избор на брой
начало






ДОБРА ДУМА ЗА СЪВИПУСКНИЦИТЕ ОТ МОРСКОТО
УЧИЛИЩЕ

В памет на к.д.п. Николай Левенов
и на инж. Румен Несторов

Беше през месец юни 1987 или 1988 година. През втората половина на този месец, шефът на ПДО и мой пряк началник, винаги отиваше на санаториума в Хисаря, оставяйки неговия заместник да приключва първото полугодие. От 1975 година бях в завода „Флотски арсенал“, а от 1977 година - към ПДО като корабостроител, така, че вече бях станал един от офицерите с най-голям стаж в отдела и така през тази година бях оставен за негов заместник. А през тази година и директорът на завода бе излязъл в отпуск и на практика „Б“ отборът играеше на тяхно място.
Един хубав ден, към 10.00 часа, директорът по производството ме извика при себе си и ми разпореди незабавно да предприема разместване на корабите на единия от плаващите причали (кейове), за да осигуря място за съветски транспорт, който е донесъл резервни части за корабите в ремонт и около 30 тона продукти и в момента е на рейда. Запитах за дължината на кораба. Размерът малко ме стресна. Върнах се в стаята на ПДО, която бе съседна на неговата, и се заех да видя какво може да се направи, за да се осигури място за транспорта. Като сравних дължината на плаващите кейове (те бяха два и бяха от бетонни понтони), видях, че корабът е по-дълъг с една трета от нашите плаващи причали и или кърмата, или носът му, ще стърчат към канала „море - езеро“. Това не му даваше възможност да се швартова стабилно и заплашваше сигурността на фарватера, а неговото разлюляване при преминаване на по-големи кораби, щеше да води до „игра“ на целия кей.
Върнах се при директора (Бог да го прости капитан І ранг Димитров, по-известен като Джупана) и му изложих възраженията си. Той се съгласи с мен. Но от Щаба на Флота му бяха казали, че въпреки неколкократните искания на оперативния дежурен, от Пристанище Варна категорично са отказвали да приемат кораба. Скоро ще разберете защо. Тогава Джупана се сети, че един от директорите на Порт Варна е мой съвипускник, каза ми да се обадя на Конфуто (шофьорът на директорската „Волга“) и да отида да го моля да приемат кораба. За да не ходя напразно до пристанището, в случай, че инж. Несторов (Бог да го прости, скоро го прибра при себе си) го няма, поисках да говоря с него по градския телефон, какъвто в канцеларията имаше.
Обадих се и за късмет той беше на работното си място. Казах му за какво стана въпрос. Запита ме по коя сметка ще се извърши заплащането на услугата. Казах му, че ще е по сметката на завода и искането ще бъде осигурено от мен. Сега сещате ли се защо е било отказано на Щаба на Флота Пристанището да приеме кораба. С гола заповед без финансова сметка и при социализма такива услуги не се вършеха. Тези услуги, извършвани за сметка на завода, после влизаха в стойността на извършения ремонт и съветските военни представители ги признаваха и заплащаха. Така покрай ремонта на един кораб, било то спомагателен или боен, освен за завода, имаше приходи и за много други български предприятия и фирми.
Отговорът на Несторов беше, че на Варна-Изток в момента нямат свободно място, но ако ни устройва Варна-Запад, може. Казах, че сме съгласни. „Обади се след малко на този телефон (и той ми продиктува телефона на директора на Варна-Запад), аз ще му се обадя да Ви осигури място за транспорта.“ Докато чаках да минат поне няколко минути, за да се обадя, Джупана гледаше с нескриван интерес как се нареждат нещата.
Разговорът с директора на Варна-Запад бе по кратък и делови. Каза ми на кое място ще бъде посрещнат
През 1990 г. последните съветски кораби в КРЗ „Флотски арсенал“ не бяха ремонтирани докрай, а отидоха за скрап ...
Инж. Румен Несторов.
К.д.п. Николай Левенов.
Ремонтът на военни кораби на Руската федерация в КРЗ „Флотски арсенал“ продължава и през ХХ век. Снимката е от 2008 г. и е направена от Атанас ПАНАЙОТОВ
кораба, запита с наш или техен транспорт ще се извърши извозването на товарите и кога да очакват кораба. Казах му, че транспортът ще пристигне след няколко часа и че ще осигурим наш автотранспорт, от тях искаме само кейово място и кран. Писмото за услугата ще получи по буксирите, които ще придружават кораба. До тук всичко бе добре. Оставаше да се обадя на буксирите.
Продължавах да съм в канцеларията на директора по производство. Звъннах на пилотска. В отговор чух: „Старши матрос Левенов слуша!“ Дежурният се оказа мой съвипусник от отделението на навигаторите. Беше ме познал по гласа и се представи с най-високото звание, което имаше преди производството. Като разбра, за какво става въпрос, веднага разпореди на два от влекачите да тръгват към кораба. Поиска да знае корабът има ли радиостанция за връзка с граждански обекти. Потвърдих и запитах на кой канал да се настроят. Беше ред да предупредя командира на транспорта, че буксирите са тръгнали към него, както и къде ще отива и да открие връзка по УКВ с тях. Това стана като се обадих по военния телефон на оперативния на Флота. Джупана остана изненадан. Това, което оперативните на Флота не бяха успели да уредят, се реши за няма и 15 минути от неговата канцелария. Оставаше да се погрижа нашата секретарка да подготви писмата за Пристанището и буксирите, както и да им ги предам.
След половин час бях на кея с писмата в ръка. След още половин час се показа транспортът. Когато буксирите ме наближиха, махнах с ръката, в която държах писмата. Единият от тях се отклони, доближи кея и аз подадох писмата на моряка, след което буксирът продължи пътя си. Така с помощта на моите съвипускници успях да осигуря навременното разтоварване на транспорта. Осигуряването на товарните коли бе дело на други колеги - МТС и Тила - пардон, сега е Логистика. Никой от двамата не бе превишил пълномощията си. Просто действаха експедитивно.
Тук искам да поясня, че навремето випуските не само се познавахме по име и физиономия, но и живеехме през всичките години като спяхме в едно помещение и се хранехме на една и съща маса. Механиците, без разлика за военен или граждански флот, бяхме заедно през всичките 5 години. А първите 2 от тях бяхме в едно спално помещение и в една рота и с навигаторите, независимо от това къде ще бъдем след завършването на обучението. Заедно носихме вътрешния и външния въоръжен наряд - караул, марширувахме по празниците в общ строй. Това не само, че ни сближи, но ни направи близки за цял живот.
Сега едва ли военните и цивилните се познават помежду си. С ненавременното пенсиониране на най-добрите преподавателски кадри от училището, извършено от един военен министър (отдавна вече забравен), МЕИ Варна откри катедра корабоводене, механици там се подготвеха много по от рано. Приказки за алтернатива, конкуренция и т.н. Познават ли се помежду си тези бъдещи капитани и механици, свикнали ли са на почти военна дисциплина каквато има на корабите, за това не се мислеше. За да се стигне до там, че днес Морската администрация (доколкото имам информация от медиите), не издава сертификати по техни дипломи. Сещате се защо.
Преди да завърша с разказа си, искам да припомня, че с ремонта на съветските тогава кораби, заводът осигуряваше валутата, необходима за закупуването на резервните части за корабите от военния ни флот, както и изразходвания в процеса на обучение и тренировки необходим боезапас, че дори оставаше нещо и за другите родови войски. Защо сегашните ни партньори и братя по оръжие не постъпват така? Или нашите управници се правят на ларж, или за да се докарат на новите ни приятели и да запазят постовете си, за това безплатно предоставят на „бедните“ янки, да ползват нашите полигони, а при нужда и пристанища и граждански летища, пренебрегвайки интересите на държавата и лишавайки населението от работни места. По този начин най-бедната в Европейския съюз държава даде не само младото си и трудоспособно население на богатите западни държави, но и мозъците на нацията. Без никаква компенсация за това, че са завършили българските езикови гимназии, плащани от народа или са придобили (по-възрастните работници), своята квалификация в нашите заводи. Но да не навлизаме в тази тема, много е опасна и чувствителна.

О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ