избор на брой
начало
ЕВИН ПЛАЖ
Плавахме на малък ход, с едната машина. Придвижвахме се бавно на юг, към пристанището на Мичурин, сега Царево. Движехме се много близко, почти до брега. Пристанището ползвахме временно за база. С малкия десантен кораб осигурявахме водолазната практика на „Тихина” (прозвище на Морския специален разузнавателен отряд на ВМС - бел. ред.). Провеждаха я по техен план и организация. Ние само ги осигурявахме.
Днес водолазните спускания завършиха твърде рано. Имахме достатъчно време за прибиране. Не бързахме. Нямаше защо да бързаме. Нямахме друга задача. Придвижвахме се бавно към пристанището. Командирът на кораба - лейтенант, и помощник-командирът - мичман-школник, заедно тренираха с пеленгатора на десния борд. Рулевият - наборен матрос, и аз, механикът на кораба - лейтенант, неволно ги наблюдавахме, от бойните си постове на мостика. Тренировката пред нас постепенно придобиваше по-напрегнат характер, нещо почти като състезание. Приповдигнатото настроение на състезателите правеше атмосферата около тях доста шумна. Наблюдавахме развоя на това почти състезание напълно безучастно. Впечатляваше сериозното отношение на участващите в това занимание. По продължителност то надхвърляше вече час. Неочаквано двамата състезатели утихнаха. Секнаха шумните коментари на резултатите от пеленгованите брегови обекти. Нещо като че ли извънредно се случи?
Командирът, залепнал за оптиката, наблюдаваше нещо на брега. Разглеждаше това нещо твърде старателно. Наблюдаваше го продължително, непрекъснато и като, че ли и много внимателно. Какво ли толкова можеше да привлече вниманието му на брега? Трябваше наистина да е нещо много интересно, а може би и важно? Рулевият, като по-опитен, бързо ме светна. На брега, покрай който минавахме в момента, се намирал евиният или нудисткият плаж на Мичурин. Не знаеше точно кое от двете, но предполагаше, че е по скоро първото. Е, и? Какво ли можеше да се вижда, от това разстояние? Не можех точно да знам, но каквото и да е то, според мен, не можеше да е достатъчно предизвикателно за мъжките му емоции. Така го приемах, но не бях съвсем сигурен. Можеше и да греша. Допусках, че по-скоро вълнуващо е самото търсене на онова,
Капитан І ранг о. р. Лъчезар Лазаров. Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
Малък десантен кораб - минен заградител (проект 106К) бордови № 703 (действията, описани в настоящия разказ, се развиват именно на борда на такъв кораб) изпълнява задача край южния ни черноморски бряг. Снимката е направена през 2003 г. и е от архива на Щаба на ВМС.
Малък десантен кораб - минен заградител (проект 106К) бордови № 704 по време на учение в Пункта за базиране Атия (днес Пункт за базиране Бургас). Снимката е направена през 2005 г. и е от архива на Щаба на ВМС.
което очакваш или искаш да видиш. Можех да си мисля каквото си искам. Той, обаче, не мърдаше от оптиката. Беше като залепен за нея. Продължаваше непрекъснато и продължително да наблюдава.
Неусетно се увлече и даде команда „два градуса дясно руля”. Искаше да се приближи още към брега. Скъсяваше зрителното разстоянието, търсеше подобряване на резултата във воденото наблюдение. Рулевият реагира веднага и доложи, че пред нас има плитчина с подводна скала. Командирът отхвърли предложението с довода, че знае добре къде е тази скала. Толкова се беше увлякъл, че не само пренебрегна предупреждението на рулевия, но и командва още „два градуса в дясно”. Не беше моя работа, но сега реших и аз да се намеся. Освен, че ми беше командир, с него бяхме и приятели. Бяхме само с една година разлика и във възрастта, и в службата. Познавахме се добре още от училището. Опитах с шеговита реплика, по повод наблюдавания от него обект, да му подскажа, че не там е неговия свят и вдъхновение, а тук на кораба.
Последва пауза. Не дочаках нейният край. Не дочаках и неговия отговор. Вниманието ни вече беше привлечено от силна смесица на звук и шум, получена от стържене и скърцане на метал. Празното товарно помещение усилваше звуците и шума от стърженето като резонаторна кутия така, че целият кораб кънтеше. Не можех веднага да определя какво точно става. Ако съдех само по звука, имах усещането, че корабът се разцепва. Миг след това последва удар. Корабът стремително задържа ход, повдигна се малко нагоре, завъртя се леко на една страна и спря. Мигновено изпълних едно след друго поредица от действия, за които може и да е нямало команди, като „стоп!” на предния, „малък назад!”, „пълен назад!” Отново скърцане, отново стържене, леко завъртане на място и изправяне на кораба. „Стоп!” на машините. Успяхме. Слязохме от камъка.
Имах вече „стоп!” на машините. Стояхме на място и не знаехме какво ще предприеме командирът. Той също още не знаеше. Стоеше безмълвен и като парализиран. Не смееше да помръдне от мястото си. Напрегнати секунди на самоосъзнаване. Колко дълги са тези секунди, никой точно не може да каже. Тяхната продължителност почти винаги се доближава до „вечност”.
Пръв излезе от хипнотичното положение командирът на „Тихина”. С качването си на командния пост предложи веднага да се направи пълен подводен оглед на корпуса. Предложи и пълно съдействие със своите водолази. Командирът мълчаливо прие предложението. Последваха команди  за кратка маневра, за отдалечаване от подводната опасност, за хвърляне на котвата, за спускане на клапата. Четирима от водолазите, вече се бяха подготвили. Гмурнаха се за да огледат плоското дъно на кораба от външната му страна. Трябваше да огледат всичко от носа до кърмата без да пропускат нито сантиметър. Екипажът трябваше да огледа дъното, много внимателно, от вътрешната му страна. Мое задължение беше да съм запознат в детайли и да знам всичко свързано с целостта и състоянието на корабния корпус.
Това беше много важно, особено сега. Разполагах с възможност сам да проверя и огледам всичко. Реших да я използвам. Обявих намерението си на командира. Подготвих се за гмуркане. Исках да огледам всичко сам. На кораба имахме, щатно, два водолазни апарата. Бях ги пробвал вече в самостоятелни, нерегламентирани спускания, съвместно с тренировките на „тихинайците”. Предполагах къде точно е ударът и се насочих на там. Следите от триенето в скалата започваха на повече от 5-6 метра пред сензорите (излъчвателя и приемника) на ехолота. Деформациите по обшивката започваха на няколко мера от тях, като най-силно изразени бяха непосредствено пред самите сензори. По-назад  нямаше следи от контакт със скалата. Явно тук сме успели да спрем. На едно от напречните ребра, обшивката рязко беше огъната навътре, точно по ръба на реброто.Това можеше да доведе до нейното разкъсване, нещо като срязване от самия ръб на реброто.
Оглеждах внимателно. Останах с впечатлението и с убеждението, че няма разкъсване и нарушаване целостта на корабната обшивка. Продължих към кърмата. Разгледах всичко свързано с движението и управлението на кораба.Не забелязах изменения от нормалното му състояние. Когато излязох от водата, другите водолази вече бяха на борда. Техните впечатления потвърждаваха моите наблюдения. Матросите, участвали във вътрешния оглед, твърдяха, че не са забелязали никъде навлизане на вода. Резултатите от огледите бяха успокоителни. Малко поуспокоени, но все още не съвсем наясно, какво точно трябва да правим, продължихме към пристанището. По пътя не коментирахме, не разговаряхме. В тягостната тишина всеки си мислеше за случилото се по своему. Командирът обяви, че за сега няма да докладва по команден ред за случилото се. Искал да изчака малко, за да прецени точно как да го направи. Влязохме в пристанището, застанахме. „Тихинайците” тръгнаха да решават свои задачи. Ние приведохме в изходно положение и се посветихме на ежедневните си рутинни дейности.
В каютата на командира, двамата, коментирахме случилото се, коментирахме неговото решение да не докладва веднага, коментирахме и моето неодобрение на това решение. Той настоятелно продължаваше да твърди, че му трябва време за да обмисли, как точно да го направи. Не бяхме завършили още този разговор, когато дотърча щурманският електротехник и докладва, че шахтата на ехолота е пълна с вода. Излетяхме и двамата. При шахтата матросите вече бяха вдигнали капака и подготвяха отводнителната помпа за пускане. Обемът на шахтата не беше по-голям от няколко кубически метра. Напълнила се беше за около два часа. Пробойната не можеше да е голяма, но я имаше. Включихме осушителната помпа. За броени минути водата беше изхвърлена. Слязох в шахтата за да огледам внимателно пробива.
Да, точно там, на ръба на напречното ребро, силно огънатата обшивка беше разкъсана. Срязана като с нож. Само десетина сантиметра, но срязана. Целостта на обшивката нарушена. Краищата на металния лист, по среза, не бяха разместени, стояха почти долепени. Тяхната близост ме е заблудила при подводния оглед. Сега, отгоре, всичко се виждаше ясно. Трябваше да взема решение как да се преустанови постъпването на вода в шахтата. Близостта на краищата, на металния лист по среза, ме изкушаваше да пробвам със заваряване. Да, но постоянно постъпващата вода щеше да охлажда стопилката, ако въобще можеше да се получи такава и ако изобщо можеше да се запали и гори електрическата дъга при тези условия. Изкушавах се да опитам. Какво пък толкова? Реших да опитам.
Изчаках да дойде командирът на водолазите и го помолих, двама от тях, да застанат точно под прореза. Надявах се издишвания и подаван от тях въздух да изпълни вдлъбнатината, нещо като въздушна възглавница. Част от него непрекъснато ще минава и изтича през незначителната цепнатина. Така няма да позволява на водата да достига до краищата на среза. Надявах се краищата да останат във въздушна среда и успея да ги съединя със заваръчен шев. Договорихме с водолазите няколко варианта за работа. Важното беше да се получи отделянето на среза от водната среда. Очаквах въздушна възглавница и непрекъснатия въздушен поток през среза, да ми осигурят благоприятни за заваряването условия. Подготвихме необходимото. Експериментът започна. Да, ама не. Въздухът беше достатъчен. Получи се малка въздушна възглавница. Скоростта на преминаването му обаче, през цепнатина, се оказа твърде висока и увличаше водни частици със себе си. Те непрекъснато охлаждаха метала, по краищата на среза. Получаването на непрекъснат, плътен шев, ставаше невъзможно.
Дъгата се палеше, но и тя гореше с много прекъсвания, и за кратко. Опитах да получа добър резултат чрез натрупване на капки от стопилката и така постепенно и полека да затворя процепа. Да, ама отново не. Пак нищо. При това „клепане”, заваръчният шев по никой начин не можеше да стане плътен. Моите познания и умения, свършваха до тук. Може да е имало и други възможности за реализиране на плътен заваръчен шев при тези условия, но аз тогава не съм ги знаел, а още по-малко  умеел да ги изпълня. Приложих друг, по-надежден за случая начин. Циментирах прореза. Класика. Получи се. Проникването на вода спря почти напълно. Можеше да се приеме, че вече всичко беше наред. Продължихме с осигуряването на водолазната практика. Командирът реши да докладва, когато се приберем в  нашата база. След една седмица осигуряването завърши. Прибрахме се. Мина първата седмица. Минаха още седмици. Минаха и месеци. За инцидента постепенно всички забравихме.
В началото на следващата година, по план, излязохме за доков ремонт в КРЗ „Флотски арсенал”. Доковата комисия опресни паметта на всички ни. Едно от нейните решения беше да се сменят близо 20 кв. метра от обшивката. Да, да точно там. На същото място, дето деформирахме дъното, качвайки се на камъка. Преди това обаче, спря ремонта, до изясняване на случая с деформирането  на обшивка и определяне на вината. Същият ден, по обед, чрез оперативния дежурен получихме заповед, на следващия ден, сутринта, двамата да чакаме командира на базата в неговата приемна. От притеснение или за по-голяма сигурност, не мога да определя точно, потеглихме още в малките часове на нощта.
Пътувахме с колата на моя командир. „Волгата” беше от онези с „еленчето” на предния капак. Може и да сме си били връстници с нея, но тя му беше ценен спомен от неговия баща. Вършеше и добра работа. Беше нещо, като нашата дежурна кола. Винаги я държахме наблизо, около нас. Трябваше ни. Не намирахме много време за нейната поддръжка, но пък тя никога не ни изоставяше, особено когато разчитахме на нея, както и сега. Пристигнахме още преди да се е съмнало. Трябваше да чакаме дълго. Чакахме. Командирът на базата пристигна доста преди автобусите. Това, все пак, не беше от лошите неща, които очаквахме да ни се случат през този ден. На срещата, вероятно, щеше да е сам. Той влезе, мина през приемната без да ни погледне и влезе в кабинета си. Вратата на кабинета му остана отворена. Нищо не каза. Все едно ни нямаше. Стояхме и чакахме. След около десетина минути ни повика. Заповяда да затворим вратата. Не ни предложи да седнем. Той също стана.
Е, сега вече, при тази официалност, можеше наистина да ни предложи сериозни наказания. Допусках за възможно и най-тежкото - предложение за уволнение. Той започна бавно и привидно спокойно. Не настояваше толкова много да научи как е ударен корабът, колкото защо не е докладвано. Постепенно наемаше и се разпалваше. Колкото ние не искахме да обясним защо не е докладвано, толкова повече ни се ядосваше и се разпалваше. Обвиняваше ни в умишлено укриване. Обвиняваше ни в какво ли не. Държеше да научи истината. Ние продължавахме виновно да мълчим. Бях готов да обясня, но нямах право. Не можех да разкажа, вместо командира си. Толкова време бях солидарен с него и сега да го предам. Не можех. Да ставаше каквото ще.
В една от кратките паузи, на командирското обвинението, го чух да прошепва: „Разкажи му ти. Аз не мога. Неудобно ми е от истината”. Да бе, неудобно. Защо още тогава не го почувства това неудобство? Защо досега не го почувства това неудобство. Неудобната истина? Да, истината? Добре. Нека да е истината. Трябваше да е истината. Тя беше единствената ни възможност. Друга нямахме. Този път бях напълно съгласен с него. Както и да е. Щом веднъж съм тръгнал, ще бъда до края. Командирът на базата чакаше нашия отговор. Престраших се и започнах. Той очакваше да започне моя командир, но не ме прекъсна. Изслуша всичко и то внимателно. Помълча малко и попита моя командир: „Имаш ли да добавиш нещо?” След неговия отрицателен отговор, отново направи пауза и буквално ни изгони. „Махайте се и двамата от очите ми! Отивайте си веднага на кораба и продължавайте с ремонта! Като пристигнете в завода, веднага доложете. Махайте се веднага!” Обърнахме се и се устремихме към вратата. Преди да успеем да се измъкнем през нея, до нас достигнаха неговите думи: „Наказанието ще ви обявя по-късно.”
Ремонтът завърши. Без да се прибираме в базата, останахме на плаване с дивизиона. Подготвяхме дивизионната задача. Прибрахме се след близо две седмици. Никой от командването на дивизиона не знаеше подробности за случилото се. Явно всички чакаха решението на командира на базата. Минаваха седмици. Кипеше напрегната подготовка за учението на базата и после за флотското. Минаваха месеци. Мина лятото. Увлечени в ежедневните си грижи отново забравихме за висящото над нас наказание. Никой не се занимава повече с нас по този въпрос. През септември моя командир го преместиха на служба в северния район. С това приключи и нашият случай с „евиния плаж”. Вероятно, за командира на базата, сами по себе си, лейтенантските мъжки вълнения, не са били достатъчно убедителна причина, за налагане на служебно наказание. Може да е било и правилно?

Капитан І ранг о. р. Лъчезар ЛАЗАРОВ
WYSIWYG Web Builder