избор на брой
начало
Параходът „Рила” като Rookwood. Източник: http://www.photoship.co.uk
СПОМЕН ЗА ПАРАХОДА „РИЛА“

Част първа
Моряшкият ми живот на корабен механик започна от средата на м. август 1966-та. Разпределените за гражданския флот ни привикаха - кой по-рано, кой малко по-късно, да се явим в Параходство БМФ - Варна. Които бяха за военния флот, ги задържаха съгласно заповедта на министъра и чак на 23 септември бе „производството“ на випуска във Велико Търново. Но на това производство присъстваха само „военните“. Нали имаше криза за кадри, БМФ бяха издействали уволнението ни преди производството и само с една бележка, че сме завършили образованието си във ВНВМУ: „Към-уреда” - и на корабите. Само да знаех, че мога да си остана поне месец в Сандански и че не подлежа вече на строгата военна повинност …, но както сме учени - веднага след получаването на телеграмата се отзовах на повикването.
Оказа се, че в този ден от нашето 121 класно отделение сме пристигнали само двама, Кирето Сапунджиев и аз. Процедурата: получаваме си зелените (тогавашните граждански) паспорти, моряшките паспорти (имахме си ги от практиките), сертификатите за механик 3-та степен, заповед за назначение и записка кой кораб да „си хващаме”. Следващо направление - да минем през ДИК (Държавната инспекция по корабоплаване) да ни „качат”, един куп бележки за получаване на работно облекло и униформи от интендантството. Питаха ме от къде съм и какво жителство искам. Аз се забавих малко с отговора, защото честно, не схванах за какво става въпрос - нали си бях жител на Свети Врач (т.е. Сандански!). След паузата чух: „Добре, варненско и в срок от 3 месеца отивате в общината за формалностите”. Всичко беше много „кораво” организирано. Като тръгнахме с Кирчо към БМФ-то и ДИК-а се наговаряхме да си вземем обща квартира, та поне багажа да си оставим. Да, но се оказа, че моят кораб (параходът „Рила“) разтоварва в момента на въглищния кей на Пристанище Варна и така със заповедта, работното облекло, униформите на закачалки, един сак бельо от къщи - и директно към въглищарския кей.
Малко инфо за парахода „Рила”: двата кораба („Родопи” е „сестричката”) са бивши (до колкото си спомням около 8000 т. дедуейт) лесовози, превозвали чамови трупи от Канада за Англия. Британски по произход и притежание, закупени от БМФ за превоз на въглища по линията Жданов (сега Мариупол, Украйна) - Варна/Бургас. Да вметна - всички жилищни помещения, с изключение на офицерския салет, на капитана и главния механик (не помня втори механик и старпома дали бяха в групата) бяха директно на ламарина, без изолации и переборка (т.е. обшивка! Този „термин“ е популярен в БМФ-кадрите!). Всъщност екипажът е бил от затворници (явно с морски сертификати) с по-леки присъди, които са ги „излежавали”, работейки на тези два кораба, без да имат право да стъпват на брега. Главен двигател: парна машина с тройно разширение и притурка 4-та степен парна турбина, която е всъщност балансьор, осигуряващ равномерно въртене, но ефектът от включването й беше +1-2 възела. Мощността на главния двигател - около 3000 к.с. Електрообзавеждане - 2 пародинама прав ток 110V по 32kW. Електриката: за осветление, навигационни светлини, радиостанция, жирокомпас, умформер за киномашината и друго не ми идва на ум. Останалото - парни механизми, рулевата машина също. Много хитра машинка беше рулевата. Възхищавах й се като ходех по време на вахта да я подмазвам. Както си е на автопилот, като вземат щокчетата на буталата да ситнят, та „а у лево - а у десно” - феерия. В кухнята също огромна печка на нафтова горелка, много чугун, много чудо. Това не пречеше на готвача да ни храни много добре. Два огнетръбни котела с общо 6 пещи осигуряваха парата. Та много тръби, много салници и набивки. Сменил съм за цял живот набивки до като бях на „баба” „Рила“ - така я наричаха. Може би прякора й беше лепнат защото не бързаше и плаваше тихо. На предната надстройка си беше курортна тишина.
Впрочем, като гледах филма за „Титаник” - и машините му и котлите досущ като на „Рила“. Е, по-големи по размер, но другото си беше същото. По същия начин подмазвахме, бъркахме да опипваме лагерите, когато „коляното” е на чалъм. По същия начин и нашите огняри изриваха натрупания нагар (полусгурия, независимо че горивото е мазут) от пещите. Много физически труд „упражняваха” тези момчета огнярите. Опитните бяха - факири! От Цоко, баш факира, за един месец научих тънкости, които бих нарекъл - Практически Университет. С леки почуквания с варбулката (лична, сам си я правил и тя си „спеше” с него в кабината) успяваше да подържа безупречно еднакви параметри на двата, работещи в паралел, котли. Не е трудно за досещане, че това е много трудно за овладяване, особено когато започва периодичното чистене на пещите. Разлюлеят ли се нивото на водата и налягането на парата от единия към другия котел, започва истинска вакханалия.
Вече като главен механик, наследявам на един 150 000 тонен танкер един „буламач” - 7 месеца не могат да разтоварват с 4-те турбини, защото не могат да вкарат двата котела в паралел. Колегата, филипинец, и сънародника му старпом - като куче и котка. Колегата в старанието си да реши проблема, бъзикнал тук-там автоматиката и … каша, независимо че имаше прекрасни инструкции. Но то трябва да си поддържал (или участвал) паралел на два котела без автоматика, за да я разбереш тази инструкция. Не преувеличавам - благодарение на Цоко-уроците, по време на прехода с елтехника, пренастроихме автоматиката и още на първото пристанище вече разтоварихме с 4 помпи.
За Цоко и другите огняри и машинисти от „Рила“ - поклон! Винаги за тях си спомням с уважение.
Но да продължа след отклонението за сравненията с „Титаник“…
Качвам се на кораба, представям се и … винаги има и добри новини. Трети механик е Любомир Куманов (светла му памет, от 021 класно отделение), четвърти помощник-капитан Сашо Първанов (наш човек, от 102 класно отделение). Охааа - значи има с кого да се „сдуша”. Както по-късно разбрах, „нашата” „Рила“, „Родопи“ и „Витоша“ били обявени за наказателната армада на БМФ и може би за това имаше и голямо текучество, особено при командния състав. Докато бях там, капитаните се сменяха почти на всеки рейс, до като се задържа Фердинандов. Вторите механици също бяха на „въртележка”. Старши помощник-капитан за „постоянно” беше Христо Мързов, а втори механик за известно време се „задържа” Атанас Гинев - Танашото. То по корабите винаги е така - има си хора, на които работата да се подпира. Те (Мързов и Танашото) и други като тях бяха от тази порода. Е, „постоянен” беше и главния механик (помня го по прякор Косьо Ряпата), но него няма да го коментирам, защото е покойник и не ми е възможно да намеря хубави думи, с които е прието да се споменават покойници.
Първата „профи” вахта - тук забравяне няма!
По време на практиките на моторните кораби бяхме добре обучени (убеден съм) да носим вахта на моторист, дублирахме и 4-ти механик, но на параход … Честно, притеснено ми беше да ме разконспирират, че съм си чиста проба статист. Час-два след качването ми на кораба предстоеше маневра за отплаване (естествено към Жданов). На маневрата
Никола ДЕКОВСКИ
Никола ДЕКОВСКИ като курсант – випускник на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” – Варна.
Никола ДЕКОВСКИ като курсант по време на баскетболно състезание. Снимката е направена през 1965 г.
Кольо Дековски с Дончо Меледжиев на м/к „Стара планина“ в Средиземно море.
К.д.п. Александър Първанов като курсант - випускник на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” – Варна, и съвипускник на автора.
Параходът „Рила” като Rookwood. Източник: http://www.photoship.co.uk
си бях като „наблюдател на ООН-то”. Почти веднага след маневрата дойде време за моята вахта (20 - 24 ч.). Указания от главния механик не получих никакви, а вторият механик само спомена, че машинният боцман ще е с мен. То на гл. механик системата беше - първи на трапа за слизане, последен се качва преди отплаване и никакво слизане в машинно отделение (освен в присъствието на проверяващи от БМФ). Както казах, беше ми споменато, че машинният боцман ще бъде с мен, но не остана. Но пък машинистът Васил се оказа точният човек. Само ми каза „давай след мен и повтаряй, гледай да запомняш и да не ти пука”.
И като почна показването, бъркане за опипване на лагерите, пълнене на масльонките, мазане на щоковете на работещите парни помпи и работещото динамо, рулевата и … то вахтата свърши. От умората и впечатленията всички притеснения се изпариха. Едно разбрах (не че не го знаех от практиките) - между работата трябва да науча системите като „Отче Наш”. Всяко кранче защо е там, какви са му пълномощията … иначе ще си остана дипломиран статист. Започна класическото пролазване на тръбопроводите. При всяко сдаване на вахтата на Любо Куманов (00 - 04 ч.) оставах малко, споделяхме много подробности. Сигурен съм, че щеше да ми е много по-трудно, ако друг беше трети механик тогава. Много си допаднахме с него и останахме големи приятели до кончината му. Е, имаше и закачки от време-навреме, породени от разликата в ръста на двамата, а ние приемахме хумора с усмивки и добри контра-задявки ако се наложи. Хубава „следа” на „Рила“ беше оставил колегата (от 921 класно отделение) Йордан Велчев, който впоследствие беше мой професионален гуру - отношение към работата и начина, по който усъвършенстваше познанията си по английски език. Между работата Данчо беше превел от английски инструкцията за включване на споменатата турбина - балансьор. Поверява я на Хиндо (випуска след нас), а той идвайки да си прибира от кораба останал багаж, пък я поверява на нас с Любо. Невъобразимо сложна автоматика (забележи - парна!) за включването й към главна машина имаше тази турбина-балансьорка. Най-малкото отклонение от указанията на инструкцията прави неуспеха сигурен.
Като решихме и я включихме с Любо на следващия рейс след маневрата за отплаване в режим „пълен ход” на главната машина сами се изумихме, че магията стана. Вторият механик така и не беше разбрал, че турбината е включена, но като се разбра за тази наша волност имаше „калайдисване”. То нямало нужда от нея, преходите били къси (което си е вярно, но защо не и тази помощ), трябвало да искаме разрешение. Така ли?? Инструкцията Любо я скъта на „топло” за по-добри времена и замразихме начинанието. То и без това само Данчо Велчев, Хиндо и Васко Трендафилов (2-ри механик с тях) я бяха пускали балансьорката.
Преди да разкажа за веселите моменти, не мога да не спомена как съм запомнил първия камериер, който обслужваше поддържането на реда в жилищните помещения на офицерския състав - бай Димитър. Като неговото, изключително професионално, отношение към задълженията на камериера никога повече не срещнах по другите кораби, на които съм работил. Безупречно облечен според случая, изключително изряден и мълчалив. Не че не съм срещал и други прилежно да работят. Но нали след ВНВМУ някой да ти оправя леглото си е шокова ситуация, а неговото обяснение защо така ни уважава и нас, незначителните „масльонкаджии”, за мен бе „гвоздея на програмата”. Ето за какво иде реч. Много уморени след поредната допълнителна задача си лягаме, а не сме успели (аз и Любо Куманов) да премахнем напълно мазното от телесата си (най-трудно беше да се обезмасли косата - да припомня „открития” картер на парната машина!), ставаме, хукваме пак към машинното, оставяйки следи по калъфките или някой чаршаф. Като се приберем след отстраняване на поредния проблем - всичко е застлано с изпрани и изгладени постелки, на бяла покривчица на масичките ни, покрито с бяла салфетка е оставено яденето, за което не сме се явили в салета. Това значи, че той ни е чакал повече от половин час да ни нахрани, допълнително да ни оправя постелките.
Издебваме го аз и Любо в един момент и му казваме, да не ни чака за храна, да оправя и т.н. Обясняваме му, че уважаваме и годините на които е, а той простичко казва: „Другарю механик, всеки трябва да си гледа работата, вие вашата, а аз моята независимо от годините. Ако не сте вие, параходът няма да върви, а аз ако не върша моята работа, трябва да си вървя в къщи”. И ни гледаше като да сме му синове.
Да! Но, за това как други се отнасяха към труда на хора като бай Димитър, дойде момента да разкажа за термометъра.
Нямаше да го споменавам главния механик (помните му прякора нали - Косьо Ряпата), но няма как. Поднесе му бай Димитър супата и … „Каква е тази студена супа бе!!“ Взима я бай Димитър, носи я след малко и … „Пак сте я претоплили!!“. На другия ден историята се повтаря, само че наопаки - първо била гореща, после пък студена. Споглеждаме се аз, Сашо Първанов, старпома Х. Мързов, втория мех. Танашото. След няколко такива издевателства над бай Димитър, Сашо и Мързов вземат нещата в свои ръце. Танашото ги снабдява с термометър без футляр и … още преди да е дошъл Косьо Ряпата в салета, супата му е сервирана с термометъра вътре. Идва той в салета и виждайки термометъра, започва да крещи (бай Димитър е скрит в кухнята по заповед на старпома), а в една от паузите Христо Мързов взима думата: „Шефе, ние от профкомитета във връзка с охраната на труда, знаейки за твоята чувствителност към температурата и възможните опасни последствия, решихме да упражним контрол с технически, а не само с езически (демек с езика) средства.“ Туш!!! Млъкна бай ти Косьо и това беше края на опитите му за издевателства от този сорт.
Сашо и старпомът с неподправеното си чувство за хумор измислиха и начин за въвеждане на ред, без да се бият „табани“ в случай на преувеличения от някой разказващ спомени. Това стана с монтирането на звънец под масата за хранене в салета до мястото на 4-тия помощник. Дрънне Сашо звънеца и … разказващия започва да се оправдава като ученичка, хваната в невинно (или не съвсем) прегрешение. Весело беше с тези леки закачки и много разтоварващо. Все пак заслужава си да разкажа, как веднъж Сашо не успя, а и нямаше защо да задейства звънеца. Обядваме и темата на разговора беше как е бил потопен целия (почти или поне 90 %, не се наемам с уточнения) български търговски флот по време на Втората световна война. И … започва разказа на гл. механик (Косьо Р.), как героично се е държал при потапянето на кораба, на който е служил (до колкото си спомням било е в Егейско море, а торпедото - британско), как спокойно преценил обстановката, излизайки от машинното отделение, минава през кабината, взема си спасителната риза, машинния дневник, документи, скача, обръща се по гръб във водата, за да огледа дали не може да окаже помощ на някой и тогава вижда как фигурите на двама от екипажа (водят се официално безследно изчезнали) притичват по „моста“ задна - предна надстройка и как се хвърлят във водата. Огледал той дали не може да им помогне, но … в това време водата поглъща кораба …
Чува всичко това Танашото, стана от масата и … „А стига бе шефе!! Какви са тия лъжи, че последен ти, преди двамата изчезнали, си скочил. Ти първи беше скочил паникьосан и на всичко отгоре беше взел и ризата на 4-тия механик (Косьо е бил 3-ти мех.)”. Естествено следват обвинения, че Танашото си измисля и няма от къде да знае истината, а контрата е: „Излизам, шефе, не мога да търпя повече. Забравил си, че аз бях машинист тогава на кораба”. Не си беше довършил Танашото обяда и действително много ядосан напусна салета. Хем смешно, хем тъжно, но със звънеца в този случай се разминахме.
То добре, че такива припламвания минаваха в графа „гемеджи кавгасъ“ (този „турцизъм“ го чух за пръв път на „Рила“).
Какво друго видях за пръв (и за последен) път от парахода „Рила“? При поредното преминаване на Керченския пролив, тъкмо бях излязъл от обедната вахта (08 - 12 ч.) и виждам, че от мостика ми маха 2-рия пом. капитан Стефан Гъдев. (Стефан от кл. отделение 010, забравих да го спомена като добрата новина в първата част на моя разказ, за това правя заклинание - ВСЯКАКВО ЗЛО ДА ГО ЗАБРАВИ). Качвам се на мостика и ми показват в прибрежната зона цяло село от РК-та (риболовни сейнери). Стефан ми подава бинокъла и казва: „Виж как хамсията се „преселва“ от Азовско в Черно море. Гледай внимателно, защото Липованеца (един от моряците) каза, че е виждал как гъстия пасаж влачи почти изправен бамбуков прът“. Действително, след продължително вглеждане, успях да видя подобно на казаното от Липованеца. Дали защото пасажа е бил ограден и рибата е била заставена да се „сгъсти” така, но фактът си е факт.
Ограждане или не, но на тази миграция на хамсията (а колко е вкусна като угние тази хубостница!!) й ядохме попарата веднага след навлизането ни в Азовско море. Започна да пада вакуума след последната степен на главната машина, а това си е много голям проблем за параходите. Падат оборотите и мощността, увеличава се разхода на гориво, натоварват се котлите. Не можахме да върнем вакуума с класическите средства - допълнително охлаждане на кондензатора и подаване повече пара/налягане към парния ежектор.
То добре, че Жданов не е далеч. Добрахме се и със заставането на кея се започва снемане на капаците на кондензатора. Много гайки, много чудо ви казвам. Нали диаметърът на кондензатора е повече от 2.5 метра. Аз и Васко Глухия (споменатия вече машинист от първата ми вахта) от към входящата страна, а огняр и другия машинист чакат да започнат изходящата. Оставаме аз и Васил на 4 не напълно отвити гайки и почукваме да отлепим капака, за да се оттече водата, останала в кондензатора. Капакът се отлепи и като ни заля студената вода, аз изтървах гаечния ключ, а на Васил ключа го отнесе водата. Не можем да се доберем бързо до инструментите, за да позатегнем, та малко по-бавно водата да се оттича. В това време се чува панически рев: „Потъваме, потъваме, потъваме-е-е …“
Оказва се, че незабелязано на междинна площадка на машинно отделение се промъкнал шефа (Косьо Р.) и като вижда изтичащата вода започва да крещи и да бяга към изхода на машинно отделение. Васко му крещи: „Върни се бе шефе, подай ни ключовете, не потъваме“. Но не би! Както ни заливаше водата си взехме инструментите, но водата намаля и не се наложи да попритегнем 4-те гайки. А долу по пайола и към сантините!!!! Залято от полусварени до все още мърдащи хамсии. За вас лъжа, за мен истина - събраната чиста и годна риба в едно каче от кисело зеле беше поне 50-60 кг. Естествено майсторите (водещ Липованеца) надлежно я осолиха. Добре, че се забравя хамалогията с шомполите за промушване на тръбите, връщането на капаците на кондензатора на „място“. Тя много мазна тази хубавица хамсията, а омасляването е, както знаем, голям враг на топлообмена, та доста търкане падна. Но нали винаги има и добър спомен - в качето стана страхотно, незабравимо мезе.
Както се подразбира от споделеното до тук, първите ми най-силни професионални впечатления са свързани с общуването и борбата с парата. Не мога да пропусна да повторя: добре, че в екипажа имаше и много точни моряци (капитани, механици, изпълнителен състав) и всичко за мен новобранеца беше поносимо. Къде с шеги, кога със закачки, успявахме да си правим ежедневието ведро. Какъв отдих за мен си беше да отида при Сашо Първанов на предна настройка, да извади „конфетките”, да си побъбрим!!
Никола ДЕКОВСКИ
или македонеца Колето от Сандански

(Следва)