избор на брой
начало
КЪМ ДОКА НА КРЗ „ФЛОТСКИ АРСЕНАЛ” ПРЕЗ
СТАРИЯ КАНАЛ МОРЕ-ЕЗЕРО

В КРЗ „Флотски арсенал” пристигнахме сутринта. Идвахме за планов доков ремонт. Посочиха ни място за заставане на ремонтния кей, зад един морски тралчик (миночистач). С широк заход се насочихме натам. Минахме почти до борда на новия плаващ док. Докът работеше в завода повече от година, но все още го наричаха нов. Наистина го купили нов. Купили го и след това установили, че е по-широк от канала море-езеро (тогава той бе единствен, преди прокопаването на новия). Да, ама плавателният път към завода е през езерото. Друг път няма. Нямало как, преправили го. Почти невероятно, нали? Все пак докът впечатляваше с размерите си. В него свободно можеха да се разположат, едновременно за ремонт, по два и повече от нашите военни кораби. Сега беше празен. Вероятно го подготвяха за довечера. Тази вечер трябваше да влезем в него, ние с нашият малък десантен кораб и някакъв съветски морски тралчик. Вероятно този, зад чиято кърма се бяхме насочили да застанем.
Приближихме кея. Подадохме въжетата. Задържахме носа. С двете машини и вътрешен „раздрай” прибрахме кърмата. Застанахме. Швартовахме (завързахме кораба с въжетата към пирса). Спряхме машините. Приведохме в изходно положение. Обявихме „сбор”. Четиринадесет члененият екипаж се строихме на кърмата. До вечерта корабът трябваше да е готов за влизане в дока. Предстоеше ни работа. Боеприпасите и горивото трябваше да се предадат в брегови складове за временно съхранение. Корабният баласт трябваше да се изхвърли. Запасите от питейна вода - да се попълнят. Техническите средства, предвидени за ремонт, да се подготвят. Личният състав и той трябваше да се подготви. Разполагахме с един и то непълен работен ден. Иначе по план, трябваше да сме пристигнали тук, още вчера сутринта. Закъсняхме, защото отложиха плаването за пребазиране на кораба с едно денонощие. Препланираното за снощи, отлагано за кой ли вече път, месечно организационно събрание на комсомолската организация в дивизиона, отложи плаването. Отложиха плаването, но не и началото на ремонта. Него нямаше как. В ремонта участваше и завод. Не, че е невъзможно, но чак пък толкова за едно организационно събрание? Просто не посмяха. Избраха по-лесния начин. Отнеха ни едно денонощие от времето, предвидено за пребазиране и подготовка. Какво пък толкова? Едно денонощие. Ще се стегнат малко повече и готово. Нали и събранието бeшe проведено с масово присъствие?
На кораба офицерите бяхме двама. И двамата добре знаехме, че отговорността за всяко закъснение, свързано с ремонта ще е единствено и само наша. Не отидохме на събранието, въпреки отправената ни настойчива и недопускаща отклонение покана. Подготвяхме кораба за предстоящото плаване. Не биваше да губим и за това време. След събранието потеглихме веднага. Действахме по бойна тревога. Трябваше да влезем в езерото тази нощ. Трябваше да бързахме. Подвижния мост, над канала, го вдигаха след полунощ. Оставаше вдигнат, докато преминат по график чакащи кораби в двете посоки. След това го спускаха. Каналът се затваряше. Закъснеехме ли за проводката, обърквахме графика на завода. Това не трябваше да се случи. Допуснехме ли го, за нас ставаше лошо. Такива обвинения щяха да ни спретнат, същите тези, дето отложиха плаването, че самите ние никога нямаше да повярваме в истинските причини за собственото си закъснение.
Бързахме. Трябваше да бързаме. Всичко работеше на „Пълен”. Не ставаше и дума за хората. Едва ли някой се замисляше за тях? Иначе приказките за ролята на „човешкия фактор“ не слизаха от дневния ред на всяко служебно събиране. За отношението към хората, беше ясно, но в случая участваха и машините. Те, машините, горките, като че ли разбираха всичко. За кой ли вече път показваха и доказваха своята желязна солидарност. Поемаха отговорност, значително по-голяма от собствените си възможности. Напрягаха всичките си конски сили, пръхтяха на техническия си предел, само и само да са полезни, да помогнат и те с каквото могат, дори и да съзнаваха, че не са кой знае какво и като мощност и като техническа възможност. Все пак бяха солидарни. За нас и това беше достатъчно.
Бързахме. А времето, то просто си летеше. С него трябваше да се надпреварваме. С него тази нощ се състезавахме. Неравностойна  надпревара. Верни на своите човешки недостатъци, приехме тази надпревара не заради себе си, а заради волята на другиго. А можеше да бъде по-различно. Разбира се, че можеше. Притискаше ни времето. Иначе самостоятелното плаване за екипажа на военния кораб е идилия.  Сега не беше така. Плаването тази нощ не приличаше и не носеше в себе си комфорта на самостоятелното плаване. За целия личен състав напрежението беше на своя предел. Всичко работеше на пълен. Стараехме се да не допуснем грешка и тя да е причина за закъснение. Пътувахме напрегнато, а може би и затова да ни се струваше бавно и уморително. Малко след полунощ пред нас блесна Варна, красива и привлекателна. Тя винаги е била красива и привлекателна, най-вече за голямата част от младите морски офицери.
Минахме нос Галата, не намалихме ход. Авантюризъм, лудост, не, по-скоро глупост. Ето я мигащата светлина на входния фар. Пред нас е пристанището. Нямаше как, намалихме ход. Оперативният ни уверяваше, че все още мостът е вдигнат и чака нас. Все още не го виждахме. Не виждахме и движещи се кораби, в нито една от двете посоки. Не виждахме и чакащи. Дали наистина все
Плаващият док на КРЗ „Флотски арсенал”, за който става дума в този спомен. На него царски се е разположила българска подводница проект 633. В ляво от дока е десантен кораб-минен заградител проект 106К. В ляво от него се вижда част от стария плаващ док, който по-късно бе пребазиран в Атия. Снимката е направена през 1984 г.
О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ
Десантен кораб-минен заградител проект 106К с бордови № 705 напуска Пункта за базиране Атия (сега Пункт за базиране Бургас). Действията, описани в този спомен, се развиват на борда на такъв кораб. Снимката е направена през 2003 г.
Моторен кораб „Мургаш” преминава по канала море - езеро през стария Аспарухов мост. Снимката е публикувана в: „100 години Пристанище Варна” (Варна, ИК „Морски свят”, 2006, стр. 111). В този спомен се описва преминаването на десантен кораб през това място, но нощем.
Десантен кораб-минен заградител проект 106К с бордови № 705 се завръща в Пункта за базиране Атия. В ляво се вижда старият плаващ док на КРЗ „Флотски арсенал”, пребазиран тук от Варна. Снимката е направена през 2003 г.
Десантен кораб-минен заградител проект 106К с бордови № 703 се завръща в Пункта за базиране Атия. Снимката е направена през 2003 г. В ляво се виждат четири рейдови тралчика (миночистачи) проект 1259.2. Отдавна са в историята.
На националното военноморско учение с международно участие „Бриз 2012” този десантен кораб проект 106К, прекласифициран като малък военен транспорт, за сетен път показа, че ликвидирането на десантните кораби не е от най-далновидните решения на поредната реформа.
още беше вдигнат? Нямахме време за умуване. Нямахме време за размисли. Влязохме в канала от движение, с „малък на двете”! Колебание? „На едната”? Отново колебание? Последва бързо командирско решение. „Малък на двете!” Взирахме се напред, в тъмното. Търсехме сред множеството светлини, една единствена, зелената на моста. Тя трябваше да е пред нас и беше важната, най-важната от всички, поне през тази нощ. Ето я! Видяхме я!
Беше там в дъното, сред множеството други светлини, най-красивата. Миг на  облекчение. С „малък на двете”, напред към зелената! Светлините от двете страни на канала бягаха край нас. Каква скорост? Не се ли движим много бързо? Бяхме с „малък на двете”. Не гледах вече в страни. Гледах само напред. Движехме се право срещу зелената. Движехме се по средата на канала. Така трябваше.
Командирът тичаше през командния мостик, от единия борд на другия, спираше зад рулевия само за миг, взираше се напред присвил едното око, като че ли се прицелва в нещо, подаваше следващата, коригираща курса на кораба команда и се понасяше към отсрещния борд. Там спираше, взираше се напред, оглеждаше положението на кораба към прилежащия на борда бряг, оглеждаше и назад, и подаваше следващата коригираща курса на кораба команда. Командите се редуваха толкова бързо една след друга, че рулевият, макар и трета година на службата, едва ли успяваше да отработи всяка една от тях до край. Той високо и ясно повтаряше на глас всяка подадена му команда и само миг след това докладваше, за нейното изпълнение.
Едва ли всяка от командите беше изпълнена, така както беше отдадена. Не можех точно да преценя. Командите, отзивите и докладите следваха една след друга почти без прекъсване. Този скоротечен команден диалог ме заинтригува. Съмненията винаги са били основание за проверка. Заслушах се и се загледах в ръцете на рулевия. Те не спираха да местят ръкохватките за управление на рулевите машини в ляво и дясно, къде повече, къде по-малко, но точно колко в момента само той си знаеше. Къде свършваше едната и къде започваше изпълнението на следващата команда не можех точно да преценя. Но той, явно не смогваше да отработва докрай повечето от подаваните му команди. Иначе видимо спокоен, въртеше ръкохватките толкова уверено, колкото и уверено докладваше за изпълнението на всяка подадена команда. Я го виж пък тоя? Той бил голям отворко. Можеше ли да блъсне кораба, както се прави на отворко? Сигурно можеше? Като едното нищо. Преместих инстинктивно поглед напред, по посока на движението ни. Корабът се движеше безупречно по средата на канала. Преместих поглед от ръцете му. Гледах матроса право в лицето. Нищо обезпокоително не забелязвах. Местех поглед и се  взирах и напред. Корабът продължаваше да се движи безупречно по средата на канала. Напрежение пораждаше само припрения команден диалог между командира и рулевия.
Донякъде притеснението на командира можеше да се обясни с обстоятелство, че той, с този тип кораб, минаваше през този канал за първи път в офицерската си практика. Може би осезаемото командирско притеснение, спокойствието на рулевия и отривистите му отговори на всички подадени, бързо редуващи се команди породиха моето съмнение. Загледах се отново в ръцете на рулевия. Тогава изведнъж ми светна. Мисля, че вече бях разбрал, вече знаех какво става.  В първия момент не можех да повярвам. Не можеше да бъде истина. Нямаше как да бъде истина. Нямаше право да бъде истина. Той, матросът, управляваше сам кораба, беше поел самостоятелно управлението на кораба и то в това рисково място. Тихомълком сам водеше кораба. Той, матросът, знаеше какво прави, ръцете му знаеха какво вършат. Беше убеден, че знае и може сам и го правеше. Отзивите и докладите бяха проформа. Те не го бъркаха. Те бяха фасадата на неговата истинска работа. Да, ама това си е вече чиста непозволена игра. Можеше да се приеме дори като част на провокативен спектакъл. Какво от туй, че е знаел, че може? Какво от туй, че е бил убеден, че ще се справи? Само за да скрие грешките от притеснението на командира? Само за това ли е поел тази отговорност? Простичко? Без декларации? Без да показва, че е по опитен? Без да иска изрично разпореждане за това?
Бях готов да изригна. Бях готов да скоча срещу своеволието на матроса. Имах основание за това. Имахме основание да го отстраним от управлението на кораба, да го арестуваме, и при пристигането ни да го предадем на специалните службите за сигурност. Не само за нарушаване на заповед, а и за умишлено неизпълнение. Плавахме в условията на „Бойна тревога”. Бяхме боен кораб. Какво от туй, че отивахме на ремонт? Трябваше да предупредя командира. Бях длъжен. Това беше част от представите ми за офицерски дълг. Да, така трябваше. Да, правех го. Обърнах се рязко към него и се взрях отново в лицето му. Беше спокоен и погълнат от работата си. Не знам как съм го гледал, но той улови погледа ми. Усмихна се някак глуповато и като че ли виновно. Беше разбрал, че вече знам. Извърна поглед. Лицето му се удължи и стана напълно сериозно. Миг колебание и върна погледа си върху мен. Гледаше сериозно и твърдо. Нямаше я глуповатата усмивка, сякаш искаше да каже „Предай ме! Готов съм! Не се разкайвам. Направих това, което сметнах, че трябва да направя. Само задръж за малко, да излезем от канала в езерото. Аз съм готов.”
Най-отговорно и старателно продължаваше да си върши работата. Бяхме на малък ход, на двете, но в канала. Отнемането на управлението на кораба или спирането бяха невъзможни. Беше прав. Можехме да го отстраним от управлението на кораба малко по-късно, в езерото. Отместих поглед напред. Движехме се все така по средата на канала. Той, матросът, трета година на служба като рулеви на този кораб, минаваше този канал най-малко за трети път. Това беше важно. Важна беше и неговата досегашна отговорност към службата. Втрещен бях от лекотата с която безмълвно беше поел управлението на кораба, а заедно с това и отговорността за своеволието си. Може би желанието да се докаже като рулеви, като специалист, пред нас, пред другите и пред себе си, беше в основата на всичко? Чак пък толкова самолюбие? Едва ли!
Тогава желанието да заложиш себе си в полза на всички останали? Това пък какво е? Саможертва? Невероятно. Едно обикновено момче. Момче от бургаските села, завършило тригодишен техникум и постъпило веднага на редовна наборна служба. Какво беше то? Нарушител, престъпник или герой? Неточното изпълнение на заповед си е чисто нарушение, а може да се разглежда и като престъпление. Едва ли в този момент, за всичко това е мислил, по този начин. Нарушение от желанието да се свърши работата, да помогне с това, с което може за да изпълним всички ние задачата. Саможертвата едва ли е присъствала при вземането на това решение. То просто си е дошло естествено, водено от създалите се обстоятелства. Не беше нито времето, нито мястото да се занимавам с оценки и изводи като на комсомолско събрание. Без това закъсняхме заради едно такова събрание с цяло денонощие.
Все пак всичко беше наред. Нищо лошо не се беше случило, макар че можеше. Можеше, но не се случи. Нещата следваха своя естествен ход, както в подобна ситуация би отбелязвал великият войник на Хашек. Отложих решаването на този въпрос за по-благоприятни времена, почти като великия войник. Сигурно щеше да му дойде времето. Минавахме под вдигнатия мост, най-тясното място в канала. То, мястото си беше достатъчно широко за размерите на нашия кораб, но на мен ми се струваше тясно, дори опасно. Струваше ми се, че се движим застрашаващо бързо, а може би само така да ми се е сторило, все пак идвахме направо от морето. Възприятията за размери и пространство там са други, доста по-различни от тези в този тесен канал. Нямахме време за адаптация. Трябваше да минем в езерото през този канал, тази нощ и то сега. Минахме тясното под моста. Излязохме на по-широкото. Движехме се на малък с двете машини. Вече беше друго. Пред нас блесна езерото. Приличаше ми на огромно нощно тъмно огледало, поставено в рамка направена от хиляди светещи и отразени в него светлини. Заводът беше там, пред нас,  все още далеч, в дъното. Все пак бяхме минали канала. Можеше да отдъхнем и освободим малко от напрежението.
Все пак успяхме. Наоколо нищо не се движеше. Увеличихме хода. Снехме степента на бойната готовност. По бойните постове останаха матросите от втората смяна. Останалите се заеха с по-важни за момента неща, като откриването на кока (корабния готвач). По бойна тревога той изпълняваше своите задължения на палубата. Сега трябваше да изпълнява основното си предназначение. Как пък така изведнъж всички се сетихме за него? Никак не е трудно за обяснение и не е необходимо. „Кокито”, както галено му се подмазваха вечно недоялите си матроси, си знаеше работата. Вече се беше разгърнал в своето камбузно царство (корабната кухня). Бъркаше смес за палачинки. Да, ама докато те са готови, дотогава имаше много време. А сега, сега можехме да си поз
В КРЗ „Флотски арсенал” пристигнахме сутринта. Идвахме за планов доков ремонт. Посочиха ни място за заставане на ремонтния кей, зад един морски тралчик (миночистач). С широк заход се насочихме натам. Минахме почти до борда на новия плаващ док. Докът работеше в завода повече от година, но все още го наричаха нов. Наистина го купили нов. Купили го и след това установили, че е по-широк от канала море-езеро (тогава той бе единствен, преди прокопаването на новия). Да, ама плавателният път към завода е през езерото. Друг път няма. Нямало как, преправили го. Почти невероятно, нали? Все пак докът впечатляваше с размерите си. В него свободно можеха да се разположат, едновременно за ремонт, по два и повече от нашите военни кораби. Сега беше празен. Вероятно го подготвяха за довечера. Тази вечер трябваше да влезем в него, ние с нашият малък десантен кораб и някакъв съветски морски тралчик. Вероятно този, зад чиято кърма се бяхме насочили да застанем.
Приближихме кея. Подадохме въжетата. Задържахме носа. С двете машини и вътрешен „раздрай” прибрахме кърмата. Застанахме. Швартовахме (завързахме кораба с въжетата към пирса). Спряхме машините. Приведохме в изходно положение. Обявихме „сбор”. Четиринадесет члененият екипаж се строихме на кърмата. До вечерта корабът трябваше да е готов за влизане в дока. Предстоеше ни работа. Боеприпасите и горивото трябваше да се предадат в брегови складове за временно съхранение. Корабният баласт трябваше да се изхвърли. Запасите от питейна вода - да се попълнят. Техническите средства, предвидени за ремонт, да се подготвят. Личният състав и той трябваше да се подготви. Разполагахме с един и то непълен работен ден. Иначе по план, трябваше да сме пристигнали тук, още вчера сутринта. Закъсняхме, защото отложиха плаването за пребазиране на кораба с едно денонощие. Препланираното за снощи, отлагано за кой ли вече път, месечно организационно събрание на комсомолската организация в дивизиона, отложи плаването. Отложиха плаването, но не и началото на ремонта. Него нямаше как. В ремонта участваше и завод. Не, че е невъзможно, но чак пък толкова за едно организационно събрание? Просто не посмяха. Избраха по-лесния начин. Отнеха ни едно денонощие от времето, предвидено за пребазиране и подготовка. Какво пък толкова? Едно денонощие. Ще се стегнат малко повече и готово. Нали и събранието бeшe проведено с масово присъствие?
На кораба офицерите бяхме двама. И двамата добре знаехме, че отговорността за всяко закъснение, свързано с ремонта ще е единствено и само наша. Не отидохме на събранието, въпреки отправената ни настойчива и недопускаща отклонение покана. Подготвяхме кораба за предстоящото плаване. Не биваше да губим и за това време. След събранието потеглихме веднага. Действахме по бойна тревога. Трябваше да влезем в езерото тази нощ. Трябваше да бързахме. Подвижния мост, над канала, го вдигаха след полунощ. Оставаше вдигнат, докато преминат по график чакащи кораби в двете посоки. След това го спускаха. Каналът се затваряше. Закъснеехме ли за проводката, обърквахме графика на завода. Това не трябваше да се случи. Допуснехме ли го, за нас ставаше лошо. Такива обвинения щяха да ни спретнат, същите тези, дето отложиха плаването, че самите ние никога нямаше да повярваме в истинските причини за собственото си закъснение.
Бързахме. Трябваше да бързаме. Всичко работеше на „Пълен”. Не ставаше и дума за хората. Едва ли някой се замисляше за тях? Иначе приказките за ролята на „човешкия фактор“ не слизаха от дневния ред на всяко служебно събиране. За отношението към хората, беше ясно, но в случая участваха и машините. Те, машините, горките, като че ли разбираха всичко. За кой ли вече път показваха и доказваха своята желязна солидарност. Поемаха отговорност, значително по-голяма от собствените си възможности. Напрягаха всичките си конски сили, пръхтяха на техническия си предел, само и само да са полезни, да помогнат и те с каквото могат, дори и да съзнаваха, че не са кой знае какво и като мощност и като техническа възможност. Все пак бяха солидарни. За нас и това беше достатъчно.
Бързахме. А времето, то просто си летеше. С него трябваше да се надпреварваме. С него тази нощ се състезавахме. Неравностойна  надпревара. Верни на своите човешки недостатъци, приехме тази надпревара не заради себе си, а заради волята на другиго. А можеше да бъде по-различно. Разбира се, че можеше. Притискаше ни времето. Иначе самостоятелното плаване за екипажа на военния кораб е идилия.  Сега не беше така. Плаването тази нощ не приличаше и не носеше в себе си комфорта на самостоятелното плаване. За целия личен състав напрежението беше на своя предел. Всичко работеше на пълен. Стараехме се да не допуснем грешка и тя да е причина за закъснение. Пътувахме напрегнато, а може би и затова да ни се струваше бавно и уморително. Малко след полунощ пред нас блесна Варна, красива и привлекателна. Тя винаги е била красива и привлекателна, най-вече за голямата част от младите морски офицери.
Минахме нос Галата, не намалихме ход. Авантюризъм, лудост, не, по-скоро глупост. Ето я мигащата светлина на входния фар. Пред нас е пристанището. Нямаше как, намалихме ход. Оперативният ни уверяваше, че все още мостът е вдигнат и чака нас. Все още не го виждахме. Не виждахме и движещи се кораби, в нито една от двете посоки. Не виждахме и чакащи. Дали наистина все още беше вдигнат? Нямахме време за умуване. Нямахме време за размисли. Влязохме в канала от движение, с „малък на двете”! Колебание? „На едната”? Отново колебание? Последва бързо командирско решение. „Малък на двете!” Взирахме се напред, в тъмното. Търсехме сред множеството светлини, една единствена, зелената на моста. Тя трябваше да е пред нас и беше важната, най-важната от всички, поне през тази нощ. Ето я! Видяхме я!
Беше там в дъното, сред множеството други светлини, най-красивата. Миг на  облекчение. С „малък на двете”, напред към зелената! Светлините от двете страни на канала бягаха край нас. Каква скорост? Не се ли движим много бързо? Бяхме с „малък на двете”. Не гледах вече в страни. Гледах само напред. Движехме се право срещу зелената. Движехме се по средата на канала. Така трябваше.
Командирът тичаше през командния мостик, от единия борд на другия, спираше зад рулевия само за миг, взираше се напред присвил едното око, като че ли се прицелва в нещо, подаваше следващата, коригираща курса на кораба команда и се понасяше към отсрещния борд. Там спираше, взираше се напред, оглеждаше положението на кораба към прилежащия на борда бряг, оглеждаше и назад, и подаваше следващата коригираща курса на кораба команда. Командите се редуваха толкова бързо една след друга, че рулевият, макар и трета година на службата, едва ли успяваше да отработи всяка една от тях до край. Той високо и ясно повтаряше на глас всяка подадена му команда и само миг след това докладваше, за нейното изпълнение.
Едва ли всяка от командите беше изпълнена, така както беше отдадена. Не можех точно да преценя. Командите, отзивите и докладите следваха една след друга почти без прекъсване. Този скоротечен команден диалог ме заинтригува. Съмненията винаги са били основание за проверка. Заслушах се и се загледах в ръцете на рулевия. Те не спираха да местят ръкохватките за управление на рулевите машини в ляво и дясно, къде повече, къде по-малко, но точно колко в момента само той си знаеше. Къде свършваше едната и къде започваше изпълнението на следващата команда не можех точно да преценя. Но той, явно не смогваше да отработва докрай повечето от подаваните му команди. Иначе видимо спокоен, въртеше ръкохватките толкова уверено, колкото и уверено докладваше за изпълнението на всяка подадена команда. Я го виж пък тоя? Той бил голям отворко. Можеше ли да блъсне кораба, както се прави на отворко? Сигурно можеше? Като едното нищо. Преместих инстинктивно поглед напред, по посока на движението ни. Корабът се движеше безупречно по средата на канала. Преместих поглед от ръцете му. Гледах матроса право в лицето. Нищо обезпокоително не забелязвах. Местех поглед и се  взирах и напред. Корабът продължаваше да се движи безупречно по средата на канала. Напрежение пораждаше само припрения команден диалог между командира и рулевия.
Донякъде притеснението на командира можеше да се обясни с обстоятелство, че той, с този тип кораб, минаваше през този канал за първи път в офицерската си практика. Може би осезаемото командирско притеснение, спокойствието на рулевия и отривистите му отговори на всички подадени, бързо редуващи се команди породиха моето съмнение. Загледах се отново в ръцете на рулевия. Тогава изведнъж ми светна. Мисля, че вече бях разбрал, вече знаех какво става.  В първия момент не можех да повярвам. Не можеше да бъде истина. Нямаше как да бъде истина. Нямаше право да бъде истина. Той, матросът, управляваше сам кораба, беше поел самостоятелно управлението на кораба и то в това рисково място. Тихомълком сам водеше кораба. Той, матросът, знаеше какво прави, ръцете му знаеха какво вършат. Беше убеден, че знае и може сам и го правеше. Отзивите и докладите бяха проформа. Те не го бъркаха. Те бяха фасадата на неговата истинска работа. Да, ама това си е вече чиста непозволена игра. Можеше да се приеме дори като част на провокативен спектакъл. Какво от туй, че е знаел, че може? Какво от туй, че е бил убеден, че ще се справи? Само за да скрие грешките от притеснението на командира? Само за това ли е поел тази отговорност? Простичко? Без декларации? Без да показва, че е по опитен? Без да иска изрично разпореждане за това?
Бях готов да изригна. Бях готов да скоча срещу своеволието на матроса. Имах основание за това. Имахме основание да го отстраним от управлението на кораба, да го арестуваме, и при пристигането ни да го предадем на специалните службите за сигурност. Не само за нарушаване на заповед, а и за умишлено неизпълнение. Плавахме в условията на „Бойна тревога”. Бяхме боен кораб. Какво от туй, че отивахме на ремонт? Трябваше да предупредя командира. Бях длъжен. Това беше част от представите ми за офицерски дълг. Да, така трябваше. Да, правех го. Обърнах се рязко към него и се взрях отново в лицето му. Беше спокоен и погълнат от работата си. Не знам как съм го гледал, но той улови погледа ми. Усмихна се някак глуповато и като че ли виновно. Беше разбрал, че вече знам. Извърна поглед. Лицето му се удължи и стана напълно сериозно. Миг колебание и върна погледа си върху мен. Гледаше сериозно и твърдо. Нямаше я глуповатата усмивка, сякаш искаше да каже „Предай ме! Готов съм! Не се разкайвам. Направих това, което сметнах, че трябва да направя. Само задръж за малко, да излезем от канала в езерото. Аз съм готов.”
Най-отговорно и старателно продължаваше да си върши работата. Бяхме на малък ход, на двете, но в канала. Отнемането на управлението на кораба или спирането бяха невъзможни. Беше прав. Можехме да го отстраним от управлението на кораба малко по-късно, в езерото. Отместих поглед напред. Движехме се все така по средата на канала. Той, матросът, трета година на служба като рулеви на този кораб, минаваше този канал най-малко за трети път. Това беше важно. Важна беше и неговата досегашна отговорност към службата. Втрещен бях от лекотата с която безмълвно беше поел управлението на кораба, а заедно с това и отговорността за своеволието си. Може би желанието да се докаже като рулеви, като специалист, пред нас, пред другите и пред себе си, беше в основата на всичко? Чак пък толкова самолюбие? Едва ли!
Тогава желанието да заложиш себе си в полза на всички останали? Това пък какво е? Саможертва? Невероятно. Едно обикновено момче. Момче от бургаските села, завършило тригодишен техникум и постъпило веднага на редовна наборна служба. Какво беше то? Нарушител, престъпник или герой? Неточното изпълнение на заповед си е чисто нарушение, а може да се разглежда и като престъпление. Едва ли в този момент, за всичко това е мислил, по този начин. Нарушение от желанието да се свърши работата, да помогне с това, с което може за да изпълним всички ние задачата. Саможертвата едва ли е присъствала при вземането на това решение. То просто си е дошло естествено, водено от създалите се обстоятелства. Не беше нито времето, нито мястото да се занимавам с оценки и изводи като на комсомолско събрание. Без това закъсняхме заради едно такова събрание с цяло денонощие.
Все пак всичко беше наред. Нищо лошо не се беше случило, макар че можеше. Можеше, но не се случи. Нещата следваха своя естествен ход, както в подобна ситуация би отбелязвал великият войник на Хашек. Отложих решаването на този въпрос за по-благоприятни времена, почти като великия войник. Сигурно щеше да му дойде времето. Минавахме под вдигнатия мост, най-тясното място в канала. То, мястото си беше достатъчно широко за размерите на нашия кораб, но на мен ми се струваше тясно, дори опасно. Струваше ми се, че се движим застрашаващо бързо, а може би само така да ми се е сторило, все пак идвахме направо от морето. Възприятията за размери и пространство там са други, доста по-различни от тези в този тесен канал. Нямахме време за адаптация. Трябваше да минем в езерото през този канал, тази нощ и то сега. Минахме тясното под моста. Излязохме на по-широкото. Движехме се на малък с двете машини. Вече беше друго. Пред нас блесна езерото. Приличаше ми на огромно нощно тъмно огледало, поставено в рамка направена от хиляди светещи и отразени в него светлини. Заводът беше там, пред нас,  все още далеч, в дъното. Все пак бяхме минали канала. Можеше да отдъхнем и освободим малко от напрежението.
Все пак успяхме. Наоколо нищо не се движеше. Увеличихме хода. Снехме степента на бойната готовност. По бойните постове останаха матросите от втората смяна. Останалите се заеха с по-важни за момента неща, като откриването на кока (корабния готвач). По бойна тревога той изпълняваше своите задължения на палубата. Сега трябваше да изпълнява основното си предназначение. Как пък така изведнъж всички се сетихме за него? Никак не е трудно за обяснение и не е необходимо. „Кокито”, както галено му се подмазваха вечно недоялите си матроси, си знаеше работата. Вече се беше разгърнал в своето камбузно царство (корабната кухня). Бъркаше смес за палачинки. Да, ама докато те са готови, дотогава имаше много време. А сега, сега можехме да си позволим някои малки корабни глезотийки, като малко нощно или по-точно предутринно рядко турско кафе, чай, препечени филийки с олио, червен пипер и сол. Това нямаше да попречи на никого да иска палачинки допълнително. Господи, какъв разкош! Господи, та ние, без да осъзнаваме, сме били в рая!? Или, какво му трябва на войника за да е щастлив?!
Всеки получи задача. По-точно не по една, по няколко. Започнахме. Матросите винаги са изобретателни, когато става дума за работа. Важното за тях е да не се влага повече труд и енергия от минимално необходимото за постигане на крайния резултат. За изваждането на сандъците с боеприпасите от корабния погреб, който по същество е една няколко метрова вертикална шахта (магазия), организираха ръчна поточна линия, както сами я нарекоха „матроски конвейер”. Тяхното определение не беше по-технологично издържано, но беше по-одухотворено. Вадеха сандъците от погреба и ги подреждаха на палубата. В същото време подготвяха линията за приемане на питейна вода на борда. Вече отваряха всичките кранове за изхвърляне на  корабния баласт. Подготвяха и линията за разтоварване на корабното гориво. Между другото трябваше да се измият, избръснат, закусят и да вдигнат организирано флага ...
След малко повече от час пристигна горивната цистерна.Още не бяхме успели да я натоварим, когато пристигна и камионът за боеприпасите. Матроският „Ръчен конвейер” понесе сандъците с боеприпасите от палубата към каросерията на товарния камион. Натоварихме. Двете машини потеглиха почти едновременно. Цистерната се връща при кораба още три пъти. Последното й отпътуване беше в късния след обяд, почти в края на работния ден. Подготовката на личния състав, както винаги остана за последно. Все още имахме малко време. Сигурно щяхме да се справим и с това.
Погълнат от корабното ежедневие, за своеволието на рулевия, ако можех така да го нарека, не повдигнах повече никога и пред никого този въпрос. Остана си така, между мен и матросът. Може да се нарече и по друг начин, остана си „между нас”. Макар че така казано, това последното няма да е вярно. То просто не е истина.
Същата есен той, рулевият, се уволни. Когато се разделяхме, заедно с  традиционното силно мъжко ръкостискане, което вероятно е породено повече от радостта от напускане на службата и раздялата, отколкото от уважение, благодарност, признателност или каквито и да са други не верни определения, на мен ми каза тихичко „благодаря”. Не знам точно и за какво ми го каза. Може би и да е имало защо? Както и да е. Това ми стигаше. Бях научил още един „малък урок” от службата си във флота.

О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ