избор на брой
начало








ОБЕКТЪТ С БОРДОВИ НОМЕР 206 (30 ГОДИНИ ОТ ВДИГАНЕТО НА ФЛАГА НА КСР „КАПИТАН І РАНГ ДИМИТЪР ДОБРЕВ“)

1. Корабът
На границата между двата века във Варненската военноморска база можеше да се види един странен тип. Около 40 годишен (или по военните стандарти - чичко), с работни дочени гащи, черно униформено яке с къс ръкав със замазани пагони и с подпетени тапочки на босо. На учудените погледи на проверяващи и проверявани, каквито в зависимост от моментната ситуация са всички военни, по-запознатите казваха: „А бе, механика на размагнитващия кораб“, а другите най-често отговаряха с - „А-а-а-а, … този ли е!?“ Този чичка бях аз.
Всеки военен механик, имал шанса да служи на повече от един кораб, когато каже „Когато бях механик на кораб...“ , най-често се сеща само за един  от тях. След три кораба, всеки по своему уникален, след почти 18 години „Командир на електромеханична бойна част“, от които 11 години само на него, мога да кажа че бях, а и в мислите си, все още съм, механик на размагнитващия кораб. На кораба с бордови номер 206 (КСР 206 - кораб-станция за размагнитване № 206 - бел. ред.).
За първи път видях кораба в деня на тържественото му посрещане, след прехода му от Полша. Не бих казал, че бях особено впечатлен, вероятно поради факта, че предният ден с екипажа на пожарния катер, на който бях механик, под вещото ръководство на командира на катера капитан ІІІ ранг Велчо Панайотов, използвайки цялата водна противопожарна мощ на катера не по предназначение, в продължение на часове михме новия пирс, където трябваше да се състои посрещането. Както е казал безименният поет под пагон: „Мокро, значи чисто!“
Новият кораб, ама наистина нов, излязъл преди десетина дни от корабостроителницата в Гданск, а не кораб втора ръка с отпаднала необходимост на нечий друг военен флот, бе огромен по моите стандарти. Представете си боен кораб. Заплашително заострени контури, насочени оръдия, торпедни апарати, въртящи се антени, с една дума - акула, и то поне бяла. А това - нищо общо. Нещо като ... попче, ама много голямо. Сплескан нос, високи бордове, многопалубна настройка, изтеглена към носа и заемаща повече от половината му дължина. По палубите разположено различно оборудване с неясно, но вероятно много специално предназначение. Огромен кран, два работни катера, че и нещо като сал, разположен на кърмата. Вътре бе още по-невероятно. Кокетни каюти за по няколко човека, а не тъмни кубрици, каюткомпания, в която може да се загубиш и ... о, Боже! Сауна! Истинска, цялата в дърво, със всичките необходими атрибути.
С една дума не военно поделение, а санаториум някакъв. С климатик! Механикът на кораба, капитан-лейтенант Иван Мутафчиев, с неприкрита гордост показа машината. Главните двигатели бяха не някакви до болка познати двигатели тип „Руски дизел“, а „Зулцер“-и. Полски, но „Зулцер“-и. А винтовете - с регулируема крачка. Всякакви механизми и системи, за които само бях чел от дебелите учебници в Морското училище. Дори и пещ за изгаряне на отпадъците!
Всичко се управляваше дистанционно от пост за управление, по-голям от машинното отделение на моя Пожарен катер. В поста за управление шарените лампички бяха повече от лампичките по новогодишната елха в центъра на Варна. Всичко се управлявало дистанционно и работело автоматично.
КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев“ в открито море.
Посрещане (или изпращане) на КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев“ след (или преди) изпълнение на важна задача в открито море.
Размагнитване на подводницата „Слава“ в базови условия. Снимката ни е предоставена от военно формирование 28580.
Капитан ІІІ ранг Николай Стоилов.
КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев“ на военноморски парад.
КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев“ с празнична разцветка във Военноморска база Варна.
Не служба, а удоволствие. Седиш си на тихо и хладно, взирайки се съсредоточено в разни прибори, уверено връткайки различни ключове, управлявайки всичко чрез натискане на копчета. Ако си и с парадна униформа, си готов за снимка на корицата на военно списание или поне военен вестник. А не като простосмъртните военни механици, наврени в шумни, тесни и омаслени машини, с ръце до лактите в нафта и грес.
Голям кораб с голям екипаж и големи очаквания от големите началници. Аз също имах големи очаквания, но в посока към щабните канцеларии, а не към корабите. След три години, през които вместо канцелария получих друг кораб - торпедната баржа, станах свидетел на смяната на строя и участник в деполитизацията, след които не останаха военни механици, бях назначен за механик на Размагнитващия кораб. Естествено бях против, но в ония времена нямаше „ама не искам, ама искам другаде, ама ще чакам нов регистър“ и други подобни демократични нововъведения. Лягаш си вечерта механик във Варна, а сутринта се оказваш механик край  Бургас. Единственото положително на тази система бе, че можеш абсолютно основателно да се сърдиш на кадровиците, което правих дълги години, вдъхновено и от сърце.
След като ме назначиха на кораба, флагманският механик на Флота капитан І ранг Васил Замфиров ме инструктира как да науча всички механизми, системи и устройства в рамките на месец, два. Изслушах го и сърдито му заявих, че моята служба ще е като на диригента - не му трябва да свири на всички инструменти, а да командва подчинените си, ако не с палка, то с бухалка, но да се получава приемлива музика. Флагманският механик въздъхна тежко и махна отчаяно с ръка. И така повече от десет години дирижирах действията на електромеханичната бойна част на кораба. Кога успешно, кога не толкова, но не помня да съм провалил задача или плаване, било по моя вина или по вина на хората от моята команда.
Едно от плаванията винаги ще помня. През късната есен на една от граничните години между двата века ни изпратиха пред Босфора. Не знам какво официално пишеше в плановете, но бяхме там, за да наблюдаваме отблизо учението на един чужд военноморски флот. Където има военно учение, било то и международно, има и кораби на други неучастващи, но заинтересувани държави. Така и ние, позиционирани насред морето, зачакахме действията на комшиите. Времето бе лошо, с тенденции към отвратително. Ниски температури, вятър и вълна до три бала. Бяхме заели предварително района, очаквайки началото на учението, като на борда се бяха натоварили хора с различни умения и интереси, както и разни апаратури, свързани с поставената задача. Времето продължаваше да се разваля, температурите на въздуха и водата да спадат. Учението така и не започваше.
Докато чакахме нещо да се случи - или учението да започне, или командването да ни прибере, плавахме на малък ход напред-назад, по точно - по и срещу вълната, за да намалим клатенето на кораба. И така почти два дена, докато не се случи нещо, което най-малко исках - единият главен двигател се закашля и спря сам. Проверката показа замърсени горивни филтри. Бяха почиствани преди плаването, но на море всичко се случва. Почистихме ги и запалихме двигателя след около час. След няколко часа спря другият главен двигател. Отново замърсени филтри. Като почистихме и тях си казах толкова ще е, но съмнението ме гризеше отвътре. Взех с един буркан, любезно предоставен ми от корабния кок за научно-изследователска дейност, от горивото и го изнесох на открито. След час горивото се покри с твърда ципа и след бърз, но задълбочен анализ и експеримент, свързан с открит огън на обезопасено място, осъзнах че горивото, с което съм зареден, е с големи количества парафин. За да потвърди това мое съмнение, първият двигател отново спря. В следващите почти двадесет часа двигателите спираха като по часовник през два часа, командата почистваше филтрите и ги пускаше, а в промеждутъците почистваше горивните сепаратори, които произвеждаха повече парафин, отколкото чисто гориво.
Бреговото началство, разбирайки нашите перипетии, след продължително умуване, бе разрешило да се прибираме към дома. Времето от отвратително беше станало ужасно - студ, вятър и вълна до шест бала. Вълните заливаха кораба така, че илюминаторите на поста за управление на машините, намиращи се над главната палуба, на около 4 метра над водолинията, показваха красотата на морската бездна. За съжаление беше тъмно и видимостта във морската вода бе недостатъчна, за да се види някоя заблудена риба, а и никой не бе в настроение за лирични наблюдения. След вълните от палубите изчезваше различно оборудване, закрепено уж надеждно. По някое време морето си хареса и един бордови прожектор заедно със стойката. Захранващият му кабел се мяткаше като за сбогом с благодарност за службата.
Независимо от всички трудности, ние се прибирахме към базата си. Вярно, малко бавно, но без да губим ход и управление. И тогава, някъде около Маслен нос, спряха и двата двигателя. Корабът остана без ход и започна да извършва всички описани в теорията колебателни движения. Стрелката на креномера се мяташе като откачена, постоянно подобрявайки всички рекорди за максимален крен, докато не откачих целия креномер, за да не стресира хората. Предполагам, че когато ги готвят за космонавти, летците изпитват нещо подобно. Тялото ти се втурва нагоре, докато вътрешностите му са останали някъде под теб, едновременно с това се накланяш постепенно напред, като същевременно залиташ бързо встрани, след което всичко се повтаря обратно, но не точно по същия ред. В това състояние следиш за работата на машините, пишеш в дневници, обикаляш отсеци и помещения, обслужваш техниката и в нашия случай - почистваш филтри и сепаратори.
След спирането и на двата двигателя, без никаква команда, всички от бойната част, без значение от състоянието си, буквално се свлякоха в машината за поредното почистване на филтрите. Тогава за пръв и последен път командирът на кораба слезе в машината ми по време на плаване. Командирът, капитан ІІ ранг Илчо Димов, попита: „Колко време ти трябва за ход?” „Час и половина.”- отговорих аз. „След 45 минути сме на камъните!”- каза той. „Слушам! Ще бързаме.” След половин час запалихме единия двигател, а след час и другия. След още няколко кошмарни часа пуснахме котва в Северния Несебърски залив. И до сега ако ме бутнат, дори и да спя, и ме попитат „Кажи едно спокойно място, граничещо с рая?”, ще отговоря без да се замислям: „Северният Несебърски залив.”
Към обяд се швартовахме във Военноморската база край Бургас. На пирса ни чакаше комисия в състав: началникът на местния ГСМ и лаборант за проверка на наличното гориво. Съгласно действащите инструкции, бяха взети проби от горивото от всички горивни танкове, и надлежно запечатани и надписани бяха изпратени в някаква военна лаборатория - същата, разрешила неговата употреба по военните кораби. В рамките на едно денонощие машинната команда освободи един 30 кубиков горивен танк и го почисти. Почисти отново филтрите на главните двигатели и на дизел-генераторите, както и горивните сепаратори с цялата горивна арматура. Накрая заредих с ново гориво в почистения танк, запълнихме разходните горивни цистерни с него, прекръстих се, и запалихме двигателите.
До Варненската база не се случи абсолютно нищо. Индикаторите за замърсено гориво не показаха и наченки на замърсяване на филтрите. Манометрите и термометрите по механизмите не помръдваха от нормалните си стойности. Морето утихваше. Перфектни условия за писане на обяснения за това какво, кога и как се е случило, с посочване на виновни за отминалите събития и настъпилите вреди.
На следващия ден назначена за случая компетентна комисия започна разследване за възникналите обстоятелства. След прочитане на писмените обяснения на участващите, проверка на фактическото техническо състояние на машината и най-вече на организацията на службата във бойната част, комисията констатира, че „механизмите са непочистени от прах, в трюмовете има наличие на течност, смес от вода, нефтопродукти и още нещо, че дневниците на главните двигатели са водени неакуратно по време на проверявания период - текстът и показанията излизат от предназначените за тях кутийки в таблиците, записите са вълнообразни, поради което не са спазени редовете и листите са напръскани с нещо, но не кафе, чиито следи са на повечето флотски документи върху хартиен носител, а с нещо съдържащо предъвкани хранителни остатъци и че универсалният кухненски робот няма машинен дневник”. Забележките веднага бяха описани писмено и докладвани в устен вид по команден ред. Изводът бе - вина в личния състав. Все пак бе взето решение за изчакване на резултатите от лабораторния анализ на горивото, които да са последния пирон в ковчега на виновните.
Анализът на гориво е пипкава работа и изисква време, особено ако лабораторията е военна и се намира на някакво забутано и тайно място в другия край на страната. Така че присъдата бе отложена за десетина дена, тъкмо виновните участници да осъзнаят вината си и да отстранят констатираните забележки.
След седмица два бойни кораба спряха насред морето поради замърсяване на горивните филтри. Единственото общо между тях, бойните, и нас, спомагателния, бе горивото, заредено по едно и също време.
След месец попитах какво стана с разследването, и кога ще ни наказват, на което председателят на комисията ме изгледа свирепо и ме прати да си гледам служебните задължения, съгласно длъжностната си характеристика, под интимния контрол на някои близки мои роднини и от двата пола. Така и до сега чакам резултатите от проверката...
След години, по повод корекциите на министерската заповед за разходите на ГСМ във Флота, на кораба дойде комисия, в чиито състав имаше представител на същата оная военна лаборатория. На въпросите ми за „онова” гориво, човекът взе да отговаря уклончиво, за случайности, за приоритети, за защита на държавните интереси и други такива лозунги, нямащи нищо общо със съдържанието на восък в горивата. Накрая насаме ми каза, че повече такова гориво не е имало, онова е било единична партида, получена по заповед. Вече като пенсионер, прочетох в един женски вестник, една жена да пише, че по онова време, за да внесат едно гориво, неотговарящо на Българските стандарти, някакви хора, чрез едни други хора в парламента, променили държавния стандарт. И как най-бързо да реализират печалба от продажбата му? Като го продадат на държавата, чрез някои от онези други хора, избрани от народа да го водят. Ама можело корабите да спрат от восъка? Дорде е лято и температурите са високи, восъкът е течен и минава с горивото през филтрите, а през зимата…. айде сега ще се заяждаме, колко е тя една зима! Хубавото е, че самолетите не летяха на същото гориво. Ние, с корабите, все пак, благодарение на умното старче Архимед и откритата от него поддържаща сила, можем да спрем насред морето, без да поемем надолу към най-близката твърда земя.
А учението на чуждия военно-морски флот така и не се проведе. Не знам времето ли ги уплаши, или и те бяха заредени със същото гориво.
Все пак, имаше и последствия. През следващите години в годишните доклади за състоянието на службата се споменаваше за праха и недостатъците по воденето на дневниците, довел кораба до предаварийна ситуация, но отстранени благодарение навременно оказания контрол и помощ от проверяващите лица...
(Следва)

О.з. капитан ІІІ ранг Николай СТОИЛОВ