектор (така наричаха тогава суперинтендантите) Венцислав Масларов. Проблема с котлите вече беше станал явно „извади око” за тех. отдела на БМФ.
Тръгнахме за Жданов и вече на пълен ход, без да усетя как, Масларов се оказва зад мен на най-долна площадка в машинно. В това време нещо изпука и виждам как над мен от медната тръбичка за прегрята пара към вакуум-ежектора свисти синкава струя и за секунди машинното се оказа в плътна мъгла. Ами ако се беше спукала точно зад гърба ми, както си стоях почти облегнат на предпазната решетка??
Пипнешком се добрах до стопорния кран до паропрегревателя, свистенето спря и полека се развиделя. Разтичахме се да задържим вакуума с повече обороти на мокровъздушната помпа и да се подготвим за смяна на тръбичката. Размина шетнята и при мен идва бай Венци (разрешавам си да нарека така големия образец за инж. корабен механик и човек поради голямото уважение, което имам към него) и ме пита: „Какво стана? Я ми обясни?“ Разказах му всичко по реда на моите действия, как съм спрял парата, реакцията да овладеем вакуума и т.н… Поразпита ме това-онова по системите и после: „Ти откога си на този кораб?” Отговорих, че съм от последния випуск на ВНВМУ. Почувствах в погледа му задоволство от отговорите и реших да споделя с него разговора ми с машиниста Васил. Пропуснах да спомена какво е казал шефа (Косьо Р.) на Васил. Та по колко, казваш на вахта „масла” изгребвате от топлия сандък, пита ме Масларов. Помолих го да ме последва до топлия сандък и на място да помирише. Поклати леко глава, кимна и излезе от машинно отделение.
По-късно подразбрах, че преди да се качи на кораба е имал подозрения в същата насока. Просто получи потвърждение. След разтоварването на кея във Варна бяхме изведени на ремонтен кей. Явно пропуските тръби-тръбни дъски бяха надминали търпимото. Започнахме, практикуваното до тогава, валцоване „на горещо”. Започна се и затапване на тръбите, които не можеха да се уплътнят чрез валцоване. От горещия котел - под маниката за обдухване, до като ме събори пневмония. Заминах за Сандански и естествено там се излекувах. Изтекоха болничните и се връщам във Варна. Разбирам, че като отворили котлите се видяла черната окраска от натрупване на маслен слой. Започнало се традиционното при котлочистка събаряне на накип, чрез дърпане на вериги между тръбите. Разни спорове имало в тех. отдела. Не обърнали внимание на забележката на В. Масларов, че масленият слой не е само по тръбите, а по всички повърхности. Не се съобразили и с препоръката на инж. хим. Шивачева от „Топлотехниката” да се приложи химическо изваряване със силен алкален препарат като единствено възможно средство за решаване на проблема с омасляването. За съжаление явно беше победил нечий „рационализаторски гений” или … но жалко.
При така очерталото се „светло бъдеще” взех решение, че повече няма да се върна на „Рила“. Не само поради тежката работа на парахода. На всичко отгоре моята мечта за „едрите звезди над Фамагуста” и Далекоизточната линия се превръщаше в химера. Срещам аз симпатягата Костурков - китарист от четиристотните класни отделения, с който участвахме в художествената самодейност. Той още незавършил, но по-отворен от мен. Говорим си и аз споделям тегобите си. А той: „Ти луд ли си? В тази криза за кадри отиваш при Кирков (така се казваше инспектора механици в „Личен състав“), поглеждаш какво пише на записката и ако не ти е по мерак, просто си излизаш. Изобщо не се вълнувай какво крещи зад теб. Почтено или не, реших да се възползвам от недоимъка на кадри в параходството. Твърдо по направлението „Костурков” изпълних 2-3 сеанса през ден. Оказа се, че схемата работела безупречно.
При поредната визита виждам пред канцеларията на Кирков бай Христо (отдельонния ни Христо Дойков от кл. отделение 021) с много унило изражение. Дал му записка „Кирката” за кораб от Далекоизточната линия, а той чака дете и се моли да го оставят в Черно море. Дай ми записката и да влезем заедно, му казвам. Влизаме вътре, а Кирков още от вратата ми крещи: „Македонец, този път си взимай записката или при директора”. Започна се словесна престрелка. Обяснявам му, че мечтата ми е далечната линия, че бай Христо е на зор и просто искаме да ни размени записките. Изпадна в истерия др. инспектор личен състав, скъса моята записка (впрочем за пасажера „Г. Димитров”) и ни изгони и двамата. Бай Христо си замина оклюмал и на мен ми стана отвратително криво.
Трудно понесох безсмисленото упорство (предполагам отмъстително) на този бюрократ Кирков. След два дни заставам пак пред него и ме почва още от вратата: „Слушай, момче, всички се натискат за пасажера, а ти какво?? Не мога да ти угаждам повече. Взимай записката и заминавай или …” Стори ми се невероятно, но той беше сериозно задъхан. Обяснението ми е амбицията му да става винаги на неговото. Кой крив, кой прав? Не издържах. Взех я тази записка. Така, следвайки мъдрите съвети на Костурков се разделих с „Рила” и се отзовах 3-ти механик на м/к „Георги Димитров”. Пак ми се разминаха „едрите звезди” и Далечния Изток но … голямо утешение си бяха 2-та свободни дни в Одеса всеки рейс. Само аз бях ерген от машинна команда и във Варна ги „пусках” колегите по семействата, а за мен - Одеса. То, „Г. Димитров” пред „Рила” като служебни ангажименти - играчка.
Честно казано, криво ми беше заради хубавите хора, които изоставих, но не можех да си представя, че ще бъда повече подчинен на … (К.Р.). Голямо разочарование за мен бяха решенията и подхода за решаване на проблемите на парахода „Рила”. Не само на ниво кораб, а и бреговите решения. А проблемът си беше много сериозен.
Това си спомням от „проходилката” ми в занаята. Сега вече, спомняйки си отминалото отчитам, че след закаляването на „Рила” получих много хубави шансове от съдбата. Опитът, придобит в борбата с парата, се оказа безценен по-късно като механик и суперинтендант по танкерите. Да, за мен не беше изненада как поради пропуск на мазутоподгреватели на един от най-красивите пътнически кораби - „Куин Мери” се „стопиха” парните котли и остана кораб-хотел в тихоокеанския атол.
Винаги с уважение и респект си спомням за образците: Венцислав Масларов, Богдан Тодоров, Божан Тодоров. Ето с Божан Тодоров не съм плавал на един кораб, даже не съм се срещал лично. За него може много да говори Любо Димитров (първия му гл. механик на „Бачо Киро”). Но на м/к „Мусала” той беше оставил такъв ред, образец на организация на работата и документация - учебник! Говорим си с П. Пенков (кл. отд. 421), когато беше 4-ти механик на „Мусала”. Той започва на „Мусала” при Б. Тодоров. Споделих с него, че съм много впечатлен от наследството, което е оставил бившия шеф. Пенко ме погледна и ми казва - голяма работа е! Мислех си, казва Пенко, че ме гони само мен като новобранец, взет на мерник и го питам: „Шефе, ти само с мен се занимаваш, защо?” „Моето момче, вахтата на главния механик е тази на четвъртия, а те - третия и втория механик, вече са като каиши, тях е трябвало да ги „огъват” докато са били четвърти.” Желязна логика, от която Пенко не се оплакваше, а благодареше за шанса да започне при Б. Тодоров. Аз започнах иначе, но по-късно … благодаря на съдбата за всичко след това.
Не мога да пропусна възможността, която имах да копирам опит (професионален и в общ аспект) от Евгени Донев, Йордан Велчев, Христо Пиперков, Рафаил Даракчиев, Петър Антов, Михаил Михайлов.
Така се почна, а понякога с който започнеш, с него и завършваш.
Със Сашо Първанов започнахме на парахода „Рила” и пак заедно завършихме в ДИК/Морска Администрация Варна/Бургас. Сашо израсна много в областта на морското администриране. Ненадминат по стаж и владеене на материята. Невероятно търпение. Той си знае как устояваше да се бори за опазване добрите правила при безбройните административни ветрове и течения. То за това трябва характер като неговия. От мен и випуск 80: САШО, гордеем се с теб!
Никола ДЕКОВСКИ
или македонеца Колето от Сандански

Бел. ред.: „Морски вестник” изказва благодарност на съвипускника на автора капитан І ранг о.з. Румен Тотев, със съдействието на който този спомен достигна до нашите читатели.