избор на брой
начало
Капитан І ранг о.р. Лъчезар Лазаров.
Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
РАКЪТ (СЛУЧКА НА ТОРПЕДНАТА БАРЖА ПО ВРЕМЕ НА
ВОДОЛАЗНА ПРАКТИКА)

„314” беше дървена гемия, боядисана в сиво, с военен бордови номер,  спомагателен, но все пак военен кораб от състава на ВМФ. Защо е била построена и за какво са я използвали преди не знам, но сега беше преработена за транспорт на торпеда. Наричаха я „торпедната баржа”. Споменавам я защото, това лято тя осигуряваше леководолазната ни практика. Настанени бяхме на палубата. Курсантите ползвахме само нея. Товарното помещение нямаше как. То беше оборудвано за приемане на торпеда. На борда й бяхме по-вече от стотина човека. Заедно с екипировката, гемията едва ни побираше. Нямаше незаето, от нас, кътче по палубата. Трудно се разминавахме. Затова и избягвахме да се движим по нея. Бяхме си обсебили по едно постоянно местенце. Така на гемията си имаше създаден ред.
От близо две седмици плавахме, с нея, всеки ден. Всеки ден правехме преходи до подходящи за спускане места. Всеки ден отивахме, провеждахме спусканията си и се връщахме в базата. Всеки след обяд, на нея зареждахме водолазните апарати, за следващия ден. Така с гемията обикаляхме прекрасните кътчета на „Южния район”. По-голямата част от нас за първи път се срещаха с подводните красоти на Южното ни Черноморие. За част от нас, той си остана и последен. Това последното, тогава още не го знаехме. Дори не сме си го и помисляли. По-късно се оказа възможно и си
Торпедната баржа с бордови номер 606, която виждате на снимката, носи този номер от 1961 до 1970 г., след което приема бордови № 314. Действията, описани в този разказ, се развиват именно на борда на този кораб от 18-и дивизион (ОХРА) Охрана на рейда във Военноморска база Варна. Снимката е от личния архив на о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров (Чони) и се публикува за първи път
стана истина. На нея, тогава, получихме първите си трайни впечатления и спомени от леководолазното дело. Не мога да определя точно с какво, но вероятно и тя е допринесла с нещичко за леководолазната ми ориентация като хоби, а по-късно и професия.
Този ден, гемията, беше хвърлила котва върху пясъчно дъно, на дълбочина около 8-10 метра. Чакаше кротко, в спокойното море, да завършим водолазните си спускания, по програмата ни за деня. Около обяд спусканията завършиха и ние бързо се организирахме за участие в така наречената „морска баня”. С това занятие завършваше всеки учебен ден от водолазна ни практика. То не беше обикновено занятие. По-скоро беше някакъв своеобразен лукс. Нещо като „многозвездна” екстра. Там, почти на сред морето, в кристалните води, курсантски плаж. Скокове във вода от борда на гемията, свободно плуване, гмуркане, понякога плуване до брега и обратно. Какъв разкош? Почти като в приказките. Почти невероятно, но си беше така. Бяхме  вече готови. Последваха последни указания и команда „Скачай!” „Тумбата”, с радостни възгласи, полетя през бордовете към водата. Полетях и аз. Предварително се бях подготвил за гмуркане. Трябваше да направя първото си самостоятелно гмуркане. Имах такова желание. Взел бях и решение. Посъбрал бях вече и кураж, и подготовка, и сили, и самочувствие. Днес нямах време за плажни изпълнения. Имах работа. Имах много важна, за мен, работа. Във водата се организирах бързо. Отделих се малко по-встрани от другите. Намерих си свободно и подходящо за моята цел място. Веднага се заех с подготовката. Вентилирах. По-просто казано раздишвах. За да се увеличи времето на престоя под вода, със спряно дишане, е необходимо това раздишване. Не, че то ще обогати толкова кръвта с кислород, колкото ще намали количеството на въглеродния двуокис в нея, което пък е важно, за да се забави порива за вдишване. Както и при много други неща, и тук, при гмуркането със задържане на дишането, си има правила.
Приех, че вече съм готов. Вдишах дълбоко и се гмурнах. Поех към дъното. Видимостта беше превъзходна. Виждах светлеещата повърхност на пясъчното дъно. Спусках се надолу, описвайки широка спирала. Усещах се като птица в полет, идваща от висините. Бързо приближавах дъното. Много близо, почти до мен, сноп слънчеви лъчи, проникнали във водата, се бяха устремени и те, надолу, към дъното. Светлинният поток наподобяваше на светлината нахлуваща, между клоните на дървета, в гъста гора. Вмъкнах се в снопа светлина и продължих надолу с него. Заедно със светлината прониквах в морските води към дъното. Е, не е точно съвсем така, но с повечко фантазия и така може да се каже. Чувствах се превъзходно. Беше хубаво. Снопът лъчи достигаха до дъното, отразяваха се и образуваха по него по-светла, пясъчна, полянка. Наближих полянката. Виждах вече подробности по нея. В светлината й стоеше рак. Просто си стоеше. Един обикновен, кръгъл, морски рак. Обикновен, но голям. Много голям. Огромен. Прекрасен. Какъв невероятен шанс за мен? Какъв късмет? Каква прекрасна възможност да докажа своите способности пред другите. Нямаше начин, нямаше как с този красавец да не ги впечатля. Не, по-точно с него щях да ги „разбия”. Не можеше да не ми го признаят. Не можеха да отминат този факт с мълчание. Да ама, щеше да е факт, само ако успея да го хвана. Да го хвана, ама как? Помнех всички обяснения, от разказите на тези, дето вече имаха подобен ловен опит, за техниките, прилагани в лова на раци с голи ръце. Нямах намерение да бъда ловец, още по-малко събирач на ловни трофеи. Никога и не съм бил. Никога не бях убивал, каквото и да е. И сега нямах подобно намерение. Исках само да хвана рака. Да го покажа и след това да го пусна. Колко убедително, че съм станал вече добър?
Това беше моят шанс. Сега беше моят миг. Не допусках, че имам право на друг избор. Не, наистина, нямах друг избор. Трябваше да го хвана. Нямах никакво време за умуване. Трябваше. За по-сигурно реших да пробвам техниката за лов с „две ръце”. Протегнах ги напред и се спуснах към него. Той забеляза моето приближаване и се изправи на задните си крака. Вдигна щипките си нагоре, към мен, и ги разтвори. Зае вероятно бойната си стойка. Беше готов за бой и хукна назад. Търсеше навярно укритие. Търсенето на укритие, не пречеше на бойния му дух, в тактиката му за оцеляване. За първи път заставах пред морски обитател, в единоборство, с голи ръце. Никога не бях пипал рак с голи ръце, нито жив, нито мъртъв, а още по-малко свободен и тичащ по пясъчното морско дъно. Не исках да го нараня. Исках само да го хвана. Ракът, разбира се, не можеше да е запознат, а още по-малко убеден в моите добри намерения, дори и някак си да се е досещал. За него си бях, просто една поредна опасност. Враг и то голям. Превъзхождащ го поне по размери. Той, като че ли разбираше, че няма кой знае каква свобода на избор. Тичаше назад с надеждата да намери укритие, но не сваляше бойната стойка. Достойно приемаше и сражението.
Какъв кураж? А може би куражът е нещото, което върви заедно  с надеждата? Може би, те и двете, да са последните опори на живота? В момента нямах време за размисли. Нямах време да търся верният отговор. Не можех да изпусна рака. Все пак готовността за борба, в името на живота, винаги е будила у мен възхищение. Направих лек завой над него, за да го пресрещна с ръце зад разтворените щипки. Рязко и внимателно го притиснах с двете си ръце в пясъка. Усетих неговата съпротива и опита му да се измъкне из под дланите ми. Обгърнах го внимателно с едната си ръка отдолу и той се озова в шепите ми. Ракът беше вътре. Хванах го. Успях. Бях хванал само един рак, но за мен и това си беше голям успех. Да бе, голям? Какви ги говоря? Все пак, наистина си беше голям успех. Дори победа. Тръпнех от вълнение. Сърцето ми биеше лудо. Наистина успях. Бях успял. Да, направих го. Можах и го направих. Значи можех?
Ликувах от успеха си. Не стисках рака в ръцете си. Държах го внимателно. Не ми трябваше за трофей. Трябваше ми за друго. Понесох го нагоре. Бързах колкото можех. Бързах, за да го покажа. Бързах, за да се похваля. За да впечатля останалите. Бързах и да споделя радостта си от успеха. Изскочих на повърхността и се заоглеждах. Бях развълнуван. Бях убеден, че ще ме забележат. Никой не обърна внимание на появяването ми. Никой не се интересуваше от моето вълнение. Те, другите си имаха свои занимания. Не забелязаха, нито моето появяване, нито моето вълнение. Нямаше как да ги интересува? Та те, още не знаеха. Не знаеха за моя успех. Не знаеха за моя огромен рак. Нямаше и как да знаят? Ако знаеха, сигурно, нямаше да е така? Добре де, сега ще научат. Сега ще им го покажа. Ей сега, ще им го покажа, моят огромен рак. Няма как, да не ахнат? Раздвижих ръцете си така, че да успея да хвана рака с палеца и показалеца на дясната си ръка зад щипките. Успях. Хванах го. Вдигнах ръката си високо над водата, за да го видят.
Поех въздух за да  извикам, да привлека вниманието им, върху себе си и разбира се върху рака. Напрегнах се. В този миг погледнах нагоре. Един миг. Само миг, но достатъчен. О, не. Онемях. Втрещен отпуснах ръката си като отсечена. Ракът? Той ракът, в ръката ми беше дори по-малък от онези, които другите хващаха и хвърляха обратно във водата всеки ден. Добре, че не извиках. Добре, че никой не ми обърна внимание. Добре, че никои не го видя. Сигурно щях да стана за смях? Какъв резил? Какъв срам? За сега срамът си оставаше само за мен. Стана ми тъжно. Не само заради размерите на рака, а най-вече за мен, за моята измамена илюзия. Ракът, разбира се, с нищо не беше виновен. Разтворих пръстите на ръката си. Той цамбурна обратно във водата и бързо потъна. Отиваше си в неговия свят. Аз бях изплувал от неговия и трябваше да си остана в моя. За неговия не знам, но в моя имаше и илюзии. Все пак илюзията, в мечтата ми да се докажа, едва ли беше породена единствено и само от визуално недействителните размери на рака под водата. Навярно имаше и нещо друго? Сигурно е имало и нещо друго? Нали?
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ